РАЗЛИЧНИТЕ КАНОНИЧНИ СВОЙСТВА ПРИ УПРАЖНЯВАНЕ НА ЮРИСДИКЦИЯ ОТ ВСЕЛЕНСКАТА КОНСТАНТИНОПОЛСКА ПАТРИАРШИЯ

2019-01-22 14:37:13, Архимандрит Григорий Папатомас

СЪДЪРЖАНИЕ

Въведение

1. Юрисдикционни свойства на Константинополската патриаршия

• Юрисдикцията на Константинополската (архи)епископия
• Юрисдикцията на „Константинополската патриаршия“
• Упражняването на „предюрисдикционно право“ (προδικαιοδοσιακό δικαίωμα) на Патриаршията

2. Свойства на „придобиване на надгранична канонична юрисдикция“

• Предстоятелят на надграничните територии

3. Свойства на „първия престол“ на православните поместни църкви

• Свойството на местоблюстител на православните в Църквата на Запад
• Придобиване на вселенска (ἀνά τὴν Οἰκουμένην) „апелация“

4. Свойства, които произтичат от възхода на Обединена Европа (от 1993 г.)

• Свойството му на избран носител (представител) на Православната църква в Европейския съюз

5. Концептуално допълнение

Резюме

Библиография (гръкоезична – чуждоезична)

 

 

ВЪВЕДЕНИЕ

В настоящия текст се анализират случаите на упражняване на канонична юрисдикция от Вселенската Константинополска патриаршия и като следствие от това – появата на обединителната роля на Вселенската патриаршия, която роля произтича от упражняването на въпросната юрисдикция в лоното на Православната вселенска църква.[1]

Вселенската Константинополска патриаршия, първопрестолната църква сред православните патриаршии и автокефалните църкви на Изтока и „Църква – Майка” на всички новородени патриаршии, автокефални и автономни църкви в Централна и Източна Европа, е била утвърдена съборно и исторически като църква с първенствуваща роля по въпросите на единството на Православната църква. Православната „диаспора“, междухристиянските въпроси, представителството и участието при решаването на най-значимите социални проблеми, връзките с европейската действителност, подчертаният интерес към околната среда и към намирането на истинското съдържание на глобализацията на човечеството са някои от равнищата, на които се проявява това свойство на Вселенската патриаршия.

Следователно в настоящия текст ще изследваме ролята, която упражнява Вселенският престол за единството на Православната вселенска църква. Това изследване съставлява познавателен фундамент и основа за критични намеси, върху които ще се опрем, за да анализираме и за да разберем основните параметри на многоаспектната дейност на Константинополската патриаршия в това направление.

Текстът се състои от четири части. В първата ще засегнем юрисдикционните свойства на Вселенската патриаршия, както и упражняването на т.нар. „предюрисдикционно право“ (προδικαιοδοσιακό δικαίωμα), което е херменевтичен ключ и отговор на много въпроси и проблеми, които стоят днес в лоното на Православната църква. По-нататък ще изследваме свойството на съборно „придобитата канонична надгранична юрисдикция“, което включва обяснение на проблема за църковното единство в пространствата на православната диаспора. На трето място ще бъде изяснена обединяващата роля на Константинополската църква, която роля произтича от нейното свойство като „първи престол“ на православните поместни църкви. Накрая, в четвъртата част, ще представим някои нововъзникнали канонични свойства на Вселенската патриаршия, които се появяват с историческия възход на Европейския съюз и конкретно след символичната за европейското обединение 1993 година. Като заключение прибавяме едно концептуално допълнение, което се отнася до юрисдикциите на Патриаршията в рамките на Обединена Европа и на Гръцката църква.

С други думи: за да бъде изяснена по-добре изследваната роля на Вселенската патриаршия при осъществяване на опита за църковно/междуправославно единство, беше сметнато за целесъобразно да се подходи към него чрез изследване на онези случаи, които засягат, от една страна, упражняването на канонична юрисдикция на Вселенския престол на различни равнища в лоното на Православната църква, на които равнища се проявява обединителната роля на Константинополската църква; а от друга страна, изследване на резултатите, от които се съпътства това упражняване на обединителната й роля, което самата Църква е предоставила на Патриаршията. Табличното представяне на темата, което следва непосредствено преди разглеждането й, изяснява подхода ни към нея.

Каноничното предание на Църквата е предоставило на Константинополската църква през вековете – както, между другото, и на всяка друга поместна църква, в съответствие с времевите и с пространствено-географските й компоненти – някои канонични свойства, за да изпълнява тя: а) сотириологичното дело, което изпълнява всяка местна и поместна църква в конкретно място и време, както и б) обединяващата мисия, която изпълнява като църква, която е първа в реда на поместните църкви. В нашата епоха, която съвпада със завършека на двухилядолетен исторически живот и на каноничното Предание на Църквата, тези свойства биха могли да бъдат разпределени в различни категории в съответствие със случая, както следва:

Концептуални категории на каноничните свойства на Вселенската Константинополска патриаршия   А. 1.     Юрисдикцията на Константинополската (архи)епископия 2.     Юрисдикцията на „Константинополската патриаршия“ 3.     Упражняването на предюрисдикционно право на Патриаршията     Б. 1.     Упражняване на канонична надгранична юрисдикция „във варварските“ [другоплеменни области]     В. 1.     Статутът на „местоблюстител“ на (Римската) Патриаршия на Запад 2.     Упражняване на апелация (ἔκκλητος) в Православната църква     Г. 1.     Избран носител (представител) на Православната църква пред Европейския съюз

