BG | RU

"Християните днес трябва да свидетелстваме за Възкресението ненатрапчиво и благо"

2022-08-24 11:17:07,

  

На 24 август на 87-годишна възраст в Господа се е упокоил Диоклийският митрополит Калистос (Уеър). Вечна и блажена да е паметта му!

В негова памет припомняме едно интервю на Златина Иванова с него от архива на сп. „Християнство и култура“…

Повече от 2000 години след Възкресение Христово смъртта изглежда по-всесилна отвсякога. Как може Църквата да обясни на смеещия се през сълзи днешен свят, че смъртта вече не е всесилна, защото Христос я победи със Своята смърт? Може ли модерният човек да разбере вестта за Възкресението?

Права сте, че за нас, православните християни, има две неща от изключителна важност – първото е Възкресението на Христос, а второто – стойността на човешката личност. Това са нещата, за които трябва да свидетелстваме в днешния свят. Християните са призвани да бъдат свидетели на възкръсналия Христос. А Възкресението означава, че светлината е по-силна от мрака, доверието е по-силно от страха. Възкресението означава, че не трябва повече да се страхуваме от тъмните сили в този свят и в човешкото сърце. Но как да свидетелстваме за това в днешния свят, в секуларизираното общество, когато хората са водени от материалистични идеали? Нашето свидетелство трябва да бъде непретенциозно, ненатрапчиво, благо. Славата на Византийската империя, на българската империя, на Руската империя, когато Църквата имаше чрез тях велика мощ – всичко това вече е част от миналото. Ние не може да спечелим света обратно чрез агресивно, налагащо се, империалистично мислене и поведение. През първите векове хората са били запленени от християнството и тогава Църквата не е имала светска сила. Но те са били впечатлявани, даже шокирани от качеството на живота на християните и това ги е карало да пожелаят да станат част от тази общност. Имало е нещо необяснимо в тяхното общество, хората са усещали, че това е била общност на любовта. Ако искаме да свидетелстваме за Възкресението в днешния ден, ние трябва да се опитваме да бъдем, с Божията помощ, по-близко до първите християни.

 Що се отнася до стойността на човешката личност, това е изключително важен въпрос. Ние, всеки един от нас, е създаден по образ, по подобие на Бога. Това означава, че у всяка човешка личност има нещо божествено, всяка човешка личност е с абсолютна ценност. Ние всички съзнаваме по различен начин, че Божият образ у нас ни прави едновременно различни, уникални – и равни. Всеки човек е различен. Господ никога не създава едно нещо два пъти. Светът има нужда от всяка отделна човешка личност. Така че освен да свидетелстваме чрез неизискваща любов за Възкресението на Христос, ние трябва да бъдем свидетели за ценността на всяко отделно човешко същество. Никой не е презрян, никой не бива да бъде презиран, никой не бива да бъде отхвърлян като незначителен. Всеки има стойност в очите на Бога.

 Защо в западния християнски свят Пасха, или Великден, както го наричаме ние, няма това значение и тази празничност, с която се отбелязва в православието? Защо западният човек е по-близък до радостта от Раждането на Христос, отколкото до Неговото Възкресение?

 Вярно е, че в западния свят Рождество Христово е по-важният празник, докато за нас, православните християни, Пасха е венецът на празниците. Днес в английското общество всички отбелязват Рождество дори и да не ходят на църква, и знаят всичко за този празник. Но Великден минава почти незабелязан освен от осъзнатите християни, които са малко. Аз вярвам, че и на Запад някога Великден е бил най-важният християнски празник в обществото. През първите десет века от живота на Църквата, когато все още Изтокът и Западът са били в пълно общение, със сигурност акцентът е бил поставян върху Възкресението на Христос. В древната Църква на Запад кръстът е бил възприеман не само като символ на страданието, но също и като знак на победа. Защото със Своето Възкресение Христос победи смъртта. Не знам точната причина, заради която на Запад нещата се променят. Страхувам се, че тук Рождество Христово се възприема от повечето хора сантиментално. Те виждат младенеца в пещерата, заобиколен от святата си майка и полските животни – и това наистина е прекрасна картина. Но отвъд това не виждат нищо, защото повечето хора са забравили, че това не е било обикновено бебе. Това дете е било живият Бог, второто Лице на Троицата, както пеем в тропара за празника: „Новороденото дете е предвечният Бог”. А истинското значение на празника е, че тогава Бог става наш брат, обличайки се изцяло в нашето човешко естество. Това наистина е тайна с изключително значение. Но с още по-голямо значение е смъртта на Христос на кръста и Възкресението Му от смъртта. Това е, което ние, православните християни на Запад, се опитваме да споделяме с другите около нас какъв е смисълът на Възкресението за техния свят.

