BG | RU

ВЪПЛЪЩЕНИЕ И КУЛТУРА

2021-05-17 08:56:16, Майкъл Едуардс

  

Културата – в християнска оптика – не свидетелства ли чрез литературата, живописта и музиката за неустоимата привлекателност на света, за щастието да се живее? Не реагира ли тя срещу лошата участ на света и злочестието да се живее, срещу грехопадналата реалност, в която историята ни учи, че продължаваме да пропадаме? И не се ли стреми тя, осъзнавайки мащаба на бедствието, да го надмогне, да извърши или изнамери дълбока промяна? Началото е било изгубено, настоящето е споделено между очарованието и ужаса, а културата продължава да търси едно ново начало. Поради което и редица школи в изкуствата, философията, антропологията, историографията, социологията и лингвистиката свидетелстват за нашата неизчерпаема творческа способност, за постоянното новаторското преображение на обществото, за опита на поколенията и за факта, че целта никога не е постигната. Културата е всичко онова, чрез което се опитваме да възхвалим нашия свят, да разберем неговата „падналост“ и да я излекуваме. Тя е съвкупността от средствата, чрез които изследваме усещането си, че животът не би трябвало да бъде такъв, какъвто го познаваме, както и интуицията си какъв той би могъл да бъде. В центъра на гръцката цивилизация е гръцката трагедия, която сондира величието и нищетата на човека, ако използваме речника на Паскал, и която упорито продължава да търси отвъд нещастието. В сърцето на еврейската Библия е прославата на Бога, творението и човека, а също и тревожността от страха, смъртта и неверния народ, както и очакването на Месията, на „ново небе“ и „нова земя“.

На пръв поглед всяка култура би трябвало да бъде отворена към Евангелието, което обяснява щастието и нещастието на нашата участ, отговаряща на желанието ни за друго нещо и концентрираща цялото ни внимание върху живота, смъртта и възкресението на Иисус.

Дали го признаваме, или не, дали искаме, или не, но Христос е в сърцето на всички култури. И все пак ние знаем много добре, че съвременната култура се противопоставя на християнството както поради своята враждебност, така и поради безразличието си. За разлика от сатирата, която демаскира характеристиките на един болен свят, в случая тя се характеризира с подигравката над света и неговите проблеми. А също и с недоверието – поне според стария постмодернизъм – към всички метаразкази, към глобалните обяснения на историята и участта на човечеството. И най-често това става чрез отхвърлянето на самата идея за обективна истина, независима от нашите мнения, което облагодетелства равнопоставеността на всички позиции и всякакви системи от ценности. Изглежда, че е дошъл подходящият момент за евангелизация въпреки объркаността на нашето общество, въпреки усещането на съвременниците ни, че сме изгубили смисъла на живота и надеждата за по-добро бъдеще.

Ала моментът никога не е подходящ! Евангелието е било възвестено най-напред в иудейското общество, което му е правело спънки, а сетне в елинския свят, основаващ се върху идеи и ценности, според които едно такова послание е било лудост. И първият, който е донесъл „благата вест“ – самият Христос – е бил разпнат. Светът винаги си е същият свят; християнството винаги, казано без гордост и без презрение, е една контракултура.

Ето защо е интересно поведението на св. Павел сред иудеите и елините, както ни го разказва св. Лука в Деяния на апостолите, 17 глава. В синагогата в Солун той влиза при иудеите и „три съботи наред им говореше от Писанията, като им откриваше и доказваше, че Христос трябваше да пострада и да възкръсне от мъртвите, и че този Иисус, Когото той им проповядва, е Христос“. Така той им предлага нова перспектива към културата им, без никакъв компромис с техните интерпретации, приключвайки с най-същественото – смъртта и чудодейното и невероятно възкресение на Иисус. В Атина той действа по подобен начин в прочутата си реч пред Ареопага. На елините той също предлага нова перспектива към тяхната култура. Виждайки, че суеверието им стига дотам да издигнат жертвеник „Незнайному Богу“, Павел им заявява, че става дума за Тогова, Когото те, без да знаят, почитат – „Господ на небето и земята“ и повелител на историята. Спомняйки си за един пасаж, открит у двама гръцки поети: „Негов сме и род“, той им заявява, че връзката, която имаме с Бога, прави абсурдни идолите, защото „ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме“, поради което подобава не само да размишляваме над това, но и да го търсим. В заключение той им възвестява онова, което най-вече противоречи на насоката на мисленето им: необходимостта от покаянието, бъдещото осъждане и възкресението. Като се присмиват над възкресението на мъртвите, някои от слушателите му разкриват лекомислието си към търсенето на новото даже от чисто любопитство. Лука ни осведомява, че атиняните и чужденците, които живеят у тях, с нищо друго не обичали да си прекарват времето, както с това – да говорят или слушат „последните новости“. Ала ето че когато им представят наистина новото, което би променило всичко за тях, те не го разпознават.

