BG | RU

ПОД МОРАТОРИУМ

2021-05-17 08:51:17, Дякон Андрей Кураев

  

 

Дякон Андрей Кураев (1963) е един от най-популярните руски религиозни писатели, публицисти, мисионери и богослови. Завършва МГУ през 1984 г., а година по-късно постъпва в Московската духовна семинария. През 1990 г. е ръкоположен за дякон от Румънския патриарх Теоктист. Дълги години е професор в Свято-Тихоновския православен богословски институт и в Московската духовна академия и семинария. Близък сътрудник на покойния патриарх Алексий II, а впоследствие и на патриарх Кирил, за чието избиране на патриаршеския трон се изказва многократно и публично. През 2009 г. заради активното му мисионерско служение и работата с младежи е възведен от новоизбрания патриарх Кирил в протодякон. Многобройните книги и публични изяви на дякон Кураев се радват на изключително голяма популярност в Русия.

 След огласяването на хомосексуален скандал в Казанската духовна академия и изразеното несъгласие със съдебното преследване на момичетата от групата Pussy Riot е уволнен от Московската духовна академия, а впоследствие и от други заемани позиции в църковни структури. През 2014 г. критикува присъединяването на Крим към Русия и позицията на РПЦ в конфликта. Впоследствие подлага на критика отказа на РПЦ от участие на Всеправославния събор в Крит, както и конфронтацията с Вселенската патрирашия по повод Украинската църква. Поддържаната от него страница е сред малкото трибуни за открито и критично говорене по проблемите в църковния живот на РПЦ и на православните църкви.

На 29.04.2020 г. патриарх Кирил поставя под запрещение д. Андрей Кураев заради оскърбяване на паметта на починал от коронавирус влиятелен московски свещеник от най-близкото обкръжение на патриарха. Провелият се в края на същата година църковносъдебен процес намира в изказванията на Кураев „оскърбяване на паметта на покойния клирик“, „елементи на хула срещу Църквата“, „клеветническа дейност по отношение на РПЦ“ и утвърждава неговото лишаване от дяконски сан. След обжалване от Кураев епархийският съд на гр. Москва на 4 март 2021 г. потвърждава вече приетото решение за низвержение. На 4 април същата година патриарх Кирил със своя резолюция утвърждава решението на епархийския съд със следната бележка: „Настоящото решение ще влезе в сила след издаване на указ за лишаване от сан на протодякон Андрей Кураев. Върху издаването на указа се налага мораториум за времето, което се предоставя на протодякон Андрей за преосмисляне на неговата позиция и за завръщането на пътя на Църквата, който той бе избрал навремето“.

 

 

Преди всичко се радвам, че още веднъж станах повод за нововъведения в църковната правораздавателна практика. До настоящия момент не се беше случвало московският патриарх да налага публичен мораториум върху свой собствен непубличен указ.

Заместник-председателят на епархийския съд прот. Владислав Ципин отбеляза, че откакто работи в епархийския съд на Москва не е срещал практиката да се налага мораториум върху влизането в сила на съдебно решение. „За последните десет години, откакто нашият съд съществува, не ми е известен случай на налагане на мораториум върху решенията на съда.”[1]

Вторият повод за положителната ми реакция на патриаршеската резолюция е фактът, че този път името на един покоен московски клирик (RIP) дори не се споменава. Най-сетне той получи покой. Въпреки че патриархът направи всичко възможно, когато се спомене моето име, да си спомнят и за него. Сравнете: „Ние сега винаги ще сме заедно – говореше му насън дрипавият философ бродяга, неизвестно как озовал се на пътя пред конника със златно копие. – Щом е единият, значи винаги е и другият! Щом ме споменат, веднага ще си спомнят и за теб! Мен – подхвърления, сина на неизвестни родители, и теб – сина на краля звездоброец и на дъщерята на мелничаря, красавицата Пила”.

