Атанас Ваташки e доктор по теология (християнска апологетика) от Богословския факултет на Софийския университет и магистър по история (медиевистика) от Историческия факултет на Софийския университет. Автор е на множество статии в периодичния печат и в електронни медии, както и на следните книги: Човекът между вярата и неверието (2018); Религия и наука – противопоставяне или единение (2019); Отношението между вяра и разум в съчиненията на древните християнски апологети (2024).

 

През тази година войната в Украйна навлиза в петата си година, а надеждите за установяването на справедлив мир не са особено големи. Военните конфликти непрекъснато са съпътствали човешката история и ще ги има до Второто пришествие. Неизменното им присъствие в света изобщо не намалява нравствената им осъдителност и гибелните им последици: те са един провал да се живее в мир, както проповядва Евангелието.

Политическата злоупотреба с православието

Това, което отличава тази война от други бушуващи в момента и в близкото минало, е нейното оправдаване от Руската православна църква (РПЦ) и от нейния патриарх. Може да се помисли доколко последният в тази си роля действа като патриарх и доколко като бивш агент от КГБ, но съм убеден, че действията му са не просто неправославни, а извън рамките на самото християнство.

За съжаление, той видимо се ползва с широка подкрепа на всички нива в рамките на институцията, която управлява, а съпротивата срещу неговата политика е ограничена и неуспешна.

Войната е рисувана не просто с национално-патриотични краски, но ѝ е давано религиозно-нравствено оправдание. Първо беше назована „метафизична“, а след това и „свещена“. Беше описана като борба за традиционните ценности и като саможертва, чрез която се опрощават извършените грехове – сиреч като път към спасението. Руският президент непрекъснато е възхваляван и представян като образец за православен държавник – така се легитимират и неговите действия. Подобни манипулации и нелепости могат да бъдат подминати с лека ръка като пропагандни клишета, ако зад тях не стоят хора, чиято отговорност е да проповядват Евангелието, а вместо това са се поставили в услуга на светската власт в оправдаването на една ужасна война.

Христовите пастири в Русия, които се осмеляват да проповядват за мир или да се молят за него по време на литургия, са преследвани и лишавани от своите църковни длъжности, а понякога и изпращани в изгнание. Тяхната единствена „вина“ е, че искат да запазят вярност към Иисус Христос, а не към Владимир Путин. Руските граждани, чеда на Църквата, които са против войната, са объркани и разочаровани. Поведението на Московската патриаршия е съблазън за православните християни и нанася огромна репутационна щета пред външния свят, защото представя един изопачен образ на православното християнство. В продължение на години, ръководена от патриарх Кирил, тя проповядва имперския псевдодуховен идеал за „Русский мир“.

И колкото повече Русия върви към него, толкова по-дълбоко навлиза в примката на лукавия. Пред очите ни се извършва тежка злоупотреба с православието в Русия, което патриархът, в съучастие с множество лица от всички нива на Руската православна църква, полага огромни усилия да заприлича на „путинославие“.

Московската патриаршия трябва да приеме много сериозно предупреждението, отправено през I в. до епископа на Сардийската църква, което гласи: „Зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв. Буден бъди и укрепявай останалото, което е на умиране; защото не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог. Помни, прочее, как си приел и чул, и пази, и се покай“ (Откр. 3:1-3).

Въпреки всичко, не бива да се мисли за Руската църква като за отпаднала. Вярващите, които са искрено посветени на Господ Иисус Христос, продължават да се спасяват. И в нея, както и в Сардийската, Бог има избрани, които „не са осквернили дрехите си“ (Откр. 3:4).

Православната църква на Украйна и нейното признаване

Тесните взаимоотношения между Руската православна църква и Кремъл безспорно имат отношение и към проблема за Православната църква в Украйна (ПЦУ). Стремежът към създаването на национална църква не е чужд на по-голямата част от православния свят, включително и на българския народ. А украинците са в пъти по-многобройни от други православни народи с автокефални църкви. Не действащото украинско законодателство, а войната и отношението на Московската патриаршия към нея направиха съществуването на автономната църква в Украйна, подчинена в църковно отношение на Руската църква, не просто възмутително, а и почти невъзможно. Поради това все по-малко украинци се идентифицират с нея. Можем ли да ги виним за това?

