BG | RU

IN MEMORIAM. НЕДОИЗКАЗАНОТО НА СТРАНИЦИТЕ ОТ ПРОТОПР. ПРОФ. Д-Р РАДКО ПОПТОДОРОВ ЗА СЪБОРНОТО И ИЗБОРНОТО НАЧАЛО В ЦЪРКВАТА И ЗА РОЛЯТА НА МИРЯНИТЕ В ЦЪРКОВНИЯ ЖИВОТ

2021-11-18 11:33:27, Дилян Николчев

  

Посвещавам настоящия текст на отец проф. д-р Радко Поптодоров (1924 – 2021), богослов, дългогодишен преподавател по Църковно право и Устройство и управление на БПЦ, ученик на отец проф. протопр. д-р Стефан Цанков (1881–1965) и мой научен ръководител в първите години на професионалната ми преподавателско-научна кариера в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. На 27 септември т.г. той „тихо“ си отиде от този свят, оставайки в историческата памет на Факултета като добър учен, автор на ценни научни публикации, личност с открити църковни и граждански позиции, образец за подражание за мнозина и обект на „метафизична дискусия“ за колцина. За високия научен престиж и авторитет на отец професора допринасят личностното му поведение на дълбоко вярващ православен християнин, скромността му, задълбочената му работа като изследовател, безрезервното му себераздаване за колеги и студенти.

В областта на Църковното право статиите, студиите и монографиите на отец проф. д-р Радко Поптодоров разглеждат интересни научно-приложни проблеми. За него Църковното право е каноничен и богословски „институт“ с голямо значение за църковната практика – за живота, устройството и управлението на Църквата. Във всички свои научни разработки отец професорът анализира мястото и ролята на Църковното право за регулирането на дисциплината в Църквата и по този начин − за охраняването на православието и на православната автентичност и идентичност.

Две са основните теми, по които работи отец проф. Радко Поптодоров през целия си научнотворчески период – за съборното и изборното начало в живота, устройството и управлението на Църквата. Тези теми са всъщност основни принципи и темели, върху които се гради Църквата като Богочовешки организъм и институция от основаването си до днес. Освен към тези научни проблеми специален интерес отец професорът проявява и към друга изключително важна и свързана с тях тема – за ролята на миряните в живота, устройството и управлението на Църквата. Резултат от посочените тематични интереси на отец Радко Поптодоров е поредица от научни публикации, отразени в две колекции в монографиите му Съборното начало в живота, устройството и управлението на Църквата през първите три века (С., 1971) и Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века (отпечатано като монографично книжно тяло, В. Търново, 1995). Тези изследвания имат приносно значение за богословската наука и в частност за църковноправната наука. В българските богословски (и не само) среди те са познати, използвани и цитирани от много автори. За съжаление невъзможността по време на комунизма в страната ни те да бъдат преведени и на западни езици и по този начин популяризирани и всред научната общественост по света до голяма степен е причина да останат извън световните научни класации за особено добри изследвания от областта на Църковното право.

Политическото статукво, комунистическият атеистичен режим през по-големия период от време, през който твори отец професорът, поставя ограничени хронологични граници на посочените по-горе тематични интереси и отпечатаните монографии – съборното и изборното начало в Църквата през първите три века, и ролята на миряните в църковния живот също през първите три века. Питал съм отец професора защо не е продължил да изследва тези теми и по отношение на по-късните исторически периоди на Църквата. Отговорът му беше тъжен и съпроводен с разкази за причините, ограничили изследователския му поглед и мисъл и непозволили изследваните от него теми да получат своето историческо проследяване до нашето съвремие. Включвайки в своите разкази и информация за конкретни лица и събития (негови колеги от тогавашната Духовна академия, митрополити, членове на Св. синод, решения от заседания на Св. синод и на Академичния съвет на Духовната академия), той показваше, че не таи омраза или дори неприязън към никого, и винаги повтаряше: „Слава на Бога за всичко“!