 

За да стане по-ясна ролята на Вселенската патриаршия за единството на Православната църква, би било показателно да проследим тази роля чрез анализа на дадените канонични предложения. Както става ясно от това таблично приложение, упражняването на патриаршеската юрисдикция на Вселенския престол на равнището на нейното приложение, не се проявява в еднотипни характеристики – особено що се отнася до съдържанието й – а е различна в съответствие с предоставената от каноничното Предание на Църквата функция, поради различни при всеки отделен случай причини. Следователно единственото, което ни остава, е да се задълбочим, да изследваме подробно и да анализираме както различните канонични свойства, така и причините, поради които Вселенската патриаршия ги е получила през вековете. Този анализ ще разкрие всички аспекти и практическата роля, която е призвана да осъществява Вселенската патриаршия във великото по своето значение единство на Православната църква. При това ще ни предостави общата основа на ракурса и фокуса на нещата и ще ни даде възможността да разберем функционирането на различните канонични системи, които Църквата използва, за да бъде отговорено на острите съвременни въпроси, които стоят в лоното на православната църковна пълнота.

1. Юрисдикционни свойства на Константинополската патриаршия

Преди да пристъпим към какъвто и да било опит за разгръщане на въпросите, които поставихме в началото, необходимо е да направим едно уточнение на понятията и на терминологията във връзка с наименованието само по себе си на Църквата на Константинопол. С термина „Вселенска Константинополска патриаршия“ („Οἰκουμενικὸ Πατριαρχεῖο Κωνσταντινουπόλεως”) разбираме и определяме три негови канонични свойства, които са ясно разграничени помежду си:

Канонични концептуални характеристики:

1. Константинополска архиепископия
2. Вселенска Константинополска патриаршия
3. Свойство на упражняване на предюрисдикционно право

Отбелязваме с тези понятия (1) Константинополската архиепископия, т.е. една конкретна гео-епископска епархия/провинция, която се характеризира с познатото вече на всички понятие „местна църква” („τοπικὴ Ἐκκλησία”)[2], която има за свой глава и отец местния епископ (и патриарх) на древлепросиялия Град, който отеква исторически в името Константинопол. Означаваме също (2) Вселенската Константинополска патриаршия, която е съборно очертана и определена от IV вселенски събор в Халкидон през 451 г. Това е събор, който за първи път събира и въздига в патриаршии съществуващите дотогава митрополии, т.е. митрополитски области (срв. митрополитската система на I вселенски събор в Никея през 325 г.), като прилага критерия на геополитическата организация на Римската империя. Накрая (3) отбелязваме едно особено патриаршеско право, определено чрез представителния термин „предюрисдикционно право“. Тя получава упражняването на това право от факта на учредяването на първородните поместни църкви като патриаршии. Чрез тази даденост понятието „Патриаршия“ се отнася към канонично свойство, което отеква в различни начини на упражняване на установените от IV вселенски събор патриаршески права в юрисдикционния обхват на патриаршеската област.

• Юрисдикцията на Константинополската (архи)епископия

Става дума за едноименния Град, включващ и неговите предградия, чийто (архи)епископ носи титлата на едноименната Патриаршия. Тази местна църква съставлява гео-епископско образувание, както то е определено от съборната воля на църковното тяло и както е познато в диахроничното канонично Предание на Църквата. При това Атонската държава е територия – или по-точно вътрешно пространство – на Константинополската архиепископия, тъй като (вселенският) патриарх е епископ-кириарх на територията на манастирската държава, който упражнява и пълни канонични епископски права в нея.

• Юрисдикцията на „Константинополската патриаршия“

Геоцърковните граници на Константинополската патриаршия – както между другото и на останалите четири първородни патриаршии – имат историкоканонични основания. Решаващото събитие за учредяването на всички патриаршии на „Църквата по вселената“ (к. 56 / Картагенски поместен събор, 419 г.) е бил IV вселенски събор в Халкидон (451 г.). Вече е известно, че каноничното дело на този събор се състои в учредяването и образуването на нови, новоустановени за дотогавашния църковен живот и практика „геоцърковни образувания“. Става дума за събитието „Патриаршия“ – един неологизъм за онази епоха, който е заемка и рожба на старозаветното понятие „патриарх“ и означава както целта на учредяването си, т.е. евангелизацията на народите, така и основаването на местни църкви в широките му геопатриаршески граници. Отличителна черта на всяка патриаршия веднага след това канонично съборно нововъведение става това, че тя обхваща в себе си мозайка от етноси и народи, които са призвани да участват в живота в Христа и – както чрез утвърждаване на другостта, така и чрез преодоляване на етнофилетистките различия – да осъществят време-пространствено Неговото Тяло, което е Църквата, чрез единството на вярата.