Третият повод за положителна реакция – в резолюцията се споменава, че аз трябва да се завърна на „църковния път”, който някога съм избрал. Заедно с неспоменаването на „оскърблението на клирика” това е важно за мен признание на очевидния факт, че с патриарха имаме именно мирогледни разминавания. Патриархът най-сетне призна, че причината за съдебното ми преследване е разминаването ни във възгледите, а не това, което беше посочено преди една година в неговия указ.

Ние се разминаваме не в догматиката или във вероизповеданието, а по въпроса кое е благо за Църквата. Ето, на масата лежи много вкусна, апетитна торта, иска ми се да похапна от нея. Какво е благо за мен, ако аз не съм всеяден тийнейджър здравеняк, а вече застарял диабетик хипертоник? Казват, че изядената днес торта после може да ми струва сериозни проблеми със здравето.

Православната църква (църкви) има лоша история на заболяването: тя много лесно и твърде често в своята история е използвала държавно-полицейски ресурси, благославяйки войни и наказателни акции, които съвсем не са били отбранителни. И днес дори неголямо преяждане с власт, възможности, разкош може да предизвика срив и тежки последици в бъдеще. Така се случва със заклетите алкохолици – една наглед мъничка чашка пробужда старата и неукротима болест.

И за това говоря не само през последните десет години. Моите възгледи напълно съвпадат с възгледите на смоленския архиепископ Кирил (Гундяев) от 1989 г. Тогава той разпалено говореше за необходимостта от свобода на съвестта, за отделянето на църквата от държавата, за съборността... Това беше времето, когато митр. Кирил можеше да каже: „Войната ни в Афганистан от началото до края си беше неправилна”[2].

Минаха години. И този, който, докато пребиваваше в Женева, дръзваше да предизвиква съветската власт, днес в путинска Москва освещава храм с мозайки, прославящи съветската интервенция в Афганистан.

Е, аз останах на същите позиции. Тогава кой и къде трябва да се завръща? Къде следва да се завърна? Ами ако изведнъж се завърна в моята младост, а там вече няма никого? Или да го кажем така, окаже се, че от коловоза вече е потеглил официалният брониран влак, а аз някога съм го бил объркал с Хогуортс експрес.

Предлагат ми да „преосмисля” нещо си. Какво точно – не се уточнява. Само по себе си подобно предложение ми допада. Щом ми е дадено време за „преосмисляне“, отново и отново ще мисля. Впрочем не съм сигурен, че това преосмисляне ще ме доведе до точка на разбирателство с Журнал Московской Патриархии[3]. По-скоро обратното.

Аз съм философ. От времето на Сократ и Декарт радикалното съмнение, критиката и самокритиката са необходима част от философския занаят. Аз съм християнин. Тук това нещо се нарича покаяние и то също така ми е познато.

Но и философът, и християнинът разбират, че това преосмисляне трябва да има някакви основания освен страха и заповедта. Да се покаеш по заповед е аморално. Мисля, че и патриархът разбира каква е стойността на подобно покаяние, ако е извършено под страх от смъртно наказание и с въже на шията. От 4 април съм именно в такова положение. Въжето е на шията ми, а краката ми са върху нестабилна табуретка. Лекичко помръдване на крака на екзекутора ще ме накара да се заклатя. Но ако извикам „Слава на краля!“, тогава може би табуретката ще остане неподвижна.

И всичко ще бъде прекрасно.

Като финала на една прочута книга: „Беше се върнал в Министерството на любовта, всичко бе простил и душата му бе чиста като сняг. Седеше на подсъдимата скамейка, всичко си признаваше и всички уличаваше. Крачеше по облицован с бели плочи коридор с чувството, че върви под слънчева светлина и с въоръжен надзирател зад гърба си. Дългоочакваният куршум пронизваше мозъка му.

