УТОПИИ, АНТИУТОПИИ, МЕДИИ

2019-08-03 17:57:34, Бойко Василев

Медиите ще ни спасят – или, по-вероятно, ще ни погубят.

Съвременната публичност обича подобни съждения на едро. Но рядко си дава сметка, че темата е стара колкото света – от Платон до „Матрицата“. Всяка нова медия предизвиква едновременно въодушевление и страх. И то толкова мощно, че събужда две вечни представи, формирани от християнството: Царството Божие и Края на дните. Така се оформя връзката „утопии – антиутопии – медии“. Каква е нейната природа? И могат ли медиите и технологиите, рожба на нашия ум, да доведат нашата гибел?

Първо, да уточня термините. Говоря за утопия в смисъл на „непостижим план”[1], „мечта” или „жанр” – и за Утопия като „въображаема концепция за идеално управление”[2]. В определенията за „утопия” има морална амбивалентност, която е важна за този текст. Някои неомарксисти дефинират понятието положително. Но можем да чуем и следното: утопията е „колективно оглупяване и морална деформация”; тя демонстрира „въставането срещу природата, самонадценяването на западния човек и неговото сляпо доверие в лъжливото”.[3] Колкото до антиутопията, предпочитам този термин пред „дистопия“ или „какотопия“ (място на злото). Той носи няколко значения: „идейно течение, критикуващо утопията”[4], „жанр в изкуството”, дори другото, обидното име на утопията. В този смисъл антиутописти могат да бъдат както Достоевски, така и Оруел. Ще опитам да опиша взаимодействието между утопия и антутопия като преход, преливане, сблъсък, антиномия, даже диалектика.

Анализирайки механизма, по който утопията се превръща в антиутопия, Ивайло Дичев определя същината на утопизма като „онази нагласа, която кара майстора да поправя обществото сякаш е мъртъв механизъм, да заличава реалните отношения, традиции, ако щете – градове, за да построи всичко наново, върху чистия бял лист”.[5]

 Основния утопичен ефект Дичев изразява с древна метафора: губиш душата си. „От цялото богатство на чо­вешките ценности утопизмът избира една, около която да построи целия свят. Но човекът е сблъсък на ценности; диалог. „В най-добрите си образци жан­рът антиутопия осъществява един вид негативна педагогика... – ка­ра ни да отхвърляме, но ни оставя сами да търсим алтернатива – ос­тавя ни ценностно незавършени, оставя ни хора.”

Как медиите създават утопии и антиутопии? За да разкажем това, трябва да се разберем за още нещо. Че медиите променят нас и света ни.

Покрай скандала с фалшивите новини, Тръмп и „Кеймбридж Аналитика“ тази мисъл се превърна в клише толкова бързо, че забравихме парадоксалността й. „Медиум“, мн.ч. „медиа“, означава „посредник“ – между едни и други хора. Идеята, че изграденият от нас канал променя нас самите, е една от най-спорните в комуникационната теория. Лансира я Маршал Маклуън през 60-те. Според канадския литературовед комуникационните революции обръщат цивилизациите и обществата: „Разгледайте национализма и индустриализма. Ще видите, че те възникнаха пряко от експлозията на печатната технология през ХVI в. Национализмът не съществуваше в Европа пре­ди Ренесанса... Печатната преса, разпръсквайки масово книги и печатна продукция в Европа, превърна народните регионални езици в национални; в униформени затворени системи – прос­то още един вариант на това, което наричаме „масмедии” – и така ро­ди концепцията на национализма”.[6]

 Маклуън се връща и по-назад, тълкувайки мита за Кадъм, леген­дарния създател на финикийската фонетична азбу­ка. Кадъм посял драконови зъби и от тях поникнали въоръжени мъже – стражи на Тива. Т.е. посял идеографска азбука и поникнала фонетична, с нейните обществени с­ледствия – промяна, насилие, милитаризъм. Така аргументира Маклуън: метафорично, леко мъгляво, с внезапни откровения в неочаквани посоки.

Основната му идея обаче е ясна. Според са­мия Маклуън тя не е и принципно негова, а на Харолд Инис.[7] Нейното най-кратко описание е парадоксалното The medium is the message; средството е съобщението. Посланието на медиите е самото им съществуване, а не съдържанието, ко­ето излъчват. Не е важно какво ти казват по телевизията; важно е, че се е появила телевизия. Не е важно какво ти говори радиото, а че ти говори радио.

Оттук следва цялостно обяснение на света. Звукът господства в племенните общества, докато не го детронира визуалната култура на азбуката и книгата. После печатната книга създава национализма, капитализма, цялата модерност. Радиото произвежда нова племенност и – заедно с телевизията – „глобалното село“: с електронните медии звукът и ухото взимат реванш.

Интересното е, че най-големите противници на тази идея са самите създатели на ме­дийни технологии. Дейвид Сарноф, пионер на радиото и телевизията, основател на NBC, твърди: „Ние сме твърде склонни да направим технологичните инстру­менти изкупителни жертви за греховете на онези, които ги полз­ват. Продуктите на модерната наука не са добри или лоши сами по се­бе си; единствено начинът, по който се използват, определя тяхна­та стойност”.[8]

 30 години по-късно Джейрън Лейниър, създател на виртуални продукти и на самия термин „виртуална реалност“, повтаря почти съ­щото: „Това, че технологията ще ни спаси, е западен мит. И мит е, че … това средство внезапно ще промени човечеството... Технологията няма да направи нищо на никого... всяка нейна стойност е чисто културна...”[9].