След формирането на местната църква/епископия в епохата на Древната църква се наблюдава – като втора историческа стъпка – учредяването и функционирането на „епископски събори“. Този факт отеква в съборното съзнание и в избора на съборно направление на църковното тяло – нещо, което се е развило напълно естествено в рамките на геополитическите епархии на Римската империя. Чрез формирането на местните църкви (епископиите) в „автокефални диоцезни митрополии“ се наблюдава явна тенденция на църковното тяло да върви към последните неща (есхатона) чрез конкретна форма на църковен живот, подпомагаща тази негова есхатологична перспектива. Тази тенденция е видима в каноничното дело на I вселенски събор (325 г.), който е учредил митрополии и е основал митрополитската система на управление и общение на местните църкви. „Странирането“ на митрополиите, съгласно с политическото разпределение на диоцезите в Империята и подреждането им в някакви още по-широки диоцезни области, е въздигнало по-късно – отново по съборен начин – [петте] патриаршии на Църквата (IV вселенски събор в Халкидон, 451 г.). А тези, които не са се включили, са останали „автокефални митрополии“, които по-късно са се развили и са били провъзгласени за „автокефални църкви“ (срв. Автокефалната църква на Кипър, III вселенски събор в Ефес, 431 г.). По този начин по геополитически критерии много епископии заедно образуват една митрополия (от 325 г. насетне), впоследствие много митрополии са съставили една патриаршия (от 451 г. насетне), а петте патриаршии в съборна корелация са образували Пентархията на патриаршиите – нещо, което е свидетелства за избора на съборността в най-висшето управление на Църквата. Накратко: формирането на патриаршеската система на управление на Църквата се е развило последователно (в приемственост) чрез петте канонични параметъра:

Последователни канонични етапи

1. а. Епископска / местна църква (Нов завет – първите три века)

б. Местен събор (Нов завет – първите три века)

2. Митрополия (I вселенски събор в Никея, 325 г.)
3. Автокефална църква (III вселенски събор в Ефес, 431 г.)
4. Патриаршия (IV вселенски събор в Халкидон, 451 г.)
5. Пентархия на патриаршиите (IV вселенски събор, 451 г.)

Така събитието „Патриаршия“ е било за онази историческа епоха ново канонично геообразувание, което е било непознато за дотогавашното (канонично) Предание на Църквата и което отразява волята на Църквата – при образуването на общността на (петте) патриаршии – да бъде управлявана съборно във всичките й прояви и в „институционалния“ й живот. Впоследствие Църквата е подредила (през IV и V век) съществуващите „автокефални митрополии“ на обширната Римска империя в патриаршии, за да организира и да подпомогне местната църква чрез институцията на поместния събор.

Но всеки път, когато се поставя подобен проблем като този, който изследваме, възниква едно питане (главно в богогословските среди на Запад): откога Константинополската патриаршия съществува като такава? Отговорът е очевиден: откакто и другите (четири) патриаршии са учредени съборно в тяхната нова ипостас и при това като плод на съборната воля на Църквата, изразена от IV вселенски събор (451 г.). В тази патриаршеска перспектива, която е създадена съборно, Константинополската патриаршия е получила второто място в каноничния ред (на диптисите) на поместните църкви непосредствено след Римската патриаршия.

Разбира се, същият този събор е определил по един друг начин, без да го споменава expressis verbis, автокефалията на Кипърската църква, която вече е била определена от III вселенски събор в Ефес (431 г.). Този събор е утвърдил практика, която е формирана и съхранена от митрополитското предание на Църквата от IV и V век, но впоследствие IV вселенски събор (451 г.) наново е утвърдил „с мълчанието си“ същата управленска автокефалия на поместната църква на Кипър, включвайки всички останали митрополии и епископии в патриаршески юрисдикции (патриаршии), но без да включи в тях Автокефалната църква на Кипър.

Имаме предвид формирането на „петте патриаршии“, познато под наименованието „система на съборната Пентархия (на патриарсите)“, на които каноничното Предание на Църквата е предоставило патриаршеско свойство. То се характеризира с това, което днес наричаме „абсолютно“ (вж. по-надолу) канонично право на първородните патриаршии и съставлява между другото непоклатима основа на всяко „предюрисдикционно право“ (вж. също по-надолу) на патриаршиите.

Константинополската църква се е проявила тогава, но и по-късно в „ново канонично битие“ с канонично географско пространство, което определя границите на патриаршеската й област, която е наречена исторически по името на града Константинопол и се дели на три взаимно граничещи епархии – Тракия, Понт и Мала Азия. По-нататъшното разпространение на християнството, християнизацията на народностите, които са се приближавали до Римската империя откъм североизточния вход на Европа, и окончателното подчиняване на Източния Илирик на Константинопол (731 г., са завършили пространствено-географското определяне на Константинополската църква: обграждането й от четири морета (Каспийско, Средиземно, Адриатическо и Балтийско). Вследствие на това от 325/451 до 731 г. е формиран вторият патриаршески престол, включен в „системата на съборната Пентархия“ на патриарсите на Църквата, който престол има преимущество по чест (πρεσβεῖα τιμῆς) и свойството на първи престол – съгласно с реда на поместните църкви – в Православната църква след „прекъсването на църковно общение“, което е настъпило с Римската патриаршия през 1054 г.

• Упражняване на „предюрисдикционно право“ на Патриаршията

Това свойство също е свързано с понятието за Патриаршия, което е определено по опосредстван начин, не ad hoc, но което произлиза от каноничните установления на IV вселенски събор (451 г.) и цялата по-късна практика на Църквата. Наистина, както и другите патриаршии, Вселенската Константинополска патриаршия в миналото, както и понастоящем, е включвала в своите геоцърковни граници повече от един етнос и един народ. Става дума за основополагаща характеристика, която свързва определението й като Патриаршия с останалите й свойства, но и с еклисиологичната й ипостас. Това e едно събитие в Църквата, което е сигурен критерий за видовото различие на Вселенската патриаршия от другите новоустановени патриаршии, автокефални и автономни църкви, и може да бъде потвърден нагледно и от следващия факт.