Павел не прави никакви отстъпки на атиняните. Той наблюдава и се позовава на тяхната култура, без да ласкае суетата им. Показва им, че са „особено набожни“ (изразът е ироничен), но не познават Бога и че голямата им култура не им пречи да пребивават в „незнанието“. Той не представя Евангелието като „достоверно“, тъй както и Бог не е бил загрижен за достоверността на обещанието Си, когато възвестява, че Авраам, твърде стар, за да има деца, ще стане отец на неизброимо потомство. Той проповядва странни неща: покаяние, праведен съд над вселената, възкресението на мъртвите, без да търси повече или по-малко съответни понятия в гръцката мисъл, които да направят изреченото по-понятно и усвоимо. Ето един важен урок в размисъла върху евангелизацията и културата. Той показва, че е контрапродуктивно и дори изневяра към посланието, ако се опитваме да подготвяме за него слушателите. Евангелието не е за вярване, освен за онези, на които е дадена вярата.

Да, но ако проповедта е провал? Често говорим за двете различни гледни точки. Обикновено се твърди по повод на първата среща между елинизма и християнството, между Павел и Атина, че това не е било успех. Подобно съждение предполага, че амбицията на Павел би трябвало да е друга – да покаже на атиняните, че културата им е съвместима с християнската култура, че Евангелието без много усилия би могло да проникне в гръцкия дух. Ала не такова е било намерението му нито в Атина, нито другаде. Вярно е, че той не основава нито една църква в Атина, а само в градовете, които приемат посланието му, защото никога не е било въпрос да се осъществи щастлив брак между вярата и местната култура. Другото възражение също ни кара да се замислим: Павел се проваля, казват някои, защото се сблъсква с орнаменталността на гръцката мисъл, вместо да се концентрира изключително върху Евангелието. И оттук заговарят за грешката му, имайки предвид написаното до други елини в основаната от него църква в Коринт: „И аз, братя, дойдох да ви явя Божието свидетелство не с превъзходно слово или мъдрост; защото не намерих за добре да зная между вас нещо друго, освен Иисуса Христа, и то Иисуса Христа разпнат“ (1 Кор. 2:1-2). Може и възражението да е основателно. Но не е било нужно Павел да води атиняните към евангелската истина, изхождайки от онова, което те вече са познавали чрез мисълта си. Той използва знанието си на атинските нрави, за да започне евангелизацията, излизайки всекидневно на агората заедно с минувачите (по същия начин, както по-късно в Ефес ще проповядва две години всекидневно в училището на някого си Тирана (Деян. 19:9) и това ще му е достатъчно, за да установи контакт.

И все пак поради твърде краткото обобщение на неговата реч, изложена в текста, ние не знаем какво точно е казвал, преди да стигне до най-същественото: покаяние, осъждане и възкресение, както не знаем и какво се случва в Атина след заминаването му. Защото разказът завършва така: „А някои мъже се присъединиха към тях и повярваха; между тях беше Дионисий Ареопагит и една жена, на име Дамара, и други с тях“. Извършват се обръщания във вярата и – уникален факт в Деянията – авторът ни съобщава имената на двама обръщенци, знаейки, без съмнение, че те по-късно ще изиграят важна роля. Обръщането на един член на Ареопага, висшия съвет на Атина, му се струва особено показателно, което идва може би да покаже, че Лука – и Бог – не смятат усилията на Павел за напразни! Упоменаването на тези имена ни напомня, на първо място, че не културите трябва да бъдат евангелизирани, а личностите.

Павел проповядва в една култура, където Евангелието е непознато и тутакси оспорено; благодатта обаче докосва неколцина от неговите слушатели. Ето модел за евангелизацията на нашите страни, където някои се присъединяват, както е било в Гърция, към най-различни религии, а други са убедени, че са преодолели християнството и всичко „религиозно“. Той ще заяви пред коринтяните, че се обръща към тях „в немощ, в страх и в голям трепет“, както и че словото и проповедта му са не в убедителните сили на човешката мъдрост, а в проявата на Духа и на „силата Божия“ (1 Кор. 2:3-5).

