BG | RU

„СВЕЩЕНА ВОЙНА“ И СВЕЩЕНИ КАНОНИ

2022-04-23 15:21:42, Александър Смочевски

  

 

1. Мъченици ли са падналите на бойното поле?

През Х век, по времето на византийския император Никифор Фока (963–969), се появява една странна инициатива. Прави се първи по рода си опит за причисляване на падналите воини на пòле брàни към лика на светиите мъченици. Това законодателно нововъведение от страна на императора войнолюбец среща смелия и организиран отпор на Църквата в лицето на патриарх Полиевкт и на Светия синод на Константинополската патриаршия. Този опит бил посрещнат отрицателно от патриарха и от епископите и поради това императорът бил принуден да оттегли проекта си.[1] Вероятно опитът на Фока е продиктуван от убеждението му, че по този начин ще мотивира своите войници, които, очаквайки небесната награда и знаейки, че техните събратя са признати от Църквата за мъченици, ще се бият безстрашно и самоотвержено срещу врага. Още повече че много често по онова време враговете на Византийската империя били същевременно и врагове на християнството (арабски, руски, персийски племена и др.). Следователно, ако Църквата причисли към светиите загиналите воини, то това автоматично би придало свещен характер на военното дело, би „осветило“ войната, би способствало за официализирането и легализирането на идеологемата за „свещена война“.

Ето как византийският тълкувател на свещените канони Матей Властар (XIV век) описва случилото се по времето на император Никифор II (Х век):

Когато той започнал да принуждава Църквата да издаде закон, тъй щото падналите по време на война да бъдат почитани наравно със светите мъченици и както тях да бъдат възхвалявани с песни и тържествени празници, тогавашните предстоятели на Църквата, след като подир дълго увещаване не успели да убедят императора, че неговото нареждане не е благочестиво, най-накрая се възползвали от това правило [к. 13 на свети Василий Велики], казвайки: Как е възможно падналите по време на войните да бъдат причислени към мъчениците, след като Василий Велики ги отлъчва за три години от светите тайнства, имайки „нечисти ръце“? И така отблъснали те натиска на императора.

А когато различни свещеници и епископи изповядали пред събора, че са воювали и мнозина били убили, Свещеният и божествен събор, следвайки това правило, както и правило 55 на същия светец ... и изреждайки всичко казано по въпроса в божественото Писание, решил да ги възпре от свещенодействие[2], макар че някои от тях, които били от воинския чин, не се съгласили с отците на този събор.[3]

Позовавайки се на правило 13 на свети Василий Велики, Църквата отхвърлила искането на император Никифор Фока. Без съмнение при това тя е имала предвид и древното законоположение, според което в случай на противоречие между свещените канони на Църквата и светските закони на Римската държава предимство имат свещените канони.[4] Константинополската църква, която често пъти – кога заслужено, кога не съвсем – бива обвинявана, че векове наред е била просто инструмент за реализиране на геополитическите цели на византийската имперска машина, се противопоставила на всесилния василевс, отстоявайки не просто своята независимост, а преди всичко непреходната, вечна богословска истина, въплътена в свещените канони на Църквата. Позовавайки се на един канон на свети Василий Велики, Църквата по същество отхвърлила по най-категоричен начин етатистката концепция за „свещена война“, която императорът се опитвал да наложи.[5]

2. Канон 13 на свети Василий Велики

Канон 13 на свети Василий Велики (к. 13/Вас.) е откъс, взет от първото канонично послание (писмо № 188) до свети Амфилохий, епископ Иконийски, и е посветено на темата за убийствата във време на отбранителна (защитна) война, която се извършва в името на опазването на благочестието и целомъдрието (онези, които се отбраняват за целомъдрието и благочестието).[6] Извършилите при тези обстоятелства убийство свети Василий съветва (да посъветваме) да бъдат лишавани от свето Причастие за три години, а не за десет години, както е в случая с непредумишлените (неволни) убийци.[7]