Взря се в огромното лице. Цели четиридесет години му бяха необходими, за да разбере каква усмивка се крие под черните мустаци. О, жестоко, излишно недоразумение! О, твърдоглаво, своеволно изгнание от любящата гръд! Две ухаещи на джин сълзи се стекоха по носа му. Но беше наред, всичко беше наред, борбата бе свършила. Беше спечелил победа над себе си. Той обичаше Големия брат“[4].

Аз не изключвам покаянието. Но дайте ми все пак повод отново да ви обикна и да призная вашата правота. Срещнете се с мен не в съда, където пропускат покрай ушите си всичките ми аргументи. И пояснете: ето това беше направено по такива и такива причини. Ето тук нямаше как да се постъпи другояче. И ще е добре, ако всичките тези обяснения имат евангелска ипостас.

Дори архиконсервативният папа Ратцингер през 2005 г. се срещна с изпадналия в немилост богослов Ханс Кюнг в Кастел Гандолфо. Ватиканът тогава съобщи за „приятелската атмосфера“ на тяхната среща: „Страните изразиха съгласие, че в рамките на срещата няма смисъл да се влиза в полемика по доктринални проблеми, съществуващи между Ханс Кюнг и вероучението на Католическата църква“, се казваше в прессъобщението. „Папата и богословът беседваха върху други теми: те обсъждаха „световната етика“, диалога между естествените науки и християнската вяра. Кюнг поясни пред папата, че неговият проект за „световна етика“ не е абстрактен интелектуален конструкт, а има за цел да подчертае нравствените ценности, по които възгледите на световните религии съвпадат. От своя страна папа Бенедикт XVI похвали усилията на учения да възобнови признаването на общите нравствени ценности посредством диалога между религиите и естествените науки. Папата също така изрази съгласие с поддържания от Кюнг диалог между вярата и естествените науки, а на свой ред Кюнг високо оцени усилията на папата за укрепване на диалога между религиите и общуването с различни обществени групи в съвременния свят“, се казваше в прессъобщението за срещата. Въпреки това Кюнг продължи да се дистанцира от позицията на папа Ратцингер по въпроси като целибата на свещениците, женското свещенство, контрацепцията и евтаназията.[5]

Всичко това са интересни теми. Ще се радвам, ако и при нас се случи сериозна дискусия върху тях в църковните среди.

Но аз предлагам по-простички теми. Това е въпросът за „църковното учителство“. Кой, за какво и при какви условия може да говори от името на църквата? Както и при Сократ, и аз нямам готов отговор, но предлагам малко майевтика: деконструкция на някои фалшиви и лесни отговори.

Например не виждам никакви основания да смятам „официалната позиция на Църквата“ по актуални въпроси от културно-обществения живот за вероучително ценна и дисциплинарно задължителна. Освен това не съм срещал термина „официална позиция на църквата“ нито в Писанието, нито у светите отци, нито в каноните.

Преди години, когато СССР харчеше немислима част от своите ресурси за надпревара във въоръжаването и за подкрепа на „революционните“ движения по цялото земно кълбо, на думи звучаха призиви за мир и разоръжаване. В онези години и патриарх Пимен говореше за „гнусното и нечисто ядрено оръжие“.

Смени се реториката на официоза и председателят на военния отдел на патриаршията прот. Д. Смирнов нарече атомните бомби „забележително оръжие“ (с присъщата си тактичност го направи в интервю за японски вестник).

И аз отлично разбирам аргументите в полза на подобна позиция. Но те не са богословски. Те са политически. Ами ако при Христос беше дошъл пратеник на цар Авгар с предложението да освети нов модел на лък или катапулт?...

Пресата се радва, когато може да напише: „Чаплин-Смирнов-Щипков казаха… Значи Църквата призовава“.

Само че аз по никакъв начин не мога да смятам споменатите лица за глас на Христос. Какво да правим? Предлагам пост в смисъл на аскетично упражнение: да ограничим употребата на големи букви. Особено на буквата Ц.

Тогава ще стане ясно, че „пътят на Църквата“ е път на изповедничество, пророческо и жертвено служение. И на космически теосис.

