BG | RU

АЛЕКСАНДЪР ШМЕМАН: ОТЕЦ И УЧИТЕЛ НА ЦЪРКВАТА

2021-09-18 16:36:24, Свещ. Майкъл Плекън

  

Църквата никога не е толкова присъстваща в света, нито толкова „полезна“ за света, колкото когато е напълно свободна от него – свободна не само „външно“, т. е. независима от неговите структури и господства, а също – и главно – вътрешно, т.е. свободна от своята собствена духовна капитулация пред неговите ценности и съкровища.[1]

„Свободният в Христа човек – човек, изпълнен с радост“

На тринадесетия ден от декември Православната църква в Америка чества първия канонизиран православен светец на Северна Америка[2] – св. Герман (1751–1836[3]): монаха мисионер от остров Спрус, Аляска. Странник и бунтовна фигура като никого другиго, в продължение на над четири десетилетия св. Герман насажда Църквата сред алеутите – с молитва, със служение на страдащите и с личната си святост. С любов към Бога и своите ближни – алеути, той принася добро свидетелство, независимо от противодействието от страна на Руско-американската търговска компания[4] и без осезаема помощ от своя роден манастир „Валаам“ или от църквата майка в Русия. Един ред измежду малкото останало след него писмено наследство обикновено присъства на неговите икони, за да резюмира целия негов живот и святост: „… от този ден нататък, от този час, от тази минута обичай Бога повече от всичко…“.

На провъзгласяването на канонизацията на св. Герман в Аляска в 1970 г. присъства и един друг православен имигрант, който е превърнал Америка в свой втори дом и който е допринесъл много, за да се стигне до тази канонизация. Пресаден в Ню Йорк от руската диаспора в Париж, към края на двадесетото столетие о. Александър Шмеман ще се превърне в не по-малко дълбоко църковна личност, в също такъв странник и бунтовна фигура, какъвто е бил и св. Герман Аляски.[5] На 13 декември 1993 г.[6] – празника на св. Герман – се навършват десет години от преставянето в Господа на о. Александър.[7]

Учител и отец на Църквата, изследовател на богослужението, декан на семинария, за епископите – богослов, литературен критик и свещеник, о. Александър е икуменично признат заради многообразните свои приноси. И неговият глас продължава да се чува – заедно с гласовете на Ив Конгар, Жан Даниелу, Луи Буйе и о. Георги Флоровски – хората, които са го формирали. Той обаче е дал много повече от само „православната позиция“ по литургическите въпроси. Единственият по рода си дар на о. Александър Шмеман към вселенската Църква е възстановеното от него фундаментално място на самото основание за съществуването на Църквата, на корените на нейния живот, нейната мисия и нейния начин на изразяване – в богослужението, и най-вече в отслужването на св. Евхаристия.[8] В същото време онова, което той постигна, не беше нищо по-малко от едно възстановяване на еклисиологията и обновяване на църковния живот. В своето изкусно интерпретиране на разнообразните съвременни „редукции“ на Църквата о. Александър успя да разкрие същностната идентичност на Църквата, до голяма степен наподобявайки православния богослов на деветнадесетото столетие Алексей Хомяков и следвайки водителството на своя собствен учител – „евхаристийната еклисиология“ на о. Николай Афанасиев.[9]

Независимо обаче от преследването на живота в Царството Божие, в Църквата и в богослужението, о. Александър никога не изостави света на литературата, политиката и културата, на обществото и историческия процес.[10] Най-много от всичко друго неговото проницателно разбиране за света, лекотата, с която той стоеше насред него – независимо дали в Париж или в Ню Йорк, прочувственото му наслаждаване на добрите неща в този живот – всичко това беше дълбоко вкоренено в триединството на стълбовете на неговото богословие и още повече – на неговата собствена вяра и святост: творение – грехопадение – изкупление.[11]

Да бъде слушан о. Александър означаваше човек да бъде удивително разтърсен от богатството на неговата хуманитарна ерудиция. Независимо че онова, което е по-добре познато, е неговата работа като историк на богослужението, впечатляваща е работата му и в други области като неговите коментари върху историята на учението на вярата, върху монашеството и схизмата, а извън църковните теми – върху историята на съвременните политически движения.[12] От огромен интерес и наслада за мене – обучения при Питър Бъргър в социологията на знанието и на религията – са изкусните прочити на о. Шмеман на структурите, движенията и мисленето на Модерността.[13] Повече от тридесет години назад той предложи един необичаен контрапрочит на американското общество, както и на мястото (или на отсъствието на място) в него за една общност на вярата и за нейното предание. Тези перспективи върху модерния американски секуларизъм, върху неговото толериране на многообразието, прагматизма и подтика към конформизъм, по-късно се съединиха с опита на о. Александър от социалните и културните промени през 60-те и 70-те. Макар да не доживя да види крайното радикализиране на проблемите в Църквата през 80-те и 90-те, онова, което би го изненадало там, нямаше да бъде много.[14]

Учител на Преданието

О. Александър беше не само учен, а над всичко останало – учител. Преданието на Църквата, истината на Евангелието, славата на богослужението: всичко това беше вярно предавано – бихме могли да кажем инкарнационно въплътено и лично съобщавано – от него. Магнетофонните ленти със записи от неговите участия в молитвени събрания и конференции улавят убедителния стил на неговата проповед и преподаване.[15] Такива са и текстовете от Литургия и живот и Тържество на вярата – първия преведен том негови Неделни беседи за радио „Свобода“. Тези записани беседи са над три хиляди. Планирани са и още два тома с преводи на такива беседи, заедно с други избрани места от неговия труд върху смъртта и възкресението.[16]

Онези, които познаваха о. Александър, си спомнят неговите пастирски дарби като изповедник и духовен наставник. Наистина, неговата страст и вярност като свещеник на Църквата са видими във всяка роля, която той изпълняваше, било то с по-големи групи, на конференции, или с църковния народ, събран за богослужение, или с отделния човек, дошъл при него като при пастир. На неговото опело неговият колега и приятел Веселин Кесич убедително обобщи свещеническото свидетелство на о. Александър, принесено с неговия живот и особено с последното му боледуване:

Той беше човек, свободен в Христа; той беше човек, изпълнен с радост…“ Преподаде ни урок върху това как в страданието може да бъде проявена силата на вечния Бог. Урок върху силата в слабостта. Мои скъпи приятели, да научим този особен урок – за силата в слабостта – е фундаментална поука: това е Евангелието. Евангелието не е нищо друго, освен сила в слабостта. Този, Който беше разпнат в слабост, беше възкресен със силата на Бога.[17]