На Маклуън не му достигат десетина години живот, за да отговори на Лейниър. Но през 60-те е достатъчно жив, за да отгово­ри на Сарноф в типичния си стил: „Ето го гласа на съвременния сомнамбулизъм. Представете си, че кажем: „Ябълковият сладкиш не е добър или лош сам по себе си; единствено начинът, по който се използва, определя неговата стой­ност“. Или: „Пушката не е добра или лоша сама по себе си; единстве­но начинът, по който се използва, определя нейната стойност“. Значи, ако куршумите улучват правилните хора, пушката е доб­ра... Просто нищо в изказването на Сарноф не издържа критика, защото игнорира природата на медията, на всяка и на всички медии...”[10].

И все пак този възглед не е безспорен. Според Умберто Еко Маклуън обърква канали, кодове и послания под общото име „медии”. Енценсбергер го нарича „вентрилок“, а Бодрияр вижда „бруталността на тексаски канадец“. Но сякаш цари съгласие по въпроса, че медиите променят обществата.

Енценсбергер взима от франкфуртската школа термина „културна индустрия“ и като го трансформира в „индустрия на съзнани­ето“, развива медийната си теория в мар­ксистки понятия: медиите са „производителни сили“. Потенциално революционни, те служат на капиталистическата класа. Задачата на марксистите е да позна­ят истинската им природа и да ги ползват за целите на революцията: „Аполитичното осъществи много по-радикален прогрес в рабо­тата с медиите, отколкото левицата... Днес аполитичният авангард намери своя вентрилок и пророк в лицето на Маклуън, автор, който не разполага с аналитични категории за разбиране на социалните процеси, но чиито сбъркани книги служат като източник за несмлени наблюдения за нуждите на медийната ин­дустрия”.[11]

Но Енценсбергер не подлага на съмнение основния възглед на Маклуън: че средствата за комуникация предизвикват обществена промяна. Въпросът е тя да бъде насочена, обяснена и използвана правилно: „С развитието на електронните медии индустрията на съз­нанието проправя пътя на социалното и икономическото развитие”.[12] Но потисната, неосъществена и скрита, дреме „мобилизиращата сила на медиите” – възможността те да бъдат „свободни като танцьори, осъзнати като футболисти, изненадващи като партизани”.[13]

По същата линия на приемане-отхвърляне върви и Бодрияр, който започва Реквием за медиите с констатацията, че „няма теория на медиите”, а обясненията на Маклуън са „емпирични и мистич­ни”. Той систематизира хипотезите за теоретичен медиен модел в три групи – 1) „теорията“ на Маклуън, 2) медиите се контролират от властта, 3) медиите са капиталистически начин на производство (Енценсбергер). Според него и трите теории са „стратегически илюзии”, производни на друга илюзия – Якобсоновия комуникационен модел (предаващ – съобщение – приемащ): схема, „задоволяваща се с формализирането на една емпирична даденост“.

Но макар да критикува медийната теория, Бодрияр не отрича че „медиите са осъществители, а не съдействащи на идеологията”[14]. Ма­кар, както и Енценсбергер, да не приема формулата The Medium is the Message и да я нарича „технически идеализъм“, Бодрияр пълни съчине­нията си с убедителни примери за това как медиите създават действи­телност поради самия факт на своето съществуване. Те зареж­дат света със симулации, произвеждат безсмислие и безразличие, променят парадигми и възвестяват нови.

Нещо повече, Дъглас Келнър ще нарече Бодрияр „новия Маклуън“.[15] Къде е приликата? И двамата интерпретират медиите като технологични форми, машини, при които социалното послание е незначително. Крайно ги антропоморфизират, глобализират и анализират посредством модели-схеми.

Келнър сочи и една разлика: Маклуън е повече „католически“ – вярва, че с хармонизиращото си въздействие електронните медии ще преодолеят отчуждението от абстрактната рационалност на книгата (утопия?). Бодрияр е повече „протестантски“ – разглежда медиите като идоли на разума, които съблазняват субекта, въвеждайки го в изкушение (антиутопия?). Но според Келнър тази разлика не докосва значителното. Всяка крити­ка към Маклуън може да се отправи и към Бодрияр: формализъм, технологичен детерминизъм, есенциализъм, автономност на медиите.

 Въобще отношението към Маклуън е отправна точка във всяка медийна теория. В своята медиология радикалът Режис Дебре критикува Маклуън, че „отдава прекалено голямо значение на технологията зад културната промяна – за сметка на посланията и кодовете“[16]. Впечатлен от сбъдна­тите прогнози на канадеца, Дери посочва несбъднатите – сред тях е „глобалното село“.[17] А Лайдлмаир търси среден път между двете крайности на медийната теория – технологичния детерминизъм и технологичната хетерономия: „онтологичната промяна в електронни­те медии може да изостри нашето внимание към теоретични въпро­си, които преди бяха ограничени само в сферата на спекулатив­ната философия“[18].

Един от апологетите на Маклуън е Нийл Поустман, автор на прочутата Да се забавляваме до смърт. Според Поустман още Втората Божа заповед (забраняваща идолопоклонството) „има предвид връзката между формите на човешка комуни­кация и качеството на културата“.[19] Той цитира Люис Мъмфорд (Техника и цивилизация), според когото изобретяването на часовника е причина вечността да не бъде вече мярка и фокус на човешките събития. Поустман създава представата за медиата като епистемология и показва как едно средство за масова информация (телевизията) е променило обществения дис­курс в Америка: от сериозен и рационален (формиран от печата) към фрагментиран, несериозен и опасно абсурден. Американският учен нарича медиите мит, метафора, команден център на света, преобразуваща енергия, източник на цивилизационна промяна и подчертава способността им да излъчват собствена идео­логия (в случая с телевизията – развлечението).