Докато „пътят на църквата“ – това е, да кажем, описаното в книгите на Болотов и Поснов, което предизвиква шок у благочестивите семинаристи.

В нещо Църквата и църквите са неслитни, в друго – неразделни. Но перихорезисът тук крие риска от нечестни спекулации – или твърде възвисяващи, или твърде принизяващи.

За Църквата Христова не съм казал и една лоша дума, макар че отдавна се отклоних от пътя й. Помилуй ме, Господи.

Земните пътища на църквите обаче твърде много приличат на безпътица. Опитвам се да видя в тях някакви константи, независещи от държави и векове. Невинаги тези наблюдения се оказват утешителни. Но този резултат от умножаване на знанието за света на хората е забелязал още Еклисиаст.

Може да се предположи, че съм длъжен да „преосмисля“ тезисите, изброени в присъдата. Е, поне за някои от тях това не е сложно. Повече няма да наричам известен московски свещеник „тъп кариерист“, както и няма да наричам някои епископи „надути глупаци“. И дори Негово Запорожско Високопреосвещенство[6] ще се опитам да споменавам без натрапчивата асоциация с Лука Мудишчев[7].

Само че, ако „курсът на Църквата“ се изразява в това да не се обръща внимание на тежненията на, да речем, Гомелския архиепископ към младежи (донесох пред съда свидетелските показания на пострадалите с техните имена, но той ужасен отказа дори да ги приеме), тогава по-добре отстрани да наблюдавам как този Титаник ще обира с дъното си по пътя всички айсберги и рифове.

Какво още трябва да преразгледам? Трябва да призная нравственото право на църковните лидери без оглед на съвестта да превръщат църквата в нравствена прислуга на всяка една власт? Или пък, като компромис, мога да описвам блудните гърчове на църковната реалполитика, мога да се възмущавам от нея, но не мога да я наричам блудна? Е, все пак това не е бордей, а дом на търпимостта…

„Не закачайте артистите, проститутките и кочияшите. Те служат на всяка власт“ – беше казал някога Александър Василиевич Колчак. Адмиралът поради разсеяност не е включил тук и епископите? Или пък ги е мислил като подвид на една от двете категории? Кочияшите – отпадат. Ако така лъкатуши някой кочияш (или началникът на местната железница) – това е едно. Той не е длъжен да дава нравствена оценка на текущите събития. Но епископите претендират да са съвестта на нацията и глас на Бога.

Или пък аз имам правото да говоря без възторг за древните патриарси, за съвременните истанбулски владици и изобщо за всички, но не и за сегашния московски патриарх?... А съвсем неотдавна (2010 г.) патриарх Вартоломей се оплака на патриарх Кирил от дякон Кураев за това, че го нарича „истанбулски папа“… Но тогава не ме дадоха на съд, дори не ми отправиха забележка.

Много точна е последната фраза в резолюцията на патриарха – „пътят на Църквата, който беше избран от него навремето“.

Тук е съвсем уместно да се напише „Църква“ с голяма буква. В богословието се различава Църква в единствено число и с голяма буква от църква с малка буква и в единствено число.

Църквата с голяма буква в богословието се нарича „тяло Христово“, това е Църквата, която се ръководи от Христос. Но има и множество църкви, които се ръководят от патриарси, митрополити, пастори, папи. Христос е глава на Новосибирската епархия? Не? Е, тогава критиката на епархията или на нейния митрополит не е хула срещу Църквата.

В икуменическите документи, някога в изобилие публикувани в ЖМП, съществуваше терминът „Църквата от Символа на вярата“. Това е Църквата, която притежава атрибути като Единство, Святост, Католичност и Апостоличност. Църквата от Символа на вярата е предмет на вярата. „Вярвам“. Вярват в това, което отсъства в делничния опит.