Въпросното правило на свети Василий Велики получава вселенски (общоцърковен) авторитет, приложение и признание чрез к. 2 на Пето-Шестия (Трулски) вселенски събор (691).[8]

Канон 13 на свети Василий Велики

( = Писмо 188, „До Амфилохий относно каноните“)

Τοὺς ἐν πολέμοις φόνους οἱ Πατέρες ἡμῶν, ἐν τοῖς φόνοις οὐκ ἐλογίσαντο, ἐμοὶ δοκεῖ, συγγνώμην διδόντες τοῖς ὑπὲρ σωφροσύνης καὶ εὐσεβείας ἀμυνομένοις. Τάχα δὲ καλῶς ἔχει συμβουλεύειν, ὡς τὰς χεῖρας μὴ καθαρούς, τριῶν ἐτῶν τῆς κοινωνίας μόνης ἀπέχεσθαι.[9]

Както ми се струва, нашите отци не са смятали убийствата, извършени във време на война, за убийства, а са прощавали на онези, които се отбраняват за целомъдрието и благочестието. Добре е може би да посъветваме такива, имайки нечисти ръце, да се въздържат от причастяване само за три години.

Нека да се спрем накратко на следните изрази, които намираме в текста на настоящото правило: „нашите отци“, „убийствата, извършени във време на война“, както и на думите „целомъдрие“ и „благочестие“.

2.1. „Нашите отци“

Под израза „нашите отци“ св. Василий има предвид преди всичко свети Атанасий Велики, който в своето писмо (послание) до Амун излага своето учение за мотивацията (вътрешния подтик, осъзнатостта) на дадена постъпка.[10] Така, между другото, се спира съвсем накратко и върху темата за убийството, извършено във време на война.

Откъс от канон 1 на свети Атанасий Велики

( = Писмо до подвижника Амун)

[...] Οἷον φονεύειν οὐκ ἔξεστιν, ἀλλ' ἐν πολέμῳ ἀναιρεῖν τοὺς ἀντιπάλους, καὶ ἔννομον, καὶ ἐπαίνου ἄξιον. Οὕτω γοῦν καὶ τιμῶν μεγάλων οἱ κατὰ πόλεμον ἀριστεύσαντες ἀξιοῦνται, καὶ στῆλαι τούτων ἐγείρονται κηρύττουσαι τὰ κατορθώματα. ῞Ωστε τὸ αὐτό, κατά τι μὲν καὶ κατὰ καιρόν, οὐκ ἔξεστι, κατά τι δὲ καὶ εὐκαίρως, ἀφίεταί τε καὶ συγκεχώρηται. [...][11]

Както например да се убива не е позволено, но във време на война да унищожаваш противника е и законно, и достойно за похвала. Затова преуспелите във войната се удостояват с големи почести, а и статуи им се издигат, с които се възхваляват завоеванията им. Така че това, което в един случай и в дадено време не е позволено, то в друг случай и в подходящо време е допустимо и е простимо.

Изразът „подходящо време“ свидетелства, че става дума за особено време, за извънредно време, бихме казали, за време извън обичайното време, за време извън времето. В друго време, в „обикновено“ (мирно) време, подобно поведение би било недопустимо и непростимо. На пръв поглед обаче изглежда така, сякаш в цитирания откъс свети Атанасий насърчава или подкрепя всеки вид война, сякаш възхвалява войната като такава. Със своето правило Василий Велики доказва тъкмо противното – не, не всяка война е справедлива и не при всяка война убийството е простимо. В своето правило свети Василий Велики тълкува и допълва казаното от Атанасий Александрийски.

2.2. „Убийствата, извършени във време на война“

В к. 13 се подчертава снизходителността[12], която следва да се проявява спрямо тези, които са извършили убийство във време на отбранителна война, доколкото такова убийство е извършено заради благочестието и целомъдрието. Светият отец съветва в такъв случай да се налага епитимия от тригодишно отлъчване от свето Причастие. При това става дума за съвет, за препоръка.

