BG | RU

БОГ И ЗАКОНИТЕ НА ПРИРОДАТА

2021-06-21 07:58:12, Кристиан Станков

  

 

Малцина са тези, които в днешната епоха на забележителни научни постижения се съмняват в така наречените „закони на природата“. Ще побързам да заявя, че и в настоящия текст няма да се усъмним в тяхното съществуване, доколкото и ежедневният опит, и сложните експерименти в научните лаборатории потвърждават недвусмислено, че поне в неживата природа няма място за ексцентрични, спонтанни незаконосъобразни събития. Водата например винаги завира, когато бъде нагрята до 100 градуса. Ако забележим известно отклонение от правилото, то това се дължи на някои примеси или на колебанията в атмосферното налягане. Още по-категорично законите на природата заявяват своето присъствие в лабораторни условия, където всички фактори на околната среда, които биха могли да смутят закономерното стечение на обстоятелствата, биват отстранени. В тези условия природата „демонстрира“, че поведението й може да бъде предвидено със зашеметяваща математическа точност. Става ясно, че в селенията на материята всичко следва своя неизменен ход, който може да бъде нарушен единствено чрез чудодейна намеса от трансцендентен произход. Но чудото затова е чудо, защото то е едно извънредно събитие, неочаквано, непонятно, неуловимо от науката. Всичко, което съществува по „извънреден“ начин, се откроява на фона на един ред, и именно този ред получава своето описание в естествените науки под формата на закони на природата.

Математически формулируемите природни закономерности днес се приемат за реални от огромното мнозинство от учените и философите независимо от техните светогледни ориентации. И материалистите, и спиритуалистите, и философите с ясно изразена религиозна принадлежност намират място за законите на природата в своите метафизически системи. Но философската общност е далеч от постигането на някакво единодушие относно онтологическия статус на законите на природата. Какво собствено представляват законите на природата? Какъв е техният произход? Съществуват ли изобщо? И ако съществуват, то вечно ли съществуват? Изумително е, че огромната част от съвременните философи, особено тези, които изповядват доктрината на натурализма и атеизма, не забелязват колко мистериозен е всъщност фактът, че изобщо съществуват закони на природата. Философските главоблъсканици, произтичащи от опитите за метафизически анализ на законите на природата, дори напълно отсъстват от дневния ред на съвременната континентална традиция, която е доминираща сред философските академични среди в страните от континентална Европа. Това е разбираемо, доколкото въпросната традиция насочва философските изследвания предимно към социалнополитически, етически и естетически теми и ги разглежда предимно през призмата на постмодернизма, неомарксизма или феноменологията. А тези три подхода се гордеят със своята „антиметафизическа“ насоченост. Това означава, че се отхвърля всяко философско изследване, което цели да установи каква е структурата на действителността сама по себе си и независимо от чисто човешките средства за осмисляне на тази действителност.

Ето защо вниманието ни ще се насочи към дискусията относно същността на законите на природата в англоезичната аналитична философия. Ще достигнем до интуицията, че повечето позиции, които се предлагат в рамките на тази дискусия, са незадоволителни. В кулминацията на изложението ще разгледаме теорията на британския философ Джон Фостър, който настоява, че законите на природата са възможни само ако са сътворени от Бог, и решително ще подкрепим тази теза.

Възможно е уважаемият читател да се обърка от изобилието на техническа философска терминология в следващите две части от текста, където разглеждаме позициите на натурализма и антиреализма относно природните закони. Ако това се случи, то той съвсем спокойно може да премине направо към третата част и заключението, в които ще открие централното послание на настоящото изложение.

