„Родих се и израснах в най-фалшивата държава, гледах как министър граби, исках и аз да грабя!... / До легло в Студентски град студентът се докопа, предпочитам който и да е пандиз в Европа. / Дъщерите ви направиха ги фол­карачки, продават се за салфетки, мислейки, че те са пачки!...“, това са сти­хове от песента „Дете на прехода“ на Мартин Славов, известен с прозвище­то Колумбиеца – един от емблематичните изпълнители, който – заедно със своя брат М'глата – е неизменна част от историята на българския хип-хоп след Промените. Първите му появявания на хип-хоп сцената са още когато е на 12 години. Днес, години по-късно, можете да го откриете не на снимките на някой видеоклип, а да пее църковни песнопения в столичния храм „Света София“ и да помага на свещениците като иподякон или пък в час по аполо­гетика и литургика на паралелния курс на Софийската духовна семинария. Впрочем негов съученик в Семинарията доскоро е бил и хип-хоп изпълнителят Огнян Павлов-Fyre (чиито последни парчета са посветени на неговата вяра като „Откровение 6“, „Не гледай назад“ и др.).

Въцърковява се към края на 30-те си години, споделя, че винаги е усещал, че Господ е до него, още от дете е имал вяра, бил е кръстен непосредствено след Промените, но всъщност не е знаел нищо за Църквата. „В моите предста­ви тогава хората, които ходеха в неделя на църква, бяха само от филмите. А днес не мога да си представя да не съм в неделя в храма, трябва да съм болен или да съм някъде на път. Но дори и когато съм в чужбина, гледам, ако наблизо има православен храм – да отида. Когато бях в Акаба, Йордания, се впечатлих от биенето на църковни камбани“, казва Мартин.

С него разговаряме и за малките преображения по Пътя, за хип-хопа като про­тестна музика и за идолите на съвременните млади хора…

Със сигурност феновете на Колумбиеца и М'глата биха били много изнена­дани да те видят днес в ролята на… иподякон. Разкажи ни повече за твоя път към вярата!

Въцърковяването ми не е плод на някакво драматично събитие в моя живот, както може би става при някои. Това се случи в един спокоен период от жи­вота ми, бях млад татко, хип-хоп музиката вече беше останала в миналото. Занимавах се със собствен бизнес, което правя и до днес – с управление на строително-инвестиционни проекти. Веднъж случайно ме заговори един све­щеник на някаква детска площадка – отец Лъчезар Попов. Той изигра същест­вена роля да стана част от Църквата. Прояви към мен бащинска строгост, но и голямо търпение.

Помня, че когато за първи път отидох в неделя на Литургия в храма „Покров Богородичен“, влязох точно в момента, в който народът в единогласие каз­ваше Символа на вярата, и осъзнах, че нещо съм пропускал в този живот. И започнах стъпка по стъпка да изследвам, да се уча. До момента, в който успях да видя и да призная греховете си и да допусна чрез Евхаристията Христос в себе си – да започне да работи в мен и да ме променя. Но мина време, преди да стигна до този момент, дори съм пристъпвал към Причастие напълно непод­готвен и тогава свещениците ме върнаха. Но истината е, че успях да постиг­на душевно равновесие едва когато стигнах до тайната на Евхаристията. Това не може да се обясни, може да се преживее само от личен опит.

Бях постриган за иподякон преди около две години. По принцип нашата Църква има нужда от доброволци. Свещениците на много места са сами и няма кой да им помогне за нищо, а това зависи от нас. Всички хора, които идваме в хра­ма, трябва да се познаваме помежду си, да си помагаме – ако някой сред нас има някакъв проблем, ако е болен, ако се нуждае от помощ дори за някаква дреболия – примерно, да се съберем да преместим някакъв шкаф от дома му. Църквата не е институция, а това сме ние – често го забравяме.

Когато в храма те постригват за иподякон, дяконът те поема и те води, помня, че на мен като че ли в този момент душата ми излезе извън тялото, застана над мен и започна да се рее из храма. Епископ Поликарп, който ме по­стрига за четец и певец, ми даде да прочета Апостола и след това ми гово­ри за дара, който съм получил, като ми каза: „Придобий и други, не оставяй нещата така“. След неговите силни думи душата ми се върна в тялото и аз получих изключителна концентрация, преди това я нямах. Това се запечата в ума ми и осъзнах, че не е някаква шега, че не е просто ритуал, а е истинска бла­годат, че трябва с усърдие да си изпълнявам задълженията и служението ми към Бога. А пък самото място, на което се случи – на мястото, на което още отекват стъпките на Сердикийския събор, в храма „Св. София“ – това още повече задължава. И смирено гледам с малки стъпки да напредвам в учението и се надявам успешно да го приключа.

