BG | RU

ОБСАДЕНИЯТ МАРИУПОЛ. КОГАТО БОГ Е БЛИЗО ДО ТЕБ

2022-05-29 10:37:54, Яна Иванова

  

 

 

Двадесет дни война.[1] Двадесет дни блокада на Мариупол, разрушения и страх...

В тези дни казвах молитвите си като вик. Само че не на глас, за да не плаша околните. Тези молитви не бяха от молитвеника, те не бяха съставени от великите свети отци. Те бяха обикновени думи, много кратки, но аз чувах звука на своя глас и от време на време изтривах сълзите си.

Идването на църква в дните на сражения стана много опасно, а сърцето копнееше. „Служат само в Николската катедрала, която е на двадесет минути пеша от тук” – каза на мен и на мъжа ми пазачът на катедралата „Покров Богородичен“, която е в центъра на града, в самия разгар на бойните действия. Това е най-високият храм в Украйна и днес, след месец война, от него стрелят руските снайперисти.

„Яна, хайде да се молим заедно – ми предложи, като ме държеше за ръката, моята колега Алина, която по чудо открихме сред това безумие на смъртта, – ние се молим всеки ден в 19 часа. А също и когато много стрелят.”

И ние с мъжа ми се молехме. Той каза да четем 90-и псалом. А след това спаси от изгаряне два Псалтира, молитвеник и детска Библия. Съседите едва не ги изгориха като подпалки за огнището. Хората почти нямаха дърва. Всички книги бяха свалени във входовете на кооперациите, за да послужат за огъня – за приготвянето на храна. В онези дни още имаше какво да се готви.

Странно е, но ние само два пъти отворихме спасените псалтири – през последните ни нощи в убежището. Обикновено използвахме само стария телефон на мъжа ми. Трудно различавах думите на псалома, но го знаех наизуст.

„Господи, ако Те има! ... А аз знам, че Те има” – дори ме е срам да си спомня, че се молех така. Но когато погребваш себе си всяка нощ, когато бягаш с детето към убежището, не ти е до глъбините на богословието и до префинени изрази. Когато от въздушната атака всичко се рони и къщата се люлее в различни посоки, когато виждаш сякаш на забавен кадър как близките ти отстъпват в коридора при силния взрив...

***

Страшно е. Войната разкрива кой какъв е. И въпреки ужаса и мъката, въпреки ада, в който се превърна моят град, хората тук проявяват толкова много доброта и състрадание. Те споделят храната, укритието, дрехите си; споделят къде може да се намери хуманитарна помощ, когато изобщо се появи такава.

В онези дни в моя Мариупол под блокада Бог изпрати на нашето семейство едно евангелско чудо – два хляба и цяла каса с прясно замразена риба. В гладуващия град, където стотици хиляди хора си запарваха каша с вряла вода или от безизходица разграбваха складовете и останалите хранителни магазини, разделяха последните бисквити, пиеха вода от варовити източници и дни наред не бяха виждали хляб.

Винаги съм харесвала този евангелски разказ и все си представях колко ли вкусни са били онези хлябове и риби, с които Христос нахранва хората.[2] Днес вече знам какъв е бил вкусът им.

„На нас ни е по-лесно да помолим за помощ, отколкото на вас” – отговори военният в съседния двор, когато го попитаха как е успял да намери толкова хляб и да го докара на хората. Хлебчетата – по 300 грама – той делеше на две, а една жена с ругатни, недопустими за детски уши, раздаваше парчетата: „Ние не сме доброволци! Вие от кой сектор сте?”. На старците и децата им подаваше, без да говори. А ние с мъжа ми стояхме накрая на опашката и виждахме, че „няма да ни огрее”. В този момент ми мина една мисъл през ума – бях забравила как изглежда хлябът и колко е красив.