Не стоят така нещата обаче в случай на нападателна война. В своето пр. 8, чиято централна тема е разликата между умишлено и неумишлено убийство с оглед на мотивите, свети Василий Велики прави ясна разлика между убийства, извършени при самоотбрана, и убийства, извършени при нападение, при нападателни нашествия и войни, тъй като вторите са лишени от онова оправдание и основание, което намираме при първите:

Умишлено убийство също в пълния смисъл на думата и без съмнение е например убийството, извършено от разбойници и при военни походи; защото разбойниците убиват, за да заграбят парите, опитвайки се да избегнат наказанието, докато във войните убиват не с цел да уплашат, нито с цел да донесат целомъдрие, но с очевидния мотив да унищожат противниците.[13]

Противно на нападателната (експанзионистична) война, за която се говори в к. 8, отбраняващият се използва насилие под формата на необходима и неизбежна лична (само)защита. Нещо повече: отбранителната (защитна) война не е война в същинския смисъл на думата, а е именно самозащита, запазване на собствения живот, но и на живота на непосредствения ближен – членове на семейството, роднини, съседи, съграждани, сънародници. Самозащитата в отбранителната война не бива да се разбира в тесния смисъл на индивидуална самоотбрана (запазване на собствения живот), а именно като закрила на ближния, като форма на саможертва в името на застрашения живот, чест и имущество на ближния, т.е. на общността.

Според някои канонолози[14], които се основават главно на коментарите на класическите византийски тълкуватели, тригодишната епитимия, за която се говори в к. 13 на св. Василий, никога не се е утвърдила в църковната практика[15], която в случая е прилагала по-снизходителния подход на св. Атанасий Велики. Навярно предвидената тригодишна епитимия е действала демотивиращо на войниците, които, боейки се от това да не оцапат ръцете си с кръв и така да бъдат лишени от св. Причастие, са изменяли на своя воински дълг. От друга страна, както подчертават Зонара и Валсамон, в случая светият отец съветва, а не заповядва, нито задължава.[16]

Трябва да се подчертае, че убийството е зло – независимо от контекста. То е зло по определение. Тук не става дума за „оправдание на злото“, за някаква всеобхватна етическа (или „каноническа“) теодицея, а просто за проява на разбиране, човеколюбие, милост и снизхождение от страна на Църквата. Въпросното правило още веднъж свидетелства за факта, че в каноничното Предание на Църквата дадено поведение или деяние не се оценява само откъм неговата обективна (обективирана) страна, както това се случва при държавното (наказателно) право, а се изследва в неговата цялост, вкл. мотивацията за него – вътрешният подтик, склонността и наклонността, желателната страна, волята. Каноничното право на Църквата е антропологично и антропоцентрично, понеже е сотириологично и есхатологично. Затова и свети Василий подчертава, че „светите отци“ (в случая, както казахме по-горе, става дума за св. Атанасий Велики[17]) са прощавали на онези, които се отбраняват за целомъдрието и благочестието.

2.3. „Целомъдрие“

Тук под „целомъдрие“ се има предвид: а) в тесен смисъл – въздържането от плътски прегрешения, чистотата и нравствената неопетненост на верните, както и б) в широк смисъл – тяхната способност сами да избират (съзнателен свободен избор). Онези, които се отбраняват, за да опазят целомъдрието си и целомъдрието на своите ближни, те, дори да извършат убийство при самоотбрана, заслужават да получат прошка. Както коментира византийският канонолог Йоан Зонара: защото, ако варварите [= не-византийците] завладеят, то нито благочестие ще има, нито целомъдрие; понеже те ще потъпчат благочестието, държейки на своите собствени свещени неща [на своята „религия“], а пък никой не ще бъде оставен да живее целомъдрено, тъй като всички ще бъдат принудени да живеят като тях.[18]

Между другото, именно такъв е резултатът (ако не и скритата цел) на много от войните: не просто унищожаването на другия, а подчиняването му, нещо повече – принуждаването му да живее по начина, по който живее страната завоевател (културен империализъм).

