Роберто Бенини (род. 1952 г.) е италиански режисьор и актьор. Става прочут с филма си „Животът е прекрасен“ (1997), за който получава наградата „Сезар“ за най-добър чуждестранен филм, наградите на Филмовата академия на САЩ за най-добър чуждестранен филм, за най-добра режису­ра и най-добър актьор и редица други отличия. На младини учи в йезуитска семинария, но я напуска. Започва да се сни­ма в италиански комедии още от 70-те години на ХХ век, смятан е за наследник на великия комик Тото. Играе като актьор в последния филм на Федерико Фелини „Гласът на лу­ната“ (1989), както и във филмите на Джим Джармуш „Извън закона“ (1986), „Нощ на земята“ (1991) и „Кафе и цигари“ (2003). Режисьор на фил­ма „Пинокио“ (2002). Най-известният му театрален проект е „Целият Данте“ (2020) – в най-различни аудитории, в това число и в парламента, той рецити­ра песни от Божествена комедия. През декември 2025 г. Роберто Бенини смая всички с книгата си Петър, човек носен от вятъра. По нея той дори изнесе им­провизиран моноспектакъл във Ватикана, който трогна до сълзи папа Лъв XIV. Ето началото на книгата, публикувана от издателство „Ейнауди“ (в сътруд­ничество с Микеле Балерин, Киара Меркури и Стефано Андреоли).

 

Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива;
тъй бива с всекиго, роден от Духа (Иоан. 3:8).

Въведение

Не мога да повярвам!

Наистина не мога да повярвам. Свети Петър, да! В тази книга ще говорим за свети Петър. Най-скъпият приятел на Иисус, онзи, когото Иисус е избрал, първият сред всички!

Човекът, комуто Иисус е казал: „Паси Моите овци“ (Иоан. 21:16).

Спомняте ли си как в средното училище ни даваха да пишем съчинения на тема „Най-добрият ми приятел“? Ето, ако Иисус беше учил в средното учи­лище, Той щеше да напише: „Моят най-добър приятел е Петър“. А сега той стана моят най-добър приятел просто защото се влюбих в него. Влюбих се в Петър!

Бе невероятно наново да проследя целия му живот. Отново да препрочитам Евангелието: с какво вълнение…

Евангелието! Можете да посегнете към който и да било текст: сакрален, про­фанен, богословски, изпълнен с мъдрост, какъвто ви дойде наум… но когато стигнете до Евангелието, вече няма къде да отидете. Трябва да се спрете, по това няма спор.

Защото, когато четеш Евангелието, се случва нещо невероятно. След про­чита на Евангелието ти вече не гледаш на хората разсеяно… а започваш да гледаш на тях като на съпричастни към едно тайнство, като пазители на една грандиозна участ.

Четейки Евангелието, често ми се случва да си помисля – чуйте какво – че животът има смисъл. Ще повярвате ли в това? Животът!... Какво ни казва Евангелието: че сме живи! То ни заставя постепенно да осъзнаем чудото на битието, изумлението от този факт, от великолепната шега да бъдем в света!

И не само: Евангелието ни казва, че фактите от света не изчерпват този въпрос. Че животът не свършва тук, че съществува живот отвъд предели­те на живота! Невероятно…

Що се отнася до мен, аз съм човек, който толкова силно обича живота, прос­то не можете да си го представите… Обичам толкова много живота, че даже след смъртта си съм убеден, че ще си спомням какво е било да съм жив. Не, изобщо не ми се нрави, че ще умирам, честно си го признавам: обещавам, че смъртта е последното нещо, до което някога ще прибегна.

Смъртта: майко мила!

Добре, сега ще ми кажете: „Я стига, Бенини! Защо изобщо говориш за тези неща?“. Разбирам, прави сте… Обаче ви казвам: ако никой от вас нито за се­кунда не се замисля за съдбата, съществуването, вечността, отвъдното… що за живот е това?

