BG | RU

КАКВО ДА ПРАВИМ СЪС СВЕЩЕНОТО МИНАЛО?

2021-07-19 08:42:05, Протодякон Андрей Кураев

  

Всяка религиозна традиция, която е просъществувала достатъчно дълго, за да надживее епохата на своите бащи основатели, в крайна сметка опира до изключително сложния въпрос: „ние и нашето свещено минало“. Как се съотнасяме ние, сегашните, с нашите древни и свещени авторитети?

Променят се условията на живот на хората, трупа се опит, отчасти ‒ духовен, отчасти – социален, отчасти – интелектуален. Опит и от щетите, понесени от желанието за буквално прилагане на старите правила.

Всяка една традиция има сложни отношения със собственото си историческо минало. Какво да правим със собствената си история, ако се предполага, че основателите класици са били по-гениални от нас, техните епигони?

Непознаването на източниците, разбира се, действа освобождаващо и облекчаващо. Но какво да правя, ако знам, че църковното право на Древна Рус е считало за страшен грях да уринираш обърнат на изток[1] или пък да спиш по корем на земята[2] (предполагало се, че това е поза за съвкупление с майката земя)? Тук вече неизбежно преставам да бъда просто „смирен послушник“ и се превръщам в „критик на източниците“.

Невъзможно е да изпълняваш всички „светоотечески съвети“ буквално, но и не можеш да отхвърлиш техния учителен авторитет. Тези авторитети се „трупат“ със столетия и настъпва един момент, в който разбираш, че накъдето и да тръгнеш (стига да притежаваш в достатъчна степен църковно-историческа ерудиция), неизбежно ще престъпиш едни или други заповеди, канони, забрани, примери, прецеденти и т.н.

Протестантите са намерили праволинеен, прост и разрушителен в своята простота изход. Те заявяват: „Нашата традиция е да не признаваме никаква традиция“. Имаме Библията и единствено нейните съждения са значими за нас.

Решението е смело и категорично, но то създава следния проблем. Работата е там, че ако ти отричаш миналия опит на живеене според Евангелието, както и опита от разбирането на Евангелието, опита от изграждането на църковен живот, тогава се превръщаш в заложник на самия себе си. С други думи, твоята катарактана очите, твоите очила се превръщат незабележимо в единствения и с нищо непроверен инструмент на твоето познание.

Човек се превръща в пленник на собствената си субективност: ако аз не се доверявам на четенето на Евангелието от други хора, мои предшественици, то тогава аз оставям Библията на произвола на собственото си възприятие. Доколкото пък в повечето случаи моето собствено мнение не е създадено и придобито от мен самия, а ми е „навеяно“ от контекста на моето съвремие, то излиза, че отказвайки на отминалите епохи правото да разбират Писанието, изповядвам един странен догмат за непогрешимост на моето поколение. Догмат, който е странен и опасен преди всичко в своята незабележимост и неосъзнатост.

Такова тотално разтваряне в собственото време, в собствената култура не ни позволява да имаме необходимата критична дистанция към себе си, към собствената ни епоха и ни пречи да придобием стереоскопично зрение.

В момента, в който протестантският свят се отказва да следва древните църковни предания, той се разцепва на хиляди и хиляди различни групи, всяка една от които нарича себе си единствена истинно-библейска и християнска. Историците на религията и философията знаят, че единството на текста се гарантира само от херменевтичната традиция; в противен случай започват безкрайно множество интерпретации, които довеждат до разколи.

Текстът на Библията, оказал се лице в лице с протестантския читател, става беззащитен пред неговия херменевтичен произвол. Особено ако този читател не знае за съществуването на „херменевтичния кръг“[3].

Може би най-красивото решение на проблема „ние и нашето минало“ са намерили католиците. За тях този въпрос е още по-сериозен, отколкото за православните. Ние имаме седем Вселенски събора, а католиците – двадесет и един. Прибавете към това „учителя на Църквата“ Тома от Аквино с неговите многотомни суми. Плюс огромното количество поместни събори и още по-голямото количество разпореждания на предишни римски папи.

Към средата на XIX век католиците разбират, че всяко тяхно ново действие ще влезе в противоречие с някой от свещените прецеденти или с предписания от миналото. И тогава предприемат много неочаквано решение – на Първия ватикански събор приемат догмата за непогрешимостта на римския папа.

Този догмат е в противоречие с духа на XIX век… Отстрани изглежда, че с подобно решение те се окопават в центъра на средновековно-монархическия свят и по този начин демонстрират, че нищо ново не са научили, че не са отразили демократичните промени в новата система на света и т.н.

Оказва се обаче, че и православните, и светските, и протестантските критици на католицизма не са прави.

Провъзгласяването на папата за авторитет, стоящ над който и да е събор, означава, че мнението на сегашния папа е безусловно по-авторитетно и сакрално, отколкото мнението на който и да е предишен събор, свети Отец, папа и т.н. Това е не толкова догмат за папската непогрешимост, колкото изповядване на безпогрешността на настоящето, което получава безусловен и съзнателен приоритет над миналото.

С други думи, докато римският папа е жив, той притежава непогрешимост по вероучителните и нравствените въпроси, когато говори ex cathedra. А кога именно той говори в качеството си на официално лице, „изпълнявайки своето служение на първосвещеник“? Докато римският папа е жив, подчинената му преса ще смята всяка негова дума за произнесена при изпълнение на служебни задължения, т.е. ex cathedra[4].

Но веднага след като този понтифекс премине в отвъдния свят, неговият приемник вече може да говори нещо съвсем различно, а въпросът „но как така, предишният папа учеше другояче“, може спокойно да бъде париран с „какво от това, било е негово лично мнение, той нали не е твърдял, че говори екс катедра“.

Това много добре е отиграно в сериала „Младият папа“ на Сорентино. Виждайки папата, който пуши цигара в кабинета си, кардиналът държавен секретар казва, че пушенето в папския дворец е забранено. „Кой е решил така?“ – пита папата „Йоан-Павел Втори.“ „Папата?“ „Да, папата.“ „Сега има нов папа.“

Официално само два пъти за изминалите век и половина папа е говорил екс катедра. Това се е случило при обявяването на мариологичните догмати за непорочното зачатие на Дева Мария и за нейното телесно възнесение.