Казано накратко, една от най-странните комуникационни теории бе възприета – къде с овации, къде тихомълком. Затова нека не е чудно, че четете текст на „мек“ маклуънист. Отхвърляйки преувеличенията, следвам основната посока: комуникационните революции и техните следствия.

Съвременникът трудно ги забелязва. Редки са откровенията като това на св. Августин. В своите Изповеди той отбелязва момента, в който видял своя учител св. Амвросий Милански да чете наум, без да си отваря устата. Очевидно било доста необичайно. Малко исторически мигове са породили повече интерпретации. Мнозина изследователи, включително Маклуън, виждат в този епизод, в който ухото предава властта на окото, зараждането на абстракцията, модерната философия, индивидуализма, дори Запада. Други пък намират примери още у Цицерон, че и преди това се е чело наум.

Но да оставим този спор и да се опрем на друг известен класически пример. В диалога Федър Платон отхвърля фонетичната азбука. Тя носи забрава. Не е лек за памет, а за припомняне: „Това знание ще доведе до занемаряване на паметта и ще причини забрава в душите на учещите, понеже, уповани на писането, те ще престанат да си припомнят отвътре със собствени сили, а ще го правят отвън по знаци, които са им чужди…“[20].

На „лошата” азбука Платон противопоставя ретро-утопията на живата реч. Азбуката е фалши­ва образованост, лошо общуване. „Който си мисли, че завещава изкус­тво в писмената... страда от крайна наивност”. А „живото слово е по-съвършено от писаното... [то е] способно да се защити и знае както да говори, така и да мълчи, когато трябва“.

Тук Маклуън би попитал: дали самата фонетична азбука, която Платон отхвърля, не е причина за неговите построения? Да се спрем на Държавата, майката на всички Утопии.

Според Ерик Хевлок (повлиял сериозно върху Инис и Маклуън) писането променя когнитивната структура на древните гърци.[21] Ефектите от фонетичната азбука са подреденост, абст­ракция, усет към класифициране, преход от магичния свят на ухото към визуалния, неутрален свят на окото. А Платон мечтае за подредена, създа­дена по абстрактен модел държава, със строга кастовост, специализа­ция и субординация, към която хората ще се отнасят, както буквите към текста – без смисъл поотделно, но с най-висш смисъл в общото. Сами по себе си буквата и гражданинът не значат нищо. Значение имат думите/класи, изречението/общност. Платоновата република има строг синтактичен и семантичен строеж, основан на ясни и взаимно преводими метафори: трите класи са метафора на трите души, трите души са метафора на трите метала. Ето парадокс: Платон отхвърля фонетичната азбука, но строи Идеалния полис по нейните закони.

Самюъл Уебър сигнализира за още едно противоречие: „Кой е истинският „автор“ на Държавата: Сократ, който я раз­казва, или Платон, който я подписва? Осъждането, на което Сократ подлага „миметичния“ наратив, важи и за са­мия този наративен дискурс, който изгражда това осъждане. [И въоб­ще] колко различен е наративният стил на Държавата от стила на „миметическите“ поети [които Платон изхвърля от Държавата]?[22]

Платон отрича Платон или, ако се изразим постмодерно, в проти­воречие влизат авторът и метаавторът на Държавата. Подобен е и парадоксът с азбуката: Платон отхвърля изкуството, но самият той е изкуство. Не приема фонетичната азбука, но използва изградената от нея структура за концепцията на Републиката. Въобще Платон или не е съгласен със Сократ, или не е съгласен със себе си.

Този пример ни дава опорните точки за проблема утопии-антиутопии-медии:

1. Комуникационните революции предизвикват взрив едновременно от очакване за спасение (утопия) и страх за край на света (антиутопия).
2. В този процес медиите се разделят на „лоши“ и „добри“. Лошите са новите (антиутопия), добрите са току-що отстъпилите стари (ретро утопия).
3. Утопията и антиутопията влизат в особена диалектика, в която утопията прелива в антиутопия, за да подготви почвата за нови медии, нова комуникационна революция и нов преход.
4. В класическите утопични съчинения новите медии отсъстват, а в антиутопичните са изобразени като плашило и репресия.
5. Заради природата на медиите медийният анализ често прилича на постмодерна игра.

Примерите са много. Да започнем с класическите Утопии.

Кое ги поражда? Експертите сочат протестантизма и неговата склонност към утопизъм, авторитета на Платон и Томас Мор (впрочем той е католик, загинал за вярата си), апология на масонството (Новата Атлантида), дори утопиите като стратегии за овладяването на Новия свят (Иван Кръстев).

Маклуън е на друго мнение. Според него откриването на книгопечатането от Гутенберг през ХV в. подхранва утопичните построения. Да проверим. Наистина, след печатната книга (1439) и първите вестници (началото на ХVII в.) връхлита утопична вълна. Утопия на Томас Мор излиза през 1516, Градът на Слънцето на Кампанела – през 1623. После само в Ан­глия имаме Новата Атлантида на Френсис Бейкън (1627), Описа­ние на славното кралство Макария на Самюъл Хартлиб (1641), Океания на Джеймс Харингтън (1656), Нова Солима на Самюъл Гот (1648), Олбия, неотдавна откритият нов остров на Джон Садлър (1660), анонимно продължение на Новата Атлантида (1660), още едно на Гленвил (1676).[23] По същото време мощни движения отхвърлят книгата като поквара (антиутопия).

