BG | RU

БОГОСЛОВИЕТО: НАСЪЩНОТО (В ПАМЕТ НА ОТЕЦ АНГЕЛ)

2022-02-19 21:23:28, Павел Павлов

  

 

 

Защото той имаше, или по-справедливо е да се каже,

има в себе си всички добродетели, взети в съвкупност,

тъй като пред Бога са живи всички живели по Бога,

макар да са се преселили оттук.

 

Св. Григорий Богослов, Похвално слово за св. Атанасий Велики

 

Напоследък непрекъснато чуваме известия за някой починал познат. С тъга се прекръстваме и казваме „Бог да го прости“. Но вестта за кончината на о. Ангел изглеждаше толкова неприемлива, че умът отказва да се съгласи. Последните повече от два месеца, в които той бе в болница, се чувахме често и въпреки трудностите, през които преминаваше, нещата бяха сякаш под контрол и той вървеше към подобряване. Молихме се за него и го очаквахме да излезе от болницата, да може да продължи долекуването си сред своите близки и приятели. Правихме планове за след това… Отец Ангел си отиде от нас толкова рано – в разцвета на силите си като свещеник.

Той беше от това поколение, което се ражда в средата на комунистическата епоха. С него се шегувахме, че родените в България през 60-те години са класически комсомол, с всичките недостатъци на тази епоха, особено по отношение на вярата. Рядко са хората от това време, които да имат автентично църковно чувство, предавано в семейството от поколения. Вярата в нашите връстници често е резултат от късно обръщане, обикновено след политическите промени, а църковен усет по правило липсва. Затова и малкото църковни християни от това време приемахме като проява на чудо и особен дар свише. Все си говорихме, че успеем ли да избутаме и късния комсомол (родените през 70-те години на ХХ век), нещата биха тръгнали в по-добра посока. Разбира се, това беше самоирония, но и вяра, и стремеж да стоим на вълната на благата надежда (2 Сол. 2:16), защото, който оре, трябва да оре с надежда, и който вършее, трябва да вършее с надежда да получи, каквото очаква (1 Кор. 9:10). Затова пък и редките прояви на църковно и богословско съзнание приемахме за особена харизма – извън порядъка на нещата (без баща, без майка, без родословие – по чина Мелхиседеков, срв. Евр. 7 гл.), защото словото Божие не се връзва (2 Тим. 2:9). Това бе малка утеха на фона на трудностите, свързани с призванието да свидетелстваш в едно грубо, безбожническо време. Въпреки всичко бяхме благодарни, че в нашето време у нас няма преки гонения срещу вярващите, но… козните на лукавия не подминаваха никого.

Всеобщо е усещането, че този добър човек остави голяма следа в нашето време и история. В повече от 25-годишната ни близост и заедност ни интересуваше главно едно нещо, което определяше всичко – жаждата за Пътя, Истината и Живота, за нашия Господ Иисус Христос. Господ и Неговата света Църква бяха главната тема на нашето постоянно и безкрайно беседване, което беше много често трудно поносимо за нашите близки. Когато говорехме с него за наука, за изкуство или литература, ние пак за Господа говорехме. Дори разговорите за спорт и политика отново достигаха до богословието. Често си опонирахме, понякога се обвинявахме един другиго в идеализъм и липса на християнски реализъм, но никога, абсолютно никога в материализъм (не познавам по-безкористен и великодушен от него!). Можеше да слуша (а и умееше да чува!) с широко отворени като никой друг очи разкази за светците.

Най-често именно той беше човекът, на когото се налагаше да изтърпи и понесе нашите небивалици. Обичах да спекулирам пред него, защото той можеше да приеме и да осмисли всичко, макар, или точно заради това, че е налудничаво и абсурдно. Можеше да приеме, да се опита, да направи усилие, за да разбере всекиго и всичко. Отец Ангел беше изключително любознателен и отворен човек – учеше от всички и от всичко. Постепенно придоби увереност да проповядва открито на съвременен език. Обичаше книжовния български език и майсторски го използваше за своите проповеди, беседи, писания, интервюта…

Преди доста време (мисля, 1998 и 1999 г.) много разговаряхме за св. Атанасий Велики – и двамата заобичахме още повече този дивен светец. Огненият свети отец! По-късно, като предстоятел на „Св. София“, когато отецът започна да поръчва големите икони, окачени в централния кораб на храма, нямаше нужда да ми споделя, аз знаех, че една от първите ще бъде на св. Атанасий Александрийски. Беше изключително щастлив, че служи в храма (макар и в по-късния му вариант), в който е бил и св. Атанасий по времето на Сердикийския събор. Отецът умееше да се закачи за Преданието, защото изследваше и обичаше нашето християнско, родно Предание.

Беше широко скроен, приемаше всичко, по-скоро понасяше, дразнеше се обаче от дребнавостта, липсата на честност и неблагодарността. Най-много го тревожеше липсата на стремеж и усет за богословие у свещенството. О. Ангел беше космополит и патриот едновременно. Християнството беше за него широк свят, който го извеждаше от провинциализма. Имаше по-особена привързаност към някои от светците: споменатия вече св. Атанасий Велики, св. Климент Охридски (отецът почина именно в навечерието на неговия празник!), св. Патриарх Евтимий Търновски и разбира се, св. Йоан Рилски. Това е светецът, който най-много ни събираше през последните години. Някак като на шега започнахме поклонническия път Рилският чудотворец, в желанието си да привлечем повече млади хора към чудото на православната църковност и святост. В едно от съобщенията от болницата отецът написа: „Този светец и неговият манастир – сърцето ми бие там в ритъма на божествения пулс на св. Йоана. В първите дни на болестта все това усещах, че светият отец ме завива с неговия ямурлук, а на мен ми става мило и топло, и навсякъде дъхти на рилска маточина. Помоли се пред светите мощи за твоя приятел, грешен свещеник Ангел“ (18.10.2021 г.).