 

Законите на природата във философията на натурализма

Сега предстои да разгледаме някои основни позиции относно същността на законите на природата, които са популярни сред съвременните философи с натуралистически склонности. Нека припомним, че характерно за философския натурализъм е убеждението, че за да получим истинна картина на фундаменталната структура на действителността, трябва да разчитаме единствено на опитните науки за природата и да не допускаме в своите теории обекти, които не могат да бъдат наблюдавани или не са необходими за обяснението на експерименталните резултати и за възможността на науката изобщо. Съвременните философи натуралисти поради споменатото свое убеждение ограничават философското изследване на фундаменталните категории на действителността до някаква своеобразна интерпретация на научните резултати, при което внимание се обръща само на тези абстрактни категории, които са от полза за природните науки. Така например в природните науки се утвърждават определени закони на природата. Много добре, работата на учените е да формулират тези закони, да проверяват валидността им, да се опитват да ги обясняват, свеждайки ги до други, по-фундаментални закони и т.н. Но нима учените някога ще съумеят да наблюдават самия закон на природата, а не просто някое негово проявление? Ако се въоръжим с термометър, всеки ден бихме могли да се уверяваме, че водата, която ни е необходима за приготвянето на чай, завира, щом достигне 100 градуса. Но това, което всеки път ще виждаме, е едно определено количество вода, която променя своето състояние успоредно с промяната на показателите на термометъра. Едно е сигурно: никога няма да видим закона „Водата кипи при температура 100 градуса“ така, както всеки път виждаме самата вода. С този пример установяваме, че законите на природата всъщност са ненаблюдаеми абстрактни обекти, които обаче представляват условие за възможността на науките. И тук философът натуралист смята, че е в своята стихия. Той се заема с изследването на същността на тези абстрактни обекти, които представляват опората на всяка възможна наука, но които са, парадоксално наистина, ненаблюдаеми. Но в своя метафизически анализ философът натуралист внимава да не се уповава на някакъв трансцендентен, отвъдприроден, „ненаучен“ принцип. За него съществува единствено природата, изследваната от физиката и химията действителност. Но тази физическа и химическа действителност е царство на конкретното, на положеното във времето и пространството, на това, което встъпва в реални причинно-следствени отношения със заобикалящите го обекти. Ако философът натуралист приема, че всичко, което съществува, представлява някаква ограничена във времето и пространството част от физическата действителност, то тогава как ще съумее той да обясни същността на тези абстрактни принципи, които някак ръководят поведението на тази физическа действителност? Натуралистите, когато са последователни, се ръководят от онтологическия принцип на древните стоици – съществува само това, което може да участва в конкретни причинно-следствени взаимодействия. Всичко останало е концептуална конструкция. Ако отново разгледаме примера с кипящата вода, ще установим, че всеки път кипенето на водата се причинява от нагревателния уред, промяната в показанията на термометъра се причинява непосредствено от водата и т.