Но нека да обърнем внимание на значението на думата „целомъдрие“. Св. Василий пише в едно свое писмо до св. Григорий Богослов, давайки пример със старозаветния образ на Йосиф Прекрасни: А любителят на целомъдрието постоянно разгръща историята за Йосиф и се поучва от неговите целомъдрени постъпки.[19]Йосифовото целомъдрие надхвърля смисъла на плътското въздържание и се превръща в нещо повече: в символ на духовна свобода и независимост, т.е. в способност за неповлиян (непоробен) от греха и от неговите носители живот. Неслучайно на църковнославянски език думата σωφροσύνη, която в случая светият отец използва, се превежда като „целомýдрие“, но и като „любомýдрие“, като първото означава „разсъдливост, здравомислие, здрав разум“, „непорочност“, а второто – „благоразумие, благочестие“.[20] В Шестоднева същата дума е редоположена в следната семантична верига: „целомъдрие“ – „справедливост“ – „мъжество“ – „разумност“.[21]

Следователно защитата на „целомъдрието“ във време на война е защита на способността за свободно вземане на решения, защита на здравия разум, а по този начин служи на справедливостта, която е в неразривна връзка с богодаруваната свобода на човека.

2.4. „Благочестие“

Какво означава защитата на благочестието?

Благочестието е богопочитание[22], святост, а не формално (номинално) благочестие[23] и затова трябва да се пази на всяка цена.

За свети Василий благочестието е всъщност онова поведение на християнина, което съответства, следва и произтича от изповеданието на вярата, което той дава при своето кръщение (срв. к. 91 на св. Василий Велики).[24] В този смисъл благочестие е правилната вяра и намиращите се в съзвучие с нея правилни постъпки, както и обратното[25].

Тук заслужава да отбележим, че думата εὐσέβεια, която е употребена в случая, традиционно се превежда на латински език в каноничноправните (а и не само) текстове с думата religio.[26]Оттук можем да обобщим, че защитата на благочестието е защита на вярата, на вероизповеданието и на свободното му изповядване и практикуване.

2.5. Обобщение

Канон 13 на свети Василий Велики е израз на снизходителността на Църквата, която трябва да се проявява спрямо онези, които са извършили убийство във време на отбранителна война, доколкото то е извършено не по собствена инициатива на извършителя, а при особени обстоятелства и поради особени причини. Запазването на свободата, на благочестието и на добрите нрави, които благочестието изисква, както и защитата на непосредствения ближен, допускат (а понякога и налагат) отнемането на живота на нападателя в състояние на война.[27]

Но дори в посочения случай извършилият убийство не може да бъде напълно чист („имайки нечисти ръце“). Неизбежността на убийството при самозащита не освещава акта на убийството, нито превръща отбранителната война в „свещена война“, а служи единствено като достатъчно канонично основание за снизходително отношение на Църквата към неговия извършител.

3. Идеологемата „свещена война“

Ако във франко-латинския Запад идеята за „свещена война“ се припокрива исторически с кръстоносните походи[28], в арабо-мюсюлманския Изток това е т.нар. „джихад“[29], то в православния (имперски, а по-късно национален) Изток отсъства официална богословска доктрина за „свещена война“. Намираме идеята за „свещена война“ само в отделни случаи, най-вече като апологетична мотивация на войната в периодите на най-голяма подчиненост (зависимост) на Църквата от държавата. Като първи по време изразител на идеята за „свещена война“ в Източната римска империя обикновено се сочи арианстващият епископ („полуарианин“) Евсевий Кесарийски[30] – идеологически вдъхновител на император Константин Велики. По-късните исторически прояви на идеята за „свещена война“ също са свързани с политически режими на силна зависимост на Църквата от държавата, на почти пълната й подчиненост: при император Лъв ΙΙΙ Сириец (717–741)[31], при император Никифор II Фока (963–969)[32], а в поствизантийски контекст – това са апологетичните ореоли около руско-турските войни (10 на брой, от 1672 до 1878 г.), но преди всичко двете големи „свещени войни“ на Русия: първата отечествена (1812) – срещу Наполеон, и втората [велика] отечествена (1941–1945) – срещу германския нацизъм („хитлерофашизъм“).