Днешното организационно деление на Православната църква – не само в Европа, но и в цялата вселена – със сигурност е резултат както на диахронично развитие, така и плод на каноничен процес, който се е случил в недрата на нейното съборно Предание.

Православната вселенска църква (XX век)
(Патриаршии, автокефални и автономни църкви: преимущество на честта – диптиси – каноничен ред)[3]

Първородни патриаршии

• [Римска патриаршия]

1. Константинополска патриаршия
2. Александрийска патриаршия
3. Антиохийска патриаршия
4. Йерусалимска патриаршия

Новоустановени патриаршии

5. Руска патриаршия
6. Сръбска патриаршия
7. Румънска патриаршия
8. Българска патриаршия
9. Грузинска патриаршия

Автокефални църкви

10. Кипърска автокефална църква
11. Гръцка автокефална църква
12. Полска автокефална църква
13. Албанска автокефална църква
14. Автокефална църква на Чехия и Словакия

Автономни църкви

15. Финландска автономна църква
16. Естонска автономна църква

Съборният процес, който е осъществен в лоното на каноничното Предание на Църквата, важи също така и за Вселенската патриаршия. По съборен път[4] Църквата й е поверила диоцезите/митрополиите на Тракия, Понт и Мала Азия, като й е предоставила jus patriarchi, правото (юрисдикцията) на един патриарх, на една патриаршия, както това по естествен начин се е случило с другите четири първородни патриаршии – на Рим, Александрия, Антиохия и Йерусалим. Следователно тогава Патриаршията е получила „териториално юрисдикционно право“ в новоустановените си граници. Юрисдикционната патриаршеска територия – от 451 г. до края на първото хилядолетие – се е простирала и е била ограничена исторически и пространствено-географски между четири морета (Каспийско, Средиземно, Адриатическо и Балтийско). Следователно е била ограничена в европейската територия – всъщност става дума за целия Балкански полуостров, разпрострян на север до полярните страни (Източна и Централна Европа).

По-подробно, хронологията на разпределянето на юрисдикционната територия и право датира от IV вселенски събор (451 г.) насетне с присъединяването по-късно на Източния Илирик (Illyricum Orientale – 731 г.) към този патриаршески престол – събитие, което ознаменувало и геотопографската му завършеност. Впоследствие в периода от 451/731 до 1593 г. (автокефалия и патриаршия на Руската църква) и 1850 г. (автокефалия на Гръцката църква) формираната дотогава патриаршеска територия е оставала юрисдикционно неразделна и географски ненакърнена част от Константинополската църква. От тези години насетне цялата й „юрисдикционна територия“ е започнала да се „разсича“ канонично с провъзгласяването на автокефалията на различни поместни църкви в нейните канонични граници.

Истина е, че Вселенската патриаршия се е сблъскала с двойната зараза на национализма и на институционалното му изтъргуване, на етатизма, който изцяло е завладял територията на югоизточните региони на европейския континент, най-вече поради османското владичество, но и поради националистическото пробуждане, с което се характеризират почти всички етнически групи от онази епоха. Този микроб е бил вече пренесен на Изток поради явното тогавашно движение на идеи след Американската (1774) и Френската революции (1789) и се е проявил на Балканите в началото на XIX век с естественото последствие да започне да трови съвместното съществуване и съдружеството между различните православни етноси и църковни общности. Точно тогава Патриаршията отново задействала „автокефалната система“, която Църквата познава още от V век (автокефалия на Кипърската църква – 431 г.) в своето съборно предание. Придобиването на това „териториално юрисдикционно право“, което вече беше показано, е основна и водеща причина, която оправдава провъзгласяването на църковни автокефалии. Поради причини, които вече обяснихме, за да бъде приложено това право, което Църквата съборно й е предоставила, Константинополската патриаршия е станала единствената сред останалите пет първородни патриаршии, която е предоставяла автокефалии в своите територии и в географската област на своята юрисдикция.

Този акт има за свое следствие постъпателното освобождаване от територии на Патриаршията, които вече принадлежат на автокефални църкви, които са канонично провъзгласени за автокефални. Този акт променил геоцърковното разположение в Източна и Централна Европа, която при това е останала – и остава – „бивша юрисдикционна територия“ (в смисъл и със съдържание, което не е окончателно завършено) или по-точно – „предюрисдикционна територия“. Следователно този термин, който представлява каноничен неологизъм, определя територията на една автокефална църква, която се е обособила (еманципирала) от дадена църковна юрисдикция, която във всички случаи е патриаршеска; Патриаршеската църква, която е „Църква – Майка“, не упражнява никаква църковна юрисдикционна, духовна или управленска власт точно защото отделилата се автокефална църква е авто-кефална – както същностно, така и етимологически.

Тук е необходимо да се подчертае също, че сред петте първородни патриаршии Константинополската патриаршия е единствената – поради исторически и богословски причини – която, за да посрещне многостранните, изключително трудни обстоятелства и за да бъде в състояние да ги преодолее, е пристъпила към въвеждане отново на системата на автокефалията вътре в своите собствени патриаршески граници (вътрешногранична юрисдикция) за народите-нации, които са изградили своя национална държава. Останалите четири патриаршии (Рим, Александрия, Антиохия и Йерусалим) не са възприели тази канонична система – всяка от тях по различна причина. Ако се обърнем към съвременните патриаршески и автокефални църкви, ще се уверим, че всички те съществуват в историческите географски граници на Вселенската патриаршия. Следователно дадена съвременна автокефална църква съставлява по дефиниция „предюрисдикционна територия“ на Константинополската патриаршия, от която тя е произлязла и се е обособила канонично. (При това тя не е „бивша юрисдикционна територия“ в смисъл, че трябва да се завърне към първоначалното си състояние.)

