Разговор на Ангел Иванов с Димитър Радев, режисьор на новия документален филм „Заедно“

Лентата на режисьора Димитър Радев („Рая на Данте“ и „До Мариус и назад“) със съсценаристи Невелина Попова и Димитър Спасов и оператор Калоян Божилов разказва за две изключителни личности – дългогодишния пред­стоятел на столичния храм „Покров Богородичен“ став­рофорен иконом Николай Танев, отишъл си от този свят през 2023 г., и Йорданка Филаретова (1843–1915), инициатор и дарител за изграждането на този Божий Дом преди близо век, посветила живота си на разностранна човеколюбива, милосърдна и благотворителна дейност. Премиерата на филма се състоя на 1 март в Дома на ки­ното, а надеждата на неговите създатели е той тепърва да стигне до широка зрителска аудитория…

Филмът се фокусира и върху историята на създаването и развитието през годините на Енорийския център към храма – първи не само в София, но и в цяла България. Изобщо проследяваме създаването на пълнокръвна църковна общност, обединена от Евхаристията и споделената вяра във възкръсналия Христос.

Това е филм едновременно за ярки личности (о. Николай Танев, Йорданка Филаретова), но и за цяла една енория, за общността около конкретен храм, изобщо за съборността на Църквата. Като автор и режисьор, как съблюдаваше тези два пласта? И как мислиш – личностите вдъхновяват и събират хората около себе си, или общността излъчва от себе си таки­ва личности?

Според мен искреността на вярата изисква от нас да говорим без патос за всичко в нас и около нас. Моят малък опит в Църквата и конкретно в енори­ята на „Покров Богородичен“ ме кара да мисля, че за високите неща, за духов­ното, е опасно да се говори прибързано. Спомням си думите на протопрезви­тер Николаос Лудовикос, духовник с академични постижения и в сферата на философията и психологията, който казва така, перифразирам: „Опасно е да говори от името на истината, ние всички участваме в нея, тоест всички ние имаме дан в диалогичния дар на общението, на съборността“. Снимането на документален филм за мен минава през наблюдението, през доверието да изслушаш човека пред камерата, да му дадеш време и пространство да бъде себе си. Още в началото, когато започнахме да обсъждаме проекта със съсце­наристите Невелина Попова и Димитър Спасов, за мен беше ясно, че този ки­норазказ ще има полифонична структура, че ще се чуят множество гласове, които не могат и не бива да бъдат режисирани грубо или да бъдат подтик­вани да участват в един предварително замислен наратив на хвалебствия и емоционална приповдигнатост.

Пластовете на филма започнаха да се оформят за мен в монтажа, когато тази нова реалност на запечатаните спомени започна да изкристализира и донякъде моята работа беше да уловя тези подводни течения и вълни, кои­то се напаснаха, а и обживяха предварително замислената структура на повествованието.

По втория ти въпрос. Трудно ми е да отговоря. Бих казал с ръка на сърцето, че нямам готов и кратък отговор. Всички ние се движим и съществуваме чрез взаимодействието с другите, а големите личности, тези, които притежа­ват благодатен опит с Бога, са разпознаваеми за нас чрез любовния поглед, който чудно обагря и облагородява живота им, и ние инстинктивно искаме да сме част от техния свят, да сме заедно с тях, да сме в тяхната компания. Дори в тяхната тишина. Тогава разбираме истинския смисъл на словото, през който тайнствено прозира Логосът Христос. Смея да кажа, че познавам такива хора, срещал съм ги в един или друг етап от живота си.

В историята на Йорданка Филаретова има един такъв библейски мотив, че както Мойсей не влиза в Обетованата земя, така тя не доживява из­граждането на храма, за което иначе допринася с благотворителността си. Какво най-много те впечатли в нейната личност, което искаше да раз­кажеш и във филма?

Йорданка Филаретова е личност с голям диапазон и дълбочина, в някаква сте­пен ми се струва, че за нея се отнасят думите на ап. Павел в 1 Кор. 2:14-16: „Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е без­умство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно. Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва. Защото, кой е познал ума Господен, та да го обясни? А ние имаме ум Христов…“.