Мартин (първият отдясно) със своите събратя свещеници и иподякони в столичния храм „Св. София“. Снимка: личен архив

Осъзнаването, че „това не е шега работа“; това, че днес учиш в Семинарията, означава ли, че имаш желанието някой ден да станеш све­щеник? Твоят опит в общуването с млади хора вероятно би бил полезен за тяхното привличане към вярата…

Ако Божият промисъл е такъв – аз бих поел по този път. Принципно, когато се записах в Семинарията, основната ми цел беше да придобия знанията, кои­то ми липсваха. Защото усещах, че имам големи пропуски. Но в определен мо­мент, ако се почувствам подготвен, бих направил този избор. Правейки как­вото зависи от мен, съм се оставил в ръцете на Бога.

Но на този етап все още не се чувствам готов активно да говоря с младите хора за Христовото учение. Вярата има една сериозна дълбочина – в догмати­ката, в историята на Църквата. Трябва да се почувствам готов, че няма да заблудя никого. Но ако става дума за това да споделя с някого личния си опит, да дам подкрепа или съвет и някой би се вдъхновил от това – разбира се.

Ще те върна към годините от твоя живот, неизменно свързани с хип-хоп музиката. Тя в голяма степен изразява бунт срещу фалша на системата, но има и парчета, които носят в себе си немалка доза агресивност, оттук идва и нарицателното за „направлението“ „гангстерски рап“. Какво би казал за този аспект на нещата?

Иска ми се преди всичко да подчертая, че хип-хопът е култура, брейкденсът вече е част от олимпийските игри, диджеингът също е част от тази култу­ра. Графитите също – днес това е изкуство и в България имаме много добри художници на графити. А хип-хоп текстовете са поезия. Така че хип-хопът си е култура – колкото и да е некултурна!

Спомням си, бяхме на интервю в една телевизия и случайно се засякохме с го­лемия Радой Ралин, Бог да го прости. Той ни попита кой ни пише текстовете, и когато му казахме, че ние си ги пишем, той ни отвърна: „Вие сте поетите на новото време“.

Всичко това е само образ, като роля в някой екшън филм, никой от нас не е вършил ганг­стерски неща. Не са ме видели да обикалям с бухалка да раз­бия нечия глава или да дърпам чантите на бабите. По-скоро може да са ме видели да пома­гам на някоя баба. Тази музи­ка е вик срещу реалността, в която тогава израснахме, днешните млади хора растат в доста по-сигурни и спокой­ни времена. Това е фикция и не трябва да се възприемат буквално нещата. В същото време не смятам, че трябва сега да започна да правя християнски рап. Ние, християните, не тряб­ва да променим същността си и заниманията си заради християнството. Не това е идеята, а да променим начина си на живот – това, че някой прави музи­ка, ами да продължава да я прави. Аз обаче например вече не правя хип-хоп, в мо­мента съм на съвсем друг етап в живота си. Дори не слушам хип-хоп – в колата ми звучат песнопения, синът ми пее „Господи воззвах“.

Музиката е моето юношеско увлечение и може би натрупаният опит от това – записал съм стотици песни, продуцирал съм много изпълнители – може да ми помага днес да съм полезен с нещо за Църквата. Но това ми занимание е много далеч от мен сега – аз дори вече не знам как изглеждат дискотеките отвътре.

Текстовете на хип-хоп песните също са поезия, както отбелязваш, поне част от тях. Думите са сила и от перспективата на времето как възпри­емаш днес посланията от твои текстове отпреди години?

Наистина думите имат много голяма сила. Съзнавам, че изобщо цялото ми творчество е било изпълнено с голяма доза егоизъм. За мен веруюто е било, че аз съм номер 1, че съм най-добрият, че другите за нищо не стават, само аз ставам. Това ми е било целта в живота – аз да бъда най-великият; славата, парите… хората да те следват, да те обожават. По никакъв начин днес не търся извинение или оправдание – това е грешно; гордостта е грях. Трябва ясно да си заставаме зад действията. Аз съм грешен човек. Но утехата ми е, че Христос е дошъл заради грешниците, не заради праведниците. Днес имам възможност да знам и да говоря от личен опит какво не трябва да се прави.