Папа Йоан XXIII веднъж казал с усмивка пред студентска аудитория: „Аз не съм непогрешим“. Долавяйки недоумението в погледите, продължил: „Аз съм непогрешим само когато давам определения екс катедра. Но никога няма да го направя“.[5]

На 22 април 2012 г. по време на тържествен обяд след службата в храма „Христос Спасител“ патриархът каза: „Призовавам свещениците да не участват в токшоу предавания. Това не е нашият стил, не е нашето слово“.[6] Журналистите веднага се свързаха с мен: „Отец Андрей, няма ли да идвате вече на токшоу?“. Помолих ги за малко търпение и се обадих на познат католически свещеник: „Моля да поясните, ако папата по време на обяд каже, че според него свещениците са длъжни да правят това и това, или напротив – да не правят нещо си, това ще има ли задължителен характер за католическия клир?“. Отговорът му беше: „Разбира се, че не! Това просто е мнение на частно лице“…

Но подобно разбиране за непогрешимите съждения на папата имат единствено католическите интелектуалци. Докато за обикновения поляк всеки глас от Ватикана е непогрешим и безгрешен.

За църковните апаратчици обаче мнението на сегашния папа е безусловно по-авторитетно и сакрално от мнението на който и да е отминал събор, свети Отец, папа и т.н. Това е догмат за непогрешимостта на настоящето, на което се отдава безусловен и съзнателен приоритет над миналото. Това позволява при необходимост много свободно да се отнасяш със собственото си минало и да отхвърляш постановления, изглеждащи изключително авторитетни. Сега живеещият поставя себе си над предишните свещени гласове и прецеденти.

С този догмат Католическата църква става управляема и тръгва по пътя на реформите. Именно приемането на догмата за папската непогрешимост прави възможно папската власт рязко да сменя облика на католицизма, при това почти без да създава разколи, или с други думи, това прави Католическата църква „управляема на завоите“.

Въпросът до какво довеждат тези реформи, дали това е плюс или минус за Католическата църква и за Западния свят е тема на отделен разговор. Но именно след провъзгласяването на своя най-консервативен догмат Католическата църква започва да се реформира.

За разлика от протестантите, католиците не отхвърлят миналото, но йерархически го смиряват спрямо гласа на сегашния папа и нуждите на съвременната църква. Подобно на протестантите, католиците отдават приоритет на днешния ден, но поставят едно важно ограничение: ако съвременността все пак получава право на глас в църквата, то това се случва не директно, а посредством римския епископ. Външно това се изразява във факта, че католиците периодично преиздават своите сборници с канонично право, съвсем свободно отстранявайки от тях едни канони и добавяйки други.

А как православните решават въпроса за властта на своето минало над своето настояще (или обратното)?

Преди да формулираме православното отношение към свещените канонични предания, трябва да осъзнаем една очевидна теза:

Съществува биография на А. С. Пушкин, съществуват негови текстове, съществува историята на тяхното написване и редактиране (от автора, издателя, цензурата), а съществува и история на четенето и разбирането на Пушкин в Русия и чужбина.

Съществува библейска история, съществува история на библейския текст, съществува история на библейския канон, а съществува и история на четенето на Библията от различните хора, векове, култури…

Съществува история на каноните (кога и от кого този или онзи канон е бил приет), а съществува и история на разбирането, забравата и реанимацията на тези или онези канони.

Акривия и икономѝя

По-горе беше отбелязано, че сред печалните резултати от земната църковна история е и формализацията на отношенията между християните на езика на правото.

Но правото е антоним не само на благодатта и свободата, но и на произвола. Ето защо не бива просто да го отхвърляме. Това е като с очилата: наличието им върху моя нос е белег за моето заболяване, но констатацията на този печален факт не е повод да бъдат счупени очилата ми.

Изработването и систематизацията на това право се случва по време на разцвета на християнската Римска империя (Византия). Оттук и неговият свръхуниверсализъм. От Рим или Константинопол трудно можеш да забележиш частния човек и неговите особени обстоятелства.

Но понякога в „особени обстоятелства“ изпадал човек, който по случайност бил жител на столицата. И дори нещо повече от това – император.

Например на него много му се искало да се разведе. Църковното право не го позволявало. Но волята на императора била възприета за форсмажорно обстоятелство: поради необходимост законът можело да бъде променен.

А по-нататък, както често се случва в историята, правото, въведено за конкретен човек, започва да се разширява и върху други. От владиците и дворците постепенно се спуска до колибите.

Така в църковното право се появява понятието икономѝя – домостроителство. Нещо подобно е известно още и на Аристотел (ἐπιείκεια), както и на римското право (aequitas). При произнасяне на присъдата съдията е длъжен да следва принципите на справедливост и съразмерност на наказанието, както и да взима предвид личността на обвиняемия, мотивите за постъпката му, както и обстоятелствата на престъплението.

Думата икономия (οικονομία) означава домостроителство.[7]

Днес съществува устойчиво словосъчетание „политико-икономическа ситуация“. За гръцкия слух това е абсурд. Политиката и икономиката са антоними.

Икономиката – това е „домашният закон“, моят личен живот. Моят дом е моята крепост. В древногръцките домове не е имало прозорци, които да гледат към улицата, те са гледали към вътрешния двор.

Докато политиката (от „полис“ – град) – това е моят публичен живот.

И това са много различни сфери от моя живот.

Накратко, в най-ниския смисъл на думата икономия е домоуправление, домостроителство, частният живот.

В най-високия – Божият план за нашето спасение отвъд закона и справедливостта, просто по милост и любов.

Пастирската икономѝя не е отмяна на закона. Това е временно изключване на определен човек за определено време от санкциите, налагани от даден закон.

При това веднъж допуснатата икономия не може да се счита за прецедент при разглеждането на други подобни случаи. „Което се случва рядко – не е закон за Църквата“ (Азбучна синтагма. Вита, гл. 3 за кръщаваните от непосветени лица). Това е парафраза на Юстиниановите Пандекти (Дигести): „Което е прието по силата на необходимост, не бива да се използва за доказателство“[8]. Или както го цитира същата Синтагма: „което не е по правилата, да не се дава за пример“[9].

