Проф. дфн Калин Янакиев (р. 1956 г.) е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M). Автор е на 17 книги, сред които: Метафизика и християнство (2008), Светът на Средновековието (20012), Христовата жертва, Евхаристията и Църквата (2017), Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад (2018), Бог е с нас. Християнски слова и размисли (2018), Метафизика на личността. Християнски перспективи (2020), Личност и същество (2024). През 2015 г. е постриган за иподякон (четец) на БПЦ.

В тази статия, да – посветена на годишнината от покръстването на бълга­рите – бих искал да размисля върху една тема, която подир многобройни и чес­то пъти умно развити разсъждения е останала болезнена за мислещите върху историята ни изследователи. Става въпрос за проблема каква щеше да бъде историческата съдба на България, ако в онзи кръстопътен в духовно отноше­ние момент нейният владетел бе избрал ориентацията на Запад – към Римската църква, а не бе приел духовното попечителство на Константинопол.

У немалко мислители, които ми вдъхват неизменно интелектуално и човеш­ко уважение (напр. П. Мутафчиев, Стефан Попов и др.), се налага тезата, че България е направила в онова време фатално неудачен избор. Тя е предпочела ориентацията към Византия и след разделението на Църквата (окончателно през XI в.) се е оказала в лоното на православната цивилизация. По този начин страната ни се е отсякла от перспективната в историческо отношение, зараждаща се тогава западноевропейска, католическа култура. Това съжале­ние на историците, за които говоря, често пъти не е просто плод на късен, ретроспективен поглед, чиито мотиви се коренят в съкрушаването по повод съвременното им безрадостно състояние на страната. Споменатите исто­рици-мислители се опитват и да обосноват своето предпочитание български­ят княз да би приел юрисдикцията на Рим и в тази връзка правят далеч оти­ващи сравнения между духа и дори догматическия строй на Православието и западното християнство (Католицизма). И ето, в този пункт аз дълбоко не мога да се съглася с тях. Основанията ми, разбира се, не са просто верови.

Струва ми се, че спекулациите на въпросните мислители изхождат от една дълбоко вкоренена погрешна презумпция и от няколко непозволени смесвания на духовни равнища.

Първо – за презумпцията. Много отдавна от нашата историография е на­ложено впечатлението, че мотивът на св. княз Борис да се покръсти сам и да християнизира страната си, е бил чисто политически. Нещо повече – той е бил чисто политически в съвременния смисъл на тази дума, когато политическото е сфера относително независима и самостоятелна и когато тя, във всеки случай, е сфера много слабо свързана с религиозната. В този дух обръщането на св. княз към двата големи центъра на християнството на онова време – към Константинопол, столицата на Източната Римска им­перия, и към Рим – вече оформящия се център на новите западноевропейски народи, се разглежда изключително като дипломатически маньовър на владе­теля. Сякаш нему всъщност е било съвършено безразлично съществуващото различие между църковното строителство на Изток и на Запад, сякаш са му били дълбоко безразлични оформящите се канонични и догматични различия в изповядването на вярата и задачата му е била само да спечели за страната си повече външнополитическа изгода и вътрешнополитическа независимост (включително авторитетност и автокефалия за новоизградената българ­ска църква). Но на какво основание му се вменява убеждението, че вярата е просто някаква „надстройка“ над всъщност чисто користните интереси на Константинопол и Рим за световно политическо господство? Трябва опре­делено да се каже, че на никакви достоверни основания.

Казват, че св. княз Борис поискал да покръсти страната си, за да ѝ даде меж­дународен престиж и да я освободи от презрителното отношение на хрис­тиянските държави. Нека да е така. Но св. княз Борис най-вероятно е бил достигнал до убеждението, че именно истинността на Христовото уче­ние дава на ония страни тяхната политическа и духовна сила, и следовател­но той искрено е желал да приобщи народа си към тази мистична благодат, която истинният Бог излива върху покръстените в Негово име народи. Едва ли във всеки случай князът е бил „исторически материалист“, отричащ фор­мообразуващата сила на религиозния дух върху съдбините на владението си. Той безспорно е чувал, че Христос е открил на людете тяхното истинско предназначение, открил им е пътя на спасението и направил кръстените в името Божие народи Своя Църква, която тайнствено води към очищение и към конечно тържество в Царството Божие. Той не е можел да не се замисли дали наистина неговите деди не са служили на демони, които водят единст­вено към погибел своите пленници.