Тъжно е, че като цяло покрай вълната на попфолка, която ни заля, за да се кон­курира с нея, хип-хопът – с някои изключения – също се измени в посока на това да предлага „нещо веселко“ и изобщо съвременната музика се превърна в една простотия.

 

Кадър от времето на Колумбиеца и М’глата. Снимка: личен архив

Вероятно някой тийнейджър би възразил тук, че „сега му е времето“ да се забавлява, вместо „да ходи по църквите“. Да слуша всякаква музика, коя­то го кара да се чувства свободен и да се радва на живота...

Да слушат, но да бъдат добри християни. Каква по-голяма радост от това да празнуваме Възкресението Христово?! Православието не ни кара да се само­бичуваме. Но ни призовава да се покаем, защото, ако няма покаяние, нищо не сме направили със себе си...

Споменаваш конкурирането в музикалната гилдия, стремежа да си номер едно. Какви бяха отношенията между вас например с „Ъпсурт“?

С „Ъпсурт“ започнахме да правим музика заедно, аз бях в 10. клас, когато те издадоха албум. Не сме били приятели, но не сме били и врагове, макар и да е имало моменти на някакви дребни заяждания. Ето едно нещо, което не е хуба­во при хип-хопа – винаги трябваше да имаш враг. Да се противопоставяш на някакви други хора. Задължително трябва да има някой лош, ти си по-добър от него, той не става... Винаги трябва да има батъл.

Христо (Ицо Хазарта от „Ъпсурт“ – б.р.) стана поли­тик. Не следя политическа­та му кариера, но харесвам каузите, с които се захваща. Не шуми за тях от гледна точка на някакво себеизтък­ване, което също ми харесва. Подкрепям негови инициати­ви в Европейския парламент в защита на това да няма деца, които да растат в бедност, също и в подкрепа на хората с увреждания – да има за тях гарантирана зае­тост, за онези, които нямат равен старт с нас. Така трябва всички да гледа­ме на нещата и по християнски. Надявам се, че стремежът, който ме е вла­деел преди – да бъда номер едно, днес да съм го преобърнал в посоката – аз да направя каквото мога за някого.

И ето че ще те върна към този драматичен епизод от твоя живот – тра­гедията в дискотека „Индиго“, където с брат ти сте били поканени на участие. Ти си помогнал на много деца да се измъкнат тогава от мястото, спасил си ги. Бил си само на около 18 години. Как в такъв момент един млад човек прави избор как да реагира, по какъв начин проговаря съвестта, така че да направиш избор как да действаш в рамките на минути, дори секунди? И какво би казал на хората, които отхвърлят вярата в голяма степен и заради такива трагедии – като тази в „Индиго“ или в Кочани, която се случи наскоро, и казват – Бог е несправедлив, щом допуска да за­гиват деца...

Помня този ужас до ден днешен. Вероятно в такава ситуация човек може да стои и безучастно, да се скатае. Но си мисля днес, че може би Господ неслучай­но ме е поставил на това място тогава – за да мога да спася някой живот. На доста деца помогнахме тогава. Преживях го в много личен план, сестра­та на мой близък приятел беше сред загиналите, приемах я като моя сестра. Тези млади хора си отидоха заради леността на някого, който не си е свър­шил съвестно работата. Като християни това също ни е урок – никога да не проявяваме леност в задачите, с които сме се захванали. Винаги да бъдем отговорни.

Постоянно сме поставяни на изпитания. Мен Господ много пъти ме е поста­вял на изпитание, но не съм го възприемал като наказание. Разбира се, може би в миналото съм се гневял, защото не съм знаел много неща тогава. Но особено важни качества, които трябва да упражняваме в себе си като християни, са смирението и дълготърпението. Сега се опитвам да не се гневя, простил съм на всички – така, както се надявам и на мен да ми бъде простено. Да, случват се ужасни инциденти, но всеки от нас си има своя път. Нека да преминаваме през трудностите и злините смирено, не да виним Бога, защото Той е милос­тив – жертва Сина Си заради нашето спасение!...