н. Никога не можем да наблюдаваме как някакъв абстрактен принцип, какъвто е законът на природата, се намесва в порядъка на материалните събития, за да осъществи своята законодателна функция. Как тогава действат законите на природата в материалистическия свят? Някой би могъл да се опита да предотврати надвисналата теоретическа катастрофа, като настоява, че законът за кипенето на водата не е фундаментален, не е основен физически закон и че неговите предполагаеми проявления всъщност са проявления на физически закони, които управляват материята на молекулно, атомно и субатомно ниво. Или, казано с други думи, тук на вниманието ни се представя една безспорна истина – сред законите на природата има йерархия, някои са фундаментални и не са следствия от никакви други закони, а други - например законите относно кипенето на различните химически елементи - са производни от законите, които управляват съставните елементи на даденото вещество. Така се оказва, че производните закони не съществуват в истинския смисъл на думата, те са наши конструкции, чрез които обозначаваме определени случаи на съвместно проявление на истинските, фундаменталните природни закони. Производните закони са някаква илюзия, каквато илюзия е например купчинката от песъчинки, защото тя не съществува сама по себе си, а само по силата на съществуването на отделните песъчинки. С това размишление сме склонни да се съгласим. Ако сега се върнем към примера с водата, защитникът на натурализма ще настоява, че никога не можем да наблюдаваме закона за кипенето на водата, защото той е само производен закон, той е следствие от други по-фундаментални закони, той, така да се каже, не съществува. Това предложение обаче в никакъв случай не решава проблема. Ние се съгласяваме, че цялото здание на природата е устроено съгласно няколко, малко на брой, фундаментални принципа. Ние с лека ръка ще се съгласим и с предположението, че тези фундаментални закони все още не са установени от човека, тъй като, най-вероятно, настоящата научна картина на света е незавършена, вероятно най-малките, простите, неразложимите съставни елементи на материята все още не са открити и ревниво пазят в себе си тайната на фундаменталните закони. Но това не означава, че все пак фундаментални природни закони не съществуват, с което са съгласни и философите натуралисти. Проблемът, както вече споменахме, се крие в това, че те не са способни да дадат задоволителен отговор на въпроса какво точно представляват тези закони. За да се убедим в това, нека разгледаме предложението на австралийския философ Дейвид Армстронг, който е сред най-влиятелните съвременни застъпници на тезата, че единствено физическата действителност съществува, без да се нуждае от някакви свръхприродни инстанции.[1] Армстронг има положително отношение към естествените науки и приема, че фундаменталните закони на природата със сигурност съществуват, доколкото в природата забелязваме внушителен ред и еднообразие. Ето защо Армстронг следва да представи някаква метафизическа дефиниция на категорията закон на природата. И той предприема тази стъпка. Според него законът на природата е някакво отношение между две свойства, по силата на което тези свойства по необходимост се проявяват съвместно. Да приемем, че съществуват универсалните свойства „е вода“ и „притежава способността да кипи при достигане на температура от 100 градуса“. Съгласно определението на Армстронг, същността на закона за кипенето на водата се обяснява изцяло с твърдението, че свойствата „е вода“ и „притежава способността да кипи при 100 градуса“ по необходимост се проявяват съвместно. Усещаме, че подобно изясняване същността на природните закони не се отличава с особена метафизическа дълбочина. Първо, постулират се някакви абстрактни свойства, които подлежат на множествено проявяване, досущ като идеите на Платон. Постулира се някаква тайнствена необходимост, обвързваща две свойства, отново по примера на платонизма. Но Армстронг е натуралист и за него е затворена вратата към платонизма. Отхвърляйки съществуването на свръхприродна реалност, Армстронг отхвърля и възможността да съществува Платоновото царство на идеите. А това означава и метафизическо отхвърляне на абстрактните обекти изобщо. Което означава, че Армстронг не може да продължи да бъде последователен натуралист, ако приеме абстрактни закони и свойства в своята метафизическа система.