О. Шмеман беше далеч от това да е сантиментален или сълзлив. Благочестието му беше от жизнерадостен, а не от антикварен , стереотипен, формален вид. Той служеше на Църквата крайно енергично и практически на няколко позиции. От 1951 г. до смъртта си в 1983 г. преподаваше в Семинарията „Св. Владимир“, изпълнявайки през последните двадесет и една от тези години и длъжността на декан. В продължение на много години беше богословски съветник на Синода на епископите и човекът, който извърши подготовката по получаването на автокефален статут от Православната църква в Америка през 1970 г. Работеше като богослов с Постоянната конференция на православните епископи в Америка (SCOBA[18]), както и към различни местни и чуждестранни междуправославни групи, занимаващи се с проблемите на богословското образование и на работата с младежта. Подпомагаше St. Vladimir’s Theological Quarterly[19] и създаде ежегодния богословски лекционен цикъл в Семинарията. Мисията на St. Vladimir’s Press дължи много на неговите образователни идеали по отношение на цялата Църква и на света. При все това налага се да кажем, че приживе о. Александър често се сблъскваше и с остра съпротива и дори с отхвърляне от духовните ръководители на своята църква. След смъртта му неговата работа беше колкото помнена с нежност и вслушване, толкова и преднамерено пренебрегвана или опровергавана, и то вътре в неговата собствена църковна общност.

О. Александър беше също и активен преподавател и учен и извън православието. Той работеше в няколко от комисиите на Световния съвет на църквите и беше участник в работата на немалко групи за богословски диалог, изнасяйки множество доклади пред техните конференции. Допринасяше със свои статии и към международни списания и научни сборници. Беше и сред подписалите Хартфордската декларация от 1975 г., като подготви един проникновен очерк за сборника, предложил интерпретации на целта на тази декларация.[20]

Независимо от огромната си заетост той беше в състояние да напише значителен корпус от съчинения. Повечето от това обаче е публикувано в малки списания или остава непубликувано. Още с първите си есета, публикувани в списания на руската православна диаспора от края на 40-те и началото на 50-те години, той се залавя с такива въпроси като централното място на Пасха – празника на Христовото Възкресение, богослужението като сърце на Църквата, Църквата като нещо повече от институционални структури, догматически и канонически формулировки и национални (етнически) сдружения.[21] Първите му английски статии пък от средата на 50-те години започват с празничния кръг на богослужебната година на Църквата, като акцентират върху евхаристийната природа на Църквата, както и върху самата Евхаристия: като Тайнството на Църквата.[22] Неговото важно църковно-историческо изследване се появява за първи път на руски език в 1954 г., а през 1963 г. – и в превод на английски: The Historical Road of Eastern Orthodoxy.[23] Този труд все още продължава да е пренебрегван в полза на литургическите му съчинения, но при все това той е богат на детайли от историческия живот на Църквата, които са решаващи за – макар и обичайно не експлицитно изведени в – неговите по-късни еклисиологически изследвания като събраните в Църква, свят, мисия (1979)[24] и в посмъртния сборник Liturgy and Tradition (1990 г.). Критичното разглеждане от о. Шмеман на Типикона и на реда (ordo) или „облика“ на богослужението е съдържанието на неговото Въведение в литургическото богословие.[25] Това съчинение остава един важен ранен израз на неговото централно учение за богослужението като живот на Църквата, за ordo като нейно самоотъждествяване и за Литургията като освещаване на времето и на живота на християнина. В съчиненията на о. Александър Шмеман можем не само да прочетем имената на хора като Конгар, Буйе, Даниелу, Русо[26], Дикс, Кулман, Брилиот[27], Боте, Каброл, Баумщарк, Касел, Флоровски и особено о. Афанасиев, но и да забележим тяхното влияние върху неговото богословие. От поразителна значимост е неговото привличане от един от неговите по-слабо известни учители: архим. Киприан (Керн), отправил остри критики към загубата на евхаристийна църковност, случила се в столетията на засилена набожност и актове на благочестивост, на индивидуализъм и еклисиален прагматизъм.[28] След години в изключително важните си статии от поредицата „Проблеми на православието в Америка“[29] о. Александър ще разпростре оценката на своя учител не само върху този литургически упадък, но и върху кризата на еклисиологията.

Светът като тайнство, богослужението като живот

О. Александър беше рядко проницателен критик, но също така и последователно утвърждаваше същностното, което се отнася до Църквата. Най-добрият пример за това са неговите книги, посветени на главните тайнства: От вода и Дух и Евхаристията.[30] В тях ни е предоставена същинската сърцевина на неговото учение, която е изразена също така и в превърналата се в най-добре позната и най-четена негова книга: За живота на света.[31] Тук богослужението е представено не като само едно от нещата, които Църквата върши, не просто някакви постановени в нея исторически, колоритни и символически ритуали, а като самото присъствие на Бога сред Неговия народ и възхождане на този Божи народ към Царството небесно. В учението на о. Александър класическият принцип остава или в своята по-обичайна версия – lex orandi, lex credendi, или в по-прецизното изразяване на Проспер от Аквитания: (ut) legem credenda lex statuat supplicandi („правилото на молитвата е правило на вярата“).[32] В богослужението са осветени целият ден, цялата нощ, годината – цялото време. И цялата дейност на човека трябва да бъде преобразена: работа и забава, хранене и сън. Всяка точка от човешкия живот е момент, в който Бог ни спасява и връща обратно: от нашето погребване и възкресяване в Кръщението към миропомазването или подпечатването, към християнския брак, към помазването на болния, към погребването на християнина. В богослужението на Църквата и с ръкоположеното свещенство целият човешки живот и най-вече материалните неща – хлябът, виното, елеят, водата, думите и докосванията – са насочени обратно към онова, за което са били предназначени: добро – в Божиите очи[33], а в случая с човечеството – самия негов образ и подобие. Следствията от този живот на Бога и с Бога в богослужението са ясни. Времето става самото тайнство на бъдещия век, есхатологична икона на Божието дело на спасяването и възстановяването на Неговото паднало творение.[34] Оттук и мисията на Църквата: да бъде свидетел (μάρτυς) на тези неща, да проповядва Евангелието на всички, да кръсти всички, ще рече, да събере всички в себе си, в Божието царство. О. Александър непрекъснато подчертава пасхалната или възкресна природа на Църквата, на богослужението и на християнското живеене – една ослепителна реализация, вътре в опита на Православната църква, илюстрирана от множество свети жени и мъже дори и в нашето съвремие: хора като Герман Аляски, Серафим Саровски или Мария (Скобцова).[35]

