РАННОСРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ И ХРИСТИЯНСТВОТО

2018-10-18 15:23:58, Петър Николов-Зиков

Средата на ХХ век е особено време в историята на светска Турция, когато тя с бързи крачки наваксва инфраструктурното си изоставане и полага големи усилия да стане интегрална част от западния свят. Може би най-яркото доказателства за технологичния напредък и мащаба на амбициите на турския политически елит, става проектът за строеж на мост над Босфора, чрез който да се свържат европейските и азиатските територии на републиката. През 1968 г. турското правителство сключва договор с британската фирма Freeman Fox & Partners, която се задължава да проектира впечатляващото съоръжение. За по-малко от две години работата е свършена и през февруари 1970 г. тържествена церемония отбелязва първата копка от големия строеж.

Макар по обясними причини всички жители на Истанбул да очакват с вълнение започването на строителните дейности, това с особена сила важи за Георгиос Закос, роден в Турция и живеещ в Швейцария гръцки търговец, по-известен с любовта си към средновековното минало и богатата си колекция от византийски артефакти. През 1970 г. той успява да сключи договор с турското правителство, който му дава правото да пресее пръстта от изкопните работи при строежа на моста. Две години по-късно Закос вече е собственик на огромна колекция от ценни византийски монети и печати[1], която продава срещу баснословна сума на Центъра по византинистика в Дъмбъртън Оукс (вашингтонския филиал на университета „Харвард”).[2]

В колекцията на Закос има няколко предмета, свързани с българската история, но безспорно най-ценният сред тях е един оловен печат (молидовул), на който е изобразен мъж, държащ копие в дясната и щит в лявата си ръка. Изображението има и някои портретни характеристики – мъжът има брада и дълга коса, облечен е с плетена ризница и носи на главата си корона-шлем. На обратната страна на печата е гравиран надпис на гръцки език, който в превод гласи:

Богородице, помагай на цезаря Тервел^[3]

Откритието е сензационно поне по няколко причини. Първо, това е най-ранното автентично портретно изображение на средновековен български владетел. Второ, печатът доказва информацията от византийските летописци, според която като отплата за помощта, която оказва на император Юстиниан, за да си върне византийския престол, Тервел получава цезарска титла от него. Трето, печатът е още едно доказателство, в полза на тезата, че Тервел, както и целият род Дуло от Кубрат насетне, са били християни.

Въпросът за вероизповеданието на владетелите от династията Дуло е повдиган многократно, макар да не е имало особена необходимост от това. Защото изворите са единодушни и подплатени от множество допълнителни доказателства. Органа и Кубрат са християни, кръстени от император Ираклий (610–641) в Цариград. Тервел също е християнин, защото според византийските дворцови правила няма как да е бил провъзгласен за цезар, без преди това да е бил кръстен. В съкровищата на Кубрат и Кубер е открита християнска църковна утвар, което на практика доказва, че те не просто са минали през църковния ритуал, за да получат някаква международна легитимност, но са практикували християнската си вяра ежедневно. И още, и още...

Какво обаче липсва? По отношение на вероизповеданието на владетелите от първата българска царска династия, липсва едно-единствено нещо и то е какъвто и да е аргумент, че след кръщението на Органа и Кубрат през 619 г. Дуловци са имали нещо общо с езичеството.

Колкото и да е странно обаче, цялата тази еднозначност ни най-малко не е обезсмислила дебата за това коя вяра са изповядвали основателите на българската държавност. Том след том, учебник след учебник, българската историография възпроизвежда едно и също твърдение: Кубрат е бил кръстен случайно в Цариград и когато се е прибрал в родината си, е забравил християнството и се е върнал към езичеството. Аспарух е бил езичник. Тервел също. Печатът му с молитвата към Св. Богородица е просто византийска щампа, чиято употреба не е имала никаква стойност... Стереотипът по отношение на първите царе[4] е толкова силен, че всяко ново доказателство се замита под килима, само и само да не опровергае доминиращата хипотеза. Тази стройна конструкция започна да се пропуква едва през последните години, когато някои историци[5] предложиха по-обективен подход, който не пренебрегва, нито пренаписва изворите, а се опитва да ги обясни. Именно това ще се опитаме да направим и тук!