Казват, князът се решил да покръсти своя народ в един момент, когато страната му била в тежко положение – глад и епидемия я морели отвътре, а могъщата Източна Римска империя я заплашвала с поглъщане отвън. Нека и това е така. Защо именно тези трагични обстоятелства да не са довели до религиозно съкрушение душата на княз Борис, до убеждение, че той трябва да се обърне към Бога, за Който проповядват римляните от Изток и Запад, за да спаси народа си и себе си? Във всеки случай религиозното обяснение на ставащите събития и определящата мощ на Божественото в човешката история са били очевидни и естествени в епохата на княза. Дори чисто поли­тически амбиции за победи да е имал княз Борис, той сигурно е знаел предани­ята за мистичното озарение на император Константин Велики, комуто сам Бог явил знака на Кръста и му рекъл: „С този знак ще победиш“.

Накрая защо трябва да се поставя под съмнение благодатната сила на Христовото благовестие над душата на един дотогава езически владетел? Излиза, че милиони люде са можели сърдечно и по съвест да възприемат бла­годатта и да преживеят религиозно обръщане, а един владетел е можел да си прави само политически сметки с вярата. Това е дори много малко вероятно за онази епоха.

Аз твърдя следователно нещо съвсем естествено. За онова време дори чис­то политически мотивираното решение е било свързано с религиозния мо­тив, защото земните дела са имали очевидно мистическа вкорененост и оправданието им е било съизмервано с Божествената Правда. Това как да се постъпи, как да се живее, как да се управлява, е било религиозен въпрос, защото и политиката е била религиозна политика и държавното строителство е било неразривно – църковно строителство – строителство със свещена и есхатологична перспектива. Светият Дух или духът на стихийните демонич­ни страсти е създавал и формирал свои духовно-политически „съсъди“, свои общностни образувания. Християнството или езическите вярвания буквал­но и наистина са „ваели“ от етно-психологическия материал на различните човешки и племенни маси духовни общности, в които духът се е въплъщавал многообразно – и в определен тип човешка солидарност и в специфична „воля за лик“, за себеизраз, за служение в историята, за култ.

Но ако решението на св. княз Борис да приеме християнството е било про­диктувано от религиозни размишления и от пробуждаща се верова убеде­ност – която, повтарям, в онова време е била и форма на политическо са­моосмисляне на своята съдба и перспективи, става ясна и истинската му мотивация да се заинтересува от истинната вяра. Князът е знаел не само, че Константинопол и Рим са политически фактори, той е знаел, че те са поли­тически фактори тъкмо защото са били най-големите църковни центрове. Константинопол е бил центърът на една по същността си свещена импе­рия; империя, осмисляща себе си като носител на християнското благовес­тие, като сила, призвана да универсализира и да разпространи Църквата като Христово човечество, като империя не на един народ, а като държава­та на християнското човечество, като политическата форма на Църквата на земята. Но Константинопол озадачавал българския княз. Получавало се тъй, че всеки приобщил се към Църквата Христова народ трябвало със са­мото това да стане един от народите на Империята, която въплъщавала Църквата на този свят, трябвало със самото това, че става християнски народ, да стане и народ на Рим (ромейски народ). Всички епископи на Изтока се събирали около патриарха на Новия Рим (Константинопол), а патриархът бил пазен и попечителстван да проповядва истинната вяра от императора. Трябвало ли, приемайки Христовото благовестие, българите непременно да заживеят на този свят като ромеи? Нима единствената земна, политичес­ка форма на живот на християнското човечество била свещената империя и трябвало ли, приобщавайки живота си към заповедите на Христа, да влезеш в Истината, жертвайки народностно-политическата си особеност?