Това се обяснява чрез факта, че в случай на закриване дори само на една поместна автокефална църква (срв. църковните автономии на Сърбия и на България през XII век, както и неотдавнашните примери с Автокефалната църква на Албания [1967–1991] и с Автономната църква на Естония [1945–1996], юрисдикцията се завръща отново в патриаршеската Църква на Константинопол, която има пълно канонично право, както и канонична инициатива да действа отново за възстановяването на разрушената поради различни обстоятелства автокефалия.

От споменатото и от изложеното може да се каже, че в лоното на Православната църква „предюрисдикционната територия“ на Константинополската патриаршия е съставена от целостта на всички канонични териториални юрисдикции на автокефалните църкви, т.е. на териториите на Източна и Централна Европа (с изключение на Автокефалната църква на Кипър и разбира се, на четирите първородни патриаршии, вписани в геопатриаршеските граници, определени от II, IV и V–VI вселенски събори). Следователно това канонично право не се отнася до някакво „юрисдикционно първенство“, а напротив, то обяснява съюза, който (трябва да) съществува между Майката (патриаршеска) Църква и автокефалните църкви, които са произлезли чрез канонично обособяване от нейното лоно.

Освен това това трябва да означава, че църковната юрисдикция на Константинополската патриаршия не е действително глобална в смисъла, който понякога се придава на каноничното понятие „вселенско/вселенски“, но не се отнася и към някаква глобална Църква, както днес се харесва на Римокатолическата църква да определя сама себе си, бидейки загубила понятието за „в-местност“ („на мястото“), както и диалектическата връзка между поместност и вселенскост. Бидейки Патриаршия, т.е. като геоцърковна структура, ограничена на дадена територия (характеристика на понятието в-местност), но и като поместна църква, Вселенската патриаршия (колкото и странно да звучи това) се намира в перспективата на ограничеността (разделеността), а не на териториалното глобално господство. Фактът на завръщане към системата на автокефалията – Патриаршията очевидно е била свободна да не възприеме тази система – особено през последните два века, означава, че тя пристъпва към каноничен акт на свободен избор, имайки за принципна и единствена цел съхраняването на църковното единство в лоното на териториалната патриаршеска юрисдикция, но и на Православната църква в... „ущърб“ на териториалната си неприкосновеност. На практика това й е „коствало“ – ако искаме да говорим външно и политически – от гледна точка на територията, свиването на нейната традиционната (съборна) териториална юрисдикция – нещо, което, разбира се, представлява ценност, но само относителна ценност. И това се е случило с едничката цел да останат в постоянно и истинско църковно общение всички етнически народи, които са се намирали в нейното единно патриаршеско юрисдикционно пространство и които са се обособили чрез църковните автокефалии.

Следователно съществуващите днес (девет) автокефални църкви, т.е. църквите на Русия, Сърбия, Румъния, България, Грузия, Гърция, Полша, Албания, Чехия и Словакия, както и автономните църкви на Финландия и Естония, съставляват „предюрисдикционна територия“ на Вселенската патриаршия. Единствено изключение представлява Автокефалната църква на Кипър, която никога не е била част от юрисдикционната територия на някоя от петте патриаршии (нека припомни, че тя е провъзгласена за автокефална [III вселенски събор – 431 г.] двайсет години преди учредяването на патриаршиите от IV вселенски събор – 451 г.). Основаването на гореспоменатите поместни църкви функционира като синовство и осиновяване и напълно обяснява съборното учредяване на „Патриаршията“ от Църквата, която териториално – както вече казахме – се намира в перспективата на ограничението (разделението), тъй като действайки мисионерски, тя е била призвана да основе новоформирани църкви вътре в своите широки геопатриаршески граници в перспективата на тяхното обособяване. Православната поместна църква на дадена държава, която е придобила своята църковна автокефалия, упражнява в границите на държавата, които са и нейни собствени граници, по еднозначен начин позитивна юрисдикция, която е строго ограничена и се простира в границите на тази автокефална църква (вътрешногранична юрисдикция).

При това територията на автокефалната църква, която съвпада същевременно и с владението на дадената държава, бидейки канонично откъсната, отделена и присвоена от териториалната юрисдикция на Патриаршията, вече не е юрисдикция на последната, именно защото тази обособила се църква е „автокефална“. Обратното, след всички споменати провъзгласявания на автокефалии Вселенската патриаршия упражнява действителна отделителна юрисдикция[5] в патриаршеската територия, която е останала след тези канонични провъзгласявания – без това да означава, че тя губи своето позитивно значение. С други думи, тази патриаршеска отделителна юрисдикция засяга територии, които остават извън границите на автокефалните църкви, територии, които не принадлежат на никоя друга автокефална или патриаршеска църква.