От времето на св. Евлогий, патриарх Александрийски (581–608), за първи случай на икономия се счита решението на ап. Павел да обреже своя нееврейски ученик Тимотей. На Йерусалимския събор самият Павел настоява за отмяна на обрязването за елините, приемащи Христос. Но тъй като евреите не биха слушали младия необрязан Тимотей, а Павел искал той да бъде подобно на него апостол и на елините, и на юдеите, направил компромис и извършил над Тимотей вече ненужния обряд.[10]

Първоначално правото да бъде обект на църковното милосърдие притежава само императорът.

През 786 г. при св. патриарх Тарасий църковен събор постановява, че „божествените закони не се разпростират над царете“ (преп. Теодор студит, Писмо 33-то до Лъв, папа Римски).[11]

През 809 г. Константинополският събор още веднъж пояснява, че църковните правила могат да не се съблюдават по отношение на императора. Според тълкуванието на съвременен историк това означава, че „непреклонната императорска воля представлява форсмажорно обстоятелство, което дава право на архиерея да приложи икономия, ако не става дума за застрашаване на устоите на вярата“[12].

Субектът, който има правото да приложи икономия, първоначално е бил съборът. Но след това правото на прилагане на икономия преминава от събора към патриарха, от него – към епископите, а накрая достига и до всеки свещеник.[13]

И обект на прилагане на икономията вече не били само лицата от царстващия дом.

За буквалното и строго изпълнение на канона в църквата има специална дума – акривия (ἀκρίβεια). Точност, строгост.

„Изборът на акривия или икономия като методи за правно регулиране в църковното право зависят както от характера на регулираните отношения, така и от преценката на лицата, прилагащи каноничните правила по отношение на реални жизнени обстоятелства.“[14] Разликата между акривията и икономията е в личностната модалност.

Акривията като закон е безличностна, универсална: всички следва да вършат еди-какво си.

Икономията винаги е личностно ориентирана и с това – ограничена. Ето на този господин N в еди-каква си ситуация ще му простим, без да създаваме нито юридически значим прецедент, нито нов закон. И „господин N“ изобщо не е „имерек“[15]. Друго име в „имерек“ е забранено да се слага. Съветът на духовника не отменя изобщо закона като такъв. И оттук следва, че тайната на изповедта в православието е двояка – не само свещеникът, но и каещият се е длъжен да не разгласява за какво и в каква ситуация го е благословил духовникът. Споделянето на духовни предписания е също толкова опасно, колкото и на медицински съвети.

Например съпруг на жена църковница по принуда идва на изповед и разказва горчивата история на своя живот (все още без да различава модалността на изповедта от хвалбата пред пиянска компания).

Ако свещеникът реши да действа строго според закона, то при сумиране на наказанието човекът ще получи забрана за причастие за три-четири живота. Ако се тръгне от принципа на поглъщане на по-малкото наказание от по-голямото, тогава не му мърдат 20 години отлъчване от причастие. Но свещеникът гледа човека и разбира, че ако го отлъчи за 20 години, той дори няма да разбере смисъла на наказанието, тъй като не е преживял и не е познал радостта от причастието. Така че дори няма и да разбере, че е наказан. Ще каже: „Отче, още 20 години без причастие? Благодаря! Жена ми постоянно дудне – отивай в храма да се причастяваш. А пък аз сега ще й донеса бележка от вас – още 20 години мога да се излежавам сутрин на спокойствие“. Той няма да разбере от какво го лишават, тъй като не го е притежавал.

При това може да се случи и така, че мъжът просто ще реши, че с него в църквата са постъпили жестоко, навикали са го, след което са го и наказали. Той ще си тръгне и повече никога няма да се върне.

Освен това ‒ причастието не е орден за заслуги. Това е лекарство, помощ. Та нали лекарят не може да каже на пациента си: „Ти първо оздравей, пък аз за награда ще ти дам аспиринче“.

Накратко – „пастирят невинаги трябва да следва справедливостта“[16].

Точно тук е уместно човек да прелисти сборниците с църковни канони и епитимии и да разбере, че всички ние оставаме членове на църквата единствено по силата на едно недоразумение, наричащо се икономия.

Но ако аз самият вися на тънката нишка на милосърдието, трябва ли да настоявам за строго по закона и справедливо възмездие за другия?

Християнската етика ни предписва да бъдем строги към себе си и снизходителни към другите. Акривията е за самоизграждане, икономията – за изграждане на отношения с другите. Също както с децата. Те понякога са непоносими, егоистични и жестоки. Но ние нямаме правото да бъдем злопаметни. Не можем вече да си народим други деца вместо тези, които имаме…

Християнската етика е с двойно дъно: аз нямам право да постъпвам с другите така, както съм длъжен да постъпвам със себе си. Длъжен съм да прощавам на другите, но нямам право да прощавам на себе си. У св. Теофан Затворник срещаме следния съвет, отправен към духовник: „Строгостта на правилата да обърнем по-добре към себе си, а другите да предоставим на Господа, Който вижда немощите на немощните и ги милва. По-скоро разрешителната молитва ще разположи изповядващия се да се поправи, отколкото най-справедливата епитимия“[17].

„В Христос ние откриваме единствения в своята дълбочина синтез на етически солипсизъм, безкрайна строгост към самия себе си, тоест безукорно чисто отношение към самия себе си, съчетано с етично-естетическа добрина към другия: тук за пръв път се явява безкрайно задълбоченото аз-за-себе си, но не хладно, а неизмеримо добро към другия, въздаващо цялата правда на другия като такъв, разкриващо и утвърждаващо цялата пълнота на ценностното своеобразие на другия. Всички хора за него се разпадат на Него единствения и всички останали, на Него – милващия, и другите – милваните, на Него – спасителя, и на другите – спасяваните, на Него – взимащия върху себе си бремето на греха и изкуплението, и на всички останали – освободените от това бреме и изкупените. Оттук във всички норми на Христос биват противопоставяни аз и другият: абсолютна жертва за себе си и милост за другия. Но аз-за-себе си съм друг за Бога. Бог вече не се определя същностно като глас на моята съвест, но като Отец Небесен, който е над мен и може да ме оправдава и милва там, където аз вътре в самия себе си не мога принципно да се милвам и оправдавам. Което съм длъжен да бъда за другия, това Бог е за мен. Което другият преодолява и отхвърля в себе си като лоша даденост, това аз приемам и милвам в него като скъпа плът на другия. Отвътре на моето покаяние е отрицанието на целия себе си, отвън (Бог-другият) – възстановяване и милост. Човек сам може единствено да се кае, да отпуска и разрешава може единствено другият.“[18]

Междуправославната комисия по подготовката на Светия и велик събор (който се проведе през 2016 г. в Крит без участието на Московската патриаршия) определи в свой доклад икономията като „преизпълнено с любов отношение на Църквата към своите членове, нарушаващи нейните канонични постановления, а също така и към християните, пребиваващи извън нея и желаещи да се присъединят към нея“[19].