От друга страна, князът знаел, че макар Константинопол да се представял за политическата столица на християнското човечество, за столица на дър­жавата на всички християни, в чисто църковно и вероучително отношение той, тъй да се каже, светел с отразена светлина. Преданията на Христовата църква, към която той приобщавал народа си, свързвали победното разпрос­транение на Словото Божие с Рим – града, в който претърпели мъченическа смърт първенствуващите апостоли Петър и Павел и основаната от които Църква свято и неизменно съхранила тяхната проповед. Рим бил по времето на св. княз Борис много по-малко осезателен като политически център, но за­това си оставал първоизворът на вероучението, центърът на Преданието, центърът на религиозния авторитет преди всичко. Онова, което би могло да смути княза в Рим, било от по-друго естество. Рим охотно признавал на владетелите и народите им тяхната самостоятелност, не смятал, че хрис­тиянското човечество живее на земята като една-единствена държава, во­дена от един-единствен император, но той пък отричал каквато и да било самостоятелност на Църквата в различните страни. По същество имало само една – Римска, църква в целия свят, чийто учител и пастир бил храни­телят на истинното Предание и приемник на св. ап. Петър – Римският папа. Всички християни били учени и водени към спасение от него, а всички еписко­пи в различните земи били негови наместници и говорители.

Възможно е св. княз отначало да не е съзнавал напълно ясно тези различни схващания за християнското човечество на Изток и на Запад, но във все­ки случай, решавайки се да повери своя народ на Спасителя, той е желаел да научи истината за истинната вяра от нейните първоизвори. А те – той е виждал това при контактите си с ромеи – са били различно представени от Константинопол и Рим.

Ако ние приемем, че политическото решение на княз Борис да покръсти наро­да си е било продиктувано от пробудил се в него страх от Бога, от мистична вяра в определящата роля на Провидението в политическите съдбини, ще ни стане ясно и това, че консултациите с Константинопол и Рим съвсем не са били просто претегляне на изгодите, а нещо по-друго. Защото дори поли­тическият успех, държавният просперитет за един вярващ владетел зависи от това наистина ли по воля Божия той ще уреди църквата си, по истин­ната Божия правда ли ще уреди живота ѝ, истинския Бог ли ще призовава в начинанията си, към истинното провиденциално предначертание ли ще я води. За княз Борис е било съществено не кой му обещава повече изгоди, а кой му дава истината. Защото за вярващия владетел успехът и могъществото зависят от религиозната истина. Във всеки случай от отговорите на пат­риарха и папата става ясно, че князът се е интересувал именно какви точно са истинските повели на християнството. Отговорите свидетелстват, че въпросите не са били свързани с политиката, а с вярата. Защото князът в девет десети от въпросите си пита как да устрои вътрешния живот в страната си по християнски, какво трябва да прави в управлението, за да из­пълнява Божията воля. Само слепец не би видял това и само слепец на базата на двата текста ще заключи, че княз Борис е правил политически сондажи за това кой от центровете му обещава повече самостоятелност за царство­то и автокефалия за Църквата. И после: князът е живял в IX в., а не в XIX в., за да може да прецени (и даже да може да се запита) коя „цивилизация“, произти­чаща от съответната конфесия, ще бъде по-благоприятна за държавата му.

Но ако това е бил интересът на княз Борис, то и неговото решение за ори­ентиране – към Рим или към Византия, трябва да е произтичало не от нещо друго, а именно от преценката на съвестта му – коя вяра е по-чиста и пo-ис­тинна. Кой е по-авторитетен и убедителен в религиозно отношение, в чии църковни наставления да повярва.

Княз Борис е трябвало да направи избор не между „цивилизации“, а между две ве­роизложения и да му се вменява погрешният избор на авторитарната византий­ска цивилизация вместо перспективната западна, е смешно, тъй като той въ­обще не е и мислил да избира историко-културни перспективи (по негово време те още са лежали слети в изходната си, единна точка). Той е преценявал изложе­ния на Христовото учение и мнения за приложението му в народния и в държав­ния живот. Да не забравяме също, че по онова време разделението на Църквата още не е било факт и князът изобщо не е стоял пред избор – с „Православието“ или с „Католицизма“. Изборът на църковно подчинение съвсем не е бил за него избор на определена християнска конфесия. Той може би е искал автокефалия, но от Рим и Константинопол е дирел повече съвети как да уреди Църквата, искал е съвети не от центъра на Католицизма и от центъра на Православието, а от старите и главни църкви на все още единния християнски свят.