За мен Йорданка Филаретова притежава духовното виждане на зрелостта, непозната за повечето от нас, като особено ясно се откроява дарът на дъл­готърпението в живота на „Госпожата“, както я наричат софиянци. Скоро отново попаднах на една сцена във филма на Тарковски „Носталгия“, където един от героите – „болният“ Доменико, излива капка зехтин в дланта, после още една, изричайки нещо от рода на: „Едно плюс едно е равно на едно“. Двете капки стават едно. Така и в живота на Филаретова виждам това търпение – да понесеш мъката от загубата на съпруга си, после на сина си, а после да бъде обвинена от живите си роднини в невменяемост заради благотворител­ността си, понеже ги е лишила от наследство. Колко капки са това? Сякаш е една, защото това е жертва, която едновременно е и капка сълза, но и кръвна рана. Това търпение за мен е немислимо, то е и майчинска болка, и черният воал на вдовството, и стигмата на лудостта, прочетена в очите на родни­ните ти, но и възкресение чрез вярата в Бога на живите в смисъла на онова „Аз съм Бог Авраамов, и Бог Исааков, и Бог Иаковов. Бог не е Бог на мъртви, а на живи“ (Мат. 22:32).

Филмът започва с едни знаменателни думи от проповед на настоящия предстоятел на храма о. Георги Янъков, че в Литургията минало, настоя­ще и бъдеще се събират в едно чудно настояще, че живи и мъртви съу­частват заедно в Евхаристията. Сигурен съм, че си чел наскоро излязла­та на български книга с четири беседи на протопрезвитер Александър Шмеман Литургията на смъртта, в която той говори за същото. Това ли е тази „заедност“?

В книгата Битието като общение митрополит Йоан Зизиулас говори за чо­вешката личност и за отношенията ѝ с другите, но и със Самия Бог по след­ния начин: „Значимостта на личността лежи във факта, че тя представлява едновременно две неща, които са на пръв поглед в противоречие: отделе­ност и общение. Да бъдеш личност, е фундаментално различно от това да бъдеш индивид или „персоналност“, защото личността не може да бъде пред­ставена в себе си, а само в своите отношения“. Заглавието на нашия филм „Заедно“, без да звучи високопарно, защото аз не съм богослов, дойде в съзна­нието ми от тези думи на Зизиулас, които бяха постоянно в ума ми и покрай написването на моята докторантура по българска литература в Софийския университет, чийто край съвпадна с началото на снимките на филма. Идеята за диалогичността на човешкото битие както в европейската ли­тературна теория, така и в християнската култура, най-общо казано е важ­на и присъстваща и в богословските интуиции на отец Николаос Лудовикос за „диалогичния дар“, така и във философските и литературоведски поста­новки на Михаил Бахтин и Мартин Бубер за „диалогичния ерос“. В Литургията на смъртта отец Александър Шмеман нарича Евхаристията „възпоминание“, памет, помен, в който ние живите се молим „заедно с починалия и той се моли с нас“. Ние всички заедно празнуваме победата над смъртта на Христос, за­щото смъртта вече е премахната от самия Бог с Неговата жертва и възкре­сение. В това тайнствено литургично времепространство всички вкусваме, по думите на Шмеман, „безсмъртната смърт“ и смъртта е изпълнена с този живот, който е надежда.

Конкретно за о. Николай, може ли човек да е мъртъв, когато толкова мно­го хора си спомнят и говорят с обич за него?

