BG | RU

"Войната в Украйна е изпитание и за нашата съвест"

2022-03-17 18:52:15, Сандра Керелезова

  

През последните седмици отец Василий Шаган от Варна публикува кратки истории във Фейсбук от посещенията си в Бежанския център в морския град. В момента варненският център, ситуиран в Двореца на културата и спорта, е най-големият в страната, където помощ намират хиляди украински бежанци. Той функционира благодарение на ентусиазма на доброволците. Там работят и доброволци от енориите към варненските храмове „Св. Николай Мирликийски“ и „Св. Архангел Михаил“, в които служи отецът.

А ето и една от кратките истории от варненския център за бежанци, споделени от отец Василий:

"От детския кът:

– Здравейте! Казаха ми, че всеки ден сте тук да забавлявате децата.

– Да. Здравейте. Аз съм художник и тук с децата рисуваме. Умишлено избягваме военната тема. Но днес едно от децата ми нарисува странни дъги. Оказа се, че така е изобразило сирените.

– Отец, това със сирените е най-разтърсващото при нас в детската стая – казва Светлана, доброволка от нашата енория, разказваща приказки. Виждате ли онзи детски микрофон – тя ми сочи играчка, микрофон караоке. Вземат ли го децата, единственото, което им идва наум сега, е да възпроизвеждат звуците на войната така, както са ги запомнили със собствените си уши – взривове, вой на сирени, прелитащи самолети…"

Въпреки цялата тази човешка болка, отец Василий има надеждата, че „в тази война ще победи човещината и любовта“. Когато самият той идва в България от родния си град Тараклия, Молдова, от семейството на бесарабски българи, за да следва у нас, е приет с топлота и сърдечност. „От това, което аз съм преживял, след като дойдох да уча, да остана и да служа като свещеник в България, и сега, когато виждам как хората жертват от себе си, за да помогнат на бежанците, мога убедено да кажа, че българинът е милосърден и толерантен човек…“. С него разговаряме още за уроците от тази война, които трябва да усвоим и като общество, и като Църква…

Отец Василий, в последните дни вие докосвате сърцата на мнозина с вашите публикации от Бежанския център във Варна. Коя от всички тези истории най-много ви е удивила и кое ви дава надежда сред цялата тази човешка мъка?

Всеки от тези хора, които срещнахме в Центъра, идва със своята история. Ние слушаме техните разкази само доколкото те решават да ги споделят с нас. Доброволците се въздържат да разпитват за историите им – от една страна, да не причинят допълнителен стрес на тези толкова изстрадали хора, а от друга – пазят и самите себе си, защото за да можеш да бъдеш полезен за тях, трябва да сдържаш сълзите си, иначе би станало невъзможно да работиш. И все пак за тези седмици ние чухме наистина разтърсващи истории, които са най-обективната картина, за да преценим какво се случва. В случай, че някой все още се колебае дали да нарече това война, или „военна операция“… Едно е кристално ясно – хората бягат, защото изпитват страх за живота си. Един от разказите, който ме удиви много, е на две невръстни деца, дошли с баба си и дядо си. На въпроса къде са родителите им те обясниха, че баща им е мобилизиран, а майка им е решила да не напуска Украйна и доброволно да остане там да помага на онези, които защитават народа си. Това са обикновените истории за герои…

Надеждата ми е в това, че ще възтържествува разумът и Бог по някакъв начин ще смири всичките страсти, особено на тези, които разпалиха тази война, за да се възцари мирът. Но мисля, че всичко това, което се случва, е изпитание и за нашата съвест. То стигна до нас именно чрез бягащите от войната хора и ние трябва да излезем от тези страдания обновени. Нека си спомним думите на свети апостол Павел от Посланието му до римляните: „…скръбта поражда търпение, търпението – опитност, опитността – надежда“ (5:3–4). Тези страдания поставят една голяма въпросителна пред нас като вярващи хора и от нас зависи да дадем подобаващ отговор, за да родим едно ново усещане за живота, за своя християнски начин на живот…

Ситуации като тази с бежанците в момента ни разкриват практическото измерение на Христовото слово, неговата постоянна актуалност, тук и сега – например веднага можем да си припомним Господния пример за лептите на вдовицата…

Виждаме как Божието Слово се актуализира във всеки един миг от историята, независимо от епохата и географското място. То иска да ни разтърси и събуди от нашата апатия и равнодушие. Освен евангелския пример на вдовицата с двете лепти, явно трябва да се върнем и към библейската заповед, че не трябва да убиваме. Евангелското слово ни учи и че трябва да прощаваме на своите врагове: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“, казва Иисус на Кръста. Той ни казва още – да обичаме ближния като себе си и да бъдем миротворци. „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.“ Една вечер си говорихме със съпругата ми и аз ѝ споделих: „Знаеш ли… чудя се докога ли ще стигнат силите на доброволците, дали няма да се изчерпи този ентусиазъм и алтруизъм на варненци, които в момента показват толкова дела на милосърдие…“. А тя ми отвърна: „Ти забрави ли евангелския пример на Христос, който нахрани повече от пет хиляди души с пет хляба и две риби. И дори са им останали 12 пълни коша с хляб“.

Размишлявайки в тези дни и над въпроса къде сгрешихме ние, за да се случи това нещастие, от една страна, ясно е, че има нещо гнило в този свят, щом брат се вдигна срещу брата си. Но мисля, че ясно се очертава и един друг извод – че ние не разбрахме Христос. Ако Го бяхме разбрали наистина, с Неговата смърт и Възкресение би трябвало да свършат всички войни на този свят. Борбата със злото няма как да става с мечове и оръжия. Христос ни казва това чрез думите към Петър: „…всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“ и продължава: „…или мислиш, че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще ми представи повече от дванайсет легиона Ангели?“. Ние знаем, че Този, Който бе разпнат на Кръста, завладя света чрез словото Си; че победи езичеството на Рим със словото на двама от апостолите Си, Неговите верни ученици.

