BG | RU

ЗАТВОРЪТ КАТО ОБИТЕЛ НА БЛАГОДАТТА. 100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ВАЛЕРИУ ГАФЕНКУ

2021-03-22 09:48:18, Сандра Керелезова

  

Днес Рождество се премести
от двореца в затвора,
там захвърлен е Господ.[1]

 Из Коледна песен,
 Валериу Гафенку (1921–1952)

На 24 януари 2021 г. се навършиха 100 години от рождението на една емблематична за православните румънци личност. Валериу Гафенку издъхва на 31 години в един от комунистическите затвори. Той остава в паметта на православните в Румъния като символ на силата на християнския дух. Сила, която стига до Небето.

Вече и българските читатели имат привилегията да научат повече за личността на Валериу Гафенку от българското издание на книгата Светеца от затворите (изд. „360“, 2020) в превод на Мария Дерменджиева и под редакцията на Димитрина Чернева. Благодарение на труда на монах Моисе (Йоргован), изданието е събрало многобройни спомени, истории и писма, свидетелстващи за светостта в живота на Гафенку. Но това не е просто книга-биография, а сякаш кинематографичен разказ, в който пред очите ни оживяват образите на стотици румънски мъченици за вярата във времето на атеистичния режим. Сред знайните откриваме големи румънски духовници като отец Георге Калчу, отец Юстин Първу, отец Арсение Папачок и др. Несъмнено е имало и много незнайни или... полузнайни, чиято участ остава догадка и за техните най-близки хора, както за това свидетелства споменът на един от оцелелите затворници: „Разказваха за младеж, който в навечерието на Великден бил разпнат и изтезаван до смърт, защото не искал да се отрече от вярата си и да богохулства. Впоследствие разбрах, че това трябва да е бил брат ми“[2].

Светеца от затворите е невероятна книга, която ще се вреже в сърцето и ума ви, защото разказва невероятни истории за висините на човешкото въздигане и за низостта на човешкото падение. Докато четете, цялото ви същество ще притихва пред чудото на Божията благодат, което дава нечовешки сили на героите от книгата да преминат през пламъците на един земен ад.

През 1941 г., по това време обещаващ студент по право, Валериу Гафенку е арестуван в град Яш на сбирка на Легиона на Архангел Михаил, организация, основана от крайнодесния активист Корнелиу Кодряну, която по това време е забранена от държавата[3]. В годината на своя арест Валериу е на 20 години. Всъщност принадлежността му към Легионерското движение в тези ранни младежки години се оказва една от причините процесът за неговата канонизация (както и на други мъченици за вярата от този исторически период) да е сложен на пауза. Съвсем скоро обаче – с решение от 25 февруари 2021 г., Св. синод на Румънската църква изяви готовност да предприеме стъпки по канонизацията на изповедници на вярата и големи румънски духовници мисионери от периода на комунистическия режим. Този процес трябва да завърши през 2025 г. с тържественото провъзгласяване на тези нови светии (когато ще бъдат чествани и 140 години от обявяването на автокефалията на Румънската църква и 100 години от установяването на Румънската патриаршия). Надяваме се, че и името на Валериу Гафенку ще бъде в този списък на новопросияли светии на Православната църква.

Организацията на легионерите се свързва с националистическа идеология, антисемитски прояви и политически покушения. Тази формална принадлежност на Гафенку към легионерството става повод дори за обществени спорове през 2013 г., когато румънски организации, сред които Националният институт за изследване на Холокоста „Ели Визел“ и Федерацията на еврейските общности изпращат протестни писма срещу обявяването на Валериу Гафенку за почетен гражданин посмъртно на град Търгу Окна. Общинските управници оттеглят предложението си, но казусът стига до градския, а след това и до апелативния съд. Съдът отсъжда, че процедурата по оттеглянето на предложението от общинските власти не е направена по нужния ред, и така Гафенку и до днес остава почетен гражданин на града, където завършва животът му.[4]

Всеки обаче, докоснал се до личността на Гафенку, свидетелства, че в неговия светоглед никога не е имало място за антисемитски настроения. Всяка идея, основана на ненавист към другия, е противна на душевността на Гафенку. Свидетелство за това е и един завет, който непосредствено преди смъртта си дава на своя най-близък приятел Йоан Янолиде: „Пазете Истината неизменна, но бягайте от фанатизма. Безумството на вярата е божествена сила и тъкмо поради това то е уравновесено, просветлено и дълбоко човечно[5]. Особено показателни са и думите на самия Янолиде, изказани по време на следствие на Секуритате след смъртта на Гафенку: „Знам от Валериу Гафенку, че е напуснал политическата линия и се е посветил на религията... Отричам, че би могло да има някакво сходство между принципите на Гафенку и легионерските принципи. Принципите на Гафенку въплъщават Христовата църква“[6].