Вместо за „свещена война“ византийските автори говорят за „справедлива война“ (δίκαιος πόλεμος, bellum justum). Във военностратегическия трактат Тактикон, приписван на византийския император Лъв Мъдри (886–912), за „справедлива война“ [в смисъл на оправдана война] се смята онази война, която има „оправдана причина“, т.е. достатъчно основание. Традиционно в началото на всяка война във Византия е извършван съответният религиозен ритуал, който обаче по никакъв начин не освещава войната като такава, а единствено призовава Божията закрила и милост над воюващите християни. Единствената „справедлива причина“ за водене на война може да бъде самозащитата, отбраната на териториалните граници на Империята и на нейните поданици.[33]

Никоя война, пък била тя и най-„оправданата“ откъм своите светски стратегически или тактически причини, не може да бъде „свещена“ в буквалния смисъл на думата. Неслучайно Църквата не позволява на свещеници да участват във военни действия, а на извършилите убийство е забранено да бъдат ръкополагани за свещеници.[34] Това само по себе си доказва, че според православното канонично право и богословие мисленето за войната като за свещено дело би било чисто и просто reductio ad absurdum на самата идея за свещено. В този смисъл в християнски (православен) контекст единствената истински свещена война е само „невидимата война“ – духовният подвиг за спасение на личността-в-общение. Това е най-трудната в сравнение с всяка друга война (понеже воювайки със самите себе си, ние в същото време биваме борени от самите себе си), но и победата в тази война ще бъда най-славна в сравнение с всяка друга победа, а и най-благоприятна Богу.[35]

 

Александър Смочевски е магистър по история на философията (2012) и по теология (2014) от Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Док­торант по канонично право в Богословския факултет на Солунския Ари­стотелев университет.

 

 

[1]VasilievA., ἹστορίατῆςΒυζαντινῆςΑὐτοκρατορίας 324 – 1453, Ἀθήνα, 2006, σ. 418.

[2] Извършилият убийство не може да свещенодейства, нито да бъде свещеник. Вж. напр. съответния коментар на Зонара: Ράλλης, Γ. – Μ. Ποτλῆς, ΣύνταγματῶνΘείωνκαὶἹερῶνΚανόνων, τῶντεἁγίωνκαὶπανεφήμωνἈποστόλωνκαὶτῶνἹερῶνΟἰκουμενικῶνΣυνόδωνκαὶΤοπικῶνΣυνόδωνκαὶτῶνκατὰμέροςἁγίωνΠατέρων, Атина, 11852 – 1859 (фототипно издание, Атина: «Γρηγόρη», 21992; Солун: «Ρηγοπούλου», 2002), τόμ. 4, σ. 317.[Навсякъде по-надолусъкратено: ΡΠΣ.]

[3]ΡΠΣ, τόμ. 6, σ. 492.

Няколко са историческите извори, които ни осведомяват за опита на Никифор Фока за признаване на загиналите воини за мъченици: Хрониката на Йоан Скилица, Историята на Йоан Зонара, коментарите на Зонара и Валсамон към к. 13 на свети Василий Велики, Летописната книга на Михаил Глика, както и вече споменатия титул от Синтагмата на Матей Властар.

[4]ΠηδάλιοντῆςνοητῆςνηὸςτῆςΜιᾶς, Ἁγίας, ΚαθολικῆςκαὶἈποστολικῆςτῶνὈρθοδόξωνἘκκλησίας, ἤτοιἅπαντεςοἱἹεροὶκαὶΘεῖοιΚανόνες, ἑρμηνευόμενοι (ὑπὸ) Ἀγαπίουἱερομονάχου [(Λεονάρδου) Ἀσημάκη] καὶΝικοδήμουμοναχοῦ, [Λειψία 1801], Ἀθῆναι, 1993, с. ιθ΄, а също така с. 31, бел. 1: „гражданските закони, които противоречат на свещените канони, са невалидни“.