На следващите страници ще предам по памет какво е споделял с мен през годините отец професорът за недописаното (и по този начин недоизказаното) в неговите трудове за съборното и изборното начало в живота, устройството и управлението на Църквата, както и за ролята на миряните в църковния живот. Бележки по време на разговорите ни с него не съм си водил, затова ще изложа неговите думи и тези по същество, а не в цитати.

***

Внимателното ми проучване на някои типологични особености (библиографски пропуски най-вече по отношение на руски автори, липсата на ясна критика на някои чужди (руски) научни тези и становища и др.) в трудовете на отец професора, отнасящи се до съборното и изборното начало в Църквата и мястото и ролята на миряните в нея, ме е карало многократно да му задавам въпроси, като например: защо някои руски автори богослови, писали по тези проблеми, са подминати в неговите изследвания, след като те са му добре известни; как би коментирал днес определени тези в съчиненията на същите автори; защо не е влязъл в научна полемика с тях? В случая имам предвид отците Ал. Шмеман, Н. Афанасиев, Г. Флоровски и Й. Майендорф – блестящи богослови, но с някои критични позиции по въпросите за съборността, изборността в Църквата и мястото и ролята на миряните в нея.

Най-критичен от тях е отец Николай Афанасиев. Отец Н. Афанасиев е канонист, икуменист, отрицател на правовото начало в Църквата. Според него още в началото на ІІІ век Римското право е проникнало в Църквата и е образувало в нея състояние, нямащо нищо общо с благодатта.За Н. Афанасиев излишното в Православната църква се оказва твърде много: преди всичко свещената йерархия, тъй като той смята, че няма отделен сан свещенство. Всички са кръстени и в този смисъл на думата всички са свещеници и свещенодействат по време на Литургията. Миряните са съслужители на епископа не само защото в известна степен участват в свещенодействието, но и защото като свещеници на Бога те действително се явяват извършители на свещенодействията, затова и епископът и презвитерът могат да свещенодействат само при тяхното съслужение. Отец Афанасиев отхвърля Вселенските събори като висша власт на Вселенската църква, отхвърля и поместните събори като висша власт на поместните църкви. При това руският учен ги изключва абсолютно: според него в Църквата няма място за никакви правови отношения, не може да се упражнява никаква власт в правов смисъл; миряните трябва да изпълняват своето царско и пророческо служение чрез свидетелство, а не чрез участие в църковното управление и проповед. Отец Афанасиев е на мнение, че участието на миряните в съборната дейност на Църквата свидетелства за „универсалисткото“ разбиране за Църквата, противопоставящо се на „евхаристийното“ разбиране за нея по православна канонична традиция, и това разкрива един изключително демократичен идеал, възможност на миряните да участват в църковното управление в светлината на демократичните възгледи, което само по себе си е правен подход, а не евхаристиен и есхатологичен.[1]

Отец Александър Шмеман, представител на православния богословски институт „Св. Сергий“ в Париж и на православната семинария „Св. Владимир“ в Ню Йорк, насочва критиките си към опасността от канонично разделение между светската и духовната страна на църковния живот, причинено от желанието на някои църковни среди по време на Събора в Русия през 1917–1918 г. да се привлекат миряните в църковното управление. Признавайки, че Съборът е „свидетелство за жизнеността“ на Църквата, Шмеман критикува обаче църковните канонични реформи. Последните според него се основават на разбирането за колегиалността като представителност, което води до конфликт между групи с различни стремежи и интереси.[2]

Отец Йоан (Иван по рождение) Майендорф, патролог, византинист и църковен историк, произхождащ от руско аристократично семейство, също работещ в емиграция, не заема конкретна критична позиция спрямо мястото и ролята на миряните в съборното и изборното начало в Църквата, но критикува „концепцията“ за отношенията Църква − държава, или по-точно липсата на ясно учение по този въпрос. Според същия учен Руската православна църква не възнамерява да се откаже от привилегированото си положение в страната и да се отдели от нея в устройството и управлението си. Отец Майендорф не одобрява това. Разбира се, той фокусира своите коментари върху конкретните събития от времето на Събора от 1917–1918 г. и позициите и тенденциите за църковния живот, изразени по време на провеждането на Събора.[3]