Добре, ще се попита – св. княз Борис не е можел съзнателно да избере циви­лизационна перспектива в онова време, когато двете цивилизации на хрис­тиянска Европа ги е нямало още. Той и не е търсел „цивилизационен модел“, защото искрено се е интересувал само от истините на вярата. Но не е ли направил той, без да съзнава и без да може да съзнава, погрешния избор? Ето тук идва мястото на смесванията на различни духовни равнища. Твърдят, че с ориентирането си към Константинопол княз Борис е определил България да остане в бъдеще в лоното на Православието, а то – казват – е конфесия с недъзи. При него Църквата е тотално подчинена на държавата, изолирана от духовно действие в света, затворена в мистичното съзерцание и бого­служението, конформистка и слабо активна в интелектуално отношение. Обратно – на Запад Католицизмът е имал силна, независима от държавите църковна организация, по-открито и по-непосредствено е формирал духа на народите и е предразполагал към творчество.

За какво се отнася всичко това?

Първо – Православието и Католицизмът са не нещо друго сами по себе си, а две постижения, съборни постижения на Богооткровеното учение на Самия Бог Иисус Христос. Това са те сами по себе си – те са изповедания на откритото от Бога. И е чисто богословски и никакъв друг въпросът кое от двете пости­жения, кое от двете изповедания на Богооткритото е истинно. Съвсем друг въпрос е как исторически се е държала Църквата, изповядваща Бога, на Изток и на Запад. Защото, ако е вярно, че на Изток Църквата е била потискана от държавата, това съвсем не е упрек срещу „Православието“ (което е изповеда­ние на Богооткровеното учение и съвсем спокойно може да е единствено истинното, макар че изповядващите го, като хора, са били не особено достой­ни и бидейки възпитани в централистичен имперски дух, са се прекланяли пред земната власт и са правили компромиси). Но тогава може би не Православието е виновно за историческата ни съдба, а нещо друго. Във всеки случай да се смесват помежду си едно изповядване на истинния Бог с едно по човешки немощно въплъщаване на Божиите заповеди в земния и политическия живот е некорект­но. Вярно е, че духовният живот на един народ и културното строителство, вдъхновено от този Дух, се сливат в органическо единство, тъй че в известен смисъл историческият етос на една нация представлява израз и въплътеност на неговата вяра и мирозрение, но ако има за нещо да виним ромейската култу­ра, която определя историческата ни съдба, защо да не виним човешките сили на собствения си народ, строил съдбата си според Православието, защо виним самото Православие? Нима културното строителство на западните народи в духа на Католицизма е без петно? И нима, ако тези народи са имали по-щастлив жребий, това не се дължи на тяхната по-висока човешка надареност или на тяхната по-голяма историческа мъдрост или накрая – на по-добрия им късмет? Защо трябва да робуваме на всякакъв вид исторически детерминизми? Защо не се изпълним с повече исторически трагизъм, за да видим, че не Православието, а близостта ни до една мощна империя са предопределили политическите ни рефлекси и изтощителната вековна непрестанна борба за оцеляване, както и топосът ни – на прибоя на две огромни стихии – тази на християнския европе­изъм и тази на ислямската персийщина – са довели до скършване и до изчезване на държавността ни?

Това, което искам да подчертая, е следното. Когато трябва да се прецени на­правеният от св. княз Борис и наследниците му верови избор, ние трябва да се вгледаме именно в това кое изповедание на вярата е истинно и да разгра­ничим тази преценка от една друга преценка: добре ли сме живели съобразно вярата си, въплътили ли сме я в достатъчна степен в историческия си етос. И изобщо – преценката на вярата и на живота в този свят са преценки на две различни неща. Защото „не всеки, който казва „Господи, Господи“ ще влезе в Царството небесно“ и още: „В този свят скърби ще имате, но дерзайте – Аз победих света“ – казва Господ.