От Атила насетне[6] династията Дуло е била тясно свързана с римо-византийския свят. Сблъсъкът между синовете му е бил за това каква да е политиката към империята, като надживелият братята си Ернах защитавал провизантийската линия. Затова не е учудващо, че още през V век арменският историк Йелише (Елисей) свидетелства, че християнството е навлязло в царския род на хайландурите (оногурите).[7] По-интересни обаче са сведенията, които ни е оставил друг арменски хронист на име Мовсес Каланкатуаци, според когото през този период главно арменски и грузински мисионери полагат големи усилия за приобщаването на конните народи в севернопричерноморските степи към Христовата вяра. Наред с чисто религиозните, причините за тяхното изпращане били и постоянните хунски нападения в Кавказ и надеждата, че посредством Евангелието яростта на тези варвари ще бъде сломена.

Както изглежда, най-ранният случай на покръстване на хунски владетел станал именно при едно такова нападение през 466 г., когато един „хунски княз“ и „велик пълководец“ се натъкнал на връщащите се от поклонничество ученици на св. Месроп Машоц. След като пленили пилигримите, хуните ги подложили на мъчения. Особено тъжна била съдбата на християнката Тагухи, знатна и красива жена, която отхвърлила сексуалната страст на хунския вожд и той я убил. Още същата нощ обаче, докато хуните празнували успешния набег:

Всички ясно видели как ярка светлина паднала на мястото, където била мъчена св. Тагухи, а останките от дрехата й, разхвърляни и развеяни от вятъра, започнали да блестят като звезди. И дълго още светлината, която се появила на това място, подобно на звездна светлина, сияела над светите мъченици. Много хора видели това и от тогава до наши дни това място се нарича Астлабур. Като видял тези благовестителни чудеса, князът бил твърде изумен и изпаднал в силно смущение. Той заповядал да доведат при него свещениците Господни и като узнал от тях за пътя на Спасението, повярвал в живия Бог...[8]

По-нататък Каланкатуаци разказва, че хунският вожд приел кръщението и името Теофил и в крайна сметка изкупил греховете си, като на свой ред загинал от мъченическа смърт, убит заради вярата си от друг хунски княз.

Със смъртта на Теофил не приключили опитите на арменци и грузинци да обърнат в християнството конниците от Севера. Както изглежда, пръв проповедник в тревистите земи станал католикосът на Грузия и кавказка Албания – Григол I,[9] скоро последван и от други мисионери, някои от които дори започнали да строят църкви.[10] Тази линия по естествен начин довела до покръстването на утигурския цар Грод в Цариград през 528 г. и злощастно завършилия му опит да наложи християнската вяра на съплеменниците си. Макар езическата реакция да прекъснала в зародиш това първо евангелизаторско усилие, през следващите години в земите на утигурите пристигнала християнска мисия начело с арменския епископ Кардост, който проповядвал и дори записвал проповедите си на „хунски език“[11]. По-късно последвала и мисията на друг арменец – епископ Макар, поставил си за цел масово да покръсти „хуните“.[12] От думите на хрониста Михаил Сирийски би могло да се направи изводът, че двамата мисионери са проповядвали не сред хуните савири, а сред утигурите.[13]

По този начин, стъпка по стъпка, християнството бавно прониквало сред българите, за да се стигне до истинската повратна точка – посещението на принцовете Органа и Кубрат в Цариград и преминаването им през купела заедно с целите семейства на висшите хунски велможи. Според сведенията в хрониката на патриарх Никифор I (806–815):

Господарят на хуните (Органа – бел. П.Н.З.) дойде във Византион заедно с велможите около него и копиеносци и поиска от императора да бъде посветен в християнските тайнства. А той с радост го възприе и ромейските велможи осиновиха в божествената купел хунските велможи, а съпругите на първите – техните жени. Така посветените в божествените тайнства бяха почетени с царски дарове и достойнства.[14]

Тази информация е еднозначна и не оставя на добросъвестния изследовател никаква друга възможност, освен да я приеме. Като допълнителен аргумент може да се изтъкне и че както знаем, нито в християнски Рим, нито във Византия има регистриран случай титлата патриций, която Органа получил от император Ираклий, да е била давана на езичник.[15] Нещо, което е било регламентирано в изричен текст в Теодосиевия кодекс от 415 г., в който категорично се забранявал достъпът на езичници, еретици и евреи до благороднически титли и административни позиции в империята.[16] В някаква степен за християнската принадлежност на Кубрат и Органа свидетелстват дори златните пръстени от съкровището от Кубратовия гроб в Мала Перешчепина, тъй като според византийската традиция, кръстовиден монограм, какъвто има на тях, се поставял единствено върху пръстени на християни.[17]

