ПРОПОВЕД В IV НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

2022-03-20 19:25:56, Николае Щайнхард

По реда на типика е отредено в четвъртата Неделя на Великия пост да се четат стиховете от Евангелието на Матей – 4:25-5, и на Марк – 9:17-23.

Иска ми се в кратката си проповед да се спра на откъса от Евангелието на Марк, като прибавя към споменатите стихове и още един стих – 24-тия. Защото именно той ми се струва съществен и ще ни позволи отчасти да разкрием мистерията на вярата, която именно е в центъра на темата на днешното наше слово.

Вярата, както свидетелстват множество пасажи от Светото писание и екзегетическите текстове на неговите основни тълкуватели, ни се представя като мистерия и парадокс. Като мистерия и като парадокс ни се разкрива актът на вярата сякаш никъде другаде толкова ярко и силно, както в Марк. 9:24. Защото отговорът на бащата на изобличителните думи на Господа (обръщайки вниманието му върху това, че за този, който вярва, всичко е възможно): „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми!“, не изглежда по-малко противоречив и неразгадаем от „проблема на заключението“, познат като логическия парадокс на критянина. Изходната точка, от която се тръгва, е – всички критяни са лъжци, твърди един критянин. Но тъй като той също е критянин, следователно неговото заключение не е вярно, по друг начин казано – не всички критяни са лъжци. Но какво, ако критянинът, на когото е поставен въпросът: всички критяни наистина ли са лъжци, даде отрицателен отговор? Какво ще заключим от това? Че тъй като той е лъжец както всички останали критяни, отрицателният му отговор означава, че всички критяни обезателно говорят неистини. Който може, да се оправя! Този логически парадокс е създавал голямо затруднение на философите през вековете. Казусът е пространно изложен от румънския логик Антон Думитриу в негова студия от 1965 г., препубликувана по-късно в изданието Наука и познание (1984). Няма да се впускаме в подробности, нито ще обсъждаме как съвременните специалисти намират решение на проблема чрез теорията на логическите нива на речта.

Държим обаче в ума си фразата на бащата на момчето от 24-тия стих на глава 9 от Евангелието на Матея, която също е страховит парадокс, натоварен с всички привидни характеристики на неразрешимост. Трябва да е едно от двете – или вярваш и тогава каква полза да искаш да ти се даде вяра, или не вярваш и тогава как се осмеляваш без капка срам да казваш: „Вярвам!“...

Що за вяра е тази, която нито Е, нито НЕ Е? Що за вяра е тази, която смело се заявява и едновременно с това разпознава нуждата да поиска помощ? Каква е тази толкова тънка игра? Може би отговорът на бащата подкрепя аргументите на философа Жан-Пол Сартр, който обвинява вярващите в перфидност, което и текстът от Марк. 9:24 привидно засвидетелства: колебливост, нестабилност, вътрешно раздвоение в дисонанс с външния израз на демонстриране на непоколебима вяра. За Сартр и екзистенциалистите от неговата школа вярата не може да е нещо повече от объркващ език, самозаблуда (автосугестия), дума, лишена от покритие (по смисъла на покритието, на гаранцията, която златото в държавния банков депозитар дава на хартиените банкноти) или, чисто и просто, неистина (неосъзнато понякога, а по-често – съзнателно недобросъвестно).

Днешното евангелско четиво ни напомня обаче не само за обвинението на Сартр, но и за известната реплика, изречена от един друг французин – философа Блез Паскал. Този предшественик на екзистенциализма, който не е атеист, а дълбок християнин, слага в устата на Спасителя, Който се обръща към невярващия, желаещ да повярва (но неуспяващ да изпълни желанието си и неосмеляващ се да направи решителната стъпка), един напълно неочакван отговор: „Не Ме търси, ако не си Ме намерил!“. Също страховит, парадоксален, разтърсващ отговор-тайна. Да търсиш онова, което вече си намерил! Означава, че твоето търсене, страдание, неспокойствие не са нищо повече от доказателство за това колко напразни са всичките ти смутове, доказателство и за собствената ти слепота – тъй като си намерил Този, Когото търсиш! (Но и каква радост –оболът всъщност се оказва в джоба, изгубената овца е просто грешка при броенето!)

Отговор страховит, парадоксален и тайнствен, и заедно с това – ясен и категоричен, който веднъж завинаги слага край на валидността на изпитанията на една логика, която поставя императивни дилеми. Единственото, което се иска от нас, е смелостта да установим, че измъчваният от неспокойствие човек, завладян от призива на вярата, е станал от само себе си, чрез състоянието си на търсене Вярващ.

Който тръгва към Христос – колкото и дълъг, криволичещ и несигурен да му се струва пътят – Го е срещнал!

И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува[1].