Елейно до фалш. Само че освен любовта и етиката мотив за икономията може да бъде и прагматиката.

Например пастирят може да прецени за уместно просто да се обърне настрани и да не забележи греха – за да не го изобличава в очевидно безнадеждна ситуация. За да не загуби своя авторитет – не се дават съвети, които е ясно, че няма да бъдат приети и изпълнени.

През октомври 408 г. вождът на вестготите Аларих обсажда Рим. Римският префект получил откровението на езическите жреци (харуспексите), че бедствията се струпали върху римляните, понеже те престанали да служат на езическите богове; след възстановяване на предишния култ боговете ще насочат гнева си срещу враговете на римския народ. Префектът предложил на Сената да бъдат извършени езически жертвоприношения на Капитолия. Според свидетелството на църковния историк Зосим папа Инокентий не възразил срещу това (Зосим. История. Кн. 5, 40). Созомен, разказвайки за тези събития, дипломатично премълчава за съгласието на Инокентий да се извършат езически ритуали в Рим (Созомен. Църковна история. Кн. IX, 6).

Въпреки всичко градът паднал. Аларих, който бил християнин, взел под своя закрила църквата „Св. Петър“. Прецедентът обаче е и показателен, и интересен. Понякога е по-уместно да замълчиш.

Св. Митрофан Воронежки порицава Петър Първи за античните статуи, разположени в двореца.[20] Днес обаче от епископските уста не се чува нито дума срещу участието на президенти в шаманско-езически или будистки обряди, въпреки че след това те посещават и православни служби. И надали на мястото на якутския епископ аз бих постъпил другояче.

(Преди време научих за развода на Вл. Путин със съпругата му от позвъняването на министъра на пропагандата на Московската патриаршия Вл. Легойда: „Отец Андрей, умолявам ви, никакви коментари!“).

И разбира се, икономията е идеално прикритие за банална корист. „Според закона свещениците отказваха да съпроводят тленните останки на поета, но парите свършиха своята работа и погребението беше извършено с всички обряди за християнин и воин“, ‒ пише декабристът Лорер за погребението на Лермонтов.[21] „Наистина ли смятате, че за опелото на моя съпруг и за църковните молитви за него аз няма да открия или някой порядъчен свещеник, който няма да се побои от хората пред лицето на истинския Бог на любовта, или някой непорядъчен, когото ще подкупя с много пари за целта?“ ‒ пише София Андреевна Толстая до митрополит Антоний Владковски през 1901 г.[22] (…)

Въпросът за границите на икономията не е регулиран от никакви норми на църковното право. Това е въпрос на пастирска съвест. „За правилата на апостолите и за Съборите няма да ти пиша. Прочети си ги сам. За тяхното буквално прилагане в наши дни и дума не може да става. Навремето Московският митрополит Филарет така се изказваше за кандидатите за свещеници: ако се ръководим стриктно по каноните – няма да има нито един свещеник“ ‒ привежда думите на св. Филарет игумен Никон (Воробьов).[23]

Само че пастирската съвест става видимо по-малко взискателна, откакто от практиката на изповедта отпада древната формула за отпускане на греховете – „твоите грехове на моята шия висят, чедо“. Впрочем и по-рано, през XI век, Никон Черногорец осъжда „суетното и пристрастно“ прилагане на икономия (ματαίας καὶ ἐμπαθεῖς οἰκονομίας).[24]

Като че ли е очевидна границата на икономията – границата на църковната догматика. Но и тя често бива прекрачвана пред очите ни – когато синодът на РПЦ прие решение за допустимостта на съвместното причастяване с католиците (1969 г.) и когато всички православни църкви подписаха „Унията от Шамбези“ с монофизитските църкви (1994 г.). Или когато след разрива с православната африканска Александрийска патриаршия заради Украйна йерарсите на РПЦ започнаха демонстративно да дружат с африканските копти монофизити.

Освен това си струва да отбележим, че икономията може да е по-строга от акривията.

Да си представим, че съм свещеник и при мен на изповед идва юноша, който признава пред мен страшен тийнейджърски грях. Побледнява, позеленява, почервенява и накрая признава: „След училище изпращах съученичката Маша до тях. И я държах за ръка“.

Как да реагирам на това? Ако това е Петя, а не Ванечка – щях да му се накарам за подобна изповед.

Работата е там, че опитните енориаши знаят – на изповед пред отеца трябва да се споделят и срамните грехове, но би било по-добре, ако именно този момент от изповедта отчето пропусне покрай ушите си. По-добре тогава да му се доспи, телефонът му да звънне или пък да се включи алармата на колата му, която да заглуши тихите покайни думи. Тогава съвестта им е чиста – като че ли и грехът не остава скрит, и им се разминава. Един от начините да се смекчи травмата от изповедта е, като не акцентираш върху най-неприятния и важен грях, засипвайки го с купчина мънички грехове: „Отче, пет пъти пресякох на червено, три пъти закъснях за работа, вечерната молитва вчера не си я довърших, закъснях за литургия, заклах тъща си, изпих чаша мляко в петък“.

Опитният свещеник познава номерата на опитните енориаши и затова ги кара да преминат от разказите за тежките грехове на съседката и за дребните свои към изповядването на греховете, които реално тежат на съвестта им: „Започни изповедта от главното. Дай първо да извадим големия пирон от душата ти, а след това ще се занимаваме с дреболиите“.