Във вашата статия за отношенията между Светия Дух и Божия Син в изкупителната Му мисия вие отбелязвате ролята на Светия Дух във всички ключови моменти от земния живот на Спасителя. Каква е ролята на Светия Дух и на Отец, разбира се, в акта на Възкресението? Задавам този въпрос, тъй като дори православните християни сме свикнали да мислим за Възкресението не-триадологично, все едно учението за Троицата е нещо, което засяга единствено студентите по богословие, и то само един семестър.

Наистина нашата вяра е в основата си тринитарна. Един велик руски богослов, който почина като мъченик в сталински затвор през 30-е години на ХХ век, отец Павел Флоренски, казва: „Между Троицата и ада няма друг избор”. Толкова важна е била Св. Троица за отец Павел Флоренски, че ако бъде загубена вярата в Троицата, целият живот губи своите смисъл и стойност и цялата радост от него изчезва. И още един руски мислител – Николай Фьодоров, е казал: „Нашата социална програма е Троицата”. С други думи, Троицата трябва да бъде основата на целия ни християнски живот, на цялото ни дело. Когато казваме, че човешката личност е създадена по образа на Бога, ние имаме предвид не само образа на Христос, но също и образа на цялата Троица. И когато мислим за живота на Христос, е изключително важно да виждаме присъствието на Троицата във всички събития от Неговия живот. Например, когато Христос се кръщава в Йордан, Отец казва от небето: „Това е Моят възлюбен Син”, и Духът бил изпратен от Отец и под формата на гълъб почивал върху Христос – така виждаме в Христовото кръщение присъствието на цялата Троица – Отец, Син и Свети Дух. И за Възкресението на Христос трябва да мислим като за тринитарно събитие.

Отговорът може да бъде намерен в Посланието на Павел до римляни, където се казва, че Христос възкръсна от мъртвите чрез силата на Духа. Ние бихме могли да кажем, че Христос победи смъртта чрез Своята сила, но по-дълбок би бил отговорът, даден с тринитарната терминология, а именно: Бог Отец възкреси Своя Син от смъртта чрез силата на Духа. През целия живот на Христа на земята Светият Дух е Този, който Го движи. Когато Христос се връща от 40-те дни на изкушения в пустинята, в Евангелието се казва, че Той се върнал „в силата на Духа”. По същия начин, когато Той умира на кръста и после се връща от смъртта на третия ден след Своето разпятие, Той се връща в силата на Духа. Отците казват, че Синът и Духът са двете ръце на Бог Отец, а Бог Отец винаги използва едновременно и във всяко дело и двете Си ръце.

Какви са предимствата и недостатъците за Църквата от факта, че тя живее в общество с идеали, които са преимуществено антихристиянски? Има ли разлика между богоборчеството на ранната езическа епоха и съвременния свят?

През първите векове на християнството Църквата е живяла в едно общество, където почти всеки е вярвал в Бога. Съществували много езически вярвания за Бога, хората са служели понякога и на демони вместо на истинския Бог, но поне всеки в древния свят е вярвал в съществуването на невидима реалност, в съществуването на духовни сили, които контролирали целия му живот. Малцина са били тези, които са били чисти материалисти. Докато ние днес, които живеем в т.нар. постхристиянска епоха, сме поставени в съвсем различна ситуация, защото повечето западни хора имат твърде смътна представа за Бога, а мнозина изобщо и не вярват в съществуването на духовна реалност. В някакъв смисъл това прави нашата задача днес по-трудна. Когато апостол Павел говорел на езичниците атиняни, той се обръщал към вярата им в Бога, в когото ние живеем и се движим и на когото дължим съществуването си. Вярата в Бога е била от правната точка, откъдето е започвал разговорът за възкръсналия Христос. Но нашите съвременници нямат вяра, нито ясна представа за реалността отвъд видимия свят. И ако искаме да споделим с тях християнското послание, трябва да тръгнем от различно място. Ние вярваме, че понеже всички са създадени по образ Божи, дълбоко у всекиго съществува спомен, усещане за Бога, което може да е скрито и затрупано, но е живо. Това прави възможен положителният отговор на съвременния човек към християнското послание. В миналото, когато хората са проповядвали християнството, те често са се позовавали на вечността на адския огън. Аз мисля, че това никога не е бил подходящият начин да се проповядва Христос. Но още повече днес това не би донесло никакъв резултат и особено в западния свят, в страни като Великобритания например. Ако представяме вярата си в Христос като нещо, което трябва да уплаши и хвърли в ужас, ако представяме Бога като сърдит и жесток, хората няма да проявят никакъв интерес към словото ни. Но особено в нашето западно общество хората все още са запазили усет за чудо – чудото на красотата в природата, в музиката и поезията, изкуството. Така че усещането за трансцендентното е съхранено, чувството за вечност е живо. Затова днес Христос трябва да бъде проповядван с изразността на този език, позитивно. Да, нашето време е едно предизвикателство, но това е възможност за задълбочаване в християнския ни опит и за творчество.