Канадският учен нарича утопията „образ на току-що отминалото общество, проектиран в бъдещето; такава е Утопията на Томас Мор, такава е и антиутопията на Оруел 1984“.[24] Според него Утопия на Мор е пряко следствие от това, че книгопечатането е разбило ренесансовата хармония. Старата, изчезваща ренесансова република се консервира и става удобна за наблюдение; оттук идва и възгледът на Макиавели за държавата като произведение на изкуството. В подкрепа ще добавя любопитна метафора. Бейкън ни съобщава, че Новата Атлантида е основана от една книга! Това е Книгата на книгите, низпослана на остров Бенсалем като своего рода учредителен акт. Тя е и единствената конкретна книга, за която научаваме.

В Утопия няма много книги, няма и медии. Утопичните проекти са застинали, консервирани, откъснати. Повечето са острови – Utopia, Civitas Solis, Бенсалем. Универсалният посредник „пари” не съществува за Мор и Кампанела. Платон поставя брака в зависимост от подпра­вен жребий. Кампанела изоставя и това лице­мерие: в Града на Слънцето жененето става със санкция: висшестоящите нареждат дебели да се женят за дебели, умни за умни като в сватбите на сектата на Мун (Замятин в антиутопията Ние ще опише как номер 5 подава молба за любов с номер 20). На утопийците е забранено да пътуват навън, а за вътрешността са необходими разрешения от сифогрантите и траниборите. Времето е така разграфено, че да няма нищо излишно; културните занимания са назовани твър­де общо и не става ясно дали има възможност за четене. Контактите са слаби. Единствената форма на масова комуникация, за която Мор ни съобщава, са публичните лекции[25].

Ролята на Книгата в Утопия се изтъква единствено във връз­ка с чужденците. Кампанела[26] включва изучаването на езика и азбуката по-скоро като еле­мент на хуманистичната образованост, отколкото като комуникация. За избора на Хох, най-висшата длъжност в Града на Слънцето, се изискват многобройни умения, но не и чужди езици: този вид общуване е закрепено в кастата на преводачите. Има обаче задължителна тайна изповед: всеки се изповядва пред своя висшестоящ, така че в крайна сметка Хох узнава всички пороци и грехове на Града. По този начин комуникацията мутира в заповед и санкция – майката и бащата на всеки тоталитарен проект.

Външно непропускливи, Утопиите търсят пълна вътрешна пропускливост, поставяйки изискване за абсолютна прозрачност. Бейкън го описва така: „На нас са ни толкова омразни всички лъжи и преувеличения, че на всички членове на нашето Общество под заплахата на глоба и безчестие е забранено да се показва каквото и да е природно явле­ние украсено или преувеличено, а само в чист вид, без всякаква тайн­ственост“[27].

Ето как се ражда утопията за абсолютната прозрачност, за свят без лъжа. Все едно лъжата е като маларията. Достатъчно е да се ваксинираме с разум и добродетел. После ще я забраним и тя ще изчезне. Тук кънти ехото на Платон и обещанието за светло бъдеще. Така и става. Съвършената прозрачност се превръща в един от най-устойчивите медийни митове и обществени утопии. Нейно олицетворение е Кристалният дворец.

Рисува го Николай Гаврилович Чернишевски в прочутия четвърти сън на Вера Павловна от Какво да се прави (1863)[28]: прозрачен дворец от стъкло, където всичко се вижда. Предтечите на образа са ясни: Crystal Palace от Лондонското изложение през 1851; модерната за времето строителна техника, която работи със стъкло и алуминий, и разбира се, Градът от Откровението на св. Йоан, който „беше от чисто злато и подобен на чисто стъкло... и спасените народи ще ходят в светлината му... и портите няма да се заключват денем, а нощ не ще има там...”. Чернишевски прави фаталната спекулативна крачка: превръща мечтата за Божия град в тоталитарен утопичен проект, създаден от хора. Там няма скрито-покрито. Няма тайни в Идеалната държава – когато ядеш, когато говориш, когато правиш секс. Аз зная какво мислиш ти, ти знаеш какво мисля аз. Вратите няма да се заключват. Ще отворим прозорците. Истината ще ни направи свободни.

Трябва само да видим как св. Августин рисува Божия град, за да разберем греховността на тази спекулация. Божият град не е замръзнал конструкт, а духовна общност, споена от Божията любов; без класификации, „без да държи сметка за различията”[29]. Открийте разликите: душен, ограден от света остров (при утопистите) срещу простора на целия свят (при св. Августин); общуване със санкция срещу общуване между душите, почти по телепатия; прозрачност по задължение срещу прозрачност по своя воля; репресия срещу свобода. Критиците на Кристалния дворец разобличиха мита за абсолютната прозрачност и я разпознаха като репресивна. Ще видим това в антиутопиите на Замятин, Оруел, Бредбъри. А Достоевски реагира на мига.

В Записки от подземието той критикува Кристалния дворец с аргумента на свободната воля: „Слушайте господа, а защо да не ритнем това благообразие отведнъж с крак?”[30]. Бих нарекъл тази критика християнска. Човек е свободен и да не избере идеала. Защото кой би показал всичко, ама всичко от себе си? Кой би отишъл до дъното на мисълта, до сърцевината на постъпките си? При това абсолютната прозрачност освен репресивна е и лицемерна. Технологията позволи на някоя си Джени да сложи камери около себе си и да живее под непрекъснато доброволно наблюдение като във филма „Шоуто на Труман”: за това ли мечтаеше Чернишевски?