[5] В църковната история намираме отделни случаи на отци на Църквата, които застъпват противоположна позиция. Например св. Симеон Солунски (XV век) заявява, че ще отлъчи от Църквата тези, които дори само помислят да се предадат доброволно в ръцете на турците, а пък онези, които загинат във време на война, те ще се уподобят на мъченици за вярата. ΠουλῆςΓ., ΟἱἀπόψειςτοῦἉγίουΣυμεών, ΜητροπολίτηΘεσσαλονίκης, γιὰ τὰ ἐκκλησιαστικὰ ἀδικήματα. Ἱστορικὴ προσέγγιση, διδακτορικὴ διατριβή, Θεσσαλονίκη, 1998, σ. 77 κ.ἑξ.

[6] Вж. съответните пространни каноничноправни анализи на архим. Кирил Костопулос в: ΚωστόπουλοςΚ. (ἀρχιμ.), ΠερὶτὴνὁρολογίατῶνἱερῶνκανόνωντοῦΜ. Βασιλείουὑπὸτὸφῶςκαὶτοῦλοιποῦἔργουτου. Διδακτορικὴδιατριβή, Ἀθήνα, 2009, σ. 173-178. ΚωστόπουλοςΚ. (ἀρχιμ.), πολυμορφίατοῦφόνουστοὺςἱεροὺςκανόνες, σειρὰ «Νομοκανονικὴβιβλιοθήκη» ἀριθμ. 32, Θεσσαλονίκη-Κατερίνη, 2015, σ. 42-49.

[7] Срв. к. 57 на свети Василий Велики: Извършилият неумишлено убийство да бъде извън общение за десет години... ΡΠΣ, τόμ. 4, σ. 215.

[8]ΡΠΣ, τόμ. 2, σ. 309. Срв. ΜενεβίσογλουΠ. (μητρ.), ἹστορικὴεἰσαγωγὴεἰςτοὺςκανόναςτῆςὈρθοδόξουἘκκλησίας, Στοκχόλμη, 1990, σ. 556.

[9]ΚανὼνΙΓ΄τοῦΜεγάλουΒασιλείου(= Ἐπιστολὴ 188, «Ἀμφιλοχίῳπερὶκανόνων»). ΡΠΣ, τόμ. 4, σ. 131.

[10] Същият въпрос се засяга от св. Григорий Нисийски в неговия к. 5 (= Канонично послание до Литой, епископ Мелитински). ΡΠΣ, τόμ. 4, σ. 314-317.

[11]ἈπόσπασμαἐκτοῦκανόνοςΑ΄τοῦΜεγάλουἈθανασίου(= «ἘπιστολὴπρὸςἈμμοὺνμονάζοντα»). ΡΠΣ, τόμ. 4, σ. 69 = PG, 26, 1173B.

[12] Василий Велики проявява много голямо разбиране в онези случаи, в които извършеното е било неизбежно. За снизходителността и човеколюбието в каноничната антропология и богословие на свети Василий Велики вж. повече у: ΚοτσώνηςΙ. (по-късно Атински архиепископ), «Τὸ ‘φιλάνθρωπον’ εἰςτοὺςκανόναςτοῦΜεγ. Βασιλείου», Ἀκτῖνες, ἀριθ. 156 (1955), σ. 14-20. ΚοτσώνηςΙ. (по-късно Атински архиепископ), «Τὸχριστιανικὸν ‘φιλάνθρωπον’ καὶοἱἱ. κανόνεςτῆςἘκκλησίας», Ἀκτῖνες, ἀριθ. 162 (1955), σ. 289-295. Димитров Д. (прот.), „Акривия и икономия в правилата на св. Василий Велики“, сб. Christianitas, Historia, Metaphysica. Изследвания в чест на проф. Калин Янакиев, София, 2016, с. 59-70.

[13]ΡΠΣ, τόμ. 4, σ. 114.