Именно това и правим: говорим за всички тези неща, разказвайки живота на свети Петър. Първият и най-известният от учениците Христови, князът сред апостолите. Животът му е преизпълнен тъкмо с тези неща: участ, съ­ществуване, вечност, отвъдност… и най-вече е изпълнен с човечност.

Никой не е по-човечен от Петър, той толкова прилича на нас. Ще видите, проследявайки неговия живот, колко пъти ще се изненадвате и ще си кажете: „Но това съм аз! Аз бих постъпил точно така!“.

Иисус го е избрал. Избрал е него, Петър! И избирайки го, Той сякаш е избрал все­ки един от нас.

Сега разбирате колко вълнуващо е да се говори за свети Петър, да се разказва животът му. Защото така Петър става наистина жив, оживява!

Впрочем преди време срещнах група хора, които ме спряха, казаха ми много мили неща… Внезапно една госпожа ме запита:

– Над какво работите, господин Бенини? Кога ще ви гледаме отново?

А аз ѝ отговорих:

– Подготвям спектакъл и книга за свети Петър.

– А, за базиликата ли? Прекрасна е!

– Не, не – отвърнах аз, – свети Петър! Светецът, човекът!

А тя:

– Но защо? Той действително ли е съществувал?

Ще повярвате ли? Има хора, които смятат, че свети Петър никога не е съ­ществувал! Ще кажа и нещо повече: има хора, които смятат, че и Иисус никога не е съществувал!

Някой може да попита: „А къде са доказателствата, че Иисус наистина е съществувал?“

Доказателствата?

Доказателството, че Иисус е съществувал, е неопровержимо: Евангелието!

Кой друг би могъл да каже нещата, написани в Евангелието, ако не Иисус? Намерете ми някого в света, в целия свят, който би могъл да помисли или из­рече нещата, които казва Иисус в Евангелието! Къде е?

Невъзможно е да изречеш казаното в Евангелието и да не бъдеш Иисус. Невъзможно е! Намерете ми, пак повтарям, такъв човек.

И ако някой го намери, нека каже: „Ето, намерих го!“.

Същото се отнася и за Петър. Той също е говорил и правил необикновени, не­забравими неща, променили историята, историята на всички нас, чак до ден днешен! И тези събития са се случили по необходимост, в това няма никакво съмнение: те са пред очите ни. Кой би могъл да стори всичко това, ако не Петър? Логично е да е така!

Нещо повече: можем даже да видим тленните останки на Петър, неговите мощи. Те съществуват!

Вярно е, че знаем малко за историческия Петър, почти нищо… Но толкова много знаем за Петър от Евангелието, той е апостолът, когото познава­ме най-добре. Знаем за него почти всичко: за неговия характер, за начина му на мислене, за недостатъците и качествата му… накратко, цялата негова „психология“, така да се каже.

Можем да го видим почти физически: как той говори, как се движи, как реагира, как изглежда, как отива да лови риба… И какви ги върши! О, Господи! Отначало никак не му върви. Той нищо не разбира, прави грешки, стъписва се, често про­меня мнението си и пак греши… Той е тъкмо като нас, повтарям: най-близки­ят до нас и в същото време най-близкият до Иисус.

Да, защото Той никога не го напуска, дори когато Петър се отрича от Него: той винаги си остава с Него, винаги е привързан към Него. Дотогава, докато в душата му не се случва нещо, което не знаем – ще го узнаем, ако се вгледаме в живота му. Тогава разбираме какво го тласка напред, какво го кара да се зах­ване с мисия, която не би бил в състояние да изпълни никой друг човек: мисия, която ще промени историята на света.

Накратко, ние виждаме какво човек може да направи за Бога и какво Бог може да направи с човека. С човек, както е казано в Деяния на апостолите, чиято сянка също може да твори чудеса (срв. Деян. 5:15).

 

Петър е тук!

Досточудната история, която искам да ви разкажа, е историята на свети Петър.