Беше добър син, верен съпруг, любящ баща. За него всички хора бяха приятели, но далеч не всички успявахме да отговорим по достойнство на неговото приятелство. Когато стана свещеник, в началото изпитваше смущение и смирение, а аз го закачах, че има още много да напредва в църковното пеене. Той скромно отговаряше, че ще се опита да компенсира с добра проповед – нещо, в което не изпитваше затруднение още от самото начало на своята пастирска дейност. С течение на времето той набираше смелост и словото му ставаше все по-уверено, по-открито и по-свободно. Смятам, че най-плодотворният му период беше в храма „Св. Мина“ (1999–2004 г.) – там стана истински духовник с подчертан вкус към литургичния етос. Обичаше да служи св. Литургия, понякога по 20 и повече пъти месечно.

Когато стана предстоятел на „Св. София“, вече беше завършен свещеник, но признание получи доста по-късно. След като прие послушанието да бъде и протосингел на Софийската св. митрополия, вече бе затиснат от много задължения, които не му оставяха никакво време – нито за почивка, нито за пътувания, нито достатъчно време за близки и приятели, нито дори за семейството. Опитваше се да компенсира, но времето не стигаше и всичко бе за сметка на здравето, спокойствието и уюта. Отиваше много рано в храма или в Митрополията и си тръгваше последен – всеки Божи ден. Нямаше автомобил и пътуваше с метрото, беше напълно наясно с проблемите на редовия софиянец. В метрото често получаваше огорчение и непредизвикана агресия, особено късно вечер. Това ме караше да се опитвам поне веднъж седмично да се прибираме заедно. Тогава оставахме с часове пред блока, за да коментираме богословски теми, но и всякакви разкази за детството, за рода, за Преданието и историята. Това бяха нашите откраднати мигове в последните години, когато бяхме натиснати от все повече задължения. Днес си давам сметка колко важни са били тези разговори – подкрепа, единомислие, утеха, признание и много благодарност, че Господ ни се е дал, за да можем да говорим за Него. Провокирахме се един друг, за да се насърчаваме в богословието, но той беше свещеникът, който смело изказваше нашите „откривателства“ в богопознанието на напълно открилия се с Въплъщението си за всички нас Господ и Спасител. И това той правеше много успешно, с характерната усмивка, интелигентност и добронамереност, които предразполагаха неговите духовни чеда и даваха възможност семето на словото да хване здрав корен, да израсте и да даде плод.

Отецът притежаваше една особена жизнерадостност, която даваше кураж и на другите. Можеше да подкрепя, без дори да се замисля, не съдеше, само съжаляваше и изпитваше огорчение. Можеше да носи и понесе много – подценяване, унижения, съблазни. Съвременната ни нечувствителност пропуска много неща, които се отразяват катастрофално върху хората, с които общуваме, работим и живеем. Той умееше да живее бавно в лудо препускащия столичен град. В началото това ме възмущаваше, но с времето започна да ме възхищава – това беше неговият духовен отговор на постоянно нестигащото време. Бленуваше да се оттегли като селски свещеник, за да има повече време за семейството и книгите. Много пъти не съм подкрепял мечтите му, за което наистина съжалявам. А той подкрепяше всичките ни налудничави начинания, които с негова и на други хора помощ ставаха реалност. Той наистина даваше простор за свободата на другите и просто подкрепяше безкористно, защото вярваше в живота и ценеше, обичаше човека. Така бяха преодолени много трудности, бяха създадени семейства, родиха се деца… Подкрепа, подкрепа, подкрепа, въпреки очевидната светска несъстоятелност. Та нали „не само с хляб живее човекът“…

Прощавай отче, приятелю, брате, кръстнико на децата ми, прости моята немощ да разкажа за тебе по начин, по който всички да разберат кое всъщност беше най-важно за тебе – да си близо до Господа, независимо дали като Мария, или като Марта. Все пак при нозете на Господа! Винаги съм чувствал през всичките тези години, че за мен е особена привилегия да имам до себе си такъв човек – момчето от Белимел, колегата от Факултета, приятеля от „Люлин“ 8, отеца от параклиса на Околовръстното, от енорията на „Св. Мина“ в „Модерно предградие“ или от хилядолетната „Св. София“. Уверен съм, отче, че ти пак служиш пред престола на Всевишния – това, което най-обичаше да правиш и тук, на Земята, но на нас ни е толкова мъчно – безутешно е да те нямаме между нас си!

„Тъй като за описание на всичките му добродетели и за изразяване на удивлението от тях би било нужно може би повече време, отколкото настоящото слово позволява, и всичко това би било дело не на похвално слово, а на история“ (Похвално слово за св. Атанасий Велики).

Той не беше търсач на Истината, той вече я беше намерил и се бе вкопчил в Нея като дете, което се е хванало за полата на майка си. Вярваме и се молим това, което толкова обичаше тук – сега да съзерцаваш там очи в очи... „Господи, бъди милостив към него и вярата му в Теб вмени вместо дела, и заедно с Твоите светии като щедър го упокой“ (молитва за упокой от Псалтира). 

18 януари – Св. Атанасий Велики 2022 г.

 

Снимка: Иван Шишиев




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org