Ако по отношение на Органа предположението, че той е станал християнин формално и веднага след като напуснал Цариград се е върнал към езичеството, все пак може да има някакво основание, то по отношение на Кубрат, който прекарал детството си в двореца на византийския император, тази теза е просто абсурдна. Достатъчно е само да си припомним начина, по който епископ Йоан Никиуски (VII век) разказва историята:

Кетрадес, цар на хуните, племенник на Кернака ... беше кръстен още в детството си и приет в недрата на християнството в Константинопол и бе израсъл в императорския двор. Той завързал нечувана дружба с Ираклий, който беше го обсипал с благодеяния ... Със силата на светото и животворно кръщение, което получи, той победи всички варвари и езичници.[18]

Явно поучен от случая със своя предходник Грод, след завръщането си в степта, Кубрат не направил опит да наложи насилствено християнството на своите съплеменници, а ги оставил да почитат езическите си култове. Същевременно обаче има достатъчно доказателства, че самият той по никакъв начин не се е върнал към езичеството и вероятно царското семейство е продължило да почита християнските закони. Най-ярко в тази посока говори църковната утвар, открита в Мала Перешчепина, за която археолози твърдят, че е била поправяна във варварска среда, т.е. не е имала характер на военна плячка, а на реални литургични съдове.[19] Нещо повече, както изглежда, именно при царуването на Кубрта в степите възниква т.нар. Оногурска епископия, част от подчинената на Цариград Готска епархия.[20] Археологическите проучвания, провеждани в земите на някогашното Кубратово царство, допълват тази картина, разкривайки в няколко български селища в Крим християнски некрополи и църкви, изградени не по византийски или арменски тертип, а изцяло в стила характерен за салтово-маяцката култура.[21] Единственият възможен извод е, че страхувайки се от езически бунтове, Кубрат не се е опитал да покръства масово българите, но като ревностен християнин е създал достатъчно комфортна среда Църквата да присъства в България.

За разлика от случаите с Органа и Кубрат информацията, достигнала до нас относно вероизповеданието на Кубратовите синове, е оскъдна. И все пак бихме могли да изброим няколко факта, които макар и косвено потвърждават хипотезата, че и това поколение Дуловци не е изневерило на вярата в Христос.

За най-големия царски син Баян не знаем почти нищо, освен може би едно сведение от Х век, според което по това време християнството е преобладаваща религия сред черните българи, потомци на онези племена, които останали под негова власт в Приазовието.[22]

За Кубер обаче знаем значително повече. Знаем например, че когато попаднал в Аварското царство, той бил назначен за тудун (княз) на християните сермисианци, които му се доверили дотолкова, че впоследствие го подкрепили в опита му за преврат и го последвали при бягството му в империята.[23] Знаем и че сред съкровищата му, намерени в днешна Албания, също както и сред това на баща му в Мала Перешчепина, присъстват литургични предмети.[24]

От всички Кубратови синове обаче най-любопитна може да се окаже ситуацията с третия син Аспарух. Както е известно, войната между българи и византийци през 681 г. се случва изцяло на фона на Шестия вселенски събор, провеждащ се по същото време в императорския дворец Трулум в Цариград. На 16-ото заседание (9 август 681 г.) на Събора думата взима презвитер Константин от Апамея, който отправя упрек към присъстващите с думите:

Казвам се Константин. Презвитер съм на светата Божия църква, която се намира в Апамея, провинция Сирия Секунда. Ръкоположен съм от Авраамий, епископ на Аретуса. Дойдох при вашия свети Събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още отначало да дойда на Събора и да помоля да стане разбирателство, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете спорещи страни, та нито едните, нито другите да се измъчват, сиреч нито тия, които изповядват една воля, нито тия, които изповядват две воли.[25]

Какво се крие зад това изявление и защо презвитер Константин намесва в църковния спор и България? За да покаже колко опасно за християните е вътрешното им разцепление пред лицето на езическата опасност? Или защото е виждал в самата война с българите конфликт между две християнски фракции?

На пръв поглед втората възможност звучи невероятно... Нека обаче я разгледаме по-подробно!