Ето защо щях да смъмря Петя за тази пседвоизповед на псевдогрях: „Престани! Не ми губи времето и не ме баламосвай, а говори за важното, което тежи като камък на съвестта ти“.

Само че този път пред мен не е Петя, а Ваня – светлина и радост за очите ми. Господ е целунал това дете. Чиста душа. Предполагам, че след училище ще отиде в семинарията. Най-важното е да не започне да подражава на Петя. Ако започне да се сравнява с нехранимайковците от нашето неделно училище, твърде много ще занижи изискванията към себе си и ще погуби таланта си.

Затова, чувайки признанието му, аз се изпълвам с праведен гняв и ужасèн произнасям: „Ти? Маша? За ръката? Лявата или дясната? О, позор за сивите ми коси! Как можа!“. И въпреки че няма канон „аще отрок дьржати отроковицу за десницу“, веднага го измислям по „икономия“ и налагам наказание на отрока: седем дни пост и тридесет поклона!

Това също е икономия. Това е втвърдяване на правилата, за да получи тласък духовният порив на човека, да бъде извeден той от състоянието на равнодушие и като крайна цел – да достигне до по-голяма духовна отговорност, по-голяма събраност.

Типичен пример за такава икономия е режимът на постене за миряните, който на практика не се регулира от каноните.

Основният порок на постната дисциплина в православието е очевиден: не може да караш цялата църква да пости по Типикона – монашеския устав. Ако постни са половината дни в годината, тогава възниква въпросът – как изключението изведнъж се превръща в норма?

Средновековната църква е познавала разлика не само в продължителността, но и в интензивността на поста за монаси и не-монаси.

Така например известният канонист и антиохийски патриарх Валсамон (XII в.) счита за задължителен Коледния пост в целия му обем само за монасите, докато за миряните смята за възможно съкращаването му до 7 дни.

По думите на Валсамон монасите постили четиридесет дни, докато повечето миряни считали за достатъчен четиридневния пост в навечерието на празниците на Рождество Христово и на първовърховните апостоли. Самият Валсамон, макар и да признава четиридесетдневната продължителност и на двата поста, все пак допуска и по-кратък пост – не по-малко от седем дни за миряните и монасите.

Георгий Протоспигел, един от участниците на Флорентинския събор, доказвайки, че различията в обредите и обичаите не бива да пречат на църковното единение, казва следното: „и в Константинопол някои постят преди Рождество четиридесет дни, започвайки от 14 ноември, други – от 1-ви и 6 декември, а някои дори от 20-и“. Намек за тази различна продължителност се съдържа и в най-древните типици, в които рождественският пост се разделя на два периода: до 6 декември – по-снизходителния период по отношение на въздържанието, през който се разрешава риба четири пъти в седмицата, и следващият – от 6 декември до празника, когато рибата е позволена само в събота и неделя.[25]

През XII век киевският монах Теодосий наставлява така: „Светите и божествени апостоли така разпоредиха: всеки християнин да пости в сряда и петък, бялото духовенство и миряните – от месо, монасите – от млечни“[26].

А през V в. блаж. Йероним Стридонски обличава прекомерно постещите сектанти, а както излиза, и нас също: „Ние, съгласно преданието на апостолите, спазваме един четиридесетдневен пост, а те организират три четиридесетдневни поста през годината, сякаш трима Спасители са пострадали“[27].

В наши дни сръбският патриарх Павле казва: „Ако този въпрос бъде поставен, считам, че нашата Църква би могла да се съгласи Рождественският пост да продължава две седмици, а Петровият – една. За монасите следва да се запази строгото правило, каквото е в момента“[28].

В семинариите учат, че свещеникът трябва да наставлява енориашите по светите Отци. Но си представете треньор, който води курс по лечебна физкултура в санаториум за рехабилитация. Хората там са възрастни, с хипертония и артрити. Какво ще се случи, ако той има към своя контингент същите изисквания, каквито имат треньорите на олимпийските шампиони към своите подопечни?

Всички православно-пастирски съвети работят само при свръхмотивираните хора. При „професионалните православни“ или при „професионалните спортисти“. „нанотехнологиите“ не вършат работа. „Мъничко“ означава „нищо“.

Както занимаването със спорт два часа месечно нищо няма да промени, точно толкова безсмислено е и „факултативното“ занимаване с православни практики.

„Остави всичко и върви след Мен“ може да донесе и плод, и радост. Отците говорят много за това. Много има и в семинарските курсове по пастирско богословие. Но след като попадне сред „факултативници“, какво може да им предложи такъв треньор? Ние нямаме „методчета“ за обикновените хора. Можем само да ги обвиняваме за тяхната „топлохладност“. Свещеникът се оказва много ограничен в своите съвети-цитати. Моли се, пости, спазвай послушание…

Какви малки цели да се поставят пред „малките хора“? Кое да се смята за успех? За кои техни неуспехи и конфузни ситуации да си затваряш очите?

Та нали това, което те считат за „благодатно“, най-често е чисто психологически феномен – мимикрия или самовнушение („Ах, каква благодатна служба имаше днес!“).

Много силно се усеща липсата в нашия църковен живот именно на честен и без изхвърляне курс по лечебна физкултура.

Имаме реални свещеници, които могат да работят не във „висшата лига“. Но в учебниците не е отразен техният опит. Няма защо, видите ли, да поощряваме слабостите. Ние се подвизаваме в „спорта на върховите постижения“.

Любимото на Отците сравнение на живота със спортната арена може да прерасне в огорчение и дори в отчаяние.

Герман Титов става вторият космонавт след Гагарин. И цял живот го терзае мисълта, че в историята на космонавтиката той ще остане като втори. Тези, които се опитвали да го утешат, той питал: „Знаеш ли кой пръв е открил Америка? – Колумб. – А кой е бил втори? Ето!“[29].

Така и към Новия Йерусалим от земята стартират мнозина. Но шампионите са единици. А останалите? Как живеят несветите в църквата на светиите?