Но внимание, не става дума за базиликата, прекрасната и огромна базилика, която всички познаваме, не: за Петър, светеца!

И дори не това: за човека Петър, човека от плът и кръв. Рибарят, апостолът!

А относно мощите… нали знаете, че Петър днес си остава в Рим, под основа­та на базиликата? Точно там. Давате ли си сметка?

Така е: под базиликата „Св. Петър“ е гробът на Петър, а в гроба са неговите мощи, неговите кости. И могат да бъдат видени, ако се спуснете долу, те са в един великолепен античен некропол на две хиляди години.

Там ще видите, че не само на думи Петър е основата на Римската църква. В този смисъл, че базиликата „Св. Петър“, която се намира отгоре, е изградена върху костите на Петър.

Заради това е била издигната отгоре базиликата: първо базиликата на Константин от IV век, после базиликата на Микеланджело, построена през XV век. Защото са знаели, че там е бил гробът на Петър.

Докато самите ние го научихме сравнително скоро. През 80-те години над това все още витаеше някаква тайна, не се знаеше със сигурност, защото от гроба не беше останала и следа. Тя беше изгубена през вековете и събити­ята на Историята. Иди, че я намери…

Знаеше се, че трябва да я има, че е там! Но къде?

Необходимо беше да я намерим!

Предприеха се издирвания и разкопки в некропола и бе намерен гроб, който би могъл да е на Петър. Това се вярваше, предполагаше се… но нямаше абсо­лютна сигурност. Хипотезата сама по себе си не е достатъчна: какво ни дава една хипотеза? Беше необходима яснота.

Папата – по онова време Павел VI – е силно угрижен. Как да постъпи? Да преус­танови всичко? И после какво да кажат: „Намерихме гроба на Петър! Но май че не, може би…?“.

Не, така не става.

Тогава папата пита своите съветници: „Какво да правим? Кой да помогне?“.

Някой от тях предлага да се обърнат към една жена, към една археоложка: Маргарита Гуардучи.

– Маргарита коя?

– Гуардучи, Ваше Светейшество! Много е навътре в нещата, известна екс­пертка по античните надписи…

Обаждат се на Маргарита Гуардучи, тя слиза в некропола и се захваща с проуч­ването. Споменавам нейното име, защото е познато на малцина, което е грях и е напълно несправедливо, тъй като тази жена е сторила нещо непомерно: извършила е нещо голямо, едно от най-големите археологически открития на нашето време, а и на всички времена!

В продължение на месеци и години тя търси, наблюдава, изучава… Накрая – невероятно – успява да навърже в едно всички знаци, които я отвеждат към липсващите следи, за да се узнае със сигурност къде е бил гробът на Петър.

Накрая открива един надпис на стената над гроба, където някой преди две хиляди години е издълбал в камъка на гръцки: Petros eni, което означава: „Петър е тук“.

Петър е тук: което ви казах в началото!...

Ето че се натъкваме на етикет, на опознавателен знак. Липсва само стрелка­та: „Петър е тук!“.

Кой ли го е написал? Никога няма да узнаем: някой поклонник, някой вярващ, един от първите християни, които са се събирали долу, за да се преклонят пред техния герой и да му отдадат почит. И то с предпазливост, предста­вете си какво е означавало да почетеш Петър при управлението на побъркан император… О, тогава не са се шегували: могло е да те убият! Най-добре е било всичко да става тайно, там долу.

Някой поклонник го е написал, за да е сигурно, че никога няма да се изгубят сле­дите към гроба, за да се знае – от нас, тъкмо от нас – че именно това е гробът на Петър.

Прави ли ви впечатление? Да знаете, че Петър, човекът, който винаги е бил редом с Иисус, е толкова близо до нас! Тук, съвсем близо!

И всичко това чрез един надпис! Да, днес някой, който пише по стените, е смятан за вандал и такива са мнозина, не е хубаво да се драска по стените… Обаче от този надпис израства базиликата „Св. Петър“, Ватиканът, всичко: дори Микеланджело. Появява се Сикстинската капела, какъв надпис!