Добре известно е, че един от най-фундаменталните догматични спорове в Ранната християнска църква е бил този за природата на Христос. През V век доминиращата позиция за богочовешката природа на Спасителя била засенчена от набиращите сила монофизити (от грц. μονή φύσις – една природа), проповядващи, че той е имал само една божествена природа. Макар да била осъдена на Четвъртия вселенски събор в Халкедон (451 г.), монофизитската ерес разделила трайно християнския свят и довела до загуба на влиянието на Византийската империя в източните страни, където се обособили т.нар. дохалкедонски църкви. За да противодействат на разцеплението, византийските богослови започнали да търсят начин да помирят двете враждуващи страни и в началото на VII век достигнали до компромисното предложение да се говори за две природи, но само една воля, учение, което останало известно като монотелитство (от гр. μόνον θέλημα – една воля).

Тъй като не се радвал на особена популярност, монотелизмът вероятно щял да премине почти незабелязано през историята, ако не срещнал един изключителен застъпник в лицето на уплашения за единството на държавата си император Ираклий. През цялото си управление той последователно подкрепял движението на монотелитите, виждайки в него инструмент, с който да преодолее тежкото религиозно разделение сред християните. Така през 633 г. на специално свикан Събор в Александрия Ираклий заедно с александрийския патриарх Кир I (630–642) успели да постигнат единението между египетските монотелити и православните на база на формулата „две природи – една воля“. Малко по-късно към постигнатия консенсус се присъединили почти всички източни и гръцки епископи, включително вселенският патриарх Сергий I (610–638). През 638 г. император Ираклий издал и съставения от Сергий Ектезис на вярата (грц. Ἔκθεσις – Изложение), съдържащ православното учение за двете природи на Христос, но признаващ само една божествена воля.

Именно в тази обстановка през 619 г. младият принц Кубрат попаднал в Цариград, града, в който дори по пазарите се водел спорът за двете природи на Спасителя. Отгледан в императорския двор и обсипан с „благодеяния“ от владетеля, Кубрат няма как да не е прегърнал каузата на монотелитите за своя. Доказателство за това са и близките му отношения с императрица Мартина, ревностна привърженичка на религиозните реформи и по тази причина любимка на патриарсите монотелити.

За разлика от монотелитите обаче ортодоксалната партия в Цариград ненавиждала Мартина и не се въздържала да я подлагала на груби нападки, основно заради кръвосмесителния й брак с Ираклий, който бил неин чичо. Затова не е учудващо, че когато през 641 г. императорът починал, неговото желание властта да бъде наследена от триумвират, включващ овдовялата Мартина, сина им Ираклион и сина от първия му брак Константин III (641), не било спазено. Въпреки завещанието на покойния владетел Сенатът отказал да признае Мартина за вдовстваща императрица и изработил за нея специалната формула майка на императори. За нашия разказ обаче е особено важна една реплика към Мартина, отправена от сенаторите в хода на дебата около титлата. По чудо запазеното обвинение загатва за контактите на императрицата с Кубрат и притесненията на Сената, че силният български цар може да се намеси във вътрешните дела на Византия:

Ти не можеш, госпожо, да водиш преговори с варвари и чужди племена, дошли в нашата държава; не дай Боже до такова състояние да стигне римската държава![26]

Истинската причина за конфликта между Мартина и Сената бил не толкова инцестът с чичо й, колкото надигането на ортодоксалните сили и желанието им монотелизмът да се осъди като ерес. Демонстрирайки симпатии към тази кауза, Константин III подклаждал настроенията срещу своята мащеха и братовчедка, опитвайки се да я изолира напълно от властта. Напрежението между двамата станало толкова голямо, че опасявайки се от покушение срещу себе си, Константин дарил голяма парична сума на византийската армия с молба в случай, че бъде убит, военните да защитят правата на синовете му Констант и Теодосий срещу тези на Мартина и Ираклион. Затова, когато няколко месеца по-късно Константин III починал от туберкулоза, в армията плъзнал слух, че е бил отровен, и военните отказали да признаят Ираклион и братята му (Давид и Марин) за наследници на престола. Самата Мартина също отказала да признае Константиновите синове за наследници и се опитала да провъзгласи Давид за съимператор на Ираклион. Според Йоан Никиуски:

... когато жителите на Византион чули това известие, те си казали, че автор на този план е Кетрадес, цар на хуните, племенник на Кернака... Той завързал нечувана дружба с Ираклий, който беше го обсипал с благодеяния. И след смъртта му той остана от признателност привързан към децата му и жена му Мартина... И тъй казваха, че той покровителства интересите на Ираклиевите синове и е враг на Константиновите.[27]

Действията обаче се развили твърде бързо, за да може Кубрат действително да защити Мартина и синовете й. Само за няколко дни разбунтувалата се армия пленила императрицата и децата й, подложила ги на унижения и дори бифуркация на езика (разрязване на две по дължина) и провъзгласила Констант II (641–668), син на Константин III, за едноличен император.

Още от самото начало новият владетел започнал да руши религиозните реформи на баща си и през 648 г. издал Типос на вярата (грц. Τύπος – Образец), с който забранил да се говори както за една, така и за две воли. Следващата стъпка била направена през 680–681 г., когато синът на Констант, Константин IV Погонат (668–685) свикал Шестия вселенски събор, на който монотелизмът официално да бъде обявен за ерес. И наистина Съборът осъдил ереста, заедно с нея посмъртно патриарсите монотелити Кир Александрийски и Макарий Антиохийски (656–681), вселенските патриарси Сергий, Пир (638–642, 654), Павел II (641–653) и Петър I (654–666), а също и папа Хонорий I (625–638), когото обвинил в престъпно бездействие по време на налагането на доктрината за едната воля.

Именно в този исторически момент конницата на Аспарух нахлула в империята и започнала да „опустошава близките до Дунава земи“[28], принуждавайки император Константин да изостави дебатите на Събора и да поведе войската си на Север. Случайна ли е Аспаруховата поява тъкмо в този момент, или е била синхронизирана с монотелитската партия като продължение на една последователна позиция на династията Дуло още от времената на Кубрат и Мартина? И не е ли именно тази ангажираност с неговата кауза причината Константин от Апамея да направи своето изказване, в което с последни усилия се опитал да защити компромиса между монофизити и православни? Показателно за това, че мотивите за войната от 680 г. са религиозни, е и фактът, че мирният договор между България и Византия е сключен едва през 681 г., когато решенията на Събора вече били факт и нямало смисъл от по-нататъшно противопоставяне.[29]

Изненадващото забъркване на новопросветени варвари в християнските догматични спорове всъщност не е безпрецедентно в историята на евангелизацията на европейските варвари през Тъмните векове. Достатъчно е да се даде примерът с готите, които, покръстени от епископ Вулфила (който дори превел части от Библията на готски език в римския град Никополис ад Иструм край дн. Търново), се обръщат не към ортодоксалното християнство, а към арианството. Впоследствие, макар Първият никейски събор от 325 г. да осъжда арианството и да го обявява за ерес, остготските царе остават ариани и продължават да покровителстват Готската арианска църква.[30] Нещо подобно вероятно се е случило след 681 г., когато царството на Аспарух е останало единствената толерираща монотелитите страна в Европа. За кратко, тъй като пристигането на Юстиниан II (685–695, 705–711) на Дунавската делта и молбата му за помощ, която отправил към Аспаруховия син Тервел, извадили България от изолацията и я интегрирали обратно в официалното християнство. Тази интерпретация на събитията прочее може да обясни и загадката защо историческата традиция придава толкова важно значение на християнството на Тервел (достигаща дори до провъзгласяването му за светец и покръстител на българите)[31], а пренебрегва това на неговите предшественици Кубрат и Аспарух. Защото е гледала на тях като на еретици, а на него като на православен християнин.

Със сигурност причастността на Тервел към християнството не може да бъде оспорена, тъй като възможността титлата цезар (или кесар), която той получил от император Юстиниан, да бъде дадена на езичник, граничи с абсурда. Всъщност през VII–VIII век цялата церемония по инвеститурата на цезаря вече е тясно е свързана с църковния ритуал и е нямало никакъв начин да бъде осъществена, без преди това Тервел да е бил конвергиран към християнството.[32] Според Константин Багренородни провъзгласяването на цезар се е извършвало пред залата за аудиенции на императорския дворец, където за случая се е изнасял портативен златен олтар, на който били поставяни пурпурната мантия и цезарската корона. Патриархът, в присъствието на дякони, вдигал короната, благославял я и я подавал на императора, който от своя страна я поставял върху главата на новоизбрания цезар. Церемонията включвала още молитви, палене на свещи в църквата, благославяне на цезаря и литургия. [33]