Патриаршии, автокефални и автономни църкви на „предюрисдикционната територия“ на Вселенската Константинополска патриаршия

1. Руска патриаршия
2. Сръбска патриаршия
3. Румънска патриаршия
4. Българска патриаршия
5. Грузинска патриаршия
6. Гръцка (автокефална) църква
7. Полска автокефална църква
8. Албанска автокефална църква
9. Автокефална църква на Чехия и Словакия
10. Финландска автономна църква
11. Естонска автономна църква

За да бъде изяснен в още по-голяма степен въпросът, който е поставен тук, ще трябва да се добави, че правото на петте първородни патриаршии, което е предоставено от IV вселенски събор в Халкидон (451 г.), носи в себе си едновременно двояко значение. То е: а) териториално право и (б) юрисдикционно право. Първото е свързано с географското/териториално поделяне на територията, което е осъществено между петте патриаршии от същия събор. Второто засяга вътрешноюрисдикционното пространство на всеки патриаршески престол. Първоначалната патриаршеска привилегия, а и канонична инициатива – основаваща се на териториалното юрисдикционно право като право на обособяване – да провъзгласява автокефални църкви в границите на своята „юрисдикционна територия“, представлява изключителен елемент на второто й свойство като Патриаршия. С това свойство е свързано също и понятието за „предюрисдикционна територия“, което беше изложено по-горе.

Вследствие на това всички автокефални църкви притежават първото свойство, разполагайки със своята собствена изключителна юрисдикционна територия, вътре в която могат да действат канонично, съгласно с принципите и определенията, фиксирани от тяхната автокефалия [пълно право], без обаче това да означава, че имат правото – и това отново произтича от същите принципи – да бъдат употребявани границите на каноничната им територия, за да упражняват надгранична юрисдикция. Следователно второто свойство се ограничава само до петте първородни патриаршии [абсолютно право].[6] По тази причина също така автокефалните църкви като (новоформирани) патриаршии, т.е. патриаршиите на Русия, Сърбия, Румъния, България и Грузия – могат да предоставят църковна автономия (относително право) вътре в границите си, а не надгранично, но по никакъв начин не могат да предоставят автокефалия – както във вътрешноюрисдикционната си територия, така и, още повече, на някоя друга църковна територия надгранично, точно поради липсата на канонично притежание на абсолютно право за провъзгласяване на автокефалия на поместните църкви.

Ще трябва в допълнение да подчертаем, че Вселенската патриаршия е почитала исторически – независимо от обстоятелствата – патриаршеската автокефалия и ненакърнимостта на юрисдикционната територия на другите патриаршески престоли, провъзгласявайки автокефални църкви само в границите на своята канонична патриаршеска територия. Това са тези автокефални църкви, които се намират в „предюрисдикционната й територия“. По този начин е дала пример и е формулирала златното правило за „не-надгранично“ канонично поведение. Това се случва през цялото второ хилядолетие по отношение на другите православни първородни патриаршии, но също така и по отношение на древната Римска патриаршия след прекъсването на общение през 1054 г. Във връзка с последното Вселенската патриаршия не е пристъпила към провъзгласяване на автокефална или на патриаршеска църква в каноничните граници на Римската църква и това тя не е правила нито в качеството си на Вселенска патриаршия, нито като гранична патриаршия, нито като местоблюстител на друг патриаршески престол (неналичие на външна съ-териториалност) – нещо, което Римокатолическата църква на Запада, както тя се е формирала след 1054 г., не е спазила и вследствие на това не е зачитала действително общите канонични принципи, които уреждат подобни еклисиологични отношения. По този начин днес имаме прословутия и заплетен проблем с унията поради факта, че на всички територии на православните църкви са били учредени едноименни на всяко отделно място римокатолически източни – както ги наричат – църкви (упражняване на външна съ-териториалност).

Следователно предлагаме този нов подход чрез въвеждането на понятието „предюрисдикционна територия“, което има ясна канонична аргументация, тъй като съвременните църковни автокефалии все още не са канонично съборно утвърдени. Възприемайки този термин, не се фокусираме, както може би изглежда, към някакво абсорбиране на автокефалните църкви от страна на Вселенската патриаршия. Каноничният термин „Църква Майка“ (Mater Ecclesia), който често се приписва на Вселенския престол, е напълно оправдан чрез термина „предюрисдикционен“, но и последният се обяснява чрез първия.

Точно поради тази причина Вселенската патриаршия се е утвърдила като чувствителен приемник на проблемите на православните автокефални църкви и като гарант за единството им, а в качеството си на Църква Майка, тя по различни начини е подкрепяла и подкрепя техния еклисиологичен подвиг. Това се случва и поради чувствителността, която тя исторически е проявила през целия процес на възникване и формиране на поместните автокефални църкви. Това се потвърждава в крайна сметка и от съборно предоставената на Вселенската патриаршия надгранична канонична юрисдикция „във варварските“ [диоцези] (канон 28 на IV вселенски събор в Халкидон, 451 г.), т.е. на територии извън границите на останалите поместни църкви, което ще обясним по-надолу.

2. Свойства на „придобиване на надгранична канонична юрисдикция“

• Предстоятелят на надграничните територии

Както припомнихме по-горе, предоставените църковни автокефалии на нациите-държави, които са се намирали във вътрешността на каноничните граници на всяка патриаршия, са били дадени всъщност както поради пастирски, така и поради мисионерски съображения. Наистина в една необятна империя, каквато е била Римската империя, евангелизацията на различните етнически народи, разположени из цялата й територия, би била неосъществима, ако Църквата не би снизходила към техните интереси или към собствените им желания. При религиозния синкретизъм и произвола на ересите от онази епоха, не е било очевидно коя е истината на Откровението, която Църквата отправяла към тези народи. В тази перспектива бихме могли да определим съборното канонично право, предоставящо на Вселенската патриаршия „варварските“ диоцези (к. 28/ IV вселенски събор) като една отделителна (творителна) юрисдикция, определяйки чрез термина „варварски“ териториите, разположени във външността („извън“) на каноничните граници и юрисдикции на петте патриаршии, както и на Кипърската църква. Става дума за територии, които, бидейки придобити чрез канонично съборно решение, чрез перспективата на свиване и откъсване (отделяне) са довели/водят до заличаването им като територии на Вселенската патриаршия, откакто „новородените“, „новоустановените“ автокефални църкви са се установили в пространството на тези надгранични области.