В тези книги о. Александър проследява най-внимателно богослужението, особено Евхаристията, като шествие, пътуване на Божия народ към Царството Божие. Формата на всяко богослужебно последование, богослужебните жестове, текстове и употребявани предмети – всичко това е изследвано не за метафори или символни значения, с каквито те са били натоварени от литургистите от миналото, а за тяхната преобразяваща сила и провъзгласяване пред богослужебното събрание, пред всеки отделен християнин и пред онези, които биха могли да влязат в служещата Богу общност. Този мисионерски тласък на богослужението, който наистина представлява мисионерската обосновка на Църквата, преминава през тези кардинални книги и просмуква цялото учение на о. Александър, в поразително противоречие с всички тези, които биха разкритикували Православната и другите литургични църкви и биха ги обвинили в някаква самозатвореност и объркани приоритети.[36] Франк Сен[37] повтаря о. Александър Шмеман, когато предлага своята най-нова и приятно изненадваща оценка за главния и традиционен църковен начин за евангелизация: богослужението.[38]

В своето посмъртно издадено съчинение Евхаристията: Тайнството на Царството (на руски през 1984 г.; френско издание – 1985 г.; английско издание – 1987 г.) о. Шмеман разкрива едно широко, католично разбиране за богослужението в съзерцаване на всеки сакраментален елемент от евхаристийното последование. Той ни разкрива Евхаристията като парадигматична форма за богослужението, а практически и за Църквата. Защото в Евхаристията Църквата е събрана от Светия Дух, за да влезе, да се възвиси към Царството – с четене, пеене, проповядване и слушане на Словото, с молитва за всички и с принасяне в единство на хляба, на чашата и на самите нас – в благодарене и възпоменание, бивайки по този начин съединена с Господа и всеки един с другиго в св. Причастие, което е Тялото и Кръвта на Христос, Негов живот във, със и за живота на света.

Възгледът на о. Александър за Евхаристията и за цялото богослужение не се носи свободно, като своеобразна експертност в богослужението, разбирано като просто един аспект на християнската вяра и живот, редом до други, равностойни или дори по-важни техни компоненти. В почти всичко от написаното от него той прецизира връзките между богослужението и вярата и живота – за Църквата, за света и за мисията. Фундаментите, корените на тези връзки лежат в трите „момента“ от историята на спасението, които о. Александър постоянно проповядва. В доклад, изнесен точно една година преди смъртта си, той изразява тези три „акламации“ на вярата с особена сила:

Първо, Бог е сътворил света… Да претендираме, че ние сме Божие творение, означава да твърдим, че Божият глас постоянно говори вътре в нас и ни казва „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“ (Бит. 1:31). Отците настояват, че дори и дяволът е добър по природа и е зъл само поради злоупотребата със своята свободна воля. След това идва вторият елемент, неотделим от първия: този свят е паднал – паднал е в своята пълнота – превърнал се е царство на княза на този свят. Пуританският възглед за света, толкова широко разпространен в американското общество, в което аз живея, приема, че доматеният сок е винаги добър, а алкохолът винаги е лош – значи доматеният сок не е паднал. По подобен начин телевизионните реклами ни казват: „млякото е натурално“ – с други думи, не е паднало. В действителност обаче доматеният сок и млякото са също толкова част от падналия свят, колкото и всичко останало. Всичко е сътворено добро – и всичко е паднало – и накрая, това е нашата трета, „фундаментална акламация“ – че всичко е изкупено. Изкупено е с Въплъщението, Кръста, Възкресението и Възнесението на Христос и чрез дара на Светия Дух на Петдесетница. Такава е интуицията, която ние получаваме от Бога с благодарност и радост – нашето виждане за света като сътворен, паднал и изкупен. Ето тук е нашият богословски дневен ред, нашият ключ към всички проблеми, които днес тревожат света.[39]

Този богословски възглед е проникнат от сериозност, страст, дори добър хумор и най-много от всичко, радост. И действително, в непосредствено последвалите този откъс параграфи о. Александър подчертава евангелската радост, която толкова често липсва в богословието и в църковния живот. И все пак тук има и изключителна проницателност, защото вероятно най-широко разпространената ерес в нашите дни от гледната точка на човечеството е изкусно описана и отхвърлена, използвайки езика на нашия тукашен свят: алкохола, млякото и доматения сок, а на други места из съчиненията на о. Александър – в американските образи на благосъстоянието, мощта и удоволствието: небостъргачите, световните изложения, големите автомобили, бифтеците и коктейлите. Тук ни е открита арогантността на нашите решения за това какво е натурално и добро, противопоставено на онова, което ние, с морална и политическа коректност, дефинираме като зло. Ето тази човешка селективност, противопоставена на Бога, о. Шмеман идентифицира като тъкмо този вид религиозност, който не само се толерира от нашето секуларно по същността си общество, но дори се препоръчва от него. Несъмнено това е точно тази антропоморфна и антропоцентрична религия, която е имал в ума си и Фойербах. Тази религия обаче не е „традиционната“, т.е. богооткровената дадена ни свише вяра на Църквата, Писанието и богослужението. Това е нашият начин, не Божият.

Усилието на о. Александър, както той често говори, използвайки езика на св. Йоан Богослов, е да „изпитва духовете“ на културата, да научава дали те са от Бога. Тази остра критичност към етоса както на Църквата, така и на света, при него се съпровожда винаги от базисната проповед (κήρυγμα) за сътворяването, падението и изкуплението. Казано по друг начин, о. Александър е виждал – също както правят и отците на Църквата – не само Евхаристията, но още и Църквата, и света като тайнство:

… в първите глави от кн. Битие ние намираме открита заявка за този светотайнствен характер на света. Бог е сътворил света, сетне е сътворил и човека и е дал света на хората – да ядат и да пият. Светът е бил Божият дар за нас, съществувал не сам заради себе си, а за да бъде преобразен, да се превърне в живот и така да бъде принесен обратно, като човешки дар за Бога… Появил се обаче грехът, рушейки първоначалното единство, и това не е било просто въпрос на нарушени правила, а по-скоро загуба на визията, отказ от тайнството. Падналите в греха човеци са виждали света като нещо, което е секуларно и профанно, а религията – като нещо напълно отделено, частно, отдалечено и „духовно“. Светотайнственият смисъл на света е бил изгубен. Човекът забравил онова свещенство, което е било целта и смисълът на неговия живот. И започнал да гледа на себе си като на умиращ организъм в една студена, чужда за него вселена… И така, Евхаристията не е просто нашият начин да се освобождаваме от своя дълг да благодарим на Бога, макар че е и това. Евхаристията не е просто едно от възможните наши отношения с Бога. По-скоро тя е единственото възможно удържане едновременно – в един момент, в едно действие – на цялата истина и за Бога, и за човека. Тя е тайнството на грешния и страдащ свят, на почернялото небе и умиращия в мъчения Човек, само че тя е и тайнството на промяната, на Неговото Преображение и Възкресение, на Неговото Царство. От една страна, ние поглеждаме назад, отдавайки нашата благодарност просто за доброкачествеността на Божия дар към нас, а, от друга, гледаме напред, есхатологично – към окончателното поправяне и преобразяване на този дар, към неговото окончателно усъвършенстване в Христа.[40]