Този въпрос е за много неща: за несъществуващия енорийски типикон, за страхливия отказ от преразглеждане на режима на поста, за брачния живот…

И още един въпрос: къде тук е икономията, а къде – акривията. Кое е според икономията: постът за миряните според монашеския устав или неговото облекчаване? Икономията може да бъде в посока на смекчаване или в посока на втвърдяване на канона в зависимост от това кое духовникът смята за полезно за конкретната душа. Църквата предоставя на всеки епископ и свещеник правото да освободи конкретен човек от действието на еди-кой си канон за някакво време. Но за това е необходима внимателност, както пише апостол Павел за съвършените, „които, благодарение на навика, имат чувства, обучени да различават добро и зло“ (Евр. 5:14). (…)

Историята на църквата е много богата. Твърде богата. В нея могат да бъдат открити всевъзможни прецеденти.

Многоопитният в църковния живот на „източните патриаршии“ руски учен епископ Порфирий (Успенски) не посмял да публикува в руската преса една критска повест, чута от него и след това разказвана на ухо:

„На един властен и богат турчин от остров Крит умряло любимото куче. Тогава той повикал местния свещеник и му заповядал да погребе кучето според християнския ритуал. Свещеникът отнемайкъде изпълнил заповедта. Научил за това местният епископ и поставил свещеника под запрещение. Клетият поп паднал в нозете на турчина, целувал крайчеца на дрехата му и го умолявал да отиде при владиката и да измоли неговата прошка. Турчинът сложил в една паничка пари и тръгнал към епископа. Влизайки в стаята, се навел напред, а паничката сложил върху главата си. Архиереят, щом видял парите, веднага съобразил, че са за него. Когато турчинът го помолил да помилва свещеника, владиката отвърнал: „Наказах попа не защото е опял твоето куче, а понеже мен не ме покани на погребението му“. Наказанието било отменено и всички били сити – и вълците, и агнето“[30].

През 1454 г. митрополитите, членове на Константинополския синод, отишли при султан Мехмед, завоювал половин година по-рано техния град, с оплакване срещу патриарх Генадий Схоларий. Обвинявали го за това, че венчава малки деца, момченца, които нямали дванайсет години.

Това било истина и това е нарушение на църковните канони (за момчетата бракът е допустим след 14-годишна възраст). Но патриархът вършил това, за да запази тези деца за църквата. Работата е там, че ислямът формално забранява насилственото обръщане във вярата. Единственото изключение са децата. Те могат да бъдат отнети от родителите и възпитавани във вярност към пророка. Очевидният край на детството е бракът. И когато в някое християнско село идвали еничари за да отнемат някое дете, селяните имали законно основание да протестират: „Нямате право да го вземете! Той не е момче, а мъж. Вижте – ето съпругата му, а това пък е документ от патриарха!“. (…)

Лично на мен позицията за прошка и помирение в името на конкретни хора, а не на „неизменните закони” винаги ми се е струвала за предпочитане. Затова ще дам пример от четенето на стари книги.

В края на VI век св. Евлогий Александрийски пише трактат за икономията. Книгата е достигнала до нас само чрез цитати от други автори. Най-подробният преразказ на този трактат е в книгата Библиотека на Константинополския патриарх св. Фотий (IX в.).[31] Оттам ние научаваме, че особен, трети вид икономия според св. Евлогий са случаите, при които се игнорират вече приети по-рано решения срещу конкретни лица, ако при това остава неизменно догматичното учение. Като пример се посочва поведението на св. Кирил Александрийски (376–444), който запазил общението с Теодор Мопсуестийски, въпреки че последният вече бил подложен на анатема в целия Изток.

Всъщност в писмото на св. Кирил се казва, че в Константинопол някои настоявали да бъде анатемосан вече починалият по това време Теодор Мопсуестийски. Обаче самият св. Кирил, макар че осъждал съчиненията му, смятал за полезно да не бъде предаден на анатема този известен и почитан на Изток човек, за да не бъдат вкарвани в смущение неговите последователи, които въпреки преклонението пред Теодор се придържали към православен начин на мислене. По този начин при св. Кирил иде реч не да се съхранява общението с Теодор Мопсуестийски, който по това време вече бил починал, а с неговите почитатели на Изток. (Тази част от трактата на Евлогий е предадена през VIII в., т.е. между времето на Евлогий и Фотий, съвсем коректно от Теодор Студит).[32]

Следователно Фотий невярно е разбрал разказа на Евлогий за Кирил Александрийски. Важно обаче е друго – каноничната съвест на св. Фотий е била способна да приеме подобен компромис. С други думи, може да демонстрираш примирие със стар противник в името на това вашата вражда да не продължава в бъдеще. (…)

В средата на XV в. споровете за икономията достигнали до своята развръзка. Собствено споровете започнали от „михианската схизма”. Ревнителите на вярата твърдели, че на акривията в догматите трябва да съответства и акривия в каноните.

Тези хора били монаси. В определен смисъл – най-безотговорните хора в Църквата. Както и за някои съвременни блогъри, за тях най-важна е собствената им позиция (или имидж) на ортодокси. До какво ще доведат техните духовни съвети в реалността, за тях е безинтересно. И как отшелниците и стълпниците биха могли да научат това? Патриарсите (мнозина от които произлизали от високопоставени придворни чиновници) смятали, че към императорите при нарушаване на каноните, а не на догматите, може да се прояви снизхождение. Но когато империята се оказва на ръба на пропастта, по естествен път възниква въпросът: не може ли вече привичната икономия да се разпространи и върху вероучителните въпроси? Да се сключи уния с католиците в името на спасението на империята. През 1439 г. патриархът и огромната част от византийската йерархия отговорили положително на този въпрос. Те постъпили „по икономия”. В отговор Москва също постъпила „по икономия” – организирала си „празник на непослушанието” по волята на собствения княз. Едно е очевидно – „икономията” на Москва (по въпроса за управлението) се оказала по-жизнена от съвременната им гръцка „икономия” по въпросите на догматиката. Москва се въздигнала, а Константинопол паднал.

И още нещо за икономията. В някакъв смисъл тя се е превърнала в проклятие на православната история. Защото икономията – това е персонална привилегия. „Решихме да не те наказваме, господарю, за сключването на трети брак.” И в този смисъл тя е противоположна на правото като такова и на правата на човека.