Днес всички християнски общности говорят за изгубените християнски корени на Европа и призовават Европейския съюз да преоткрие християнската си идентичност и християнските ценности. Това не е ли утопия? Каква би могла да бъде реалната цел на християнското свидетелство в Европа?

Когато говорим за Европа, ние не мислим за географска област, а по-скоро за духовна реалност. И ако попитаме какво дава на Европейския съюз тази духовна реалност, то отговорът би могъл да бъде само един – неговия християнски характер. Фундаментът на християнската вяра е този, който е направил Европа една цялост. Без съмнение трябва да бъдем реалисти. За съжаление християнското присъствие в Западна Европа днес е по-скоро слабо и без позиции. Това трябва да ни накара да се изправим открито пред факта, че хората не се раждат християни, а стават такива чрез личен избор, какъвто е бил случаят и през първите векове на християнството. Това поставя християнството в позицията на изгубено съкровище, което е скрито и трябва да бъде преоткрито. Затова вярваме, че християнството е близо до сърцето на Европа, но аз не считам, че трябва да покажем това, като включваме християнски фрази в европейската конституция. Пътят е чрез личното ни свидетелство в един съвсем практичен план – свидетелството на живеещи вярата си хора.

Вие сте дългогодишен преподавател и познавате мисленето на съвременния млад човек. Вашата гледна точка към спора в посткомунистическите държави между Църквата и светската власт – Църквата настоява за задължително православно религиозно образование в училище, а държавата отстоява идеята за мултирелигиозно образование? Какъв според вас трябва да бъде характерът на съвременното религиозно образование в училищата?

Аз се надявам, че в различните страни на Европа в училищата ще продължи да се преподава религия и най-вече ще се запази преподаването на християнската религия. А в традиционно православните страни се надявам, че в училищата ще се преподава предимно православието. Така че православните църкви в посткомунистическите държави трябва да продължат да търсят общ език с правителствата, за да стане възможно преподаването на православието в училищата.

Но ние не бива да се осланяме главно на това. Даже не трябва да се осланяме изобщо на това. Ако искаме децата да растат с православна вяра, не бива да разчитаме на училището. В модерния свят училището не може да допринесе за това. Ние в Църквата трябва да учим своите деца чрез участие в Божествената литургия, чрез словото и катехизацията в храмовете. Дали децата ще бъдат християни или не, зависи преди всичко от влиянието на семейството.

Така че не бива да очакваме училището да свърши работата, която е отредена на нас. Основната тежест трябва да бъде поета от християнския енорийски свещеник, от локалната християнска общност, която работи с него, и от семейството.

В книгата си, посветена на православното богословие през ХХ век, твърдите, че основният проблем пред православната богословска мисъл на миналия век е била еклесиологията, докато през ХХI век православното богословие ще се концентрира върху християнската антропология. Какво имате предвид?

Вярно е, че съм казвал, и то неведнъж, че главният богословски проблем през ХХ век, който отмина, беше въпросът: какво е Църквата. И вярвам, че това ще продължи да бъде важно и през ХХI век. Но аз виждам, че все по-голямо значение придобива въпросът, който става централен: какво е всъщност човешката личност? През ХХ век православните мислители станаха свидетели на колапса на традиционната църковна институция в Русия. С идването на комунизма Църквата загуби своята мощ и влияние, тя престана да бъде силната държавна Църква и се превърна в гонена Църква. Това гонение и загубата на позиции в обществото, което след Втората световна война стана характерно и за другите комунистически страни, постави пред православните богослови въпроса какво е Църквата сама по себе си. Ако Църквата не е държавна институция, с привилегирована позиция в образованието и изобщо в живота на нацията – тогава какво е Църквата? И така руските мислители в емиграция през 30-те, 40-те и 50-те години на века, като отец Николай Афанасиев, започнаха да си задават въпроса за същността на Църквата. И техният отговор бе: Църквата е тук, за да празнува Божествената евхаристия, Църквата е евхаристиен организъм.