В известен смисъл съпротивата на Московската патриаршия срещу признаването на самостоятелността на ПЦУ може да се разглежда като част от руската инвазия, но с невоенни средства. Целта е една и съща – да няма нищо, свързано с Украйна, като нещо независимо от Русия. В очите на мнозинството от украинците Руската православна църква започна да се възприема като инструмент на държава, която се опитва да заличи тяхната независимост и дори самото им съществуване – както като отделен народ, така и като индивиди. В момента по-голямата част от народа се числи към Православната църква на Украйна, разполагаща с автокефалия, дадена ѝ от Константинополския патриарх. И това трябва да бъде уважено.

Едно бъдещо признаване на Украинската църква начело с митрополит Епифаний от страна на Българската православна църква и влизането в църковно общение с нея е справедливо и морално оправдано. То ще покаже на украинските вярващи, че православният свят е загрижен за тях и е готов да насърчава укрепването на евангелската проповед в страната им. Такова признание също така ще отправи недвусмислено послание към Руската патриаршия, че оправдаването и благославянето на войната и насилието са несъвместими с Евангелието и водят до реални последици: както до загуба на доверието на украинския народ, за който тя беше призвана да се грижи, така и до разклащане на авторитета ѝ в православния свят.

Мълчанието на Светия синод на Българската православна църква

Във връзка с войната особено тревожна е продължителната неспособност на Светия синод на Българската православна църква да излезе с единна позиция спрямо едно явно зло – не само военните действия като такива, но и отношението на Руската патриаршия към тях. Напомням, че той два пъти излезе с позиция относно войната в Газа и призова за намиране на мирно решение.

Светият синод се възмути от множеството човешки жертви и другите хуманитарни последици, от нарушението на международните норми, от престъпването на общочовешката и най-вече на евангелската нравственост. А при войната в Украйна има не само хуманитарен и юридически проблем. Нека също така не забравяме, че в страната живеят стотици хиляди наши сънародници, недалеч от или в границите на областите, където се водят военните действия. В окупираните от Русия части на Запорожка област българските училища бяха закрити, а преподаването на български – забранено.

Няма справедливи войни – всички носят болка и смърт. Да, едни конфликти са по-несправедливи от други, но всички са нравствено укорими – особено нападателните.

Не оправдавам едни войни за сметка на други и не мога да разбера проявената от Синода очевидна непоследователност! Дали причината за нея не се крие в това, че някои владици не успяват да разпознаят виновника за войната от жертвата ѝ, или в това, че предпочитат да пожертват истината заради симпатии, основани на историческото минало на България?

Възможно ли е някои митрополити да поддържат, че Русия е олицетворение на християнските ценности вместо техен отрицател? Може би не намират смелост да порицаят действията на Руската патриаршия или внимават да не подразнят част от населението, което все още гледа с благосклонност към Русия? Или просто искат да се снишат, докато всичко отмине?

Някой би възразил, че горното са предположения и догадки. Но аз бих ги нарекъл въпроси и недоумения, които си задават и много други православни българи. Не бе направено достатъчно, за да бъдат разсеяни своевременно. А можеха да бъдат и предотвратени – с една навременна и разумна позиция от страна на Светия синод, основана върху Евангелието. И въпреки закъснението времето за такава позиция не е безвъзвратно пропуснато. Въпросът е принципен и не е зависим от възможния край на военните действия. Православното паство продължава да има нужда да чуе гласа на своите пастири не само за да получи ориентир в сложния свят, където се шири грехът, но и за да подкрепи  наранената си душа и възмутената си съвест. Поради това официална позиция от страна на Светия синод е не просто необходима, а задължителна!

* * *

Войната в Украйна извади наяве не само геополитически и политически противоречия, но и дълбоки проблеми сред православните, които не могат да бъдат лекувани с мълчание. Православието не е призвано да служи на имперски идеали, а на Истината. Дипломатическата предпазливост и мълчанието пред злото не са евангелски добродетели, за разлика от дръзновението за истината и непримиримостта към неправдата. Когато се пролива невинна кръв, а насилието се оправдава от църковни амвони, мълчанието от православните не е неутралитет, а съучастие.