Шантава работа.

И това не е всичко! Продължавайки търсенето си, Гуардучи прави още по-не­вероятно откритие: попада, представете си, на купчина кости, които ня­какъв работник е прибрал в шкаф, събрани в кутия за обувки. Как тогава действа Гуардучи? Тя има прозрение, разбира, че не става дума за находка без стойност, изследва костите, анализира ги задълбочено… И накрая открива, че това са костите на Петър: успява да го докаже.

Били са тук, в кутия за обувки! Когато го узнах, просто не можех да повярвам. Възможно ли е?

И именно тя, Маргарита Гуардучи, ги открива! Иначе тези кости щяха да са си още там, в шкафа, а гробът на Петър щеше да е само празен гроб.

Вижте колко странно нещо е археологията…

Мисията невъзможна

Всъщност Петър е в Рим и това е сигурно. Защото е умрял тук.

Ала какво е правил в Рим? Нима Петър е бил римлянин?

Петър, като е известно на всички, е бил евреин рибар: идва от Галилея, една от най-бедните и загубени провинции на Римската империя, от този регион, който по времето на император Адриан, сиреч век по-късно, ще започне да се нарича Палестина.

Ала каква работа има в Рим един рибар от Галилея? Защо е дошъл чак дотук?

Знаете ли, че това е нещо изключително важно? Изключително!

Някой чете историята на Петър и в един момент си казва: „Петър отива в Рим“, все едно че става дума за нещо обикновено. А то е нещо направо не­мислимо! Петър, рибарят, в Рим: наистина ли?... А е било точно така!

Защото Петър не е дошъл в Рим по дела, за да търси работа, по политичес­ки или други причини, не! Дошъл е, за да направи нещо лудо, невъзможно, с най-невероятната и опасна мисия, която можем да си представим: да завою­ва Римската империя!

Не някаква си империя: а Римската империя, най-голямата империя на всички времена!

Петър иска да завоюва Рим. Римляните! Сам!

И не с оръжие, а с една идея: най-странната, за която би могло да се помисли. Идеята за един Бог, Който е станал човек: и то най-последният сред човеци­те, най-бедният, Който е умрял на кръста, разпнат като разбойник… защо­то е искал да ни научи да обичаме. И да се възлюбим едни други.

С тази идея Петър е искал да покори римляните, господарите на света. Давате ли си сметка?

Сигурно ще си кажете: „Да не е бил луд?“.

Не, не е бил луд. А може би, да: смахнат и луд… но с една особена лудост, която наричаме вяра.

Петър е бил обзет, заразен и покорен от абсолютна вяра в този човек, Иисус от Назарет. Бил е убеден, че този човек е Бог и че тази идея е истина, че всич­ки трябва да повярват, че всички накрая ще повярват, даже римляните, и че в това е неговата мисия: да ги убеди! Че трябва да проповядва Евангелието, посланието на Иисус.

Римляните! Империята! Представяте ли си? Вече ви казах, че това е най-го­лямата империя в света!

Замислете се, че Петър дори не е знаел латински: говори арамейски, малко гръцки и това е всичко. Иска да проповядва Евангелието на римляните, а даже не говори латински!

Все едно някой днес – каменоделец или водопроводчик – да отиде в Ню Йорк, без да знае английски, за да убеди американците, че лично е срещнал Бог, че Го е разпознал и дори е станал приятел с Него! И че този Негов приятел след това е бил осъден на смърт. Но преди да умре, е казал неща, които трябва да бъ­дат чути от всички, защото този Негов приятел е Бог. И с този аргумент да бъдат убедени всички американци и да се завоюва Америка! Да бъдат убедени всички, наистина всички!

Ала има една разлика, която не е никак малка: по този начин Петър е рискувал живота си и той го е знаел. В Ню Йорк би могло да те затворят в психиат­рията, но в Рим са убивали, разпвали на кръст, изгаряли са те жив!... Петър буквално е отивал на погибел. Рискувал е всичко, живота си!