Възходът на модерните комуникации поставя отново и отново въпроса за прозрачността, а оттам и въпроса за истината, като утопия и антиутопия. Днес обраснахме с технологии, които ни познават по-добре, отколкото ние познаваме себе си. Локационните настройки на нашите смартфони знаят къде се намираме, какво правим, как спортуваме, колко спим и високо ли ни е кръвното. Социалните мрежи са ни подлъгали да си кажем какво харесваме; и понеже са наясно с нашите желания, ни захранват с още много от същото. Виртуалната ни биография в интернет не подлежи на заличаване. Влачим шлейф от информация, която със сигурност ще ни надживее. Ние сме голи-голенички пред всеки, който реши да ни „гугълне” или да ни „следва”.

Добре, ще преглътнем нахлуването в личния живот, следенето, репресията на тоталната прозрачност. Но ще получим ли истината? Напротив! През отворените врати и прозорци ни обливат дъждове от лъжи. Наречете ги „фалшиви новини”, „изкуствена реалност”, „Фейсбук ефект”. Фактите потъват в тинята на субективизъм, страст и полуистина. За да ги изровиш, ти трябват специални умения, каквито 99 % от нас не притежават. Кристалният дворец не изпълни своето обещание. Абсолютната прозрачност не ни даде истината, а в замяна заплаши свободата ни. Утопията преля в антиутопия.

Преди това същото стана с телевизията. Маклуън си отиде в последния ден на 1980. Пет месеца по-късно се появи CNN – телевизионният проект, който осмисли неговата метафора за „глобалното село“, мощна утопия на прозрачността. На своя връх през 90-те тази глобална телевизия функционираше на символно ниво като световна лъже- или квазицърква, с нейните папа (Тед Търнър), кръстоносни походи (Сараево през 90-те), ордени (канали). Нейният лъже-бог бе Новината. Вижте парадокса: абсолютната променливост замени абсолютната трайност на вечното. Трябваше да се помолиш, за да те огрее Новината. Когато Борис Елцин оперетно се качи на танка по време на пуча през 1991 г., той всъщност се помоли – и Новината го споходи. CNN го „отрази”, светът застана зад него и пучът не успя.

Ето я и антиутопията на телевизията. В своя роман 1984 Джордж Оруел ни представя зловещия телекран, който „едновременно приемаше и предаваше. Приемаше всеки звук на Уинстън освен едва доловим шепот; нещо повече – Уинстън можеше не само да бъде слушан, но и гледан...”[31]. Рей Бредбъри също изобличава телевизията в 451 градуса по Фаренхайт. Там тя е добила форма на „телевизионна стена“, която също може „да приема и предава“. Фиктивни семейства водят фиктивен живот, в който може да се включи и зрителят – нещо като интерактивен сапунен сериал.

Бредбъри влиза в Платоновата матрица: телевизията, новата медиа, е „лоша“ – от нея се затъпява; тя поробва и плаши да мутира до репресивна, шпионска прозрачност. Обратно, старата медиа, книгата, е „добра“. Героят пожарникар става човек, когато спира да гори книгите, а почва да ги събира и чете.[32] Какво ли щеше да си помисли, когато разбере, че за Платон азбуката е „лоша“, бидейки нова, а старата устна реч е „добра“? Медийната утопия прехожда в антиутопия и – след като комуникационният взрив се утаи – отстъпва като ретро утопия. По логиката на тази диалектика благородната мечта се превръща в зловещо плашило, после отшумява като мил спомен.

Ключов е моментът на взрива, пикът и стресът на комуникационната революция, когато новата медиа бълва въодушевление и страх. Тогава антиутопистите бързат да я изобличат – нея и бъдещите й мутации. Те виждат първите стъпки на телевизията и тревожно се питат: В какво ще се превърне тя? И в какво ще превърне нас? В Прекрасен нов свят на Олдъс Хъксли виждаме видеостимулатори, напомнящи видеоарт или киберсекс и наречени емоцилми – от тях се оглупява; в 1984 – телекрана, който приема и предава; при Бредбъри – интерактивните телевизионни стени; в продуцирания от Оливър Стоун филм „Диви палми“ – един виртуален интерактивен телевизионен ка­нал; във филма „Човекът с косачката“ и в култовия роман Neuromancer на Гибсън[33] „лошият“ е виртуалната реалност; в „Матрицата“ на братя Уашовски – също. Авторът на думата „робот“[34] Карел Чапек показва в Р.У.Р. процеса на трансформация: роботът-средство не просто оживява и озверява като Пигмалион или Франкенщайн, а взима властта.[35] Средството унищожава своите субекти. Комуникаторът е убит от своето съобщение. Р.У.Р. е The medium is the message, разказано като притча за края на света.

Интернет изостри медийната утопично-антиутопична диалектика до крайност. Може би защото го пожелахме толкова силно. Вижте защо Бертолт Брехт критикува радиото и какво иска от него: „Радиото трябва да се промени от средство за дистрибуция в средство за комуникация. Радиото може да бъде най-прекрасното средство… ако… стане способно не само да предава, но и да приема, да позволи на слушателя не само да слуша, но и да говори…“[36]. 40 години по-късно за същото настоява Енценсбергер: „представата на Оруел за монолитна индустрия на съзнанието произтича от възгледа, че медиата е недиалектична и остаряла^“[37]. Бодрияр също критикува съвременните средства за комуникация за липса на реална обратна връзка: „те са онова, което завинаги забранява отговора; онова, ко­ето прави невъзможен всякакъв процес на обмен (освен в някакви форми на симулиране на отговор)[38]. Медиите не могат да произведат комуникация, следователно не могат да се изплъзнат от контрол и не могат да произведат революция. И какво да се прави? Разбира се, революция на интерактивността! Революционни медии, които „и приемат, и предават”. Енценсбергер е пределно ясен: развитието от предаващи към приемо-предаващи медии, към медии на истинската комуникация, е идеологически императив.