По-честно подхожда Тим Маудлин, който представя задълбочен анализ на всички натуралистически опити да се разкрие същността на природните закони.[2] Маудлин на свой ред изповядва също натуралистически възгледи за света, но стига до заключението, че всички теоретически опити за анализ на законите на природата като онтологическа категория са безполезни. Затова споменатият автор приема, че съществуването на законите на природата в един чисто физически свят трябва просто да се приеме като фундаментален факт, за който няма други, по-фундаментални основания. Законите на природата някак са универсални, някак са и необходими (не в логически смисъл), някак се различават и от конкретните физически обекти. Но какво се крие зад тези „някак,“ е безплодно да се пита.

Установихме, че от гледната точка на натурализма е невъзможно да се постигне удовлетворително обяснение на същността на природните закони. Затова предстои накратко да представим и друга, не особено убедителна позиция в аналитичната философия, съгласно която законите на природата не съществуват.

 

Природа без закони

В своя Трактат за човешката природа[3] Дейвид Хюм, бележит представител на британския емпиризъм на Новото време, настоява, че можем да бъдем сигурни единствено в съществуването на това, което непосредствено се представя на нашето съзнание - усещанията и идеите, разгледани като образи на предполагаеми обекти. Всичко останало е просто познавателна конструкция, чрез която човекът съумява да въдвори някакъв ред в стихията на непосредствено даденото. По този начин Хюм отрича и реалността на природните закони, доколкото те, както вече установихме, никога не се представят сами по себе си на съзнанието, което е характерно за всички абстрактни обекти. Ето защо Хюм разглежда всички закони - както на логиката, така и на природата и на метафизиката - като полезни средства, чрез които просто констатираме някакви чисти закономерности, за които никой и нищо не може да ни гарантира, че притежават вечна и универсална валидност. Последователи на Хюм се срещат и сред съвременните философи, независимо дали експлицитно го признават, или не. Такъв е Бас ван Фраасен, който в Закони и симетрия[4] отрича реалността на природните закони и ги разглежда като наши фикции, инструменти, чрез които да предвиждаме какво би могло да се случи при наличието на определени предварително дадени условия. Ван Фраасен обръща внимание и на следното. Както измервателните уреди биха могли да използват съвсем различни числа, скали и дължини за измерването и сравняването на физическите обекти, така хората биха могли да формулират съвсем различни закони на природата, които биха имали същата емпирична валидност и биха помагали за предвиждането на събития в материалния свят със същата ефективност. Но ако действителността би могла да бъде еднакво добре описана от две несъвместими помежду си системи от закони, тогава как бихме могли да преценим коя от двете системи представя истината за света? Никак. Ако сме стигнали до това размишление, съгласно Фраасен, би трябвало да се откажем от вярата си в законите на природата. Аргументацията на Фраасен може и да звучи убедително, но всъщност ни запраща в задънената улица на добре известния стар релативизъм, съгласно който всичко е „относително“ и няма някаква истина за нещата сами по себе си, която да е независима от различните гледни точки на различните наблюдатели и теоретици. Но истинският проблем за теорията на Хюм - Фраасен представлява милиони пъти потвърдената наша интуиция, че светът, който обитаваме, все пак е подреден, закономерен, изглежда подчинен на някакви общовалидни принципи, които не търпят почти никакви изключения. Как бихме обосновали тази интуиция, ако с лека ръка отхвърлим реалността на природните закони изобщо? Опасявам се, че не бихме могли.

 

Законите на природата като чудо

Всеки, който не е чужд на възвишеното опиянение от истински философското разглеждане на света, знае, че в светлината на непреходната любов към мъдростта това, което е най-близко, най-познато, най-незабележимо поради постоянното си присъствие, е всъщност най-загадъчно и предизвикателно за човешкия ум. В списъка на най-големите мистерии, на които се натъква философията, трябва да включим и законите на природата, въпреки че тази метафизическа категория е получила незаслужено малко внимание. На какво се дължи философската значимост на тази на пръв поглед безинтересна тема? Ето на какво: ако наистина съществуват универсални закони на природата, това означава, че най-фундаменталните съставни частици на природата, въпреки че са неизброимо много, са по забележителен начин еднообразни. А това е същинско чудо, което не може да получи своето осмисляне в природните науки или във философските системи на натурализма. Ако делимите на съставни части обекти имат еднообразно, предсказуемо, законосъобразно поведение, то това означава, че и най-простите елементи на физическия свят, от които е съставено всичко материално, също имат еднообразно, предсказуемо и законосъобразно поведение. Да си представим, че науката установява с категоричност, че електроните са прости, неразложими на съставни елементи частици. Как е възможно тогава всички те да са напълно еднакви, да имат едни и същи свойства, независимо дали се намират в дълбините на Тихия океан, или в най-отдалечената галактика? Как е възможно всички те да следват желязната необходимост на своята „електронна“ природа? Философията на натурализма обявява структурата на битието за чиста случайност, в природата привижда само вечно безсмисленото движение на лишеното от цел и същност. Ето защо Джон Фостър в своя наистина оригинален труд Божественият законодател[5] убедително аргументира тезата, че еднообразието сред безкрайната множественост на най-малките градивни елементи на Вселената може да бъде дело само и единствено на Бог. Ако се отхвърли съществуването на Интелигентния Творец, ще бъде напълно непонятно защо безкрайното количество най-прости елементи на природата са еднакви до степен на неразличимост. Ако цялото мироздание е само продукт на случайността, то всяка елементарна частица, забелязва Фостър, би следвало да притежава някакви свои, напълно случайни свойства. От своя страна тези свойства в един свят без умисъл би следвало да са напълно независими едно от друго, всяко да може да се проявява без необходимото присъствие на което и да е друго свойство. Но този хаос на свойствата очевидно не е налице, защото, ако елементарните градивни частици на Вселената бяха пронизани от подобно безредие, то и съставените от тях сложни обекти също щяха да имат хаотично поведение. Доколкото си представихме, че електроните със сигурност са прости и неделими, това би означавало, че всеки електрон щеше да притежава някаква случайна съвкупност от безкрайното множество на всички възможни свойства. Нямаше да бъде възможно формулирането на каквито и да е закони на природата. Но тази мрачна картина, както знаем, не отговаря на действителността. Следователно Бог съществува. Следователно законите на природата могат да бъдат разбрани само като своеобразни правила, чрез които Бог установява поведението на градивните елементи на природното битие.