Вижте, това е нещо, необяснимо за мен. Петър, който отива в Рим, за мен е загадка. Как въобще му е хрумнало подобно нещо? Това е мистерия!

И аз се питам: какво би трябвало да е чул, какво би трябвало да е видял един човек, за да постъпи така? Да изостави всичко, наистина всичко: семейст­вото, работата, дома, земята – своя живот! – и да се впусне в толкова луда авантюра, да се захване с толкова невъзможна задача?

Каква вяра, каква страст се изисква, за да се нагърбиш с подобно начинание?

И откъде е задухал вятърът, за да се държи той по такъв начин и да стигне толкова далеко, чак до пределите на света, чак до смъртта – и дори отвъд нея?...

Когато четем историята на Петър, имаме това впечатление: сякаш някаква сила, някаква тайнствена сила го е овладяла и похитила, тласкайки го да пре­живее авантюри, за които един рибар евреин по онова време не би и помислил.

Много би ми се искало да узная следното: за каква сила става дума? Как го е овладяла, какво се е случило с Петър? Как да си го обясним?

Ако искаме да го разберем, единственото, което можем да сторим, е да раз­кажем неговата история: историята на Петър. И аз ще ви я разкажа, защото това е една великолепна история. Сами ще се убедите.

Светът на Петър

Тази история започва в Капернаум, едно селце с хиляда жители на брега на Тивериадското езеро, в Галилея. По онова време, както казахме, Галилея се е на­мирала под контрола на Римската империя: била е нещо като колония. На прак­тика Петър живее в окупирана територия, бил е подвластен на императора.

Римските войници са навсякъде: те са там, за да държат под контрол насе­лението, за да не се разбунтува то срещу тях. Приемете, че времената не са били лесни, имало е напрежения, всичко е могло да гръмне във всеки момент. Включително защото евреите са народ, различен от другите, и не са се огъ­вали. Така че римляните били доста изморени, но се държали.

Съществувала е ненавист, дълбока несъвместимост. Евреите не са ги по­насяли: всичко, което е римско, за тях било светотатство. Термите, цирко­вете, театрите… И как иначе? В термите римляните се излежавали голи… Голи! В театрите се развличали, смеели се като луди. А не е необходимо да се смееш, о, не! За евреите от онова време да се смееш не е било нещо добро и подобаващо. За тях от значение е била само религията, молитвата.

И внимание, защото в цял свят не съществува религия, подобна на тази: това е единственият народ, който вярва в един Бог, това са единствените монотеисти в света.

Опитайте се само да си представите религиите на народите, които живеят около Петър. Гърците например почитат своите капризни, ревниви, суетни, завистливи богове… които са същите като нас. Чели ли сте старогръцките поети, Омир? Можеш да умреш от смях! Богове, които злобеят и си крадат любовниците, които се раняват едни други… Обърнеш ли поглед към Олимп, нищо не те подтиква към усъвършенстване, казваш си: „Ами… там постъп­ват даже по-зле“.

Същото е и при римляните: те превръщат своя Пантеон в един голям теа­тър, всеки бог със своята маска… При тях дори святото се превръща в спек­такъл. Да не говорим за други народи: някои се прекланят пред каменни идоли, други говорят с корема си, с гръмотевиците, с дъжда… а трети все още при­насят човешки жертви. Ужасяващо!

Народът на Петър обаче е монолитен: вярата, която е носел на плещите си, била стародавна, твърда като камък, изпълнена с правила, в черно и бяло. Замислете се над следното: една огромна книга като Библията се ражда от един съвсем малък, беден народ, многократно намиращ се под робство… но с Бог, Който затъмнява всички други.

И освен че е прастара, тази вяра поставя въпроси, много сходни с питания­та, които си отправяме днес: как да се оправи светът?