[14] Милаш Н. (еп.), Црквено Казнено Право, Мостар, 1911, с.436-437. Παναγιωτάκος Π., Σύστημα τοῦ Ἐκκλησιαστικοῦ Δικαίου κατὰ τὴν ἐν Ἑλλάδι ἰσχὺν αὐτοῦ. Τόμ. Γ΄. Τὸ Ποινικὸν Δίκαιον τῆς Ἐκκλησίας, Θεσσαλονίκη, 1999, σ. 527. Ράλλης Κ., Ποινικὸν Δίκαιον τῆς Ὀρθοδόξου Ἀνατολικῆς Ἐκκλησίας, Θεσσαλονίκη, 1998, σ. 217.

[15] Има, разбира се, и изключения. Така например Константинополският патриарх Лука Хрисоверг (1169), известен канонолог на Църквата, заедно с неговия Свети синод, преразглежда решението на архиерей, който не наложилполагащата се по акривия епитимия на войник, извършил убийства във военно време. Патриарх Лука и председателстваният от него Синод решили да наложат полагащото се наказание на войника, а оневинилият го архиерей също бил наказан – с „аргос“, т.е. запрещение от свещенослужение за известно време. ΛουκᾶςΧρυσοβέργης, Περὶἑκουσίουφόνου, PG, 119, 781B.

[16]ΡΠΣ, τόμ. 4, σ. 131.

[17]Πηδάλιον, σ. 599. Милаш Н. (еп.), Црквено Казнено Право, с. 436.

[18]ΡΠΣ, τόμ. 4, σ. 132.

[19] „Писмо 2 до св. Григорий Богослов“, PG, 32, 228C. Срв. Бит. 37-50.

[20] Гръцко-църковнославянски речник, съст. Ив. Христов, Света гора, 2019, с. 807.

[21] „Беседи върху Шестоднева“, беседа 9, PG, 29, 196C.

[22] „Благочестието е наука за почитане на Бога.“ Suidae Lexicon, Х век.

[23] Вж. к. 90 на св. Василий Велики. ΡΠΣ, τόμ. 4, σ. 278.

[24]ΡΠΣ, τόμ. 4, σ. 286-287. Канон 91 на св. Василий Велики е откъс от неговия трактат За Светия Дух.

[25]ΜπούμηςΠ., ἀκρίβειακαὶἀλήθειατῶνἱερῶνκανόνων (Ἐπιστασία-ἑρμηνευτικὸνγύμνασμαἐπὶτῶν 91ουκαὶ 92ουκανόνωντοῦΜ. Βασιλείου), Κατερίνη, 1996, σ. 125.

[26] Вж. напр.: Hederici B., Lexicon Graeco-Latinum et Latino-Graecum, Romae, 1832, p.544.

[27] При тези условия крайното насилие представлява форма на необходимо противодействие на лицето, заплашвано неминуемо с неправедно и реално нападение, т.е. налага се заради индивидуална защита да се нападне нападателят... ΠαναγιωτάκοςΠ., Σύστημα, σ. 143. Вж. също: Ἐμμανουὴλ (Μητρ. Κῶ), «ΤὸδίκαιοντῆςἀμύνηςἀπὸΧριστιανικῆςσκοπιᾶς», ἈρχεῖονἘκκλησιαστικοῦκαὶΚανονικοῦΔικαίου, 2 (1953), σ. 105-124. Πουλῆς Γ., Ἡ ἄσκηση βίας στὴν ἄμυνα καὶ στὸν πόλεμο κατὰ τὸ Ἐκκλησιαστικὸ Δίκαιο, Θεσσαλονίκη, 1990.