Защо и по темата за войната в крайна сметка страдаме от вътрешни разделения, дори и между нас, православните?

Не сме усвоили духа на истината и губим нишката към правдата на Бога. Вместо това и днес си създаваме кумири – това може да са определени идеологии, паралелни светове – както виждаме в момента, или дори конкретни личности, в които привиждаме своето избавление. А въпросът за правдата е определящ още от времената на старозаветните пророци. В книгата на пророк Исая се казва ясно: „…престанете да правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защитавайте сирак, застъпяйте се за вдовица“. Това е автентичната правда, но ние гледаме в други посоки. Ето например преди няколко дни ми се обади един магистър по богословие от Москва и ми каза буквално: „Ние ще победим! Ние сега ще избавим украинците, после ще освободим Молдова, после и вас, българите, ще ви освободим от НАТО!“. Нали разбирате, че подобни послания, когато се говорят в полето на християнската мисъл, звучат доста абсурдно и дори заплашително… Както звучи заплашително и нашето мълчание и че трудно заемаме някаква позиция именно по отношение на търсенето на Божията правда.

Споменахте за мълчанието. Очаквате ли от ваши събратя – православни духовници от Русия, да реагират на това, което се случва в Украйна?

Виждаме, че много от руските свещеници вече реагират. И тези реакции са различни. Има и такива сред тях, които от амвона на храма пропагандират „за“ тази война, робувайки на тези странни идеологии, които чуваме, че се проповядват в днешна Русия. Има и такива, които се подписаха под послание срещу войната и се опитват да нарекат нещата с истинските им имена, макар че – знаете – са заплашени от властите със специален закон. А има и такива, които просто мълчат. В този случай мълчанието можем да приемем като допустима реакция в сравнение с гласовете „за“ войната. Да си припомним присъдата над Христос – мнозинството от тълпата викаше „Разпни Го“, никой не надигна глас в защита на невинността на Господа, имаше такива, които просто мълчаха, и можем да приемем мълчанието на някои от тях като несъгласие. Защото си даваме сметка, че в днешната ситуация в Русия мнозина са потиснати и шокирани от това, което изобщо не са очаквали. Дано от това мълчание съзрее, макар и бавно, онзи дух, който рано или късно ще се прояви като свидетелство за правдата. Със сигурност ще дойде време напълно да осъзнаем кое е черното и кое – бялото.

Намираме се във времето на Великия пост – време на покаяние, в което си припомняме да не осъждаме другия, да се вглеждаме в собствените си падения. Но дали ако говорим открито за злото и опитите то да се прикрие под благовидната маска на доброто, това би било погрешно?

Великият пост е време за изправяне, а това не може да стане, ако човек не е осъзнал трагедията на личното си падение, само тогава той може да бъде изцелен. Във връзка с това свети апостол Павел в Посланието си до ефесяни казва: „Не участвайте в безплодните дела на тъмнината, напротив, изобличавайте ги“. Злото трябва да бъде разпознавано, за да можем да се отделим и да се разграничим от него. Често ни е трудно да излезем от своите заблуди, за да направим това, отново трябва да изследваме Словото Божие. Тези дни се натъкнах на мисълта на един известен руски духовник, който в контекста на случващото се в дните на войната каза: „Относно Църквата: трябва категорично да знаем, че Главата на Църквата е Христос. Нейният основен закон е свободата, а не страхът. Нейната любов е жертвена, тоест кръстна. Нейното свидетелство е евангелско (а не идеологическо или политическо) и нейният срам и позор – това сме ние“. В своето неумение да различаваме доброто от злото биваме увличани в различни идеологии и това е нашето поражение.

В отминалата неделя чествахме Тържество на Православието. В неделната си проповед Руският патриарх Кирил говори за това, че „когато някой от страх откаже да помене патриарха, това, разбира се, е признак на слабост“. „Това не ме обижда. Но то е опасно за техния духовен живот – на тези, които в малкото отстъпват от истината“, казва още той. Патриархът явно говори за вярност към някаква истина, но защо тази истина се оказва доста гъвкаво понятие?

Разбира се, истината не би трябвало да е гъвкаво понятие. Тъкмо обратното, Христос категорично казва: „Аз съм истината!“. Тя е свързана и с понятието свобода: „…истината ще ви направи свободни!“. В този случай непоменаването на Руския патриарх е израз на тази свобода, която всеки човек в Църквата трябва да има, това не ми прилича на слабост. Това е несъгласие и без да ставаме съдии, трябва да уважаваме чувството за свобода, и заедно да се опитаме да помислим с болка защо това се е случило и да се опитаме да излекуваме тази рана. За съжаление, поради нашата авторитарност и често неправилно разбиране за йерархичността в Църквата, ни е трудно да се изслушваме и да се вслушваме един в друг. И ако приемем, че всички, които сме в Църквата – независимо кой на какво място се намира – сме братя и вървим заедно по един и същ път, към едно и също Царство на нашия Бог, то би трябвало да усещаме болката на другия като обща болка. Войната в Украйна откри много рани, както в обществото ни, така и в Църквата. И изисква от нас да усвоим много уроци, ако не го направим – напразни са всичките ни скърби…

 

Източник: Портал Култура

 

 




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org