Подобно на отец Йоан Майендорф, отец Г. Флоровски[4] проявява сдържаност по отношение на същия Събор, но повече по чисто духовни причини: според него кризата в Русия по онова време е преди всичко духовна, а реформите, които епископите предлагат да се случат в Руската православна църква още от началото на съборния процес през 1905 г., представляват чисто организационни мерки, вместо при необходимост висшите клирици да положат усилия да я трансформират отвътре. Критиките на последните двама руски богослови имат отношение и към темите и въпросите, занимаващи отец проф. протопр. Радко Поптодоров.

В разговорите си с мен отец професорът споделяше, че няколко момента не трябва да убягват от поглед, когато се коментират мненията и становищата на големите руски богослови от следоктомврийския период за съборното и изборното начало в Църквата, както и за мястото и ролята на миряните в църковния живот. С определени позиции отец професорът не беше съгласен, но не е пожелал да влезе в научна дискусия в своите трудове, тъй като това не е било възможно в политическата обстановка тогава – времето на тоталитарен атеистичен комунистически режим. На първо място, отец Радко Поптодоров ми обръщаше внимание на историческия контекст и личните съдби на тези руски богослови: всичките наранени от последствията на болшевишката революция, всичките прокудени от своята родина, живеещи в емиграция, всичките гледащи с голямо или по-малко недоверие на миряните, т.е. на тази част от руското общество, която запали фитила на октомври 1917 г. На второ място, отец професорът отбелязваше, че слагането на равенство между „соборность“ и „советовь“, модерни разбирания за онези времена в Русия и в частност в църковните среди, също е накарало руските богослови емигранти да гледат с недоверие и подозрителност на съборните нововъведения в РПЦ в революционните години – в голяма степен действително оправдани опасения според отец професора. В същото време, отчитайки богословската висота на тези руски учени, отец протопр. професор Радко Поптодоров изразяваше личната си позиция, че някои от техните тези са крайни и не отговарят на неговите разбирания за съборност и изборност в Църквата, както и за мястото и ролята на миряните в църковния живот. Отец професорът често цитираше руския религиозен философ и публицист С. Н. Трубецки (1862–1905), автор на труда О соборной природе человеческого сознания (1890), според когото съборността още преди да се превърне в църковно разбиране и каноничен принцип за правоприлагане, винаги се е намирала в сърцето на човешкото съзнание. Отец професорът приемаше и мнението на А. С. Хомяков (1804–1860), според когото съборността показва, че Църквата е колективна по своята същност и че епископите, духовенството и миряните се ползват от еднакви права в нея, независимо че едните преподават истината и благодатта, а другите ги приемат. Отец Радко Поптодоров беше запомнил и цитираше буквално Хомяков, който, защитавайки принципа на съборността в Църквата, се позовава на авторитета на писмото на източните патриарси до папа Пий IX през 1848 г. − в писмото се казва, че „нито патриарсите, нито съборите никога не са били в състояние да въведат нещо ново, защото имаме самото тяло на Църквата, тоест самите хора, като пазител на благочестието“[5]. В същия смисъл отец Радко Поптодоров отбелязваше и мненията по този въпрос на руските богослови А. С. Павлов, В. С. Соколов, Н. Заозерски, Н. Н. Глубоковски, А. П. Лебедев, Т. Смирнов, М. Остроумов, А. И. Покровски, И. А. Бердников, П. Гидулянов, Н. Суворов, А. Карташев и др., които в своите съчинения отдават изключително голямо значение на съборността и изборността в Църквата, както и на ролята на миряните в църковния живот.