Тайнството едва ли е само религиозна служба, нито дори само „начин за действие на благодатта“. Тайнството е и преобразяването на всяка личност, на хората и на цялото творение от Христос, чрез Светия Дух, в Църквата – към славата на Отца. Правилото на молитвата е правило на вярата. Продължаващата смърт на грехопадналото човечество е постоянно потъпквана от смъртта и възкръсването на Христос в богослужението. Нито едно ъгълче от живота не е пренебрегнато, нито един аспект на човешката природа не е спестен. Всичко е докоснато от Христос.

В света на Въплъщението не остава нищо „неутрално“, нищо не може да бъде взето от Сина Човешки.[41]

Против света, за света

О. Александър беше, ако не друго, истински отец и учител на Църквата и на общението с Бога в Църквата: богослужението. Никога обаче от неговия поглед не убягваше и светът. Наистина, именно в неговия анализ на обществото и културата на Америка през втората половина на двадесетото столетие, в строгата му критика към безбройните „редукции“ на Църквата в него, капитулации вместо стълкновения с него и накрая в неговата визия за това какво Църквата би могла да представлява, най-силно се проявяваше това, че той беше „човек, свободен в Христа, човек, изпълнен с радост“. В това отношение той беше най-контракултурен, най-застрашителен и най-подривен, и той остава такъв!

В своята оценка за съвременното американско общество и култура о. Александър употребяваше често експлоатирания термин „секуларизъм“, само че в едно характерно значение.[42] Тази секуларна култура по никакъв начин не е лишена от религия и човек би предположил, че същински антирелигиозни сантименти биха могли да се открият само в елитните кръгове. Точно обратно, секуларна и – някой би добавил – разнородна Америка е наводнена от религиозност, но много от религиозните традиции и техните общности, за да не споменаваме изолираните „духовни“ хора, са силно, агресивно самозатворени и автономни. Религията трябва да съответства на ценностите, на етоса и на темпа на живот на американците. Тя трябва да се грижи за техните нужди, да ги утешава, да ги насърчава и изобщо да обезпечава всичко онова, което нейните консуматори изискват или очакват. В жаргона на 90-те години позитивната и просветена религия е политически и културно „коректна“ – и това може да бъде в либерални или в консервативни, в либерационистки и във фундаменталистки или дори други категории: градска, малцинствена, на средната класа или фамилна религия.

Говорейки за своята Православна църква, но имплицитно и за останалите църкви, о. Александър се изказва против случващата се тотална капитулация, отстъпването пред американския секуларизъм и приемливите за този секуларизъм форми на религиозна вяра и поведение. И той каталогизира редица такива „редукции“: на енорията – до едно събиращо средства доброволческо сдружение с възможно силно етнически или класови корени; на богослужението – до едно „неделно“ християнство, християнство за час-час и нещо, което вдъхновява и дори „забавлява“ редовните енориаши и привлича нови такива; на свещеника – до административен изпълнител и професионален помощник; на църковната принадлежност – до минималното изискване за даване и приемане на Причастие; на духовната идентичност и духовното здраве на енорията – до програми за увеличаване на броя на членовете, а оттам и на доларите; на Божия дом – до комплекс от здания за разнообразни църковни активизми; на общението (κοινωνία) – до етоса на „чувството за сплотеност“ или на „семейството“.[43] Всички тези „редукции“ и останалите като тях са трудно преодолими обществени реалности. Както през 1964–1965 г., когато о. Александър пише серията статии „Проблеми на православието в Америка“, така и сега много от тези характеристики биха конституирали „здравата“, „приятната“ „успешна“ енория, при което същите и подобни описания ще са приложими и към нейния пастир. Всекидневните утринни и вечерни молитви, празниците, падащи се в работни дни или през лятото, и дори късчета от Страстната седмица: всичко това се вижда „невъзможно“ за посещаване от обикновения американец или поне да му бъде отдадена почит у дома. И ако преди три десетилетия о. Александър е бил ужасен от опасността богослужебният живот да бъде сведен единствено до неделния ден, то днес като правило за невъзможни се смятат вече и неделните дни, особено лятното време, празниците, които се падат през уикенда, пред- и следпразничните уикенди и „заетите“ пролетни уикенди!

Не е изненадващо, че в тези „редукции“ на капитулацията, които изглеждат така чувствителни от гледна точка на нуждите и начина на живот на членовете на църковните общини, е налице пълна редукция, прекратяване на личностното измерение, на личния характер на християнската вяра. Разбира се, християнството не е ограничено до личното спасение. Евангелието трябва да се проповядва навсякъде. Кръщението и Евхаристията – празникът на Царството са „за живота на света“. При все това дори вътре в църковната общност и в нейното богослужение

… спасението на света се анонсира и поверява на всеки човек, превръща се в личностно призвание и отговорност и в крайна сметка започва да зависи от всеки човек… Целият свят е даден – по единствен по рода си начин – на всекиго и по този начин той бива или „спасен“, или „загиващ“ във всекиго. По този начин светът бива спасен във всеки светец и изцяло спасен в единствената изцяло осъществена Личност: Иисус Христос.[44]

