УРОЦИТЕ ОТ ПОСЕЩЕНИЕТО НА ПАПА ФРАНЦИСК

2019-06-28 14:19:00, Проф. Владимир Градев пред "Християнство и култура"

Като дългогодишен посланик към Светия престол, как видяхте посещението на папа Франциск? Защо дойде той в България? Към кого бяха насочени неговите основни послания – към българите, към католическия свят или към още по-широка аудитория – към света?

Според мен посещението на папа Франциск беше едно от големите не само обществени, но и духовни събития в живота на България през последните десетилетия. Защо успя то? Защото се случи пряката, непосредствена среща между папа Франциск и българския народ и това е най-важното и хубавото в това посещение. Сигурен съм, че тъкмо неговата човешка топлота и всеотдайност, скромност и доброта ще останат най-силно в паметта и сърцата на хората. Не помня от посрещането на българските национали през 1994 г. по улиците на София да е имало толкова хора, спонтанно излезли с празнично, радостно настроение, за да видят и приветстват папата. Не е имало посещение на друг политически лидер или духовен водач, което да е предизвикало такава симпатия и въодушевление, дори посещението на папа Йоан Павел II съвсем не предизвика такъв масов отклик.

А защо дойде папа Франциск в България? В България той дойде, казва ни го с мотото на своята визита „Мир на земята“, по стъпките на папа Йоан XXIII, „българския папа“, както той сам обичаше да се нарича заради деветте години, които прекарва в България през 20-те и 30-те години на миналия век.

Мирът е възможен, това дойде, на първо място, да каже на целия свят от България папа Франциск, и можем да го постигнем, когато осъзнаем, че всички хора не само имат еднакво достойнство пред Бог, но трябва да имат също това достойнство и в нашия свят, тук долу на земята. Когато това се случи, тогава ще има и мир, а той е винаги над конфликтите и противоречията, които не трябва да бъдат загърбвани, а решавани чрез искрен и честен диалог както между народите, така и между религиите.

Той дойде, значи, не за да доказва силата и надмощието на католицизма над православието, а напротив, за да ни покаже, че няма нищо страшно в това, че сме различни, че различията не трябва да ни плашат, разделят, затварят в себе си, а да ни радват и обогатяват, да ни карат да излизаме от себе си и да общуваме помежду си, а когато има проблеми между нас, да търсим в един, както вече казах, открит и честен диалог причините за тях, както и пътищата за тяхното решаване.

Папа Франциск, това показа той и при посещението си в Синода, приема съвсем ведро и спокойно несъгласието и дори отхвърлянето, защото осъзнава необходимостта диалогът да се запази отворен, не само да се представят и излагат различните позиции, но да направи всичко възможно, те да продължат да си говорят, докато разберат, че единството винаги е по-голямо от това, което понастоящем ги разделя.

Може ли да направите сравнение между неговата визита в България и Република Северна Македония? Какво ви направи впечатление?

Признавам, трудно ми е да направя подобно сравнение, не можах да проследя непосредствено и отблизо посещението в нашата съседка, просто не бях по улиците на Скопие в този момент и не можах да усетя дали неговите жители посрещат по същия спонтанен и възторжен начин папата, а за мен това е мерилото за успеха на такова посещение. Направи ми, разбира се, впечатление, че самият Франциск оцени своето пътуване като две различни визити в две съвършено различни страни – ние сме склонни да виждаме общите моменти между нас, но на него очевидно са му направили по-голямо впечатление разликите между нашите страни и обществено-политическите ни и религиозни ситуации. В България папа Франциск дойде като човек на мира по примера и стъпките на папа Йоан XXIII, в Северна Македония той отиде като човек на милосърдието по примера и делата на майка Тереза. Така Франциск изрази своята почит и духовна близост към тези двама големи светци на Католическата църква от ХХ век и същевременно показа, че в сърцето на своята мисия той вижда именно милосърдието и мира. Така че поне за папа Франциск двете визити взаимно и хармонично се допълваха.

В България посещението събуди множество дебати, дори страхове. Може ли да обясните накратко позицията на Католическата църква към православието след Втория ватикански събор и по-конкретно позицията на папа Франциск? Къде се намира православието в скàлата на близост до Католическата църква? Доколко основателни са подозренията в католически прозелитизъм?