Затова и без капка колебание отец Георге Калчу казва: „... нямам никакво съмнение, че е светец. Той живя Божието слово до непонятни за нас висоти“[7]. Неслучайно монахът от еврейски произход Николае Щайнхард[8] му дава прозвището Светеца от затворите.

Но едно от главните достойнства на книгата е, че тя не идеализира никого, дори и своя главен герой. Когато попада като 21-годишен младеж в лагера „Аюд“, Валериу извървява пътя на своята лична метаноя. Неговото разбиране за християнство според човешките аршини, въплътено в придържането към етически правила, към понятия като чест и гордост, претърпява крах. Политическите идеали и земните представи за праведност безвъзвратно отстъпват на покаянието, самопонизяването и полагането на душата за ближния. Началото на това вътрешно преобразяване се случва, когато в „Аюд“ Валериу среща групата затворници около Траян Трифан и Траян Мариян. С възхищение от някои, а от други – с подигравка, те са наричани аскетите или мистиците. Те се молят, четат и говорят за Светото писание и Добротолюбието. Правят си своеобразна богословска школа под ръководството на отец Василе Сергие и Ангел Папачок (по-късно отец Арсение) – с часове по догматика, екзегетика, апологетика и библейска археология. Превръщат тясната и мръсна затворническа клетка (предназначена за двама, а обитавана от осмина) в манастирска килия. Стават проводници на светлината в тъмницата, която мракът не успява да обземе. Затова и отец Юстин Първу, докоснал се до благодатното им въздействие, свидетелства: „От духовна гледна точка затворът бе за нас благословия. Намерихме събрани на едно място толкова възвишени хора, колкото не бихме могли да срещнем в свободния живот“[9]. Отец Георге Калчу също споделя: „Ние сега сме свободни и сме много щастливи от този факт, но изпитваме известна носталгия по затвора. И няма как да я обясним на останалите. Те казват, че сме луди. Възможно ли е на човек да му липсва затворът? Защото в затвора живяхме в най-голяма степен духовно... Закотвени в Иисуса Христа, ние познахме в най-голяма степен светлината, която светът не можеше да предложи...“[10].

Когато е доведен в „Аюд“, младият Валериу, току-що осъден на 25 години затвор, се намира в дълбоко душевно объркване. Защо – след като е безукорен според моралните закони – Бог допуска онова, което му се случва? Защо е подложен на това несправедливо страдание? Общуването му с неговите нови събратя и четенето на писания на светите отци му помага за кардиналната промяна на перспективата в разбирането на греховността. Едва тогава в него идва осъзнаването, че изпитанието на затвора е неговият път към Голгота, който единствен води към въздигането, към Възкресението; че „изискванията, които налага Божията благодат, са несравнимо по-дълбоки от изискванията на морала“[11]. От „Аюд“ в писмо до своите близки Валериу пише: „Чувствам Божията любов на всяка крачка, чувствам Неговата закрила и грижа за мен. Вече не искам да живея за себе си, искам да живея за любовта, с този дар от Бога да допринасям за щастието на всички... Колко съм блажен! Как е възможно човекът – това мъничко създание, да изпитва такова щастие?“[12].

Както споменахме обаче, Светеца от затворите разказва за личности от плът и кръв, а не за някакви митични герои. В свой спомен, включен в книгата, един от затворниците, Вирджил Максим, споделя: „Добродетели, които в уединение изглеждаха здраво вкоренени в душата, се показваха крехки при срещата с хора. Често се случваше да почувстваме яд или злоба един към друг заради казана необмислена или излишна дума, заради прибързан жест... Сатаната изкушаваше всекиго от нас, но и Светият Дух работеше и победи...Най-често Валериу беше, който не се заблуждаваше, който пръв видя светлината и гореше като огън сред нас... Валериу беше човекът, в който видях, че живее Христос... благодарение на него, мисля, че бяхме закриляни от Бога“[13].