[28] Някои основни характерни черти на кръстоносните походи, разбирани като „свещени войни“, са следните: 1) тяхна декларирана цел е освобождаването на Светите земи от мюсюлманите, защита и освобождение на източните християни, възмездие за светотатството, сторено от неверниците; 2) „свещената война“ има божествен произход и вдъхновение – в случая с кръстоносните походи това е благословението на Римския папа; 3) външен символ на кръстоносните походи е кръстът, който кръстоносците носят пришит на своите рамене; 4) участието в кръстоносните походи осигурява прошка за греховете и освобождаване от наложените епитимии; 5) кръстоносецът, който загива по време на поход, бива признат за мъченик и е причислен към лика на светиите; 6) Бог пази Своите кръстоносци, но само верните и благочестивите – нужна е молитва, пост, изповед, а понякога се позволява и причастие; 7) клириците стоят начело на кръстоносния поход, облечени със своите одежди, държейки кръст, но самите те не воюват; 8) често пъти кръстоносните походи се свързват иносказателно с известни старозаветни събития; 9) историята на кръстоносните походи е изпълнена с чудесни събития и знамения, изгражда се цялостна митология; 10) кръстоносните походи са форма на нападателна война. Κόλια-Δερμιτζάκη, βυζαντινὸς «ἱερὸςπόλεμος», Ἀθήνα, 1991, σ. 53-66.

[29] „Свещената война“ (Jihād) според ислямското право е постоянната борба на мюсюлманина за привличането на немюсюлманския свят към вярата в истинския Бог и в неговия пратеник Мохамед. „Свещената война“ се води с четири средства: език, сърце, ръка, меч. KhouriR., Ἄραβες καὶ Βυζαντινοί. Τὸ πρόβλημα τῶν αἰχμαλώτων πολέμου, διδακτορικὴ διατριβή, Θεσσαλονίκη, 1983, σ. 18.

[30]Κόλια-Δερμιτζάκη, βυζαντινὸς «ἱερὸςπόλεμος», σ. 83 ἑξ.

[31] Автор на самоопределението: Аз съм Император и Свещеник. Вж. Папатомас Гр. (понастоящем Перистерски митр.), Съвременни и бъдещи предизвикателства пред Православната църква (Исторически, еклисиологичен и каноничен подход), Солун-Катерини, 2019, с.234.

[32] Както свидетелства летописецът Йоан Скилица, по времето на Никифор никой не можел да бъде избиран или издиган за епископ без мнението на императора. Освен това той се опитал да сложи ръка върху имуществото на починали епископи, а със своя новела от 964 г. император Никифор Фока отнема немалка част от манастирските недвижимости. ΚαραγιαννόπουλοςΙ., ἹστορίαΒυζαντινοῦΚράτους. Τόμος Β΄. Ἱστορία μέσης βυζαντινῆς περιόδου (565-1081), Θεσσαλονίκη – Ἀθῆναι, 1976, σ. 402-493. ΦειδᾶςΒλ., ἘκκλησιστικὴἹστορίαΒ΄. ἈπὸτὴνΕἰκονομαχίαμέχριτὴΜεταρρύθμιση, Ἀθήνα 1998, σ. 161.

Подробна биография на император Никифор в:Schlumberger G., Un empereur byzantin au dixième siècle, Nicéphore Phocas, Paris, 1890.

[33]Μιχαηλίδης-Νουάρος Γ., Ὁ δίκαιος πόλεμος κατὰ τὰ Τακτικὰ τοῦ Λέοντος τοῦ Σοφοῦ. Ἀνάτυπον ἐκ τῶν «Συμμίκτων Σεφεριάδου», Ἀθῆναι, 1961, σ. 419 ἑξ.

[34]Webster Al., “The Canonical Validity of Military Service by Orthodox Christians”, Greek Orthodox Theological Review, 23 (1978), p. 257-281.

Византийският юрист Константин Арменопул (XIV век) свидетелства за следния случай. Православен архиерей във военно време убива при самозащита агарянин (османски войник). По-късно неговият Свети синод го низвергва от сан с мотива, че би било по-добре да загине от ръцете на турчина, отколкото да го убие. Според: Καλλίνηκος Κ. (πρωτ.), Χριστιανισμὸς καὶ Πόλεμος, Manchester, 1919, σ. 67.

[35] Преп. Никодим Светогорец, Невидимата война (съчинението е известно на български език в превод от руски със заглавието Стремеж към съвършенство). Νικόδημος ὁ Ἁγιορείτης, Βιβλίον ψυχωφελέστατον καλούμενον Ἀόρατος Πόλεμος, ἐν Βόλῳ, 1965, σ. 14.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org