Едно такова посещение, несъмнено, винаги е камък за препъване за мнозина. И в това само по себе си няма нищо лошо, напротив, добре е да излязат наяве и изговорени притесненията, ресентиментите, страховете, само така може да се види обосновани ли са те, или не. В случая се видя, че те са абсолютно необосновани, ако нещо е чуждо на Франциск и на политиката, която той води, това е именно прозелитизмът, у папата няма и сянка от него, съвсем видно за всички е неговото искрено уважение и зачитане към вероизповеданието на другия независимо от неговата деноминация или религия. Може би тук е проблемът и за православния свят. Докато за папа Йоан Павел II диалогът с православния свят беше видимо в центъра на неговия понтификат и беше изключително жив и активен, сега не бих казал, че отношението на Франциск към православието е по-специално, отколкото към протестантите и най-вече харизматиците, които днес са голямата сила на протестантството. И това, че не им се обръща някакво по-специално внимание, видяхме, лесно дразни мнозина, ала такъв е подходът на този папа: той не насилва нещата и процесите, още по-малко хората, уважава тяхната свобода, зачита тяхната воля и избор, приема като нещо нормално тяхното несъгласие и дори съпротива и отхвърляне. Същевременно, без да се отчайва и да се отказва, търси диалог и разбирателство с всеки. Това го видяхме и в България.

Изказахте се критично към отношението, демонстрирано от Светия синод на БПЦ към папа Франциск и по-конкретно към отсъствието на представители на Църквата на общата молитва за мир. Има ли прецеденти за такива общи молитви и как другите православни църкви гледат на Католическата църква от гледна точка на вашия опит? Как мислите, каква е причината за това хладно посрещане на папата у нас от страна на Светия синод – страх, самоизолация, зилотство, вярност на каноните?

Повече от месец преди самото посещение Светият синод единодушно реши как да посрещне или по-скоро да не посрещне папата и на 2 април публично оповести това свое решение. Едва след посещението имаше гласове, включително и от членове на Синода, че решението не било взето единодушно, а с мнозинство. Така или иначе, Синодът преди и по време на посещението беше монолитен и последователен в своето отношение: папа Франциск беше посрещнат формално и студено, като по всякакъв начин Синодът държеше да покаже, че той не само не е негов, но не е и желан от него гост. Голямата грозна картина, която подариха на папата, само усили потискащото впечатление. С това свое поведение настоящият Синод показа, че сякаш на друго не е способен, освен да се затваря и самоизолира. През 2016 г. с решението да не участва в събора в Крит, той се изолира от останалия православен свят, а сега, показвайки нежелание и неспособност да посреща и общува с личност като папа Франциск, той буквално се изолира и от своя народ, който очаква друго, далеч по-достойно поведение от своите пастири, които се държат така, сякаш са водачи на някаква малка секта. „Озареното“ изказване на митрополит Николай още докато папата беше в България, само засили усещането за фанатично невежество и сектантско зилотство. Показателно за нагласите и атмосферата в Синода е, че нито патриархът, нито някой от членовете на Синода публично се разграничи от думите на митрополита.

Що се отнася до въпроса за общата молитва, прецеденти, разбира се, има. Ще дам само два примера, на които съм бил личен свидетел. Първият е молитвата за мир през януари 2002 г. в Асизи. На нея непосредствено след атентатите от 11 септември 2001 г. папа Йоан Павел II покани представители на всички християнски деноминации и световни религии да се молят заедно за мир. Тогава Светият синод изпрати свой представител. Вторият пример е от 2003 г., когато голяма делегация на Синода, съставена от шестима митрополити, посети Светия престол. Тогава мога лично да свидетелствам, тъй като през цялото време придружавах делегацията, всички срещи и вечери във Ватикана започваха с молитва, която при това винаги беше инициирана от наша страна, от български митрополит.

Всички си задаваме въпроса за целта на посещението от гледна точка на папата или Католическата църква. А какъв беше българският интерес от тази визита – и като държава, и като общество? До каква степен държавната власт успя да се „възползва“ от него?

Бих казал, че не само Светият синод, но и българските власти съвсем не бяха, уви, на нужната висота при организирането на това посещение.

Да започнем най-напред от датата на посещението: 6 май беше лично според мен крайно неудачен като дата: в един ден на едно и също място се проведе преди обяд военният парад по случай празника на българската армия и следобед молитвата за мир с участието на папата: двете събития останаха, разбира се, напълно разделени, но това само подсили усещането за шизофренната нагласа и поведение на българските власти. Относно датата организаторите от българска страна несъмнено ще се оправдаят, че от Ватикана са казали, че това е възможната дата в програмата на папата. Това със сигурност е така, но прави впечатление, че посещението отначало беше планирано в Румъния, България и Северна Македония, но след това визитата в Румъния беше преместена за края на май. Подробностите не са ми известни, но промени явно са възможни и българската дипломация трябваше да работи именно в тази посока с оглед на българския интерес.