Не бих могъл да говоря от чуждо име или дори от името на общността, към която принадлежеше и о. Николай Танев. Покрай филма чух много думи, усеща­ния, размисли за него, но като режисьор моята естетика винаги е била далеч от патоса и захаросаното изобразяване на действителността. Опасността да видим един свещеник в ролята на гуру за мен беше възможно изкушение, особено когато паметта за починалия е повлияна от емоции и прекалена сантименталност. О. Николай в моите очи беше сериозен, разсъдителен и твърд човек, не казвам студен. Имаше духовна осанка и понякога обичаше да се шегува. Мога да кажа дори, че с него никога не съм бил особено близък, може би и заради възрастовата разлика, предполагам затова и в компанията на о. Георги се чувствам по-комфортно. В същия момент мисля, че това ми помог­на да се дистанцирам от образа на свещеника (изповедника), който е бил при­мер за енорията, и да търся различни краски и детайли за неговата личност, които да го покажат в една по-истинска и разнообразна светлина, да не „под­помагам“ излишно героизирането му. Това по никакъв начин не означава, че не съм го уважавал и ценял, напротив. В контекста на по-горе споделеното от мен за Литургията на смъртта, вярвам, че о. Николай е жив, както е жива и голямата благодетелка на храма Йорданка Филаретова.

В „Заедно“ деликатно, но и някак могъщо присъства и образът на Богородица. Например в прекрасните думи на Павла Сивова, че всяка май­ка преживява терзанията и обичта на Божията майка към своята Рожба. Защо беше важно да покажеш някогашните деца, израснали в енорията, сега на свой ред родители със семейства и деца, какъвто е случаят при Павла, и всичко това е някак всепродължаващо от поколение на поколение под покрова на Богородица?

Според мен всеки от нас, който пристъпва прага на храма не само в неделните сутрини, има своите мъки и своите радости и мисля, че всички ние в различна степен сме се „научили“ да ги спо­деляме с Богородица. Павла Сивова успя да изкаже във филма мислите на мнозина от нас не само защото всич­ки, които се причастяваме от една чаша, сме едно в Христос, но и защо­то всички заедно се приближаваме към всеки друг, загубвайки не самите себе си, а само това, което не бихме желали да помним за себе си като пер­соналност, като нарцистично от­ражение в „океана на непрестанния шум, прикриващ пустотата на този свят“, както вдъхновено забелязва отец Шмеман отново в Литургията на смъртта. Порасналите деца във филма ни имат своето място най-ве­че в своята специфична дарба да бъ­дат самите себе си, да покажат своя автентичен стремеж към зрялост и творчество, без които църковният живот би бил немислим. Всеки, който е падал в своя път на изкачване към Бога, а мисля, че повечето от нас продължаваме да падаме и ставаме, пос­тепенно разбира по-дълбоко и ясно тази милостива майчинска милувка на Богородица към нейния Син, тази тайнствена прегръдка, която ги свързва в иконописта.

Групата на момчетата иподякони пък си снимал, докато разглеждат и об­съждат скулптури от изложба на Павел Койчев на открито сред природа­та на с. Осиковица. Защо избра тази локация?

Простичко казано, винаги ми е харесвала тази мисъл на преподобния Порфирий Кавсокаливит, един от последните канонизирани светци от Вселенската патриаршия: „Който иска да стане християнин, трябва първо да стане поет“.

Затова, когато седнах да пиша режисьорската си експликация към проекта за финансиране по програма „Култура“ на Столична община, имах идея, че скулп­турите на Павел Койчев, съпруг на Калина Койчева, която е енориаш на хра­ма и един от участниците във филма, ще бъдат неделима част от филмовия наратив, който съчетава и съчленява разнообразни социални, философски и религиозни пластове.

Мисля, че културологичните концепции за човека като homo faber (Работещия човек), homo ludens (Играещия човек), homo viator (Пътуващия човек) кулмини­рат в идеята за празнуващото същество на homo adorans. И така, когато разсъждавах за основната идея на нашия филм, в моята представа изникна образът на Вярващия човек, който да бъде показан чрез учениците в курса по иконопис, дърворезбарите, певците от хора в църквата, богомолците в енорията, които са запленени от творческия импулс и радостта на споделя­нето и оцелостяването чрез връзката им с Бога.

В съзнанието на мнозина нецърковни хора религиозният човек е обладан от униние, тъга и прекалена сериозност и подозрителност. И може би има не­малко основания за това, но пък надделя визията за красивото като образ на истинното, такова, каквото мечтаем да го видим в Църквата. А трите момчета – Митко, Мони и Тео – които заснехме сред скулптурите на Павел Койчев в с. Осиковица, са младежи, учили в чужбина и завърнали се в България, като и тримата са творчески натури с професии и интереси в сферата на музиката, рисуването и графичния дизайн. Така те паснаха като дялан камък в нашата постройка за филма.