Мъченичеството: борбата на отделния човек

Така, „решенията“ на проблемите на Църквата – на литургическия, каноническия (или структурен) и духовния проблем – било то в Православната църква в Америка на о. Александър, или други църкви, се оказват в един провокиращ сблъсък с господстващата мъдрост на Църквата. Наистина, неговият призив към „въцърковяване“, преобразяване, реинтегриране в църковната общност, превръщане отново – по думите на бл. Августин – в онова, което получаваме, е гибелен за стратегиите на движението за църковен растеж и за всяка друга движена от пазара тактика на ръководствата на националните църкви за разширяване на членската маса и на постъпленията.[45] О. Шмеман насочва вниманието към необходимостта от възстановяване на действителното пастирско ръководство: както на епископите, така и на свещениците, което може да стане реалност при възстановяване на баптизмалната и евхаристийната природа на християнския живот, при завръщане на евхаристийното богослужение и всекидневната молитва в самата сърцевина на човешкия живот. Абсолютният приоритет на мястото и на любовта трябва да бъде за Светинята, в която ние имаме общение с Бога и един с другиго (communio sanctorum).[46] В тези статии о. Александър изяснява, че клириците са не само жертви, но и принципните виновници за многото „редукции“ в живота на Църквата. За епископите и енорийските свещеници, като духовни водачи, а и за всички кръстени, истинското изправяне срещу кризата не се заключава в каквато и да било програма, стратегия или научен проект, произведени от експерти, служители на ръководните органи на църквите или дори от самите епископи. Фундаменталното възстановяване на сакраменталното тържество и на самото живеене – „въцърковяването“, за което говори о. Александър, представлява в своите корени лична среща, лично възприемане на Евангелието и лично възправяне против себе си, ближния (дори и в Църквата) и света. О. Шмеман отбелязва, че неговото споменаване на мъченици – една шокираща в Америка мисъл – не е риторическо красноречие:

Защото, ако възприемаме християнството сериозно, било то само за минута, ние знаем с увереност, че мъченичеството – или онова, което Евангелието описва като тесния път, – е абсолютно съществена и неизбежна част от християнския живот. А е тесен път точно защото то винаги е конфликт с „пътищата“ на „този свят“. От самото начало да станеш и да останеш християнин означава тези две неща: първо, освобождаване от света, ще рече от всяка „редукция“ на човека, защото това винаги е било значението на християнските ритуали на посвещаването. Човекът бива освободен в Христа затова, защото Христос е отвъд и над всички „култури“, отвъд и над всички редукции. Така освобождаването ще означава реална възможност „този свят“ да бъде видян в Христа, както и да бъде избран християнският „начин на живот“. На второ място, християнството винаги е означавало противопоставяне на и борба със света – една борба, нека отново подчертая това – която е главно, ако не и изключително, лична борба, т.е. вътрешна – борба със „стария човек“ в мене, с моята собствена „редукция“, моето лично свеждане до „този свят“. Не може да има какъвто и да било християнски живот без мъченичество и без аскетизъм: термин, който, фундаментално, не означава нищо друго освен живот в съсредоточени усилия и борба.[47]

Църквата: мисия за живота на света

Да чуем от православен богослов подобно убеждение относно личното обръщане и преобразяване в сърцето на християнския живот и в Църквата е вероятно слисващо. И все пак тук учението на о. Александър е съвършено противоположно на и подривно по отношение на утвърдилите се лъжливи идеи за Църквата в собствената му православна общност и отвъд нея – във всички други църкви. В своето църковно учение о. Александър е революционен именно защото той е толкова радикален, толкова верен на автентичните корени, на Преданието. Той непреклонно утвърждаваше съборността и йерархичността на Църквата, противопоставени едновременно както на господството на клира, така и на изискванията на миряните за контрол, едновременно и на антиинституционалните, и на антиклерикалните тенденции.[48] Против моделите на представителната демокрация и на клерикалната автокрация той извеждаше на преден план библейската и литургическа икона или модел за църковен живот, а именно единството в многообразието и личните различавания в Светата Троица. Отец, Син и Свети Дух показват единството на личности в послушна, покорна и жертвена любов: на Сина към Отца и към човечеството, на Отца – към Сина, и на Светия Дух – към света. Божествената Троица е една, но и три уникални личности, съединени помежду си, послушни една на друга и даряващи живот – в любов. Така че клерикализмът (бихме добавили – инклузивизма), както и всяка друга редукция на живота на Църквата до какъвто и да било политико-социален модел, са нелегитимни и деструктивни за църковния живот. На подобни неуместни и антицърковни редукции са способни както клириците, така и миряните.[49] Клириците могат да бъдат редуцирани до избирани, наемни чиновници, или сами да редуцират себе си до религиозни тирани. Нито едно от двете обаче не е тяхното същинско пастирско служение по отношение на паството. Миряните могат да бъдат редуцирани до хора, които намират средства, които са администратори, социални активисти или пасивно плащащи своите такси членове на своеобразна доброволческа организация, или дори просто до политическа избирателна колегия, функционираща на принципа на вота на мнозинството. В нито една от тези си редукции обаче те не биха се утвърдили като онзи Божи народ и избран род, царствено свещенство и свят народ, който е бил призован от тъмнината в чудната Божия светлина (1 Петр. 2:9).

Във връзка с постоянната тенденция на Запад (както и на Изток) Църквата да бъде превръщана в някакво нещо – в авторитет или във външна реалност, която е друга, а значи и чужда за нас, о. Александър цитира изкусния, макар и слабо познат богослов мирянин от деветнадесетото столетие Хомяков.[50] От това разкъсване на църковното общение, това развъплъщаване, това „опредметяване“ бързо произлиза и фрагментирането на тялото вече политически – на „ние“ и „те“, клир и миряни или други, по-съвременни вариации, базирани на пол, сексуалност, етническа принадлежност и подобни категории от социокултурен характер, които о. Шмеман не е прецизирал, но които и сами лесно можем да си представим. В тези редукции личностната, светотайнствената природа на Църквата е унищожена с лекота.

В американското общество и култура, в нашето време, по ясен и драматичен начин Църквата бива редуцирана, редом с всичко останало, и до някаква агенция по въпросите на справедливостта, до експеримент в прилагането на положителни идеали за действие, до институция, отчаяно опитваща се да привлича и задържа свои членове и да увеличава приходите си с помощта на каквито и да било стратегии, стига само те да са ефективни. Думите и действията вече няма нужда да са „богоприлични“. За съжаление това е факт навсякъде, из всички църкви.[51] Несъмнено много от нашата редукция на Църквата днес все още не се е било проявило в последните години от живота на о. Александър, макар че принципно неговата атака срещу църковната редукция обхваща и нейните най-нови форми. Несъмнено е също, че в своето разбиране за личната среща, за мъченичеството и аскетизма, за личното обръщане, личното преображение и борба, той се придържа към богочовешката, инкарнационна и наистина сакраментална идентичност на Църквата. В една своя студия от 1961 г. о. Александър убедително показва Църквата като именно това богочовешко общение.[52] Като цяло – аргументира той – Църквата представлява Тайнство на Царството, „пълнота“ на Бога тук и сега, „пасха“ или преминаване: чрез Кръщението и Евхаристията – към Царството.[53] В същото време Църквата е „увеличаване и растеж във вярата и любовта, в познанието и в общението (κοινωνία)“.[54] По този начин Църквата е още и „човешки отговор на божествения дар, негово приемане и усвояване от отделния човек и цялото човечеството“.[55] Като такава Църквата трябва да бъде винаги едновременно и „богоцентрична“[56], и „човеко- или светоцентрична“. И Църквата редуцира, изопачава самата себе си, в случай че се превръща само в едното или само в другото – в случай че в нея богоцентричността бива пожертвана в полза на антропоцентричността или обратно, в случай че молитвата бива отхвърлена в полза на праксиса, орто-доксията (правилното богопочитание) – субординирана спрямо орто-праксията (делата на милостта; буквално „право-действието“). По същия начин редукция е и фетишистката обсесия от указания, правила, второстепенни моменти от учението на вярата и ритуала – замяна на целта със средствата, идолопоклонство пред съботата – на мястото на истинното служение на Бога и ближния. Това, което о. Александър е написал преди три десетилетия главно относно Православната църква, остава прозорливо, провокативно и необходимо и за източните, и за западните църкви в Америка днес:

Църквата – Тайнството на Христос, не е „религиозно“ общество от обръщенци, нито е организация, предназначена да задоволява „религиозните“ нужди на човека. Църквата е нов живот и следователно тя изкупва целия живот, цялото съществуване на човека. И целият този живот е именно светът, в който и чрез който той живее. В човека Църквата спасява и изкупва света. Може да се каже, че „този свят“ бива спасяван и изкупван всеки път, когато човек отговаря на божествения дар, когато го приема и живее с него. Това не преобразява света в Царство Божие, нито обществото – в Църква. Онтологическата бездна между старото и новото остава непроменена и не може да бъде запълнена още в този „еон“. Царството предстои да дойде и Църквата не е от този свят. И все пак това Царство, което предстои да дойде, е вече тук, и Църквата е вече реализирана в този свят. И те са тук не само като „оповестяване“, а и в самата своя реалност, и чрез божествената любов (ἀγάπη) – която е техен плод – извършват постоянно същото това светотайнствено преобразяване на старото в ново, правят възможно реалното действие, реалното „дело“ в този свят.[57]

Личното мъченичество на о. Александър, неговото лично свидетелство и аскетична борба като отец и учител на Църквата се състояха в това вярно да удържа заедно цялото и святото общение на Църквата, богослужението, света и мисията. Това той учеше, това проповядваше и това живееше, и затова заслужава не само да бъде помнен, но да бъде и слушан от нас като един pater et doctor Ecclesiae. Независимо какво ще донесе бъдещето за църквите, за регистрите с броя на техните членове, за техните бюджети и програми, за това колко дълго ще продължи съществуването им като разделени деноминации вместо като истински общности в общение, онова, което о. Александър учеше и живееше, беше истината за Църквата. Той даде ясно да се разбере, че независимо от това колко ужасни могат да бъдат редукциите и бездните, истината за Църквата като Божи живот може (и трябва) да бъде говорена и живяна. Той обаче настояваше, че това може да се прави само в светинята и в живота на светостта: в богослужението, молитвата, делата на любовта – лично, конкретно, от всеки християнин. Накрая, о. Александър подражава и илюстрира живота на толкова много светци преди себе си: Герман Аляски, Серафим Саровски, Киркегор[58], Йоан XXIII,[59] Томас Мъртън.[60] Посветеността на о. Александър на Царството, истински присъстващо в обикновеното и всекидневното, потвърди истината за неговото учение, истината за Христос и за Неговото Евангелие, което е винаги бунтарско, революционно, но и винаги е изпълнено с радост и мир: за отделния човек и за света.

Християнин е този, който във всичко открива Христос и се радва в Него. И тази радост преобразява всичките му човешки планове и програми, решения и действия и прави мисията му тайнство на завръщането на света при Оня, Който е Животът на света.[61]

Превод от английски: Борис Маринов

 

 

[1]Schmemann, A. „The World in Orthodox Thought and Experience“ – In: Church, World, Mission:Reflections on Orthodoxy in the West, Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press [нататък – SVSP], 1979, p. 84.

[2]OrthodoxChurchinAmerica (OCA); денят 13 (25) декември е смятан за дата на преставянето на св. Герман; в богослужебния календар неговият празник е посочен на датата 27 юли (9 август) – деня на църковната прослава на св. Герман Аляски от ПЦА през 1970 г. Б.пр.

[3] В оригиналния текст годините на живота на св. Герман са посочени като „1856–1817“ г. Б.пр.

[4] Российско-Американская компания (РАК; пълно наименование: „Под высочайшим Его Императорского Величества покровительством Российская-Американская Компания“) – колониална търговска компания, утвърдена с указ на имп. Павел Iот 8 (19) юли 1799 г.; след продажбата на Аляска от Руската империя на САЩ през 1867 г. прекратява дейността си. Б.пр.

[5] За разбирането на личността на о. Александър Шмеман и на великия духовен дар на неговите трудове съм задължен на моя брат в Христа о. Алексей Виноградов, свещеник в православната църква „Св. Григорий Богослов“ в Уапингърс Фолс, щата Ню Йорк. О. Александър е бил учител, изповедник, приятел и роднина по женитба на о. Алексей. Настоящият очерк е посветен на вечната памет на о. Александър в Църквата, с благодарност към о. Алексей, който съхранява тази памет като живо предание.

[6] Макар и публикуван през 1994 г., явно този текст е писан преди посочената дата, а по всяка вероятност и специално във връзка с нейното приближаване. Б.пр.

[7] Човек може само да размишлява над това „съвпадение“ – 13 декември 1973 г. беше пък „небесният рожден ден“ на друг отец и учител на Църквата: Артър Карл Пийпкорн, лутеранския еквивалент на о. Александър Шмеман – виж: TheChurch: SelectedWritingsofArthurCarlPiepkorn, ed. MichaelP. Plekon & WilliamS. Wiecher, Delhi, NY: ALPB, 1993.

[8] Сбирка с най-значимите очерци по тези теми виж в: LiturgyandTradition: TheologicalReflectionsofAlexanderSchmemann, ed. Thomas Fisch, Crestwood, NY: SVSP, 1990.