И в неговото послание – както и в нашето – не става дума за някакъв отдалечен Бог, а за въплътения Христос, познал сред нас за някакъв отрязък от време или завинаги човешкия живот. Нищо човешко не Му е чуждо; Той познава целостта на нашия опит, а като Син Човешки и Син Божи, го познава дори по-дълбоко от нас.

Иисус добре познава простото удоволствие да си жив. Нали за да стори прочутото сравнение между Соломон и полските кринове, облекли се по-славно от него (Мат. 6:28-29), е трябвало да наблюдава тези цветя и да им се възрадва. Насред гнева Си срещу Йерусалим, който избива пророците и с камъни убива пратените при него, Той пак мисли за желанието Си да спаси града: „Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте!“ (Мат. 23:37; Лук. 13:34). Той вкусва тъй човешкото удоволствие да се види „въобразен“, в докосващ образ на истината. Дори след Разпването, слизането в Ада и Възкресението някои от учениците Го намират на брега на езерото, а пред него „накладен огън, и на него турена риба, и хляб” (Иоан. 21:9). Той ги кани да дойдат и да обядват.

Макар и да познава щастието, запазено за нас в Едем, Той познава и всички последици от Грехопадението. Той познава разочарованието, „прескръбно до смърт“, когато иска от тримата си ученици да бъдат будни с Него, а ги намира да спят (Мат. 26:36-40). Той познава траура със смъртта на Лазар, иначе защо ще се просълзи (Иоан. 11:35), знаейки, че ще го възкреси? Виждайки скръбта на сестрата на Лазар и на иудеите, които я утешават, Той се „разтъжава“ и „смущава“ – пред Него е реалността на смъртта и на загубата, последствията от първия акт на неподчинение, които ни съпровождат завинаги. Той познава страха преди Кръста и на Кръста. Подобно на нас, Той познава изкушението. Авторът на Послание до Евреите дори заявява, че е „изкушен като нас във всичко“ (4:15) освен в грях и че така съчувства на нашите немощи. (Това, че Иисус е бил изкушен във всичко като нас, предлага възможност за размисъл и ни утешава.) Умрял заради греховете ни, Той, бидейки напълно невинен, знае какво е грехът. И добре познава желанието ни да намерим брод отвъд нещастието, да открием начин на съществуване, надмогващ винаги заплашеното ни щастие. И Иисус не само ни учи на възвишена и свръхестествена радост, но и сам Той я търси в кулминацията на живота Си. Пак според „Послание до Евреите“ (12:2) Той „претърпя кръст, като презря срама“ и това бе „заради предстоящата Нему радост“, тази да седне отдясно на престола Божий.

Иисус изживява в личността Си тройния и изначален опит, който поддържа културата – всички култури. Не е ли интересно, че свети Павел завършва речта си пред атиняните с думите, че Бог ще съди праведно вселената „чрез предопределения от Него мъж“ с възкресяването му от мъртвите (Деян. 17:31)? Чрез човек: бихме могли да се обезпокоим от недостатъчността на думата, защото Иисус е много повече от обикновен човек. Ала отвъд дързостта да се говори за възкресен човек, истински евангелски шок, целящ да покърти слушателите, нима Павел не изтъква, че спасението, идещо свише, не е във властта ни? Но ето че има един-единствен човек, който може да ни съди и да ни спаси тъкмо защото съкровено знае кои сме ние. А това променя всичко. Евангелието не е съвкупност от доктрини, към които трябва да се присъединим, то е срещата чрез ухото на вярата с един човек, с един Бог и Неговия спасителен живот сред нас. Ето как Синът Божи, Който, бидейки Човек, е въплътеното Слово, разбира всички култури посредством техните източници, интелектуалните ни начинания и поведения.