През лятото на 1944 г. в Румъния на власт идват комунистите. Валериу е трябвало да бъде освободен въз основата на декрет за амнистиране на затворниците, осъдени от предишния режим, но управата на затвора „Аюд“ отговаря на военноокръжната прокуратура, че са дошли инструкции затворниците, които са свързани с легионерското движение, да не бъдат освобождавани. Все пак две години по-късно – през 1946 г., първоначалната му присъда от 25 години е намалена на 6 години и 3 месеца. Същата година Валериу, заедно с други свои събратя от богословския кръг, е преместен от „Аюд“ в друг лагер – „Галда де жос“. По това време той взема решението да стане монах. Избор на път, за който самият той казва, че е необикновен, защото е „живот против живота в името на живота“[14]. Но реалната възможност за пострижение е немислима в този момент, а тя така и не идва до края на живота му.

Един ден Валериу е привикан от руски заместник-командир, който му предлага свободата и възможност да продължи образованието си, ако приеме да стане руски гражданин поради това, че е роден в Бесарабия. Валериу отказва предложението. Неизбежно в разговора става дума за вярата и руснакът е впечатлен от духовната харизма на младия затворник, така че в миг на откровение му споделя: „Възхищавам ти се. Мисля, че те разбирам, и това ме прави още по-нещастен. Мъчно ми е, че не познавам християнството. Но ти гарантирам, че ще останеш в Румъния!“[15]. Валериу е развълнуван от тези думи, сваля от врата кръстчето си и го подарява на руснака.

През 1948 г. според нова директива се създава „профилиране“ на лагерите. Затворниците студенти са изпратени в „Питещ“, където е преместен и Валериу Гафенку. Неговата харизма и духовна мъдрост успяват донякъде да смекчат сърцето на един от най-суровите надзиратели – Джорджеску. Един ден Валериу се приближил до него и ей така, сякаш от нищото, му разказал евангелската история за прелюбодейката, която Христос не позволил да убият с камъни. Джорджеску не казал нищо, но часове по-късно влязъл в килията и се обърнал към Валериу с думите: „Те не са имали основание, затова не са я убили!“. От този момент, когато откривал забранени предмети – като кръстчета, листове хартия и отломки от моливи, надзирателят се вслушвал в думите на Валериу: „Ще се направите, че не виждате онова, което е свързано с името Господне“[16]. Изобщо никой от другите затворници не се осмелявал да говори с Джорджеску по начина, по който го правел Валериу.

Поет по душа и с възвишен ум, Гафенку никога не изпитва пренебрежително снизхождение към необразованите и неизкушените от духовното събратя около него. Един споделен спомен на негов съкилийник от затвора „Питещ“ свидетелства за това: „Мирча Селтен беше шегобиец и се забавляваше с една песен, която си тананикаше почти всеки ден: Аз съм апашът с дългата ръка, / знаят ме в седем махали... Имах усещането, че тази песен пречи на Валериу да се съсредоточи в сърдечната молитва... попитах Валериу дали не иска да помоля Мирча да пее по-рядко тази песен. Валериу ми отговори на въпроса с присъщия си тих и спокоен маниер: „Кое ни дава правото да отнемем на Мирча и малкото удоволствие, което има?“[17].

По Божи промисъл в лагера „Питещ“ той пребивава за кратко и така избягва може би най-ужасяващия епизод от мрачната история на комунистическите тъмници в Румъния. Въпреки това обаче книгата не избягва да разкрие на читателя демоничните измерения на т.нар. експеримент на „превъзпитание“, който се провежда в „Питещ“ от Еуджен Цуркану – затворник, който е преминал „на правилната страна“ – тази на комунистическата власт. Цуркану, заедно със своите подопечни, подлага затворниците, отказали да се обърнат „на правилната страна“, на най-страховити изтезания. Освен зверски способи за физически мъчения инквизиторите използват и психологически средства на натиск, дошли от дъното на ада: затворниците са принудени да изричат най-цинични думи по адрес на най-скъпите си хора – на своите майки, сестри и съпруги. Особено старание и въображение са приложени към вярващите затворници: „На Рождество и Великден са заставяни да пеят коледните песни или службата на Разпети петък с променени текстове, пълни с цинизми и срамни обиди по адрес на Спасителя и Неговата майка. Заставяни са да участват в богохулни процесии, да отслужват „литургии“ с изпражненията от кофите, а после да се „причастяват“ с тях...“[18].