А какъв е българският интерес в случая: и това посещение, както и предишното на Йоан Павел II, в максимална степен да легитимира и валоризира историческия принос на България за съхраняването и разпространяването на делото на светите братя Кирил и Методий. Не беше ли странно, а и тъжно дошлият от другия край на света папа аржентинец да показва по-голяма почит и привързаност към нашите славянски апостоли от собствените ни политици и духовници?

Молитвата за мир трябваше да бъде кулминацията на посещението, което беше под мотото „Мир на земята“, и с нея нашата страна имаше редкия шанс тъкмо от нея да бъде отправено едно универсално послание, което да привлече към София погледите на целия свят. Но за да стане това, и ние трябваше да бъдем на съответната висота: а това можеше да стане само ако в София на молитвата се бяха събрали политически и духовни лидери от повече страни, да речем поне балканските. Ала реалистично ли е това със силите и възможностите на днешната ни дипломация и политика? Очевидно не. Та българското правителство не успя да взаимодейства дори със Синода и да го убеди да изпрати своя представител, та какво остава за нещо повече. Вместо това редом с папата по време на молитвата беше поставен да стои от българска страна един служител от средния управленски ешелон, какъвто е директорът на дирекция „Вероизповедания“, което е крах за всеки уважаващ себе си протокол и свидетелство за лош вкус и дълбок провинциализъм.

Немалко полемики предизвика посещението на папата в бежанския център във Враждебна. Но защо беше изобщо нужно това посещение, след като в България в момента практически няма бежанци и този център беше създаден практически ad hoc, за да бъде показан на папата? Нима в Бусманци и в другите центрове за емигранти условията са същите? Защо трябва все, както по Тодор-Живково време, да показваме на високите гости някаква измислена реалност?

Министър-председателят многократно и гордо подчерта, че посещението на папата е голяма реклама за България. И то наистина можеше да бъде такава. Но какво реално направиха българските власти, за да се случи това, за да бъде нашата страна действително интересна за отразяващите посещението чуждестранни журналисти? Практически нищо: нито като визуална украса по улиците и площадите, нито като специално насочени към чуждите медии послания и информация, които да привлекат техния интерес. Самият премиер имаше впрочем уникалната възможност да направи най-добрата и ефикасна реклама на България. Той хубаво се беше сетил да подари на летището буркан (макар размерите му да бяха като за Гаргантюа, а не за скромния Франциск) с „киселото мляко на баба“ на папата. И когато Берголио прие с видимо удоволствие този подарък и си спомни, че тъкмо от баба си е научил, че йогуртът идва от България и това е първото, което е научил за нашата страна, та ако Борисов в този момент беше казал, че от тук насетне на трапезата на папата винаги ще има българско кисело мляко за закуска, от това по-добра, трайна и силна реклама за България нямаше да има. Някои ще кажат: дребен детайл, и ще махнат пренебрежително с ръка, но най-често тъкмо в такива детайли лежи успехът, съответно провалът на едно или друго начинание. Затова и немците имат поговорката, че Бог (или дяволът) е в детайлите.

Папа Франциск събужда много спорове и в самата Католическа църква. Има ли нещо важно, останало незабелязано от българската публика или медии? Наистина ли той променя Католическата църква и в каква посока? Кои лични качества на Хорхе Берголио му помагат в служението като папа Франциск?

Папа Франциск е 266-ият папа. Това, че подчертавам числото, не е случайно, той, човекът в бяло, изпълнява, както своите предшественици, ролята, служението и мисията, която има Римският епископ в Католическата църква, и това е главното и същественото. Управлението на Църквата, от религиозна гледна точка, не почива на характера и способностите на отделния човек, а на неговата съобразност с божествената помощ на Светия дух. В дългата две хиляди години история на папската институция всякакви хора са се качвали на катедрата на свети Петър – мъченици, негодници, силни, слаби, посредствени, какви ли не, без това по същество да променя самата папска институция, затова и тя е исторически най-устойчивата. Накратко, папската функция е ясно зададена и отделена от конкретната личност. Същевременно тя не е административно безлична, защото с избора всеки папа получава лично своя свещен мандат.