Най-голяма значимост по тези въпроси обаче отец професорът придаваше на древните църковни извори, старателно описани и ползвани в цитираните по-горе негови монографии. Той внимателно работеше с Каноничния кодекс на Православната църква и задълбочено четеше постановленията на Вселенските и поместните събори, тъй като според него съборната дейност в Църквата се изразява най-видимо именно в работата на църковните събори. Отец професорът споделяше, че техните постановления са насочени към установяване на близък контакт на всички нива между вярващите и техните пастири. Равнопоставеността при взимане на съборните решения в църковните събори, мислеше той, се изразява и в паритета на изява на клира и миряните – броят на миряните, участващи в съборите, трябва да е равен на броя на духовниците в тях. Този принцип според отец професора трябва да се реализира и днес във всички сфери на църковния живот. В църковен смисъл съборността, подчертаваше отец проф. протопр. Радко Поптодоров, трябва да се разбира не просто като демократична тенденция в живота, устройството и управлението на Църквата, а като морален принцип, изискващ жертви от всички членове на Църквата за общото благо и за спасението на всички човеци в име Божие – т.е. съборна дейност, която предпазва от крайностите на автократичното управление в Църквата. Неслучайно, изтъкваше отец професорът, този принцип е изведен в Никео-цариградския символ на вярата и затова ние, християните, казваме, че вярваме в „Една, света, съборна и апостолска Църква“. И тъй като този Символ на вярата има не само нормативно значение (самата дума (от гр.) означава „символ“), то за вярващия човек съборността е и символ на личен опит, който трябва да е предмет на вярата му през земния му живот. Чрез съборността, но не само на думи, а и на дело, ние, християните, приемаме и признаваме с цялото си сърце истинското изповедание на православната вяра, в това число и учението на Църквата за съборното и изборното начало в устройството и управлението й, както и за ролята на миряните в църковния живот.

Бог да прости отец проф. д-р Радко Поптодоров и да упокои душата му в селенията на праведните! Вечна му памет!

 

 

[1] Афанасьев, Н. прот. Церковь Духа Святого. Париж, YMCA-Press, 1971; срв. Афанасьев Н. прот. Церковные соборы и их происхождение. М.; Свято-Филаретовский православно-христианский институт, 2003, 208 с.; Афанасьев Н. прот. Вступление в Церковь. М., 2013, 204 с.

[2] Вж. българския превод (Б. Маринов) на Шмеман, А. прот. Историческият път на Православието. С., 2009, където са изложени и възгледите на Шмеман по коментираните тук въпроси.

[3] Майендорф, И. прот. О путях Русской Церкви. – Православиев современном мире. New York, 1981, с. 186-201; Русский епископат и церковная реформа (1905) [Russian Bishops and Church Reform (1905). – ВРХД, т. 122, 1977, с. 45-58].

[4] Отец професорът като цяло харесваше творчеството на отец Г. Флоровски и неслучайно е използвал съчинението му Евхаристия и соборность в труда си за съборното и изборното начало в Църквата през първите три века.

[5] Хомяков, Д. А. Полное собрание сочинений. Прага, 1867, с. 93; срв. Хомяков, Д. А. Соборное завершение и приходская основа церковного строя. М., 1906, 38 с.

 

Дилян Николчев, дбн, е професор в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ по църковно правото и ус­тройство и управление на Българската православна църк­ва. Автор на редица статии и студии, посветени предимно на църковноправни въпроси, история на каноничното пра­во, църковния брак и др., както и на монографиите Исто­рия, устройство и управление на Струмишко-драмска епар­хия (Беломорски дял, 1941-1942) и Драмска епархия (1943-1944) (София, 2020), Врачански митрополит Паисий и Врачанска епархия (1930-1974) през прочита на архивни документи (Со­фия, 2018), Екзарх Стефан под „грижите” на Държавна сигур­ност (София, Военно изд., 2015) и Брак, развод и последващ брак в Православната църква (София, 2006)




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org