Сартр, от друга страна, признава, че онзи, който отива да иска съвета на някой офицер дали да започне или не военна кариера, вътрешно е взел вече решението си. По същия начин и някой, който споделя съмненията за призванието си да бъде свещеник, вече е избрал: не би търсил одобрението да бъде Христов слуга, ако не Го беше намерил.

Един скорошен и поучителен случай е този на нашия прочут сънародник Еуджен Йонеску, румънски и френски писател, който живее вече над 40 години във Франция, член на Френската академия. Имало е част от живота му, която е била напълно чужда на религиозните тревоги. С времето обаче проблемът за съществуването (използвам това съществително, защото е често в обращение, но доста по-коректно е да кажем: битието) на Бога се изправя пред него все по-настойчиво, сякаш с безапелационна, свирепа сила, все по-нетърпеливо.

Съсредоточеният прочит на Светите отци и мистерията на светлината (феномена, който за него е най-удивителен от всичко във вселената) го приближават (бавно, с мъка и не без крачки назад, със съпротива, въздишки на безнадеждност и периоди, в които изглежда, че победата е на страната на депресията) до жадуваната вяра в Бога.

Ето че сега, на стари години, той направи жест, равнозначен на изгаряне на мостовете от войската, която не иска да знае повече за глагола „отстъпваме“. Той декларира себе си (както обичаше да казва Жан Жироду) в книгата си La quete intermittente (бих изтълкувал думата quete срумънските понятия разследване, изследване, път, търсене, поклонение), публикувана в края на миналата година. След като в нея – едва ли би било възможно по-открито – той споделя за дългото си пътуване към Христос, завършвайки като изповядва вярата си, той добавя все пак един нюанс с глагола надявам се, в Кого вярвам – казва той.И като велик драматург, какъвто е, той формулира кратка фраза, въплътила една от богословските добродетели: в Иисус Христос, надявам се!

Сега, когато вече авторът е сложил картите на масата, мисля, че ми е позволено и аз да разкрия, че през 1980 г. в Париж той отправи молба към мен да се помоля за него Бог да му даде благодатния дар на вярата. В същия том, който цитирах, той все още се пита – изпълнен с тревога и с прецизност, която е така характерна за него – Дали просто вярвам, че вярвам? Дали вярата ми не е само една представа за вяра, илюзия, игра на уморения ми ум – онова, което англичаните наричат wishful thinking, тоест някакво чувство на увереност, което се основава единствено на копнежа на духа, на силата на желанието, своего рода мечтание… Нереалност, взета за реалност…

Позволих си да пиша на Еуджен Йонеску и да му кажа, че формулата „може да се окаже, че само вярвам, че вярвам“ е вариант на пасхалната фраза и на стиха от Марк. 9:24. „Може би просто си мисля, че вярвам“ е същото като „Нямаше да ме търсиш, ако вече не си Ме намерил“, както и „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми!“. Няма от какво да се страхува или срамува Еуджен Йонеску, той се присъединява към велики творци и мислители, победени от Христос: Достоевски, Клодел,Юисманс, Бергсон, Пеги, Верфел, Папини, Честъртън.

Но на фундаменталната загадка на 24-тия стих трябва да дадем отговор, да я разкодираме от практическа перспектива. Как да преодолеем критичната точка на несигурността, на подозренията в неискреност, как да направим скока от неверието, заслепението, вътрешния смут към вярата, покоя и твърдостта? Пътя ни дава (в стария смисъл на синтагмата, предпочитан от Константин Нойка: ни показва) същият стих 24: „И веднага бащата на момчето викна и със сълзи казваше...“.

Ето го ключа, ето го шифъра, ето го развързването на възела.

Непълноценността на нашето паднало човешко състояние може да подчини дори и вярата на неустойчивост, разяждащи процеси, криволичения из сенчести зони. Ние сме същества, способни на голямо усърдие, но и слаби, предразположени[2] да се спънем, ако не и да паднем. Нима блаженият Филипо Нери не казва: „Господи, дръж ме за ушите, защото иначе ще те предам като Ииуда!“.

Но ако нададем вик като бащата на бесноватото момче, ако наистина се помолим със сълзи, с други думи – от дълбините на съществото ни, ако осъзнаем, че сме крехки тръстики и окаяни тлеещи фитили, само тогава ще се избавим от капана на тщеславието, от мъките на съмнението и лабиринта на парадоксите.

Преди всичко придруженият от сълзи вик на бащата е акт на смирение: той разпознава и изповядва нечестието си като човешко същество, собствената си окаяност. Високомерието вече не го спира да поиска помощ от своя Събеседник.

Чрез смирението, сълзите и молитвата той (а заедно с него и целият човешки род) преминава от стадия на затруднената (раздвоена и обременена) вяра-неверие към стадия на укрепналата, несломима вяра.

Какво показва това?