Духът на канон 28, който всъщност е гласуван от IV вселенски събор (451) към края на неговите заседания, е насочен към „това, което представлява територия“, разположена географски извън границите на каноничната юрисдикция на всички останали патриаршески и автокефални църкви. Това е юрисдикция на Константинополската патриаршия, която е била установена от Вселенския събор в една отделителна (творителна) перспектива непосредствено след съборното поделяне на териториалните юрисдикции на всяка църква. Следователно, от една страна, тази територия представлява канонично право за една-единствена надгранична юрисдикция тогава, когато всяка надгранична юрисдикция по дефиниция е антиканонична. От друга страна, съставлява юрисдикционна църковна цялост, съхранявана чрез споменатия факт, която гарантирала църковния ред, изразяван чрез правото на хиротония и чрез упражняването на мисионерско/пастирско служение в нейната цялост.

Тук би могло да се даде един пример. Каноничната юрисдикция на Вселенската патриаршия над Автономната църква на Финландия (автономия от 1923 г.) показва конкретно, че прилагането на 28-ия канон на IV вселенски събор е и продължава да бъде в сила. Защото Централна Европа (Църквите на Полша, Естония, Чехия и Словакия, Сърбия и Албания) и Югоизточна Европа (църквите на Гърция, България, Румъния, Русия и Грузия) остават de facto „предюрисдикционна територия“ на Вселенската Константинополска патриаршия. При това Вселенската патриаршия със сигурност не разполага с каноничното право и не може да отмени (анулира) каноничната автокефалия на дадена автокефална църква от нейната предюрисдикционна територия, без заинтересуваната автокефална (или патриаршеска) църква сама да поиска това.

Тук ще трябва също така да се спомене, че по съборен път Църквата е разделила територията на тогавашния познат свят на пет териториални юрисдикции, подчинявайки ги – от гледна точка винаги на юрисдикционната принадлежност – на петте патриаршии, които съзнателно и съборно е учредила (IV вселенски събор, 451 г.). От практическо гледище в каноничното съборно учредяване на петте патриаршии се очевидно се откриват две основни причини: от една страна, заявеното твърдо решение на Църквата да запази и съхрани придобитото (факта на съборността на най-високото управленско равнище на Църквата), както и да съхрани общението между поместните църкви, организирани от един момент насетне като патриаршии. От друга страна тя е искала да удовлетвори, както беше споменато, мисионерската функция на Църквата, която е следствие от самата й идентичност.

Казано иначе, вече беше подчертано, че по дефиниция „надграничната юрисдикция“ е антиканонична. Следователно нито един епископ не може да навлиза в областите на друга епископия, но най-вече нито една църква (патриаршеска или автокефална) или нейният епископски събор не може да навлиза в областите на друга църква и на друг поместен събор. Още по-ясно: нито една църква не може да упражнява каквато и да било юрисдикция извън каноничните граници на собствената си географска юрисдикция. Своеобразието на 28-ия канон се състои точно в това – чрез съборно разпореждане на Константинополската патриаршия е била предоставена „надгранична юрисдикция“, но канонична надгранична юрисдикция – нещо, което представлява единствено изключение в каноничното Предание на Църквата. Това със сигурност не е направено, за да бъде облагодетелствана една конкретна поместна църква, както някои западни богослови искат да покажат, а някои православни богослови приемат това твърдение, но то има историческо основание, т.е. целта му е гарантиране на еклисиологичното и канонично единство и на отделителната (творителна) перспектива, както тя е анализирана в настоящия текст.

Вторият вселенски събор в Константинопол (канони 2 и 3), Четвъртият вселенски събор (канон 28) и Пето-шестият Трулски вселенски събор (канони 2 и 36) са предоставили на Вселенската патриаршия, освен другото, и едно допълнително, изключително канонично свойство: придобиването на надтериториална църковна юрисдикция върху териториите на „варварските народи (= области)“ по онова време, т.е. върху „останалото“ от територията и извън границите на петте патриаршии и на Автокефалната църква на Кипър. Оттогава Вселенският престол пази правото да упражнява канонична надгранична юрисдикция. Така „единственият престол, който е бил почетен чрез решение на Вселенски събор с юрисдикция отвъд строгите географски граници, е Вселенският престол на Константинопол“[7].

И за да се отговори на онези, които тълкуват погрешно буквата или духа на 20-ия канон на IV вселенски събор, при всичко, споменато дотук, трябва да кажем, че Църквата не е прибавила надграничните територии към юрисдикционната територия на Константинополската патриаршия, за да я направи по-мощна. Всичко друго, но не и това! Тези две категории територии са две дадености, които са ясно разграничени помежду си в каноничното Предание на Църквата.[8] Т.е. Църквата е искала по този начин да запази църковното единство и общение в надграничните територии, които да бъдат под един предстоятел, с единствения критерий – как самата тя гледа на каноничното единство в своето лоно... И между другото това съставлява един от аспектите на обединяващата роля на Вселенската Константинополска патриаршия в лоното на Православната църква.