За да намерят отговор, евреите стигат до една гениална идея: измислят Юбилея! Един юбилей, който е не само духовно, но може да се каже, и социално събитие.

На всеки петдесет години прозвучава шофарът (овнешкият рог). И така jobel, от който идва думата „юбилей“, поставя началото на „светата годи­на“. Годината, в която всичко се обръща: робите стават свободни, земите биват преразпределяни на равни части. А дълговете?... Дълговете биват анулирани. Слага се черта на сметките и им се поставя точка.

Така е поне на теория. На практика обаче тази великолепна идея никога не е била приложена, както често става с най-амбициозните и красиви идеи. Но дори самият факт, че толкова красива идея е съществувала във въображе­нието, говори много за силата на един народ, не е ли така? Ето от каква глина е бил омесен нашият Петър.

На римляните и през ум не им е минавала подобна идея: там робите са си оста­вали роби, а земите не са се пипали.

Симон става Петър

За детството на Петър не знаем нищо. Но едно нещо е сигурно: от края на детството си не търпи римляните.

Когато го срещаме, той вече е мъж, който работи, рибар е в Галилея, на Тивериадското езеро. Едно толкова голямо езеро, че всички го наричали „мо­рето на Галилея“.

Тук, на брега на езерото, където Петър лови риба със своята лодка заедно с брат си Андрей, се случва първият епизод от тази досточудна история: пър­вата му среща с Иисус.

Между другото: знаете ли, че когато Петър среща Иисус, той е почти на Неговите години? Двадесет и осем-двадесет и девет, най-много да е на трий­сет години!... И трудно разбираемо е защо винаги го представят като доста възрастен човек, плешив, с бръчки и бяла брада. Забелязали ли сте това? Най- вече на картините и статуите… Дори Леонардо в „Тайната вечеря“, творба, която познаваме всички, го изобразява така, а преди него Джото в Капела дели Скровени. Излиза, че Петър е роден вече старец. А когато се запознава с Иисус, е бил млад като Него: и двамата са младежи. И това е една младежка история!

В онзи ден, както казах, Петър е на брега на езерото, кърпи рибарската си мрежа. Аз го наричам Петър, но знаете, че никога не се е наричал така: негово­то име е Симон. Симон, син на Йона.

Капнал е от умора, трудил се е цяла нощ, без да улови риба. Нито един шаран, нищо… Пълен провал. И тогава чува, че го викат: – Симоне! Симоне!

Вдига поглед и вижда брат си Андрей – който впоследствие става св. Андрей, за да не бъде сбъркан с някой друг Андрей – който тича към него и вика високо, тича като луд.

Симон се стряска:

– Какво се е случило?

– Симоне, ела да видиш! Остави всичко, каквото и да загубиш, тичай!

– Да тичам?... Накъде?

– Към реката, към река Йордан, при Йоан Кръстител! Случи се нещо невъобразимо!

– И какво точно се случи?

– Пристигна някой, един от Назарет – нали го знаеш това малко селце – и Йоан каза, че това бил Месията. Месията! Дошъл е, разбираш ли?

– Назарет? Месията? Но за кого говориш, ти си се побъркал? Андрей, добре ли си?

– Да! Той е дърводелец! От Назарет е!

– Месията! Дърводелец?...

– Нали това ти казвам! Побързай!

Представете си, че общо взето това са били думите на Андрей. Месията е бил Спасителят, който Бог е обещал да изпроводи на евреите, за да ги избави от чуждото робство и ги поведе към славата.

Знаете ли как евреите са очаквали Месията? Представяли са си го като госпо­дар, повел армията си на кон и със сабя в ръката! Предводител, завоевател! Някой, който няма да пристигне в мълчание: ще звучат тръби, небето ще пророни сълзи, земята ще потрепери, звездите ще изпопадат от небето… Ще настъпи апокалипсисът! Ето как са си представяли Месията – яхнал кон, чиито подкови удрят като военни барабани, а небесните легиони Го следват. С одежда, опръскана с кръв, и пламтящ поглед.