Категоричността на изворите в тази посока кара дори привържениците на „езическата теза“ да допускат, че през 705 г., непосредствено преди да бъде провъзгласен за цезар, българският владетел е бил спешно покръстен.[34] Ако обаче действително се е случило така, остава въпросът защо този забележителен акт е пропуснат от хронистите, като се знае, че покръстването на чужд владетел се смятало за най-високо достижение на византийската политика? Логичният извод е, че през 705 г. кръщение просто е нямало, тъй като, като син и внук на християни, Тервел е минал през купела още след своето раждане.[35]

Към основните доказателства за християнската принадлежност на цар Тервел биха могли да бъдат добавени още много. Като се почне от оловния му печат с молитва към св. Богородица, премине се през евентуалния му брак с дъщерята на Юстиниан (абсолютно невъзможен, ако е останал езичник) и се завърши с трайния спомен, който той оставил сред цариградските жители с речта си в известната столична базилика с позлатен покрив. В три различни източника – лексикона Свидас (по-правилно Суда), едни Кратки исторически хроники от Х век и пътеписа на френския дипломат от XVI век Пиер Жил, се споменава че Тервел не просто е говорил в църквата, но е и имал свое любимо място в нея.[36] Последното дава основания и за смелото предположение, че в някакви моменти от живота си Тервел се е държал като реален висш византийски сановник и е резидирал не в столицата си Плиска (оставена на грижите на съвладетеля Кормисош), а в самия Цариград.[37]

Спорно е как завършва дните си великият цар Тервел. Твърде много еднотипни и заимствани един от друг източници настояват, че в края на своя живот той се е отказал от светските съблазни и е постъпил в манастир, приемайки монашеското име Теоктист. Вярна ли е тази информация, или не? Наистина, с оглед на предаността му към християнството, не е невъзможно Тервел наистина е бил постриган за монах в някой византийски манастир. Същевременно обаче сведенията, които имаме за Тервел, толкова дословно повтарят историята с оттеглянето от престола на царя покръстител Борис-Михаил (852–889) през 889 г. и по-сетнешното му завръщане, ослепяване на обърналия се срещу християнството първороден син и поставяне на следващ на трона, че най-вероятно летописците просто са объркали двете личности. При всяко положение обаче св. цар Тривелий бил запомнен от Църквата и на Изток, и на Запад като първия български светец и ревнител на християнството. Известни са и много църковни стенописи и икони с образа на Тервел, като може би най-ранните сред тях са тези от църквата „Света Мария Органо“ във Верона и манастира „Свети Яков“ в Понтида от самото начало на XVI век. В тези обикновено приписвани на цар Борис I изображения въпросният Rex Bulgarorum е част от цял стенописен цикъл, включващ образи на висши благородници, които са се отказали от земната власт и са станали монаси.[38]

Накрая, преди да оставим темата за вероизповеданието на владетелите от династията Дуло, трябва да кажем и няколко думи за това кога България се е върнала към езичеството, за да трябва да бъде отново покръстена от цар Борис в средата на IX век. Първото, което трябва да се уточни, е, че през Тъмните векове привличането на една варварска династия към християнството не е водело автоматично до неговото налагане като официална и задължителна религия за всички нейни поданици. Така например на специалистите по този период е добре известно, че сред варварските царства от V–VIII век случаи на повторно и дори многократно християнизиране въобще не са били рядкост, доколкото на покръстването се е гледало като на личен и/или семеен акт, а не като на политическо действие, което трябвало да ангажира цялата държава. Всъщност че масово поданиците на Кубрат, Баян, Аспарух, Тервел и Севар са си останали езичници, най-добре личи от регистрираните от археологията езически погребални обичаи, които повсеместно продължавали да се използват.

И все пак били ли са единствено Дуло християни, или това е важало и за последвалите владетелски династии? Най-вероятният отговор на този въпрос е, че пряко наследилата Дуло династия Вокил също е била християнска, тъй като виждаме, че тя се добира до трона без особен политически катаклизъм, а най-изявеният й представител Кормисош има дълга история на приятелски отношения и партньорство с Византия.[39] Затова можем да предположим, че по всяка вероятност той е произхождал от някого от онези хунски велможи, придружили през 619 г. Органа и Кубрат в Цариград и преминали заедно с целите си семейства през църковния купел.