Че е нужна благодат. Човешкото същество е немощно, не му достига сила, за да може само да излезе от тази парадоксалност, разпокъсаност и неустойчивост. Но вратата на смирението е широко отворена за него (молитвата + сълзите + „викът“), тя отвежда към вярата, за разлика от залостената врата на великия, трагичен Кафка (за чието спасение, не се съмнявам, са се молили и Паскал, и Киркегор, и Достоевски).

Сега, когато Мирча Елиаде вече е покойник, мога да призная, че и той, подобно на Еуджен Йонеску, ми отправи същата молба. Той искаше да бъде не само – както го нарече Емил Чоран – най-активният пропагандатор на Бога, но и смирен Негов следовник. Този ненадминат историк на религиите според модела на Клодел (поет в подножието на Кръста) много повече от един разказвач за една еволюция жадуваше да бъде убеден, че историята на религиозното чувство завършва на Голгота. Скромността, добротата и щедростта го подготвиха за това.

Що се отнася до един друг виден представител на нашата генерация (с Елиаде бяхме съученици в една гимназия в Букурещ – „Спиру Харет“), Константин Нойка – сигурен съм, от това, което чух от устата на Негово Високопреосвещенство митрополит Антоний (Плъмъдяла), който отслужи опелото му в един мек зимен ден в близост до скита „Пълтиниш“: че моят голям приятел и добротворец, баща на православен монах[3], си е отишъл в мир с Бога.

Вярвам, че Господ също им е дал на тях, тримата, както в днешното евангелско четиво, целителен отговор: на неспокойствията на Йонеску, на помраченията и отчуждеността на Елиаде и Нойка. (Впоследствие научихме, че Елиаде е починал, изповядан и причастен.)

Тъй като те извикаха – всеки по своя начин, според езика на своя уникален интелект, според формата на своя талант и тоналността на сърцето си: „Вярвам, Господи! Помогни на моето окаяно човешко неверие!“.

И смея да вярвам, че цялото това поколение е живо! – поколението на моята младост, което взе живота сериозно, презираше лицемерието, бореше се, надяваше се, грешеше, страдаше. На него Господ ще му покаже не Своето справедливо и строго, а благото Си и милостиво Лице.

Нека това, което днес разказахме и тълкувахме – може би твърде лично и малко объркано, ни бъде от полза. Нека полагаме усилия винаги да укрепваме вярата си, колкото и непоклатима да си мислим, че е тя, да я усилваме чрез усърдна молитва и смирение; като призоваваме сладкото име Иисусово, като пазим в недрата на най-съкровеното си тази притча, записана от свети евангелист Марк в деветата глава от неговия разказ – истински крайъгълен камък на християнството.

Превод от румънски: Сандра Керелезова

[1] Вж. Лук. 15:20. Б.пр.

[2] Вж. Николае Щайнхард, Проблемът за предопределението, сп. Християнство и култура, бр. 155/2020.

[3] Йеромонах Рафаил Нойка (р. 1942), син на големия румънски философ Константин Нойка, днес е един от най-обичаните румънски духовници, дълги години е част от братството на манастира „Св. Йоан Кръстител“ в Есекс, Великобритания.

Николае Щайнхард (1912–1989) е румънски писател от еврейски произход, литературен критик, доктор по право и православен монах. Той се кръщава в православната вяра през 1960 г. на 47-годишна възраст, докато излежава присъда в затвора в Жилава. Осъден е, понеже отказва да свидетелства срещу философа Константин Нойка (обвинен от комунистическата власт в противодържавни прояви). Лежи в още два лагера на тоталитарния режим – „Герла” и „Аюд”, и е освободен през 1964 г. Една от най-известните му книги, Дневник на щастието, за първи път е публикувана през 1972 г., но е конфискувана от Секуритате, второто обновено издание, което излиза през 1984 г., също е иззето от властите. Книгата започва да се разпространява нелегално, като от 1988 г. до 1989 г. части от нея са прочетени като поредица в ефира на радио „Свободна Европа“.

След смъртта на своя баща Николае Щайнхард започва да търси православен манастир, в който да стане послушник. По стечение на обстоятелствата споменатият Костантин Нойка му разказва за посещението си в манастира „Рохия“, за впечатленията си от голямата библиотека и вдъхновяващата атмосфера там. През 1978 г. Щайнхард става библиотекар на манастира, а през 1980 г. приема монашеско пострижение. Той предава Богу дух през 1989 г., само няколко месеца преди да настъпят демократичните промени в Румъния. Творчеството му вече е събрано и издадено в няколко тома. Той е един от най-продуктивните християнски автори на Румъния, съчетаващ в словото си голяма ерудиция, философска дълбочина, богословска просветленост и неподражаема художествена експресивност.

Публикуваният текст е от сборника с есета на Николае Щайнхард Дарявайки, получаваш, изд. на манастира „Света Анна“, Рохия, 2006 г.