Ами те искат интернет! Искат медийна интерактивност, която толкова много плашеше Оруел, Бредбъри, Стоун, Уашовски, Гибсън. Е, добре, всичко, писано от философи и поети, се сбъдна. Медийната интерактивност изгря в Глобалната паяжина, виртуалните технологии и социалните мрежи. Техните утопии и антиутопии не закъсняха.

На пръв поглед интернет – от електронната поща до социалните мрежи – осъществява утопията на общуването, интеракцията. Той Е революционното средство. Предлага истинска, равностойна комуникация. И обогатява с интерактивност традиционните медии. Но всяка утопична теза има антиутопична антитеза: богатството на комуникационните форми не води ли до свръхобщуване; до комуникация на безсмислицата? Изобилието на възможности не означава ли изобилие от опасности, например нацизъм и педофилия в мрежата? Технологизираното общуване не убива ли общуването очи в очи? Не е ли другото име на отчуждението? Отваря ли се светът наистина – или се затваря в малки сегрегирани общности?

Колкото до традиционните медии, мрежата им донесе колкото добро, толкова и зло. Обогати ги с обратна връзка и чрез споделяне даде шанс на нишовото съдържание. Но сериозният ежедневник загина, а с него и бизнес моделът на истината. Засега интернет не създава нов: всеки четвърти долар за медии отива в Гугъл, Фейсбук или Амазон вместо у производителите на съдържание (журналисти, автори, редактори, издания). Същевременно Фейсбук пренесе собствените си специфики върху вестника, радиото и телевизията. Направи ги по-достъпни, но и по-емоционални и кресливи (за сметка на разума), по-коментарни (за сметка на фактите), по-безкритични (във Фейсбук се комуникира с постове, не с интервюта; а върху поста си имаш пълен контрол) и в крайна сметка, по-лъжливи.

От една страна, Глобалната мрежа предложи съвършената информационна утопия. Гугъл, Уикипедия и хипертекстът сякаш сбъдват хилядолетната мечта за безкрайна библиотека, енциклопедия и текст, при това – безплатно. Но наистина ли? Какво рискуваме? Писателят Станислав Лем видя четири опасности: 1) онези, които не ползват английски и латиница, да се превърнат във втора класа; 2) Мрежата е безразлична към качеството на пренасяната от нея информация и не може да отсява ценностното; 3) по горната причина тя може да отвори вратата за Злото; 4) световното общуване може да се задръсти от безсмислици и да загуби същественото. Основната опасност Лем нарича „информиране до смърт”.

Още с появата на интернет Умберто Еко анализира неговата утопично-антиутопична диалектика. В момента интернет е една от най-добрите възможности за отстраняването на всеки Голям брат, казва той, но докога? „Съществува рискът, че ние може би вървим към една онлайн 1984, в която Оруеловите проли са пасивните, зах­ранвани с телевизия маси, които нямат достъп до новото средст­во и ако имат, няма да знаят как да го използват. Над тях, разби­ра се, малка буржоазия от пасивни ползватели... И най-горе – госпо­дарите на играта, номенклатурата... – хакери и богати шефове“[39]. Още преди Гугъл бардът на библиотеките е страстен почитател на електронната референция, която той нарича „хиперсистема“[40]. Но Еко задава въпроса за филтъра: когато попиташ електронната търсачка къде Тома Аквински говори за Храма Божи, тя ти дава цели 11 000 резултата, повечето от които – случайни съвпадения. В разговор с мен през 2004 той разви тази мисъл. Културата е филтър, който ни помага да забравяме ненужното: „Обемът информация по интернет напомня героя на Борхес – Фунес Паметливия, който помнел всичко. Бил идиот, естествено. Защото е невъзможно да помниш всичко“. Утопично-антиутопичната диалектика пък обобщи така, съвсем немаклуънистки: „за мен интернет е като колите. Използвам кола, но знам, че много хора умират при катастрофи“.

В последните години технологията реши някои от опасенията на Еко. „Добрият“ интернет стана също толкова достъпен, колкото „лошата“ телевизия на Оруеловите проли. Алгоритмите вече филтрират информацията. Но… според собствените ни предпочитания. Ако разберат, че харесваш футбол, ще те залеят с футбол; ако преценят, че си либерал, ще ти пращат само либерални мнения. И ето ги новите антиутопични въпроси: Кой определя филтрите? Що за свят ще е този, в който чуваш само собственото си ехо? Свят без друга гледна точка, без противно мнение? Ехо-стаи на себеподобни, които не понасят Другите? Не този филтър май искаше Еко.

Да отбележим още една утопия. Виртуалните технологии ни обещаха съвършеното забавление. Виртуалната реалност действа чрез усещането, известно като „невронно потапяне”: всички човешки сетива влизат в „другата действителност”, където усещаш, воюваш, правиш секс. Споменатият Лейниър нарича това „комуникация без кодове”[41]: в изкуствената среда можеш да бъдеш мъж, жена, октопод, куче. Не да се преструваш, да бъдеш!

Но какво следва? Нийл Поустман смята антиутопията на Хъксли Прекрасен нов свят за по-реалистична – и по-опасна от Оруеловата. Защото там към гибел ни води не тоталитарната принуда, а собствената ни страст към забавлението. „В 1984 на Оруел контролират хората, като им причиняват болка. В Прекрасния нов свят ги контролират, като им причиняват удоволствие… Оруел се боеше, че ще ни погуби това, от което се боим. Хъксли се боеше, че ще ни погуби това, което обичаме“[42]. „Забавление до смърт” – все по-голямо, интензивно, обемащо, затъпяващо, поробващо. Свят, където истината не е забранена, а потопена в „море от неуместност“ и убийствено равнодушие. Хора, които се влюбват в своето потисничество.