Нещата обаче рязко се променили след 741 г., когато на трона в Цариград седнал императорът иконоборец Константин V (741–775). Физически и психически нездрав, склонен към жестоки и безмилостни наказания, Константин, който бил женен за хазарската принцеса Чичак, си поставил за цел да изтрие българите от лицето на земята. В крайна сметка деветте поредни похода, които Византия организирала срещу България, не довели до покоряването й, но напълно унищожили християнския фактор в нея. Още през 760 г.:

Българите въстанали и избили тия, които по наследство имали властта над тях, и поставили някого си Телеций, мъж злонравен, на 30 години, който още от младини показвал смелост.[40]

Ето това е истинската езическа реакция, еквивалентна на преврата на Мугел срещу Грод от 528 г. От този момент нататък българското царство навлязло в тежък период на противопоставяне между двете партии, християнската и езическата. Според Именника цар Телец от рода Угаин управлявал едва 3 години (760–763), след което бил наследен от Умор (763–766) от рода Вокил. Тъй като Умор вероятно бил малолетен, реалната власт преминала в ръцете на неговия съвладетел и вуйчо Сабин, чиято провизантийска политика не срещнала одобрението на завърналата се към езичеството българска аристокрация и набързо свиканото Народно събрание го прогонило от България (766 г.). Малолетният му племенник го последвал малко след това, след като успял да се задържи самостоятелно на престола едва 40 дена.

С това властта в Плиска изцяло преминала в ръцете на езичниците. България напуснала ойкуменето, с което завършил първият етап от развитието на българската монархия (показателно е, че с абдикацията на Умор внезапно прекъсва и Именникът). Предстояло да мине много време и да се пролее много мъченическа кръв, преди кръстът отново да се издигне на север от Балкана. Това обаче е тема на друг разказ.

 

[1] G. Zacos. Byzantine Lead Seals. I, Basel, 1972.

[2] Ив. Йорданов. Печатът на кесаря Тервел (705-721). – В: Любословие, бр. 12, 2012, 55-63.

[3] G. Zacos. Op. cit, No. 2672.

[4] По отношение на първите български владетели тук ще използваме титлата цар, а не обикновено употребяваните хан или кан. Защо това е най-коректният термин, към който по наше мнение историографията трябва да се придържа, е сложен въпрос и излиза извън предмета на настоящата статия.

[5] Вж. напр. Ив. Венедиков. Прабългарите и християнството. Ст. Загора, 1995; Г. Атанасов. Първостроителите на българската държавност (619-721). Органа, Кубрат, Аспарух, Тервел. С., 2015.

[6] Без да влизаме в излишен дебат, който би излязъл извън рамките на настоящата публикация, приемаме, че първата българска династия Дуло пряко произхожда от рода на хунските царе, най-широко разпространената хипотеза, която се основава на идентификацията на първите легендарни български владетели от т.нар. Именник Авитохол и Ирник с хунския завоевател Атила и неговия син Ернах.

[7] Эгишэ. О Вардане и войне армянской. Ераван, 1971, с. 127.

[8] М. Каланкатуаци. История страны Алуанк. Ереван, 1984, 35-36.

[9] Г. Симеонова. Покръстването (през погледа на етнографа). С., 1994, с. 27.

[10] Р. С. Бугаутинов. Християнство, ислям и ранние Булгары. – В: Проблеми на прабългарската история и култура, 4–1. С., 2007, 213-214.

[11] Н. Пигулевская. Сирийские източники по истории народов СССР. Москва, 1941, с. 82-86.

[12] Пак там, с. 84-87, 166.

[13] М. И. Артамонов. История хазар. Ленинград, 1962, с. 93-94.

[14] Nicephori patriarchae. Opuscula historica. ed. C. de Boor, Lipsiae, 1870, p. 12.

[15] Г. Атанасов. Цит. съч., 59-68; L. Bréhier. Les institutions de l’empire Byzantin. Le mond byzantin. Paris, 1949, pр. 44-46; R. Guilland. Recherches sur les institutions byzantines. Berlin-Amsterdam, 1967, рр. 120-125.