Аз няма как да знам дали тази община е католична, или пък не. Защото католичността означава пълнота на духовните дарове. Кой има харизмометър, за да ги измери?

Църквата е Единна? А каква котка мина пътя съвсем наскоро на Московската патриаршия и четирите поместни православни църкви?

Дори и на по-ниските етажи – конфликт след конфликт.

Днес при мен се отби един свещеник да се жалва от своя митрофорен настоятел, който нагло не им плаща заплати. Посъветвах го да организират „италианска стачка“: заедно с всички църковнослужители, останали без заплата, да спрат да ходят на работа в собствения си храм, но колективно да отидат в катедралния храм и там да се молят. Ето, ние не пропускаме службата. Но след като ни възприемате като доброволци миряни, ние ще се държим по съответния начин. А настоятелят нека сам да си пее, и кадилницата да си подава, и всичките заплати да си ги взима…

Църквата е Свята? В книжките – да. А в реалния живот кога за последно срещнахте свят църковник?

Църквата е Апостолска? Напълно вероятно, но е недоказуемо. Защо Апостолската църква толкова малко помни за своите апостоли? Дори за това кой от тях в коя страна е проповядвал, преданията се разминават. Много епизоди от житията им са взети от нашите врагове – гностиците. Проповедта на Петър на Петдесетница е записана. А проповедта на останалите апостоли? Особено интересно би било да се разбере как те са проповядвали извън пределите на гръко-римския свят. Като цяло още преди 15 години казах, че мечтая просто да възпроизведа мисионерското православно предание. Но има един проблем – него просто го няма.

Аз действително исках (и искам) да вървя заедно с Църквата Христова, т.е. заедно с Църквата от Символа на вярата. Само че в какви отношения се намира тази Църква с конкретното юридическо лице под името „Московска патриаршия“ в неговото настоящо състояние, се затруднявам да отговоря. Това със сигурност не са отношения на тъждественост. Може да се каже: Църквата присъства в църквата. Но как конкретно, в какво, в кого, в какви аспекти на църковния живот? Със сигурност не в „тайнството на непогрешимото учителство“ на непогрешимия официален сайт.

Всеки семинарист знае, че грешникът се отсича от Църквата или от видимия съд (на епископа, църквата…) или от „невидимия съд Божий“. Следователно напълно възможна е ситуацията, в която някой си въобразява, че е в Църквата и дори заема някакъв пост в нея, но Бог не го счита за част от Своето Тяло.

Може би така стоят нещата и с мен. Нали преп. Симеон Нови Богослов казва, че „напразно се именува християнин този, който няма Божията благодат осезаемо“. По този критерий колко християни се числят към Църквата тази вечер?

Тези граници на Църквата са много подвижни: този, който в момента е извън Нея, само с една искрена покайна въздишка (да не се бърка с прочитането на покайния канон) може да влезе в Нея. И обратното: едно невнимателно движение – и ти си вече сиротна душа.

Аз мога да вярвам, че имам участие в тази Църква, а в действителност да го нямам. Или него може да го няма в конкретен епизод от моя живот. Бог има пълното право да наложи „мораториум“ върху моята съпричастност към Неговата Църква. И дори без ясно „уведомление“. Най-малкото мога и да не разбера, че уведомлението вече е пристигнало.

И тази неяснота може да засяга не само „мен“, но и „нас“, и „вас“, и „тях“.

Ето защо въпросът за това кой, кога, с какво и с какви последици се е отклонил от „пътя на Църквата“ съвсем не е прост и до Последния Съд отговорът е неокончателен. В историята на Църквата има много епизоди, в които някой се е разминавал със съвременната му църква, а след това (най-често вече след смъртта си) е бил оправдан.

„Разказваха ни за авва Орент. Веднъж в неделен ден той влязъл в църквата, облякъл дрехата си наопаки, с козината навън. Когато застанал в хора, започнали да му казват: Старче, защо си дошъл в този вид, така ни безчестиш пред чуждите. А той им отвърнал: Вие извратихте Синай и никой нищо не ви казва, а мен ме укорявате, задето съм обърнал дрехата си? Идете и изправете това, което вие извратихте, тогава и аз ще поправя това, което извратих“.