В крайна сметка, за да оценим атмосферата, която се е формирала вследствие от отдавна появилите се тълкувания на проблема, поставен от 28-ия канон на IV вселенски събор, е необходимо преди всичко да припомним факта, че всеки богословски проблем е преди всичко херменевтичен проблем. Това ясно свидетелства, че най-големите херменевтични направления могат да завършат с различни изводи, що се отнася до големите въпроси, които поставя или фиксира съответният канон/канони. Всеки голям тълкувателен опит – съзнателно или несъзнателно – има за своя изходна точка различното обяснение на големите проблеми, които са засегнати в канона/каноните и това различаване в рамките на различните обяснения въвежда една призма, през която гледаме и подхождаме към проблема. Въвежда също така и един критерий за оценка, който позволява на други тълкуватели да оценяват този опит. Това състояние може да доведе до смущение. Със сигурност можем да го смятаме за парадоксално, но това е разбираемо. Твърде често обаче историческите обстоятелства и най-вече практиката на Църквата релативизират принципа на методологията, която прилагаме, предлагайки предпоставки за решаване на различни проблеми, които стоят в нашата епоха. И докато църковното общение се пази, се съхранява и възможността да действаме по каноничен начин, като оставаме на пътя на съборността, която е синоним на църковността. Точно това има предвид и св. Йоан Златоуст, когато казва: „Църквата е съборно име“[9].

Следва...

Превод от гръцки език: Александър Смочевски

Превод от гръцки език по изданието: архим. Григорий Д. Папатомас. Κανονικά ἂμορφα (Δοκίμια Κανονικῆς Οἰκονομίας). Солун – Катерини, изд. „Επέκταση“ (Νομοκανονική Βιβλιοθήκη, 19), 2006, с. 175 – 229.

[1] Авторът говори за Православната църква по вселената (ἀνά τὴν Οἰκουμνένην), като изразът е взет от к. 56/Пето-шести вселенски събор (691) и от к. 57/Картагенски поместен събор (419). В първия канон се говори за „Божията Църква по цялата вселена“, а във втория – за „католичната Божия Църква“. Б. пр.

[2] Авторът разграничава местна Църква (τοπικὴ Ἐκκλησία) от поместна Църква (κατὰ τόπον Ἐκκλησία). Първата съответства на епископията, а втората – на автокефалната/патриаршеска Църква, изградена от система от епископии/митрополии. Б. пр.

[3] По-точен превод на изброените църкви би бил „Патриаршия на Рим“, „Патриаршия на Русия“, „Автокефална църква на Гърция“ и т.н., при което акцентът пада върху единната природа на Православната църква, която присъства актуално и в пълнота на всяко от тези места, на всяка от тези територии. Вж. повече по темата в: архим. Григорий Д. Папатомас. „Ἡ ὀρθόδοξη διαχρονικὴ ἀντιπρόταση στὴν ἔννοια τῆς «Ἐθνικῆς Ἐκκλησίας»:ἡ Αὐτοκέφαλη Ἐκκλησία (Οἱ ἐκκλησιολογικὲς ἔνδειες τῆς Ἐθνικῆς Ἐκκληςίας καὶ οἱ ἀδυναμίες ἀποδοχῆς τῆς Αὐτοκεφάλου Ἐκκλησίας)”. – В: архим. Григорий Д. Папатомас. Κανονικά ἂμορφα (Δοκίμια Κανονικῆς Οἰκονομίας). Солун – Катерини, изд. „Επέκταση“ (Νομοκανονική Βιβλιοθήκη, 19), 2006, с. 67 – 106. Б. пр.

[4] Δαμασκινοῦ ΠΑΠΑΝΔΡΕΟΥ, „Τὸ Οἰκουμενικὸ Πατριαρχεῖο στοὺς νεώτερους χρόνους”. – В: ΟΙΚΟΥΜΕΝΙΚΟ (ΤΟ) ΠΑΤΡΙΑΡΧΕΙΟ, Η ΜΕΓΑΛΗ ΤΟΥ ΧΡΙΣΤΟΥ ΕΚΚΛΗΣΙΑ, Ἀθῆναι-Chambésy, 1989, с. 293 – 339.

[5] Неологизмът ἀφαιρετικὴ δικαιοδοσία, въведен от архим. Григорий Папатомас, може да се преведе като отделителна (творителна) юрисдикция (аблативна юрисдикция), т.е. юрисдикцията, която остава след отделянето, след изваждането на дадена територия от нейния по-раншен обхват. Б. пр.

[6] Προδ. Ἰ. ΑΚΑΝΘΟΠΟΥΛΟΥ, Οἱ θεσμοὶ τῆς αὐτονομίας καὶ τοῦ αὐτοκεφάλου τῶν Ὀρθοδόξων Ἐκκλησιῶν σύμφωνα μὲ τὸ θετικὸ δίκαιο τοῦ Οἰκουμενικοῦ Πατριαρχίου κατὰ τὴν διάρκεια τοῦ 19^ου καὶ 20^ου αἰώνα, Θεσσαλονίκη, 1988, с. 32.

[7] Βλ. ΦΕΙΔΑ, „Ἀπόψεις ἐπὶ τῆς Ὀρθοδόξου Διασπορᾶς”. – В: Ἐπίσκεψεις, ἀρ. 218 (15-10-1975), с. 9.

[8] Тоест според автора един е каноничният статус на териториална юрисдикция на Вселенската патриаршия (върху т.нар. „диаспора“), а друг, различен е каноничният статус на териториална юрисдикция на Константинополската патриаршия (върху нейните „вътрешните“ територии). Б. пр.

[9] Вж. PG, t. 55, 493; срв. t. 61, 527.

Търси