Как се прави филм за православна енория? Какъв подход избрахте със съсценаристите Невелина Попова и Димитър Спасов и оператора Калоян Божилов? Има ли такова нещо като аскетика на сценария и режисурата в този случай? В смисъл, няма някакви визуални фойерверки, документални­ят разказ върви просто и плавно, но посланията докосват осезаемо. Как го постигнахте?

Как се прави филм за православна енория… Прави се като всеки друг филм. С разбиране, вслушване, търпение към целия творчески екип, който създава художествената творба. Наскоро отново се върнах към книгата на Ингмар Бергман Статии, есета, лекции, в която той споделя своя дългогодишен опит в театъра и киното. Ще цитирам един кратък откъс от нея: „Някой беше казал, че киното е мъжка работа: на режисьора. Това е лъжа. Преброих сто двайсет и девет души, които повече или по-малко са замесени в „Летни игри“, и вероятно съм забравил доста. Филмите наистина са като стоножки и всичките крака трябва да поддържат еднакъв ритъм… Във всеки случай съм длъжник на сто двайсет и деветимата братя и сестри и се надявам, че отново ще можем да си играем заедно. Някой път“.

С оператора на филма Калоян Божилов вече бяхме работили по моя пълно­метражен игрален дебют „Рая на Данте“, както и по документалния филм „До Мариус и назад“ на БНТ, така че вече бяхме установили общ ритъм, кой­то понякога не се нуждае от думи, само с един поглед знаем кой какво мисли. Останалите крака на стоножката, въпреки че в „Заедно“ работихме в по-ма­лък екип, бяха близки по дух хора – Невелина Попова и Димитър Спасов, кои­то имат такта, ерудицията и богословските знания, за да можем да сме си взаимно полезни и да се допълваме по един естествен и приятелски начин. Същото може да се каже и за Любо Киров, с когото работихме по монтажа, и за Мартин Бочев, който отговаряше за звука във филма. С всички тях рабо­тихме професионално и пълноценно, за което съм им благодарен.

Как се изгражда един добър филм? С много търпение, с риск, с приспособяване към „живата плът“ на заснетия материал, а и с молитва. Има много обсто­ятелства, които не зависят нито от режисьора, нито от сценаристите и оператора. Да уцелиш хубаво време, да имаш слънце или мъгла, да хванеш участниците в подходящото емоционално и духовно състояние, за да пре­дадеш посланието, което ти се иска… Ние снимахме в продължение на около година, натрупахме повече от двайсет часа материал, пред камерата заста­наха повече от петдесет души, а в последния вариант на монтажа останаха двайсет и шест. Филмът е с дължина деветдесет и една минути. Сега съм сигурен, както казва и Бергман, че бих се радвал пак да си поиграем на кино с моите съучастници в „Заедно“.

Накрая, знаеш, че всичко в християнството е лично, среща на Личност с личности. Ти самият си част от енорията на храм „Покров Богородичен“ вече немалко години, от самото ти въцърковяване. Та какъв беше тво­ят личен мотив да се захванеш с този филм – нещо като дълг или акт на благодарност, тъй като искаше да принесеш обратно дадения ти от Бога талант може би?

За този филм трябваше да кажа „да“ на Невелина Попова и Димитър Спасов, които години наред планираха да създадат документален образ на Йорданка Филаретова – тази личност, която посреща всички ни със строгия си поглед в притвора на храма, където е окачен нейният портрет. Когато през 2023 г. почина о. Николай Танев, идеята се трансформира и те двамата с Филаретова станаха главните протагонисти в нашия филм. Стори ми се, че не искам и не трябва да отказвам на Невелина и Митко, така го почувствах. Другото вече е история за една стоножка и тайнствения ритъм, с който тя обхожда прос­транството и времето на храма и света около него.