Така са си го представяли: като военачалник, като голям генерал. Накратко: Андрей идва да каже на Симон, че е дошъл най-големият генерал на всички времена!

Ала Симон не е повярвал веднага в това. Дърводелец от Назарет… Хм. Все пак, макар и неохотно, оставя мрежата и следва Андрей, който го дърпа за ръкава:

– Давай, побързай!

И двамата се завтичат към реката, където Йоан Кръстител покръства хората.

Йоан Кръстител е отшелник, който живее в пустинята, носи дреха от ка­милска вълна и е препасан само с кожен пояс на кръста си; той възвестява на всички, че Царството Божие приближава. Последният и най-големият от пророците: една жива легенда. Тълпите го почитат като светец. За вярва­щите в скорошното явяване на Месията той е бил най-големия авторитет.

Тъй че в този ден се е случило нещо нечувано и небивало: докато Йоан Кръстител кръщава хората, той забелязва сред тълпата непознат човек и се спира. Тръгва към Него, пада в нозете Му и заявява: „Аз не съм достоен да Му понеса обущата“ (Мат. 3: 11). Като заявява на всеослушание, че Този, дърводе­лецът от Назарет, е Месията, Синът Божий.

Синът Божий!... Днес не си даваме сметка, но стореното от Йоан Кръстител е потресаващо.

Замислете се, опитайте се да си го представите. Кой днес е най-големят ав­торитет за вярващите? Нали е папата? Представете си днес как папата отслужва меса в „Св. Петър“ и раздава причастие на вярващите, наредили се на опашка. Но в един момент стига до някакъв непознат. Папата го поглежда, спира, изпуска причастието и казва: „Аз не съм достоен да Му понеса обуща­та“. След което се обръща и казва на всички: „Това е Синът Божий“.

Ох, не искам да преувеличавам… Но нещата са общо взето такива: това е сензация.

Андрей е присъствал на случилото се, видял го е с очите си. Затуй тича при Симон, за да му го разкаже веднага. Йоан Кръстител е постъпил така и така!...

Той отвежда Симон при Иисус. Без да му бъде представен: Симон просто зас­тава пред Него.

И какво прави Иисус?

Иисус поглежда Симон, втренчва поглед в него. Иисус, Който втренчва поглед в теб: представяте ли си го? Много пъти съм си мислил за погледа на Иисус!… И му казва:

– Симоне, син Йонин, ще се наричаш Кифа. – Което означава „камък“, откъде­то и името Петър.

Не го познава, никога преди това не го е виждал… а сякаш на шега му казва кой е и какъв ще бъде.

И му сменя името.

На Петър му се подкосяват краката. Остава като ударен от гръм! Дори няма силата да отговори. Разбираемо е: Иисус те гледа и ти казва кой си и какъв ще бъдеш… Никой никога не го е гледал така.

И вече сам не знае кой е: Симон? Петър?

И все пак Петър реагира странно. Или по-скоро не реагира. Защото Петър не се противопоставя, не оказва съпротива, остава безмълвен. Не казва: „Петър? Петър кой?... Какво означава това?“. Не: остава там, без да произне­се нито дума. Отказва се от името си, все едно че е съвсем нормално някой да те срещне и да ти смени името.

Все едно някой да ми каже: „Ти си Роберто, син на Луиджи. Ето, оттук насетне ще се наричаш Антонио. Да вървим, Антонио!“…

Какво се случва с Петър? Сякаш някаква сила го превзема. Има нещо в гласа на Иисус, в погледа Му… Не знаем какво. Това е като „удар от гръм“, както кога­то се влюбваш. Този дърводелец го покорява.

И е вярно, че най-важните неща в живота не се научават, нито се препода­ват, просто се срещаме с тях.

Така Иисус тръгва по пътя Си… а Петър Го следва.

 

Превод от италиански: Тони Николов