Тук идва и въпросът за медийните утопии и властта. Еко оприличи интернет на ацефал, чудовище без глава. Мрежата децентрализира обществото с утопията на освободителната анархия. Технооптимистът Никълъс Негропонте, наричан от Еко „аятолах на мрежата”, отиде по-далеч. В Being Digital (1995) той опрости съвременната онтология до проста формула: досега живяхме в свят на атоми, сега навлизаме в свят на битове. Атомите изграждат материалното, битовете – виртуалното. Модерността е разменяла атоми-стоки, постмодерността – битове-информация. Светът на битовете децентрализира, глобализира, хармонизира и създава изобилие от възможности. Информационната природа на дигиталния свят разкрепостява личността, защитава съкровеното, премахва статистиката, формулира човека като индивидуално съзнание.[43]

Съвсем друга перспектива чертае антиутопията Neuromancer на Уилиам Гибсън, измислил понятията „киберпространство” и „матрица”: мрачен свят на глобалната виртуална среда, ръководена от изкуствен интелект. Тук невронното потапяне не носи освобождаваща анархия, а ужасяващ хаос на социалната фрагментация, който създава зависимости и дехуманизира. След като „матрицата” няма морал, нямат морал и нейните жители. Те крадат и убиват като в компютърна игра, кибер Див запад. Вярвахме, че технологията ни освобождава от големите проекти. Но дали самата тя не е голям проект?

В една своя прочута лекция TED (най-гледана за 2018) споменатият вече технопионер Джейрън Лейниър[44] показва как сами превръщаме утопията в антиутопия. Искахме да направим Мрежата идеална, достъпна, безплатна за всички. И безрезервно вярвахме на предприемачи като Джобс и Зукърбърг. Те обаче не са виновни. Проблемът се получи от само себе си (the medium is the message) заради бизнес модела на големите платформи Фейсбук и Гугъл – и техните алгоритми, действащи в реално време. Оказа се, че в Мрежата отрицателните стимули действат по-евтино, бързо и ефективно, отколкото положителните. По-лесно е да загубиш доверие и любов, отколкото да ги изградиш. Хейтът ти носи повече „лайкове“ от сърчицата, котенцата и къртичетата. Успяват параноиците, хейтърите, злото. По този механизъм големите платформи са се превърнали в „империи за моделиране на поведението“. Те насърчават Злото. Това, казва Лейниър, ни води към гибел.

Според него трябва да върнем часовника. Социалните мрежи и търсачките да станат платени. Фейсбук и Гугъл, които са в същия капан, да сменят бизнес модела си, а ние да се съгласим да плащаме. Добрият пример бил Нетфликс. Платената телевизия се оказала по-добра от безплатната.

Не знам дали резкият поврат е решение. Мога само да кажа, че всичко това се е случвало и преди, по един и същи начин. Всяка медийна промяна излъчва утопии и антиутопии. В своя пик те взаимно се балансират. Можем да наречем този баланс „демокрация“, „шизофрения“ или „диалектика“, все едно. Важното е, че той не води нито до всеобщо спасение, нито до края на света. Един пример: стремежът към глобализация, олицетворен от псевдоцърквата на CNN бе балансиран от Щракащия човек, създаден от дистанционното управление. По този начин телевизията не стана нито обединение, нито затваряне в себе си – а динамичен баланс, двойно послание.

Изстине ли напрежението между утопии и антиутопии, това е сигурен знак, че идва нова медийна технология и нова революция. Тогава „новите“ медии интегрират „старите” в себе си, като ги превръщат в ретро утопия. Така снемат от тях напрежението и ги издигат на по-високо технологично ниво. Печатната книга се вля във вестника, вестникът – в радиото, радиото – в телевизията, а всички заедно – в интернет, в дигитализиран вид. Отдавна забравихме споровете за азбуката, книгопечатането, радиото. Полека-лека отшумява утопично-антиутопичното напрежение на телевизията. „Горещи“ са интернет, виртуални технологии и социални мрежи. Те са „лошите”. Докога?

Тук е спънката, както би казал Хамлет. Това, което не сме виждали преди, е хиперускорението на комуникационните революции. От фонетичната азбука до печатната книга минаха хилядолетия, от книгата до радиото – столетия, от радиото до телевизията – десетилетия. После за броени години сменихме интернет, електронна поща, смартфон, търсачки, социални мрежи. Никога преди медийните поврати не са ставали в рамките на един човешки живот. Днес революциите избухват все по-начесто, а с тях въодушевлението и страхът. Докъде ще доведе това ускорение? Не знам.

Предвиждам, че спорът за медийните технологии, прозрачността и истината ще бъде ключов за бъдещето. Ще дели политиците и обществата. Ще се появят две глобални партии: технологична (бивша десница) и антитехнологична (бивша левица). Първата ще овласти всемогъществото на корпорациите и устройствата – да контролират служители, да разобличават кръшкачи и да награждават с джаджи и виртуални преживявания. Втората ще търси как да им се скрие. Първата ще бъде „copy right“ – ще пази правата си в Мрежата и ще ги осребрява. Втората ще бъде „copy left“ – ще дарява своите авторски права или ще превзема чуждите по хакерски. Първата ще има Фейсбук, втората ще го забранява на децата си. Политическият терен ще изобилства с ожесточени полемики за това какво трябва да покажем и какво можем да скрием. Централен философски въпрос ще бъде виртуалната реалност: кое в нея е изкуственото, кое – действителното.

Бъдещите елити ще бъдат формирани от хора, които владеят и новите, и старите медии. Защото само от стария свят можеш да видиш най-добре новия, като шекспироведа Маклуън.