Отец Георге Калчу, попаднал като студент по медицина в лагера „Питещ“, преживява на собствен гръб експеримента. Вследствие на мъченията, които претърпява, става един от „превъзпитаните“, които се наемат да „превъзпитават“ други затворници. За този ужасяващ епизод от живота си той споделя в интервю, включено в негова книга със спомени: „Изтезанията бяха толкова големи, че в един момент имаш чувството, че всичко, което не си казал, е непосилен за носене товар за тебе. За родителите ти, за приятелите ти – всичко, което си скрил, отиваш и сам си го казваш. Тогава душата ни беше мъртва или поне беше във вцепенение. И това беше нашето падение. Дори инстинктът за самосъхранение престава да работи, тогава не би имало по-голяма радост за нас да умрем...“[19]. Скоро след мъченията той е преместен в друг лагер, успява да се откъсне от въздействието на „превъзпитаните“ и преживява дълбоко покаяние. Години по-късно е категоричен, че случилото се в „Питещ“ е имало метафизични измерения: „Убеден съм, че в „Питещ“ бе дяволски експеримент. Случилото се там беше борба между доброто и злото, в която палачите и жертвите бяха просто инструменти“[20].

Както споменахме, непосредствено преди началото на „превъзпитанието“ Валериу Гафенку е преместен в лагера санаториум „Търгу Окна“, където режимът на затворниците е по-свободен. Причината за преместването на Валериу е заболяването му от туберкулоза, което с всеки изминал месец се влошава. Именно там обаче, страдащ от симптомите на болестта, той успява да спомогне за изграждането на автентична братска общност на християнска любов. Именно там успява в най-голяма степен да възпълни вярата си със саможертвени дела.

Когато до затворниците достига мълвата, че и в този лагер се готвят да започнат процеса на „превъзпитание“, духовното влияние на Валериу върху тях успява да ги подготви така, че опитите на политическия офицер за вербовка претърпяват неуспех и осуетяват замисления план. Валериу призовава хората край него горещо да се молят да ги отмине чашата, която са изпили техните събратя в лагера „Питещ“, и тя наистина ги отминава. Някои от пристигналите „превъзпитани“ в лагера избягват дори да го погледнат в очите и скоро „идват на себе си“. „Както тъмничарите и „превъзпитаните“, така и приятелите на Валериу бяха поразени от „нещо“ в него, но малцина проумяха, че това нещо е Христос“[21], казва приятелят му Йоан Янолиде.

Страдащите от туберкулоза обаче се увеличават и се налага да бъдат обособени две помещения, в които да се изолират тежко болните, където е настанен и Гафенку. Един от лекарите в лагера – Аристиде Лефа, свидетелства, че между умиращите от болестта нито един не си е отишъл, бунтувайки се срещу Бога заради участта си – и затова основна заслуга е имала духовната атмосфера, създадена от Валериу сред болните. Стъписваща е готовността на тези хора да се грижат един за друг, да жертват шанса си за миг комфорт и капчица спокойствие в тези нечовешки условия, за да могат да служат на другия. Можем да си представим например подвига на четирима от затворниците, по-леко болни, които пожелават ежедневно в продължение на три години да перат чаршафите и дрехите на тежко болните в стари легени навън. Можем да си представим как ръцете им се сковават и „почервеняват като варени раци“ от студената вода в мразовития ден на румънската зима! И нищо и никой не ги кара да поемат тази работа освен християнския дух, категоричен е д-р Аристиде Лефа.

Нагледен и простичък пример за този общежитиен принцип на саможертвеност, описан в книгата, е случаят с възглавничката. Един ден при обиск в килията бдителен надзирател конфискува възглавничка, на която болният Валериу се облягал. Друг, по-милостив надзирател обаче взел незабелязано обратно възглавничката и я върнал на Гафенку. Той обаче решил да даде възглавничката на своя тежко болен събрат Траян, който – от своя страна – я предал на Георге, той пък я предал нататък... Не след дълго тя се завърнала отново в ръцете на Валериу, подадена му от друг затворник.