Ако някой желае да побогословства по темата за несъвпадането на границите между Църквата и църквата – може да се запознае с текста на С. Фудел Славянофилството и Църквата на https://azbyka.ru/otechnik/Sergej_Fudel/slavjanofilstvo-i-tserkov/.

Аз не крия, че имам съмнение за мярата на християнскост на нашите официални структури (това се отнася не толкова за тайнствата, колкото за етиката).

Но когато служих, искрено поменавах патриарх Кирил, а по време на молитвата изобщо в нищо не се съмнявах. „Молитвата – това е максимално напрягане на добрата воля“. Моята литургическа дяконска молитва беше напълно искрена и ортодоксална. Но на мен ми я забраниха (в това число ми забраниха да произнасям името на патриарха в ектенията по време на Входа и на многолетията). Интересно, как в тази ситуация трябваше да стана „по-църковен“ и „по-близък“ до патриарха?

Да обобщим. Патриархът подписва указ и веднага подписва мораториум върху неговото изпълнение. В резултат на това се оказах в ситуацията на котката на Шрьодингер и в някаква квантова неопределеност.

В този смисъл съдебният процес приключи без резултат и ситуацията си остана същата, каквато беше от 29 април 2020 г. Решението на съда и резолюцията на патриарха са адресирани до „протодякон Андрей Кураев“, дори без уточнението „под запрещение“ или пък „бивш“. Това е официален документ. Следователно Патриаршията ме смята за протодякон, както и преди.

Причината за тази странност ми изглежда очевидна: патриархът не желае конфликтът да се интернационализира. Неведнъж съм казвал, че ако бъда лишен от сан, ще подам апелация към Вселенския патриарх. Перспективата за „намеса“ на турскоподанния патриарх в руските църковни дела, изглежда е преценена като нежелателна. За да бъде избегната, е решено да не се стига до края.

Докато в делото ми няма присъда, аз няма за какво да се жалвам. И аз увисвам в статуса на „непризната“ държава от рода на Приднестровската република или пък на „народните“ републики в Югоизточна Украйна. Може с десетилетия да се пребивава в подобен статус на юридическа неопределеност.

Оценката пък на този статус е подобна на спора между оптимиста и песимиста за наполовина пълната чаша. Чашата не е счупена – и това вече е добре. Забранено е обаче да се използва… Е, в съвременните домове има толкова много ненужна посуда зад витрините.

Има изход от тази ситуация.

Например чрез инициацията на нов съд над мен с нови обвинения – при това криминални, за да не може Истанбул да се намеси. Известно е от какво в Русия не бива да се заричаш.[8]

Или пък може да избухне война, която всичко ще премахне.

Или пък може Ангел Господен да се яви на някого от нас и да ни вразуми.

 

Превод от руски: Димитър Спасов

 

 

[1]https://ria.ru/20210404/kuraev-1604205691.html

[2]https://www.youtube.com/watch?v=ZB0_0zwCLC0

[3] Официалното списание на РПЦ, цитирано и като ЖМП. Б.пр.

[4] Джордж Оруел, 1984. Профиздат, 1989 г. Превод на Лидия Божилова. Б.пр.

[5]https://www.vaticannews.va/ru/church/news/2021-04/skonchalsya-hans-kueng.html

[6] Митрополит Лука (Коваленко), клирик на УПЦ към МП. Б.пр.

[7] Лука Мудишчев е анонимна еротична поема от втората половина на XIX в., в която главният герой – Лука Мудищчев – е прочут с изключителната си сексуална надареност. Б.пр.

[8] От сумы да от тюрьмы не зарекайся – руска пословица. Буквално означава: никой не е застрахован от обедняване и от затвор. Б. пр.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org