Християнството би трябвало да просветли радикалния опит, залегнал в основата на културата, чувството за тревожно противоречие между двете лица – щастливото и нещастното – на преживяното, на неспокойното търсене на нещо друго в отвъдността на злочестието. Защото Библията ни учи, струва ми се, че този мотив е в сърцевината на действителността, че той изниква във всички области. Сблъсъкът между онова, което ни радва и наскърбява, винаги се разрешава чрез непредвидимата и надмогваща всичко радост. Християнската антропология минава от изначалния човек, създаден по образ и подобие Божие, към грехопадналия и грешен човек. Божественият образ, обезобразен от Грехопадението, е възстановен и трансцендиран от Въплъщението. Историята следва същата динамика, напредвайки от градината на Едем към „проклетата земя“ (Бит. 3:17), а оттам – към сияйната градина, която е Раят. Космологията върви от Сътворението на небето и на земята, на едно всичко, което Бог заявява, че е „твърде добро“ (Бит. 1:31), на всемира, подвластен на „суетата“ и „тлението“ (Рим. 8:20-21) в очакване на „ново небе“ и на „нова земя” (Ис. 65:17 и др.). В своята теология, в словото си за Бога Библията Го представя като Творец, Съдия и Спасител.

Това не е мотив за съзерцание в неговата елегантност и сложност. Неговото троично движение е колкото екзистенциално, толкова и онтологическо: то ни ангажира. Ангажира ни по нов начин, и то тъкмо сега. Библейската антропология се спира на духовната смърт на „стария човек”, който трябва „да се облече в новия човек” (Еф. 4: 22-24). Всичко говори за новост и надежда, докосва опита на всички нас, християни или не, във всички форми на изкуството и на мисълта, за друг блясък и обновена природа, за едно човечество, което се трансцендира.

Ако въплътеният Христос е познал – на наше място и на нашата Земя – живота, смъртта и възкресението, то всеки християнин е поканен да Го следва във всеки от Неговите етапи, засвидетелствайки това в културата, където и да се намира. Свети Павел дори стига дотам да напише: „И вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20). Тези думи, които налагат радикално различна гледна точка върху антропологията, изцяло надхвърлят разбирането ни, позовавайки се на опит, твърде надхвърлящ нашия опит. Поне знаем към какво съвършенство се стремим. Павел пише и следното по повод на Христос като висша цел на живота: „За да позная Него, и силата на възкресението Му, като се уподобявам на Него в смъртта Му, та дано някак постигна възкресението на мъртвите“ (Фил. 3:10-11). Живот-смърт-и страдания, възкресение-и-сила: християнинът е призван да познае в дълбочина щастието, нещастието и надеждата – какво по-жизнено от живота на Христос, по-нещастно от Неговата смърт, и по-опияняващо, отколкото Неговото възкресение? И тъкмо това може да разкрие начина, по който тези реалности формират културата.

Защото и в най-материалистичнатата, и в най-секуларизираната култура динамиката на неудовлетвореността е налична. Всички форми на изкуството не са само развлечение или приятно допълнение към сериозните усилия на индивида и обществото, те са и сърцевината на нашето задълбочаване в истинските проблеми на човешката ситуация. При условие че се отдалечат от насмешката, от магията на успеха или на пазара – от всички изкушения, които дебнат начинанията ни – те се насочват към търсенето на една реалност, на един начин на съществуване, който отива отвъд противоречията на щастието и нещастието. Танцът трансцендира времето на представата, жизнеността и смъртността на тялото, давайки ни възможност да забележим свободното, креативно и въздушно тяло, напомнящо християнското обещание за „славно“ и „духовно“ тяло. Музиката, която съществува едновременно в ухото и никъде, преобразява човешкия глас, превръщайки шумовете на света в звуци, като придава на времето – среда на нашите щастия, която все пак ни води към смъртта – една нова форма, темпо, превръщайки го във временен рай. Ако е по-малко фигуративна, живописта също обновява способността ни да видим едно тяло или някое дърво, обектите, подредени върху поставката, които в картината имат съвършено присъствие, другояче колорирано, обемно и видяно в светлината на друг порядък. Доколкото изразява онова, което самата тя наблюдава, поезията го трансформира, приемайки го в звуци и ритми, след което го артикулира отново в синтаксис. Колкото повече му остава вярна, толкова повече тя го променя чрез фигурите на въображението и чрез един изцяло обновен език.