Ще се появят искания за собствена, т.е. редактирана от самите нас биография – поукрасена, подобрена, поизмислена. Това ще пречи на шефа да гледа какво си правил като 14-годишен в личния си профил, докато те интервюира за работа. Ще има сурови закони за ССТV камерите. Животът без смартфони ще се запише в Конституцията. Наред с обедната почивка, корпорациите ще осигуряват време за задължително зяпане и мързел. Лъжата ще стане основно човешко право. Някъде там, в дъното на душата, човекът ще воюва за най-човешкото си качество: правото да не хареса онова, което е полезно за него. Да ритне благообразието на Утопия.

А медиите, нашият посредник, ще продължат да играят древната си роля. В тяхното поле утопията се превръща в антиутопия – и обратно. Уплашим се от нещо, вземем мерки – после се уплашим от мерките, после преразглеждаме и тях.

Чрез медиите изживяваме мечтите и кошмарите си така, че никога да не ги постигнем. Те ни предупреждават за опасностите, скрити в мечтата. И ни носят странната надежда, че като изговорим Злото на глас, то никога няма да дойде.

 

 

[1] Duden, 1960.

[2] Dictionnaire General de la Langue Francais.

[3] Thürmer-Rohr, C., Die gespenstische Paradiese der Männer. Psychologie Heute 11, H.1.1984.

[4] Философский энциклопедический словарь, М., 1989.

[5] Дичев, И. В оковите на мечтата (предговор към сборника Черно слънце). С., Народна култура, 1990.

[6] McLuhan, М. Playboy Interview. Преводът от английски е мой, Б. В.

[7] Innis, Н. Empire and Communications. Oxford, University of Oxford Press, 1950.

[8] Цит. по McLuhan, М. Understanding Media: The Extensions of Man. The MIT Press 1994, first time publ. 1964.

[9] Lanier, J. in interview with Fr. Biocca. An insider’s view of the future of virtual reality.

[10] McLuhan, M. Understanding Media. 1994, first time published 1964.

[11] Enzensberger, Н. М. Constituents of a Theory of the Media. N. Y., Seabury, 1974, p. 77-78.

[12] Ibid, p. 62.

[13] Ibid, p. 63-65.

[14] Бодрияр, Ж. Към критика на политическата икономия на знака, Критика и хуманизъм, С. ,1996, с.179, 185.

[15] Kellner, D. Baudrillard: A New McLuhan. From the book Jean Baudrillard: From Marxism to Postmodernism and Beyond, Polity Press, 1989.

[16] Joscelyne, A. Revolution in the Revolution, Wired Digital, 1994.

[17] Dery, M. Marshall McLuhan: The Medium's Messenger.

[18] Leldlmalr, K. From the Philosophy of Technology to a Theory of Media. Society of Philosophy & Technology, Volume 4, Number 3,1995.

[19] Postman, N. Amusing Ourselves To Death. Penguin Books, 1985.

[20] Платон. Диалози, Федър, С. 1982, Наука и изкуство, с. 553-554.

[21] Havelock, Е. Preface to Plato. Cambridge, 1963, p. 182,245, 283.

[22] Weber, S. Mass Mediauras. Stanford University Press, Stanford, Ca., 1996, p. 13-14

[23] Мортон, А. Л. Английская утопия, М. 1956.

[24] McLuhan, M., Postures and Impostures of Managers Past in Essential McLuhan 76-7, See also McLuhan and Barrington Nevitt, Take Today: The Executive as Dropout, N.Y., 1972.

[25] Мор, Т. Утопия. Нар. култура, С. 1984, с. 74.

[26] Кампанела, T. Градът на Слънцето. С., Нар. култура, 1984, с. 188.

[27] Бзкон, Фр. Сочинения в двух томах, Второе исправленое и доп. издание, т. 2, Мысль, М. 1978, с. 515.

[28] Чернишевски, Н. Г. Какво да се прави? Из разкази за новите хора. С., Нар. култура, 1976, с. 378-388.

[29] Св. Августин, De Civitate Dei, 19:17.

[30] Достоевски, Ф. М. Записки от подземието. С., 1982, Събр. съч. в 12 т., т.4, с. 129-130.

[31] Оруел, Дж. 1984. Профиздат, С., 1989, с. 26.

[32] Бредбъри, Р. 451 градуса по Фаренхайт, С., Нар. култура, 1990, с. 320.

[33] През 1996 г. ро­манът на Уилям Гибсън беше преведен на български от Георги Гачев като Невромантик (ИК „Камен“, С. 1996).

[34] „Робот“ идва от чешката дума „робота“ – нещо средно между „работа“, „робия“, „ангария“. Б. В.

[35] Според самия Чапек той имал предвид не машини, а „грешни“ хора. Това не променя тезата. Б. В.

[36] Brecht, В. Radiotheorie. Gesammelte Werke, Band 8,1932, s. 129-134.

[37] Enzensberger, H. M. Ibid., p. 64-65.

[38] Бодрияр, Ж. Цит. съч.

[39] Marshall, L., The World According to Eco, Wired Magazine, 1997.

[40] Coppock, P., A Conversation on Information. An Interview with Umberto Eco, February 1995.

[41] Lanier, J. in interview with Frank Biocca. An insider’s view of the future of virtual real­ity. Journal of Communications, 42(4) Autumn., 1992, p. 157.

[42] Postman, N., Ibid.

[43] Negroponte, N., Being Digital, Random House 1995.

[44] Lanier, J. , https://www.ted.com/talks/jaron_lanier_how_we_need_to_remake_the_internet

 

Търси