В Православната църква по принцип няма права. Има привилегии. Такива са „правото на носене на нагръден кръст с украшение”, „правото на носене на бял клобук”, „правото да служиш на отворени царски двери”... Всичко това са ограничени делегирания на права от страна на църковните князе към техни изпълнителни васали. Почти всички детайли от епископските одежди (митра, сакос, омофор...) са преминали от императора към патриарха и след това надолу.

„Църковното право” познава само правото на началника да се разпорежда с подчинените. Обратното не е предвидено, то не дава на слугата опорна точка, за да каже „не” на домогванията на своя началник. Дори позоваването на ясно установено светско право може да докара санкции на непокорния свещеник.[33]

Ето защо историята на Църквата е история на лични интриги, а не политическа борба във високия смисъл на думата. Интриги за собствена изгода, за лични привилегии, но не и борба за права, свободи и благото на големи групи от хора.

Икономията е форма на корупция. Нещо като подкуп, който собственикът на фабриката дава на профсъюзния лидер: ето, твоите лични права аз ги уважавам и ти давам повече, но ти ще престанеш да изискваш това за останалите работници. Решавайки един личен проблем, икономията оставя тежестта на неудобното бреме върху всички останали.

До ден днешен Московската патриаршия успява нелошо да лобира за своите интереси (свобода от фискален контрол или от спазване на трудовото законодателство), но успява само да имитира борба за действителни права на хората. И това е разбираемо: тъй като привилегията не е право, много лесно могат да ти я отнемат и тази загуба не може да се обжалва в никой съд.

Затова православните църкви органично могат да са съюзници само на тези политически сили, които провъзгласяват: „Всичко ще забраним, а след това нещичко ще разрешим, но само за приятелите”. И те (православните църкви) не могат да са съюзници на „либералите” – на тези, за които е важно да осигурят защита на обикновените хора от държавния левиатан.

Ето защо да се обвинява Московската патриаршия в политическа сервилност е все едно да виним тополата, че не ражда портокали. Не към това е водила многовековната селекция тези тополови дървета.

 

Превод от руски: Димитър Спасов

 

Протодякон Андрей Кураев (1963) е един от най-популярните руски религиозни писатели, публицисти, мисионери и богослови. Завършва МГУ през 1984 г., а година по-късно постъпва в Московската духовна семинария. През 1990 г. е ръкоположен за дякон от Румънския патриарх Теоктист. Дълги години е професор в Свято-Тихоновския православен богословски институт и в Московската духовна академия и семинария. Близък сътрудник на покойния патриарх Алексий II, а впоследствие и на патриарх Кирил, за чието избиране на патриаршеския трон се изказва многократно и публично. През 2009 г. заради активното си мисионерско служение и работата с младежи е възведен от новоизбрания патриарх Кирил в протодякон. Многобройните книги и публични изяви на дякон Кураев се радват на изключително голяма популярност в Русия. След огласяването на хомосексуален скандал в Казанската духовна академия и изразеното несъгласие със съдебното преследване на момичетата от групата Pussy Riot е уволнен от Московската духовна академия, а впоследствие и от други заемани позиции в църковни структури. През 2014 г. критикува присъединяването на Крим към Русия и позицията на РПЦ в конфликта. Впоследствие подлага на критика отказа на РПЦ от участие във Всеправославния събор на Крит, както и конфронтацията с Вселенската патриаршия по повод Украинската църква. Поддържаната от него страница е сред малкото трибуни за открито и критично говорене по проблемите в църковния живот на РПЦ и на православните църкви. На 29.04.2020 г. патриарх Кирил поставя под запрещение д. Андрей Кураев заради оскърбяване на паметта на починал от коронавирус влиятелен московски свещеник от най-близкото обкръжение на патриарха. Провелият се в края на същата година църковносъдебен процес утвърждава неговото лишаване от дяконски сан, а след обжалване от Кураев епархийският съд на гр. Москва на 4 март 2021 г. потвърждава вече приетото решение за низвержение. На 4 април същата година патриарх Кирил със своя резолюция утвърждава решението на епархийския съд със следната бележка: „Настоящото решение ще влезе в сила след издаване на указ за лишаване от сан на протодякон Андрей Кураев. Върху издаването на указа се налага мораториум за времето, което се предоставя на протодякон Андрей за преосмисляне на неговата позиция и за завръщането на пътя на Църквата, който той бе избрал навремето”.

 

 

[1]Алмазов А. И. Тайная исповедь в православной восточной церкви. Одесса, 1894, т. 3. Приложения, с. 144 (Требник 15 века).

[2] Пак там. Приложения, с. 245. (Требник 14 века).

[3]Гадамер: „Който иска да разбере текста, се занимава с пренос: веднага след като в текста се появи първият проблясък на смисъл, тълкувателят пренася себе си, проектирайки смисъла върху цялото. А проблясъкът на смисъл, на свой ред, се появява само благодарение на това, че текстът бива четен с известни очаквания в посока един или друг смисъл“.

[4]Коментирайки стила на управление на папа Франциск, кардинал Мюлер казва: „За съжаление папата е заобиколен от хора, които слабо познават богословието и социалното учение на Църквата, но не желаят да се откажат от многовековното мислене на придворни“. Говорейки за тези „придворни“, които той нарича „куртизани“, немският кардинал добавя, че те „възприемат всяка папска дума, всеки коментар, направен мимоходом, дори всяко дадено интервю като нещо свещено“. „Сякаш говори Бог!“ – негодува кардинал Мюлер. Той дава да се разбере, че „когато папата говори в качеството си на частно лице, това няма никакво отношение към непогрешимостта по въпросите на вярата“. Всеки, който постави под въпрос казаното или стореното от папата, веднага е обвиняван от „куртизаните“ в „заговор срещу папата“. Мюлер добавя, че дори „личности с най-големи заслуги пред Църквата“ не са защитени от подобни обвинения.https://www.sedmitza.ru/text/8721677.html

[5]Ханс Кюнг. Обръщение към папа Франциск, Страницы № 20-1.

[6]http://www.patriarchia.ru/db/text/2183143.html

[7]Икономия – домоуправление, грижа за стопанството, пестеливост и грижовност. Виж Брагинская Н. В. Влажное слово: византийский ритор об эротическом романе. М., 2003, с. 100-107.