Всички тези изкуства, без да забравяме скулптурата, архитектурата, фотографията, киното, проектират вижданията си за едно ново човечество върху една нова земя и под ново небе. Дори най-отчаяната, скептична и атеистична творба е създадена от надеждата чрез своята форма, чрез своя порядък или умишлено търсен безпорядък. Става дума за стремления, които ни извеждат към възможното или към най-доброто, потвърждавайки незавършеността на нашата реалност, без да могат да утолят глада ни. Християнинът творец знае по-добре от всеки друг, че може да долови само отблясъците на онова, което вижда „смътно като през огледало“ (1 Кор.13:12). Той може да открие своето изкуство към усета за нещо друго, очакващо ни в реалността. И може да създаде красота, без да следва обичайните критерии, нито търсейки я направо, защото тя идва, подобно на красноречието или на смирението, едва когато се концентрираме върху истинската творба. Красотата е сред идеите, които полагат нашия краен свят в безкрайното: истина, справедливост и доброта. Тя единствена поразява сетивата ни, включва нашето тяло. Християнинът творец може да предизвика чрез формата, чрез новия и завършен живот на творбата си радостта, която е обещание, но за християните е и заповед. Иисус така говори на учениците Си: „Това ви казах, за да пребъде Моята радост във вас, и радостта ви да бъде пълна“ (Иоан. 15:11). Павел пише до Филипяните: „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се“ (Фил. 4:4). Един творец пробужда надеждата както с качеството на творбата си, така и с новата перспектива, която привнася в културата на своето време.

Християнството придава смисъл на културата и на множеството форми в изкуството, намиращи се в центъра му. Културата се ражда от изключването от Едем, от щастливата хармония между човека и всемира, която трудно можем да си представим и която изобщо не съответства на действителността такава, каквато я живеем. Тя се сблъсква с проблемите, поставени от Грехопадението. Нейната цел е да намери най-добрите решения – индивидуални и колективни – в света, както и в по-редуцирани и по-опростени общества, каквото е нашето, все пак отчитащи трансценденцията в търсенето на един божествен свят, наличен в живота и след смъртта.

А въплътеният Христос, както казах, е биещото сърце на културата, независимо дали го осъзнаваме или не. Изявленията на Иисус в Евангелието на Йоан, сред които: „аз съм хлябът на живота“ (6:35), „аз съм светлината на света“ (8:12), „аз съм възкресението“ (11:25), показват, че всичко, което получаваме, наистина произлиза от Него, че всичко, което съзерцаваме като благо, отвежда към Него. Едно от тях: „Аз съм Пътят, Истината и Животът“ (14:6) би могло да прави алюзия, ако допускането ми не е лекомислено, за три големи култури или цивилизации. Пътят напомня за Китай, Истината – за Гърция, а Животът – за Израил.

Защото Христос е Словото, станало плът; Словото, което в началото става свят, живее сред нас; гледайки през него, ние виждаме другояче целия свят. Всемирът вече не е безразличен, враждебен и сляп. Той е надарен с живот, който иудейската поезия възпява с метафори, които несъмнено са нещо повече от начини на говорене, те са невероятно точни описания: „Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта“ (Пс. 18:1), „Хвалете Господа от земята, вие, големи риби, и всички бездни“ (Пс. 148:7). Всичко се променя от тази визия: „Ето, пише Павел, всичко стана ново“ (2 Кор. 5:17). Изразът се връща чрез Апокалипсиса и се осъществява в новото Творение в края на времената: „Ето, всичко ново творя“ (Откр. 21:5). Ако се замислим, безпокойството сред нас е толкова голямо, че нашето време може дори да се окаже не по-малко, а най-подходящо за евангелизация! Сега е благоприятното време, във всеки случай ние не разполагаме с друго.

Превод от френски Тони Николов

 

Сър Майкъл Едуардс (род. 1938 г.) е англо-френски поет и литературен критик. Завършва „Кеймбридж“ с докторат върху творчеството на Жан Расин. Смятан е за един от най-значимите съвременни английски християнски поети, за което през 2014 г. е отличен с благородническа титла от кралица Елизабет II. Основните теми в двуезичното му творчество са връзките между езика, музиката, литературата и Библията. През 2013 г. става първият британец, избран за член на Френската академия. Сред последните му книги са: Библията и поезията (2016), Молиер и Шекспир (2016), За едно несвоевременно християнство (2020). Предложеният тук текст е на лекция от Великопостния цикъл, изнесена в „Парижката Света Богородица“ на 9 април 2017 г. и достъпна на https://www.paris.catholique.fr/texte-de-la-conference-de-careme-a-40272.html.

 

 

 




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org