 Това, което конституира Църквата, не е силата на държавата. Това, което конституира Църквата, е извършването на Евхаристията, Причастието с Богочовека Христос. Така, от една страна, колапсът на Константиновия модел на отношения между Църквата и държавата конфронтира православните с въпроса каква е същността на Църквата.

Също през ХХ век православните, и най-вече тези, които емигрираха на Запад, влязоха в контакт с християни от други деноминации и се включиха в икуменическото движение. Това също беше предизвикателство към православните да се запитат какво е основополагащото в нашата Църква, какво ни прави различни от останалите християни. Всеки, който участва в движението за християнско единство, е трябвало да си даде отговор каква е същността на Църквата. Въпреки че тези проблеми остават централни, сега на преден план излизат други въпроси, които са приоритетни в диалога ни с обществото. На първо място се сблъскваме с дълбоката криза, особено на Запад, на брака и семейството.

Толкова хора днес живеят заедно и имат деца, без да са семейни, толкова много хора днес са объркани от природата на сексуалността и казват: защо човек да не може да бъде хомосексуален, ако иска това. Има криза и в нашето християнско разбиране за отличителните черти на мъжа и жената, за природата на нашата сексуалност, криза в цялата институция на брака. И така, ние трябва да задълбочим своето разбиране за християнското осмисляне на сексуалността, а това означава задълбочаване в учението за човешката личност. Това е единият аспект на нашата съвременна ситуация.

Второ, ние сме свидетели на огромни открития в областта на медицината. И има цяла поредица от въпроси, които са предизвикателство за нас като християни. И най-сериозните от тях са в областта на биоетиката. За да можем да отговорим на тези въпроси, отново трябва да потърсим отговор на въпроса какво означава да бъдеш личност.

Има и трети аспект, свързан с екологичната криза. Говорим за екологична криза в околната среда, но всъщност кризата не е около нас, в света извън нас. Кризата е в сърцето на човека. Ние, човешките същества, сме загубили истинската връзка с физическия свят около себе си. Ние разрушаваме този вселенски храм, който Бог ни е дал. Най-вече това е криза в разбирането за нашето собствено човечество, във връзка с животните и въобще с природата. Екологичната криза е в същността си антропологична криза. И така, в тези три области – сексуалност, биоетика, екология, ние се нуждаем от задълбочено богословие на човешката личност.

 Вече няколко десетилетия вие сте епископ на Църквата. През тези години на служение какво ви причини най-голяма болка и каква е надеждата ви за бъдещето на Православието?

Това, което ми причинява най-голяма болка в Православната църква, е недостатъчната любов и недостатъчното доверие между нас. Между различните патриаршии и поместни църкви. Ние всички мислим за себе си като за едната свята, апостолска и съборна Църква на Христос. Но много често не свидетелстваме за това единство. Много често ние сме разделени от национални амбиции и църковни конкуренции. Всичко това ми причинява, като православен, голяма болка – че ние, православните, и на международно, и на местно ниво не си сътрудничим, но взаимно се подозираме. А това, за което аз работих, вероятно с много малък успех, повече от 40 години в Оксфорд, бе да постигнем доверие помежду си, сътрудничество, любов едни към други, между всички националности – гърци, руснаци, българи и сърби, англичани... Искам всички да работим заедно. Затова се моля в Православната църква да постигнем видимо свидетелство на нашето православно единство. Ние сме една Църква, но не го показваме убедително. Нека станем наистина това, което сме.

 

Митрополит Калистос (Уеър) е един от най-видните православни теолози на нашето време. Роден през 1934 г. в Англия, учи класическа филология, философия и теология в Оксфорд. През 1952 г. за пръв път влиза в досег с Православието и на Пасха 1958 г. е приет в Православната църква. Запознава се с древното източно монашество при престоя си в Света гора. През 1965 г. е ръкоположен за дякон и е постриган за монах в манастира „Св. Йоан Кръстител” на остров Патмос. 

През 1982 г. е избран за Диоклийски епископ от Събора на епископите на Константинополската патриаршия. През март 2007 г. беше въздигнат в ранг митрополит на Диоклея. Той е първият британец, избран за православен епископ от времето на Схизмата (1054 г.). Сред емблематичните му книги, излязли и на български, са „Православният път“ и „Царството вътре в нас“. Преводач от старогръцки на английски на Минея и Триода, а заедно с покойния Филип Шерард – на Добротолюбие.

 

Снимка: Doxologia.ro




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org