[8]Дигесты Юстиниана. Т. VII. Полутом 2. М., 2005, с. 555.

[9]Византийският канонист от XII в., авторът на сборника Ecloga Basilicorum, пояснява: „Новите закони предписват обручението или венчанието да не се извършват, ако мъжът няма навършени 14 години, а жената – 12; това определение остава в сила и по него се ръководи съдебната практика. Само при крайна необходимост – например ако могъщ народ нападне Римската империя и императорът, за да избегне война и разоряване на ромейската земя, ожени своя осем- или десетгодишен син или дъщеря за вожда на враждебния народ, тогава извършеното остава в сила и брачното благословение пребъдва неизменно, тъй като това се е случило поради необходимост и е извършено от императора, който единствен е упълномощен както да издава закони, така и да прилага икономия по отношение на съществуващите закони (воден от интересите на държавата). Само че това не може да се разпростира и върху аналогични случаи и никой няма право да сключва брак с девица под 12 години, сякаш възприема стореното от императора за прецедент (цит. по: Троянос С. Н. Понятие „икономия“ в византийском праве // Богословские труды. № 43-44. М., 2012, с. 489-490).

[10]Този случай се посочва като пример за икономия от йерусалимския патриарх Доситей в писмо до московските царе през април 1688 г. (Воссоединение Киевской митрополии с Русской Православной Церковью. 1676–1686 г. Исследования и документы, с. 667).

[11]„Оправдавайки себе си, те говорят, че по отношение на царете не бива да взимаме предвид евангелските закони“ (Теодор Студит. Писмо 36-о. Към Евпрепиан и намиращите се с него).

[12]Афиногенов Д. Е. Константинопольский патриархат и иконоборческий кризис в Византии (784–847). М., 1997, с. 51.

[13]Още св. Евлогий, патриарх Александрийски пише, че правото на икономия е дадено на всички епископи, намиращи се на катедрите си. Наистина, трябва да имаме предвид, че всички епископи в опозиция към него по това време били заточени и с това уточнение Евлогий искал да покаже, че той е единственият правоизпълнител за цял Египет.

[14]Акривия // Православная Энциклопедия, т. 1. http://www.pravenc.ru/text/63908.html

[15]Назови името – израз, използван в молитвите и поставян на мястото, където трябва да се спомене конкретното име, за което се отправя молитвата. Б.пр. 

[16]Преп. Иоанн Лествичник. Лествица. Сергиев Посад, 1908, с. 279.

[17]Св. Феофан Затворник. Собрание писем. Вып. 5. М., 1994, с. 224. 

[18]Бахтин М. М. Эстетика словесного творчества. М., 1979, с. 51-52.

[19]Цит. по: Троянос С. Н. Понятие „икономия“ в византийском праве // Богословские труды. № 43-44. М., 2012, с. 498.

[20]Той дошъл в царския дворец във Воронеж и видял там статуите на Меркурий, Херкулес и голата Венера. Тогава „се обърнал и си тръгнал“. Доложили за това на Петър. Петър му заповядал да дойде отново, но Митрофан отвърнал: „Докато Петър не махне тези идоли, не мога да дойда в двореца“. Петър отново изпратил да повикат епископа, като добавил и заплахата: „Ако отново не дойде, с непослушанието си пред властта ще се обрече на смъртно наказание“. Какво му оставало на Митрофан? Приел ситуацията като типична, срещана много пъти в житията на мъчениците, когато били призовавани от нечестивите римски императори. Подготвил се за мъченичество. Привечер царят чул камбанен звън от катедралния храм. Тъй като на другия ден нямало никакъв празник, царят заповядал да попитат епископа защо бие камбаната. „Понеже аз – отвърнал свети Митрофан, – съм осъден на смърт от негово величество, като грешен човек съм длъжен да принеса преди смъртта си покаяние пред Господа и да изпрося прошка на греховете си със съборна молитва, ето защо назначих всенощно бдение“ (Живов В. М. http://www.nsad.ru/articles/svyatitel-mitrofan-voronezhskij-zhizn-s-carem).

[21]Лорер Н. И. Записки моего времени http://az.lib.ru/l/lorer_n_i/text_1867_zapiski.shtml

[22]Опелото било извършено. Тази напълно детективска история е описана в статията Тайното опело на гроба на Л. Н. Толстой на 12 декември 1912 г. // Нева 2008, № 9

[23]Цит. по: Игумен Никон (Воробьев). Нам оставлено покаяние. Письма. М., 1997, с. 288.

[24]См. Максимович К. А. „Малая Книга“ Никона Черногорца — новый источник по истории Восточной Церкви // Вестник ПСТГУ. Серия Богословие. Философия. 2008. Вып. 4.

[25]Мансветов И. Д. О постах православной восточной Церкви.

[26]Преп. Феодосий Печерский. Послание князю Изяславу о неделе // Библиотека литературы Древней Руси, т. 1. Спб., 1997, с. 447.

[27]Иероним. Послание 39. Маркеллу // Творения ч. 1. Киев, 1893, с. 215.

[28]http://www.pravpost.org.ua/page.php?id=198 

[29]https://www.roscosmos.ru/12093/

[30] Епископ Порфирий Успенский. Книга бытия моего, т. 3. Спб., 1896, с. 102 (запис от 20 окт. 1846 г.). За този запис виж: Сырку П. Описание бумаг епископа Порфирия Успенского, пожертвованных им в Императорскую академию наук по завещанию. Спб., 1891, с. 90-91.

[31] Phot. Bibl. Cod. 227 // PG. Vol. 103.

[32] Виж статията Учение о церковной икономии в трактате свт. Евлогия, Патриарха Александрийского (581–608), http://www.bogoslov.ru/text/1598312.html

[33] Въпреки законодателната забрана за обработване на лични данни без писмено съгласие на субекта на лични данни много епархии в РПЦ събират от своите свещеници подробна информация за родители, братя, сестри, военна служба, материално положение, здравословно състояние, изповедник, данни за дарителите и т.н. https://diak-kuraev.livejournal.com/752264.html?page=4 и https://diak-kuraev.livejournal.com/1024765.html




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org