Това е, накратко, сърцевината на представената от Джон Фостър метафизическа позиция относно същността на законите на природата. Тук е важно да отбележим и следното. Размишленията на Фостър могат да се разглеждат и като оригинален аргумент в полза на съществуването на Бог, различен от аргумента, позоваващ се на реда в света. Защото Бог би могъл да сътвори един подреден и хармоничен свят, полагайки в неговата материална основа най-различни градивни частици, между които няма нищо общо. Въпреки че природните науки в този свят не биха имали такъв успех, какъвто имат в нашия, той все така би бил изпълнен със смисъл. Което означава, че законите на природата - идентичността на многото и мистериозната необходимост, с която две свойства се явяват винаги заедно - е тема, различна по своя обхват от темата за реда в света, въпреки че двете са и тясно свързани, в което имахме възможността да се уверим.

 

Заключение

В настоящия текст със сигурност не сме постигнали и не сме си поставили за задача да постигнем някакво изчерпателно и детайлно разглеждане на натуралистическите възгледи за законите на природата. Възможно е някой забележителен мислител да съумее някак да обясни метафизическата същност на природните закони, без да прибягва до помощта на едно свръхприродно битие, каквото е Бог. Това, което е сигурно, е, че едно подобно обяснение никога няма да бъде решително доказателство против теорията на Фостър и следователно против съществуването на Бог. Сигурно е още и това, че законите на природата представляват своеобразна мистерия и едно чисто описателно отношение към тях, каквото видяхме у Армстронг, никога няма да бъде достатъчно. Защото истински философското изследване по въпроса е само това, което пита за произхода и за основанието на природните закони.

Повече от половин век в аналитичната традиция преобладаваше чисто описателният подход към тайните на битието. Извършваше се просто една инвентаризация на съществуващото, и то в условията на панически страх от „ненаучните“ попълзновения на „метафизическите спекулации“. Но през последните няколко десетилетия мислители като Джон Фостър доказаха, че инвентаризаторите в аналитичната философия твърде рано и необмислено бяха обявили своята победа!

 

Кристиан Станков е докторант към катедра „История на философията“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните му интереси са в сферата на съвременната аналитична метафизика и философия на съзнанието.

 

 

[1]Armstrong, D.M. A World of States of Affairs. Cambridge University Press, 1997.

[2]Maudlin, Tim. The Metaphysics within Physics. Oxford University Press, 2007.

[3]Хюм, Дейвид. Трактат за човешката природа. София: Наука и изкуство, 1986.

[4]VanFraasen, BasC. Laws and Symmetry. Oxford: Clarendon Press, 1989.

[5]Foster, John. The Divine Lawmaker-Lectures on Induction, Laws of Nature and The Existence of God. Oxford: Oxford University Press, 2004.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org