В последните две години от живота си Гафенку е прикован на легло, в този период споделя пред Йоан Янолиде няколко истории за необичайни, благодатни преживявания, които има. Едно от тях е за това как му се явява Божията майка и му дава утешително послание. Друг път той разказва за преживяване на излизане извън тялото по време на молитва, при което изпитал неописуема лекота и свобода. Когато обаче си спомнил предупрежденията на светите отци, че това може да е изкушение от тъмните сили, решил да се завърне в тялото си. Веднъж на Възкресение Валериу, който вече не можел да се държи на крака заради болестта, моли свой събрат да му опише гледката от прозореца на килията, от който се съзирали великденските светлинки от близкия манастир. Внезапно мъжът обаче стъписано замлъкнал, защото Валериу започнал да описва толкова детайлно ставащото навън, сякаш гледал през прозореца със собствените си очи.

Чрез дара си на прозорливост той разбира деня на собствената си смърт – 18 февруари 1952 г. След като става ясно, че мигът на неговия край е съвсем близо, около леглото му се струпва върволица от затворници, дошли да се сбогуват с него. Всеки от тях получава от Валериу благодатна дума и индивидуално послание – за поета, за лекаря, за колебаещия се във вярата... Да се сбогува при него идва и протестантският пастор от еврейски произход Рихард Вурмбранд. С личността на пастора е свързано най-яркото дело на саможертва на Валериу. Сдобил се неочаквано с лекарството стрептомицин[22], оставено му от съкилийник, който вече се е подобрил драстично, той, от своя страна, въпреки тежкото си състояние, отстъпва лекарството на пастор Вурмбранд[23]. Пасторът става единственият, който излиза жив от помещенията за най-тежко болни в „Търгу Окна“.

В скръбния ден на смъртта на Гафенку дори най-проклетият милиционер Орбан Петре проявява необичайно смирено поведение. Обичайно за него било при смъртта на някой от затворниците умишлено да заключва неговите събратя по стаите, така че да не могат да му отдадат почит и да се сбогуват подобаващо с него. Този път обаче той дал възможност на всеки да почете Валериу. След това попитал най-близкия му приятел Йоан Янолиде дали не иска да вземе някоя от вещите на покойния за спомен. „Дотогава никога не се бе случвало такова нещо.“ Защото никой и нищо, докоснали се до светостта, не могат да останат същите...

 

 

 

[1] Монах Моисе, Светеца от затворите, С., изд. 360, 2020 г., с. 217.

[2] Пак там., с. 81.

[3] По това време Румъния е под управлението на авторитарния режим на Йон Антонеску.

[4] Вж.: https://adevarul.ro/locale/bacau/exclusiv-scandalul-sfantului-Inchisorilorreaprins-tribunalul-bacau-valeriu-gafencu-putea-redeveni-cetatean-deonoare-orasului-tirgu-ocna-1_547cd18aa0eb96501e449bb4/index.html

[5] Монах Моисе, Светеца от затворите, С., изд. 360, 2020 г., с. 224.

[6] Пак там, с. 247.

[7] Пак там, с. 16.

[8] Николае Щайнхард е един от най-изявените и продуктивни румънски християнски автори. Всъщност съставителят на Светеца от затворите монах Моисе споделя в едно интервю, че е вдъхновен да потърси свидетелства за мъчениците от комунистическите затвори, след като прочита книгата на Николае Щайнхард Дневникът на щастието. Вж. повече за личността и творчеството на Николае Щайнхард в брой 155 на Християнство и култура, с. 54.

[9] Монах Моисе, Светеца от затворите, С., изд. 360, 2020 г., с. 73.

[10] Пак там, с. 84.

[11] Пак там, с. 89.

[12] Пак там, с. 94.

[13] Пак там, с. 104.

[14] Пак там, с. 250.

[15] Пак там, с. 114.

[16] Пак там, с. 143.

[17] Пак там, с. 141.

[18] Пак там, с. 133.

[19] Из сб. Животът на отец Георге Калчу – свидетелства, Букурещ, Кристиана, 2007 г.

[20] Монах Моисе, Светеца от затворите, С., изд. 360, 2020 г., с. 137.

[21] Пак там, с. 159.

[22] По това време стрептомицинът често е използван от комунистическите власти като разменна монета срещу съвестта на болните от туберкулоза затворници – срещу доза от лекарството те са изкушавани да станат доносници и да минат на „правилната страна“. По-късно се появяват данни, че лекарството унищожава клетките на слуховия нерв и е забранено.

[23] За живота на пастор Вурмбранд виж статията на Вениамин Пеев „Рихард Вурмбранд – незаглъхналият „глас на нелегалната църква“ в Румъния“ – в: Християнство и култура, бр. 138, с. 45-61.




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org