[9]Khomiakov, A. The Church is One, Seattle, WA: St. Nectarios Press, 1979; Idem – „On the Western Confessions of Faith“ – In: Ultimate Questions: An Anthology of Modern Russian Religious Thought, ed. Alexander Schmemann, Crestwood, NY: SVSP 1977, p. 31-69. Това, което е достъпно на английски език от о. Николай Афанасиев, е малко. Неговото важно съчинение Трапеза Господня (Париж, 1952 г.), макар и преведено в една защитена в Семинарията „Св. Владимир“ дисертация, още не е публикувано. Виж очерка „TheChurchWhichPresidesinLove“ – In: ThePrimacyofPeter, ed. JohnMeyendorff, Crestwood, NY: SVSP, 1992, p. 91-143; срв. Nicols, A. TheologyintheRussianDiaspora: Church, FathersandEucharistinNikolaiAfanasev (1893-1966), Cambridge: CambridgeUniversityPress, 1989.

[10] Виж например неговите приноси към изданието: AleksandrSolzhenitsyn: CriticalEssays, ed. John B. Dunlop, Richard Haugh, Alexis Klinoff, NY: Collier, 1979 –„On Solzhenitsyn“, p. 28-40; „A Lucid Love“, p. 382-393;и „Reflections on The Gulag Archipelago“, p. 515-526.

[11] В личните си дневници о. Александър нарича това „триединна интуиция“ – виж: Шмеман, А. Дневници (1973–1983), С.: Комунитас, 2011, с. 262, 264, 298, 417. Б.пр.

[12] Виж: The Historical Road of Eastern Orthodoxy, transl. by Lydia Kesich, Crestwood, NY: SVSP, 1966 (препечатано през 1977 г.). В допълнение към очерците за Александър Солженицин и сборника Ultimate Questions, който вече цитирахме, други примери могат да бъдат открити в библиографията, съставена от Пол Гарет – виж: St. Vladimir’s Theological Quarterly [нататък – SVTQ], 28, 1, 1984, p. 11-26. И все пак голяма част от неписаното от него и от неговите лекции по тези въпроси остава непубликувано.

[13] Виж: „Problems of Orthodoxy in America: III. The Spiritual Problem“ – In: SVTQ, 9, 4, 1965, p. 11-12; 171-193; „For the Life of the World“ и„Worship in a Secular Age“ – In: For the Life of the World: Sacraments and Orthodoxy, Crestwood, NY: SVSP 1973, p. 117-134;Church, World, Mission…, p. 7-24, 193-208. Относно трудовете на Питър Бъргър виж например: ARumorofAngels, NY: Anchor-Doubleday, 1990 (разширено издание); TheHereticalImperative, NY: Anchor-Doubleday, 1979; AFarGlory, NY: FreePress, 1992.

[14] Виж неговите проницателни коментари в „LiturgyandEschatology“ – лекция в памет на Николай Зернов, публикувана в: LiturgyandTradition, p. 89-100.

[15] Някои записи от конференции, посветени на св. Кръст, на Божията майка, на покръстването и духовната разсъдливост, са достъпни от „TheFatherAlexanderSchmemannBookstore“, POBox 1390, PlaceBonaventure, Montreal, Quebec, CanadaJ5A1H3.

[16]Liturgy and Life: Christian Development Through Liturgical Experienceи The Celebration of Faith – I Believe, The Church Year… Sermons, vols. 1 & 2, transl. by John A. Jillions, Crestwood, NY: SVSP, 1974, 1991, 1994. Книгата, посветена на смъртта и възкресението, се подготвя за публикуване от о. Алексей Виноградов в издателство SVSP.

[17]Kesich, V. „Freedom and Joy“ – In: SVTQ, 28, 1, 1984, p. 41-42.

[18]Standing Conference of Orthodox Bishops in America. Б.пр.

[19] Периодичното издание на Семинарията „Св. Владимир“. Б.пр.

[20] „The Ecumenical Agony“ – In: Church, World, Mission…, p. 193-208.

[21] Тези статии, написани от о. Шмеман на руски език в периода 1947–1953 г., виж на страници 11-13 от вече цитираната библиография на Пол Гарет.

[22] „Pentecost, the Feast of the Church“ – In: SVTQ, 1, 3-4, 1953, p. 38-42; „The Eucharist and the Doctrine of the Church“ – In: SVTQ, 2, 2, 1954, p. 7-12; „The Mystery of Easter“– In: SVTQ, 2, 3, 1954, p. 16-22; „The Sacrament of Baptism“ – In: The Word, 1, 1, 1957, p. 36-40, 47; „Liturgical Theology: Its Task and Method“ – In: SVTQ, 1, 4, 1957, p. 16-27.

[23] Превод на български: Шмеман, А. Историческият път на православието, С.: Омофор, 2009. Б.пр.

[24] Виж тук, бел. 1. Б.пр.

[25]Introduction to Liturgical Theology, transl. by Ashleigh E. Moorhouse, Crestwood, NY: SVSP2, 1975.

[26]DomOliverRousseau – бенедиктинец от манастира „Шеветон“ в Белгия, активна фигура на движението за литургически реформи в Римокатолическата църква. Б.пр.

[27] Yngve Torgny Brilioth (1891–1959) – епископ и богослов на Лутеранската църква на Швеция; за останалите имена, изредени тук, виж статията: Job (Getcha), archim. „FromMastertoDisciple: TheNotionof „LiturgicalTheology“ inFrKirpianKernandFrAlexanderSchmemann“ – In: SVTQ, 53, 2-3, 2009, p. 251-272, и обясненията в българския превод: Йов (Геча), архиеп. „От учител към ученик: понятието за „литургическо богословие“ при о. Киприан (Керн) и о. Александър Шмеман“ – В: Християнство и култура, 10 (157), 2020, с. 42-59. Б.пр.

[28] Киприан (Керн), архим. Евхаристия, Париж: YMCAPress, 1947,с. 27 (Въведение).

[29] „The Canonical Problem“ – In: SVTQ, 8, 1964, p. 67-85; „The Liturgical Problem“ – In: SVTQ, 8, 1964, p. 164-185; „The Spiritual Problem“ – In: SVTQ, 9, 1965, p. 171-193 и „The Underlying Question“ – In: Church, World, Mission…, p. 7-24.

[30]Of Water and Spiritи The Eucharist (Crestwood, NY: SVSP – 1974, 1988), второто от които е в превод на Paul Kachur. Също така о. Александър обобщаваше голяма част от своето литургическо учение във въведенията, които той пишеше за все още публикуваните издания на SVSPза службите на празничните дни.

На български: Шмеман, А. От вода и Дух, С.: Омофор 1997; Литургическо богословие, С.: Омофор 2013; второто заглавие обединява в едно издание две от съчиненията на о. Шмеман: Въведение в литургическото богословие и Евхаристията. Б.пр.