Ако се върна сега към папа Франциск, той безспорно има своя индивидуален облик, с който се отличава от своите предшественици в не едно отношение. Той е първият папа йезуит, първият, идващ от Латинска Америка папа, първият взел името на свети Франциск, име, което подчертава грижата за бедните и природата, скромност и смиреност, както и звание за едно ново съграждане на Църквата, за което и вие ме питате. В системата на символичен обмен на Църквата – стилът в най-голяма степен е субстанция. Стилът на папа Берголио е личен и харизматичен и със своите слова, мисли, действия той задава нов начин на поведение на папския престол, който е едновременно прост и смирен, духовно богат и убедителен. Франциск не само пише и проповядва за състрадание и смирение, но реално ги живее. Съществени за него са искреността, интегритетът, прозрачността (все качества, напълно чужди на съвременните политици). Накратко, неговият авторитет идва от неговата автентичност.

В какво се състои неговата нова визия за Църквата. В нея няма всъщност нищо ново: той просто вдъхва нов живот и сила на изконното християнско схващане за Църквата като „бедно място за бедни“, т.е. гостоприемно място за всички, особено за онези, които най-много се нуждаят от нея, от безусловната любов и милосърдие на Христос. Църквата за този папа не е трибунал, който да съди и порицава, нито академия, която да произвежда абстрактни теории, а „полева болница“, където лекари и сестри се грижат за болните и ранени души. Църквата на папа Франциск, накратко, е мисионерска Църква, глобално ориентирана, движена от вярата, но освободена от тенденцията да сакрализира собствените си структури, готова да се учи от другите християни, от другите религиозни традиции и от всички хора с добра воля. Затова Франциск изисква от свещениците да не стоят в храма и да чакат хората да дойдат за служба (което те и не правят), а като апостоли да отидат сред тях и активно, отворени към света, да носят и споделят с всички Христовото послание. Видяхме, че дори и някои от българските митрополити не останаха безразлични към този негов урок.

Папа Франциск в никакъв случай не е революционер, та той строго се придържа към традиционното учение на Католическата църква за морала, сексуалността и брака. Той дори не е и реформатор и съвсем не смятам, че по време на неговия понтификат ще бъдат осъществени някакви по-сериозни и радикални реформи, сравними, примерно, с тези на папа Григорий VII, наложил задължителното безбрачие на свещениците, или на папа Павел VI, въвел богослужението на говоримите езици. Не, папа Франциск не е нито революционер, нито реформатор, а преобразувател, при това креативно и смело, с отвореност на ума и духа, на нагласите и поведенията. Той знае, че Църквата не е обречена на изчезване, а е призована към възраждане. Съзнава, че днес тя е разтърсена от силна криза, на която гледа обаче без страх и песимизъм, като условие за новото раждане и именно него подготвя той. Основен негов принцип е Ecclesia semper restauranda est, „Църквата винаги трябва да се възстановява“, тя живее т.е. от постоянното задълбочаване на собствената истина и вяра пред предизвикателствата на света. Тя живее от реставрации, а не от революции, т.е. от възстановяване на истинския смисъл на принципите срещу отклоненията (отляво и дясно), преодолявайки същевременно причините, които ги пораждат.

Франциск въздейства преди всичко със своя пример и морален авторитет, вдига високо летвата и след него тя трудно може да бъде свалена. Същевременно неговият модел се предава и надолу по стъпалата на църковната йерархия: виждаме го по избора на кардинали и епископи. Струва ми се, че именно те пораждат, съвсем разбираемо, най-много възражения и съпротиви. Но с папа Франциск кардиналският колегиум стана много по-различен – в него не доминират вече италианците, той е многонационален, с назначения, които прескачат дългогодишното изкачване по йерархичната стълбица, на обикновени свещеници и мисионери, същото се отнася и за епископата, който също постепенно променя своя облик.

Църквата за папа Франциск е богата симфония от различия и полярности, като нейната реалност винаги е по-голяма от всички идеи за нея. Затова позволява на различията и несъгласията с неговата позиция да следват своя ход, защото никой, дори папата, не може да каже предварително те какво ще дадат и на какво ще научат. Няма доктрина, нито метод, които да разрешат веднъж завинаги всички проблеми, да премахнат всички несъгласия и противоречия. Това не означава, че не търси да ги разреши: способността търпеливо и внимателно да слуша, продължително да размишлява, за да различи истинското от неистинското, същественото от несъщественото, нужното от ненужното, характеризира този папа йезуит.