[16] Codex Teodosianus. – In: Teodosiani libri XVI cum constitutionibus Sirmonidianis et leges novellae ad Tedosianum pertinentes, I–III. Ed. T. Mommsen, P. Meyer. Berlin, 1905, XVI, 5, 56; Codex Justinianus. Ed. R. Crueger, T. Mommsen. Berlin, 1884, I, 4.

[17] Г. Атанасов. Цит. съч., с. 60.

[18] Jean, eveque de Nikiou. La Chronique: notices et extraits des manuscrits de la Bibliotheque Nationale. Texte étiopien publié et traduit par M.H. Zotenberg, Paris, 1879, p. 378.

[19] Съществува предположението, че дискосът на епископа на Томи, открит сред предметите от съкровището от Кубрат в Мала Перeшчепина е бил подарен на Органа, след като приел християнството в Цариград през 619 г. Вж. A. Madgearu. The plate of Paternus from the Malaja Pereščepina treasure: booty or gift. – In: Ėtudes Byzantines et Post-Byzantines, VI, 2011, pp. 65-73.

[20] Вл. Поповић. Куврат, Кувер и Аспарух. – В: сп. Старинар, XXXVII, 1986, с. 106.

[21] И. А. Баранов. Таврика в епоху средневековья. Киев, 1990, с. 133-139, фиг. 52-54.

[22] М. И. Артамонов. Цит. съч., с. 172.

[23] Пл. Павлов. Държавите на Аспарух и Кубер – двете Българии на Балканите (Спорни въпроси и хипотези). – В: Българска историческа библиотека. 2000, кн. 3, 10-20.

[24] J. Werner. Der Schatzfund von Vrap in Albanien. In: Studien zur Archäologie der Awaren, 2. Österreichische Akademie der Wissenschaften Pil.-hist. Klasse, Wien, 1989, s. 9-23; Ст. Станилов. Художественият метал на българското ханство на Дунав (VII–IX в.). София, 2006, с. 108.

[25] Constantinus Apamiensis. Ex actis concilii oecumenisi a. 681. – In: D. Mansi. Sacrorum conciliorum nova et amplissima collection. XI. Florentiae, 1765, col. 617.

[26] Nicephori patriarchae. Op. cit., p. 44.

[27] Jean, eveque de Nikiou. Op. cit.. p. 378.

[28] Theophanis. Chronographia. – In: Textus graecus, ed. С. de Boor, t. I. Lipsiae, 1883, pp. 357-358.

[29] С. Пенков. Международни договори на България (681-1947). София-Женева-Париж, 1992, 21-29.

[30] Вж. P. Heather. The Crossing of the Danube and the Gothic Conversion. – In: Greek, Roman and Byzantine Studies, 27, 1986, pp. 289-318; J. Russell. The Germanization of early medieval Christianity: a sociohistorical approach to religious transformation. Oxford University Press, 1994, pp. 139-140.

[31] Вж. повече в: Р. Заимова. Тервел в западноевропейската историография по време на хуманизма. – В: Наука и съвременност. Т. 2, В. Търново, 1983, 43-49.

[32] G. Rösch. Όνομα βασιλείς. – In: Studien zur officziellen Gebrauch Kaisertitel in der spätantiken und frühbyzaninischen Zeit. Wien, 1978, S. 33–35.

[33] Constantinus Porphyrogeniti. De cerimoniis aulae byzantinae. – In: Corpus Scriptorum Historiae Byzantinae. Bonnae, 1829-1830, I–27, 43–43, p. 217, 627.

[34] N. Oikonomides. A Collection of Dated Byzantine Lead Seals. Washington, 1986, p. 159.

[35] Г. Атанасов. Цит. съч., 274-279.

[36] В. Вачкова. Белите полета в българската културна памет. С., 2010, 228-237.

[37] Пак там, 237-245.

[38] A. Vlaevska-Stantcheva. La venerazione dei regnanti nella tradizione benedettina. A proposito delle fonti di un affresco veronese. – In: Santità, culti, agiografia. Temi e prospettive. Atti dei I Convegno di studio dell’Associazione italiana per lo studio della santità, dei culti e dell’agiografia. Roma, 1997, pр. 213-226.

[39] За нас Кормисош от Именника е идентичен с т.нар. Кормесий от изворите, съвладетел на цар Тервел и командващ армията в битката с аварите при Цариград от 716-717 г.

[40] Theophanis. Op. cit., p. 432.

Търси