[31] На български: Шмеман, А. За живота на света, С.: Омофор 2004. Б.пр.

[32] Виж: Kavanagh, A. OnLiturgicalTheology, NY: Pueblo 1984, където са дадени съответните цитати от PL50, 555.

[33] Срв. Бит. 1:31. Б.пр.

[34]For the Life of the World, p. 65.

В българското издание – на с. 95. Б.пр.

[35] Виж: Little Russian Philokalia, vol. 1: „St. Seraphim of Sarov“, Platina, CA: St. Herman Press, 1991; 3rd ed., vol. 3: „St. Herman of Alaska“; Hackel, S. Pearl of Great Price: The Life of Maria Skobtsova, Crestwood, NY: SVSP 1980.

[36] Виж: „The Time of Mission“ – In: For the Life of the World, p. 17-66; „The Missionary Imperative“ – In: Church, World, Mission…, p. 209-216; „The Sacrament of the Faithful“ and „The Sacrament of Remembrance“ – In: The Eucharist, p. 81-100; 191-212. Виж също цялата книга LiturgyandLife

[37]FrankColvinSenn (р. 22 април 1943 г.) е пастор на Евангелската лутеранска църква в Америка и литургист. Б.пр.

[38]Senn, F. The Witness of the Worshipping Community, Mahwah, NJ: Paulist Press, 1993.

[39] „Liturgy and Eschatology“, p. 98-99.

[40] „The World as Sacrament“ – In: Church, World, Mission…, p. 223, 225.

[41] „The Missionary Imperative“ – Ibid., p. 223, 225.

[42] Виж вече посочените: „Problems of Orthodoxy in America: II. The Liturgical Problem“, p. 172-175; 183-185; „Problems of Orthodoxy in America: III. The Spiritual Problem“, р. 173-174; виж също „The World in Orthodox Thought and Experience“, p. 67-84.

[43]Ibid. – „The Liturgical Problem“, p. 164-169; 174-175; „The Spiritual Problem“, р. 171-173; 177-186.

[44]„The Spiritual Problem“, р. 178.

[45] Виж: „TheLiturgicalProblem“, p. 178; виж също моя очерк „Sola ecclesia: For the „Churching“ of the Church“ – In: Lutheran Forum, 24, 1, 1990, p. 14-17.

[46]„The Liturgical Problem“, p. 175-180; „The Spiritual Problem“, р. 186-193.

[47]„The Spiritual Problem“, р. 179-180.

[48] Виж: „Towards a Theology of Councils“ – In: Church, World, Mission…, p. 169-170; срв. Zizioulas, J. Being as Communion: Studies in Personhood and the Church, Crestwood, NY: SVSP, 1985.

В превод на български: „Към богословието на съборите“ – В: Шмеман, А. Неделни беседи и статии, С.: Комунитас, 2012 (второ издание – 2014 г.), с. 264-282 (посочените страници са по второто издание); Зизиулас, И. Д. Битието като общение: Изследвания върху личностността и Църквата, С.: Комунитас, 2013.

[49] „Towards a Theology of Councils“, p. 164, 170-178.

[50] „Freedom in the Church“ – In: Church, World, Mission…, p. 182-185.

[51] Относно методистите виж: „ThePublicChurch“ – In: Bellah, R., R. Madsen, W. M. Sullivan, A. Swidler, S. M. TiptonTheGoodSociety, NY: Vintage 1991, p. 179-219; за лутераните: Braaten, C. E. „TheGospel– orWhat?“ – In: LutheranForum, 26, 4, 1992, p. 4-10; Benne, R. „Don’tQuoteMe– Off-the-RecordReflectionsonaContinuingFollyintheELCA“ – Ibid., p. 58-60; Hinlicky, P. R. „AgainsttheQuotas“ – Ibid., p. 64-68.

[52] „The Missionary Imperative“ – In: Church, World, Mission…, p. 209-216.

[53]Ibid., p. 212.

[54]Ibid., p. 213.

[55]Ibid., p. 212.

[56]Ibid., p. 213.

[57]Ibid., p. 216.

[58] Датският философ и богослов и баща на екзистенциализма Сьорен Киркегор (1813–1855) е известен като застъпник на личностното начало, особено в отношенията на човека с Богочовека Христос. Б.пр.

[59] В 2014 г. папа Йоан XXIII(1958–1963) е провъзгласен за светец на Римокатолическата църква. Б.пр.

[60] ThomasMerton (1915–1968) – монах трапист, един от най-влиятелните мистици, богослови и мислители на Римокатолическата църква. На български е издадена неговата книга Хляб в пустинята. Комунитас, 2014 (прев. Д. Чернева). Б.пр.

[61]For the Life of the World, p. 113.

В българското издание – на с. 152. Б.пр.

 

Майкъл Плекън (р. 1948) е американски православен свещеник, социолог на религията и богослов. Автор е на редица книги и статии от областта на социалната история на религията, с фокус върху съвременното православно богословие, съвременните руски емигрантски богослови и светци, както и върху трудовете на Сьорен Киркегор. Плекън завършва социология и философия в Католическия университет във Вашингтон през 1970 г., а след това защитава докторска степен в Университета „Рутджерс“ в Ню Джърси под научното ръководство на известния социолог на религията Питър Л. Бъргър. Академичната кариера на Плекън е свързана с Колежа „Барух“ в Университета в Ню Йорк, където постъпва през 1977 г. В началото служи като свещеник в Лутеранската църква в Америка, но по-късно е приет в православието и е ръкоположен за свещеник в Православната църква в Америка, в която служи повече от 40 години. Най-известните му книги са Необикновената молитва: Молитвата във всекидневния опит (Uncommon Prayer: Prayer in Everyday Experience, University of Notre Dame Press, 2016) и Светът като тайнство. Икуменически размисли върху светската духовност (The World as Sacrament: Ecumenical Reflections on Worldly Spirituality, Collegeville, MN: Liturgical Press, 2017). Представеният тук негов текст Alexander Schmemann: Father and Teacher of the Church“ е публикуван в Pro Ecclesia. A Journal of Catholic and Evangelical Theology, 3, 3, 1994, p. 275-288. Пред­ставеният тук негов текст Alexander Schmemann: Father and Teacher of the Church” е публикуван в Pro Ecclesia. A Journal of Catholic and Evangelical Theology, 3, 3, 1994, p. 275-288. Настоящият превод е посветен на изпълващата се тази година стогодишнина от рождението на о. Александър Шмеман (род. 13 сеп­тември 1921 г.).




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org