„Вие от кой сектор сте? От коя кооперация сте?” – „Ние имаме дете...” – „Добре, ела тук, ще ви дам от моите запаси” – военният ни подаде от колата две прекрасни тухлички. И макар те двамата да мърмореха, това нямаше никакво значение. Бог изпраща помощ чрез различни хора, които съвсем не са ангели и нямат блестящи ореоли. Това отдавна вече ми е известно.

„Как успяхте?!” – учудваха се съседите. Ние също разделихме хляба и дадохме половинки на семействата с деца в нашата кооперация. Помня как ме гледаше предишния ден малкият ми син и ме молеше: „Мамо, дай ми хляб”. Молбите му бяха неотстъпчиви като изтъркана грамофонна плоча; и като се вземе предвид възрастта му, беше много трудно да му обясним, че ние не можем отникъде да намерим хляб. Градът е без електричество, без брашно и транспорт...

Блокадният хляб се оказа особен на вкус – той беше смесица от ръжено брашно, семки и още нещо. Ние петимата от моето семейство в онзи ден изядохме по едно парченце от него. После го пазехме и аз си спомнях блокадния Ленинград и прабаба си, която беше преживяла обсадата и до края на дните си сушеше парченца хляб.

На жителите на Мариупол раздаваха риба при Драматичния театър. Онзи същият, върху който хвърлиха 500-килограмова бомба въпреки огромните надписи Деца на асфалта. Там загинаха стотици бежанци от покрайнините на Мариупол. Мъжът ми просто се приближил и взел една каса, в този момент рибата фактически вече била раздадена.

Помня колко много се учудих, когато видях мъжа си в убежището: „Какво е това?” – „Каса с риба. Оставям я тук.” Ние взехме от нея осем големи риби. Едно денонощие ги размразявахме, почерпихме роднините, осолихме част, сварихме си рибена чорба.

„Парите сега са хартийки. Ако продават някакви зърнени храни, вземи. Ще сваря каша с рибката.” „Да, утре ще я изчистя и ще я нарежа...” – така си говореха хората от съседната кооперация. Те бяха в шок от появата на касата с риба. Готвеха си заедно храната и всяка вечер в убежището обсъждаха менюто.

Ние не ядохме от осолената риба, просто не успяхме, защото следващата нощ беше много страшна. С настъпването на деня цялото мазе и сградата се тресяха от въздушните удари. Те бяха навсякъде. Молехме се къщата ни да не рухне върху нас. Дори съседите, които имаха кучета, не ги изведоха на сутрешна разходка и между взривовете в мазето се чуваше скимтене и драскане по вратите.

„Това е последната ни нощ в Мариупол”, помислих аз. Така и стана. В този ден самолетите летяха над нас едва ли не на всеки 20 минути. Съседът се шегуваше, че се е споразумял с пилотите, че тук са „свои”, и продължаваше спокойно да поддържа огъня за мангала за чайника и тенджерите. Едни се смееха; други смятаха, че са откачени тези негови шегички... Така готвехме закуската – на прибежки до входа, като чуем самолет.

***

„… ще заповяда на Ангелите Си за тебе, да те опазват във всички твои пътища.“[3] През последните дни осъзнах, че Бог наистина ни пази. И даже не просто ни пази, а бди над нас! Всяка минута и всяка секунда. От самото начало на войната при всяко наше преместване из Мариупол ние след определено време разбирахме, че само на милиметри сме се спасили от стрелбата, като се започне от квартала, в който беше родният ми дом.

Градът живее без връзка със света, без каквато и да е възможност за безопасно придвижване, в студени апартаменти при настъпилите студове. Хората си разтапят сняг, за да имат вода, нощуват в мазетата, облечени с палта и завити с одеяла. „Кога ще свърши всичко това? Може ли да повървя заедно с вас? За да не е толкова страшно” – ни каза непозната жена. Тя беше потисната и самотна.

След 20 дни само по Божията милост успяхме да заминем от Мариупол. В онзи ден, когато търсихме транспорт, с който да напуснем града, аз пак видях тази жена и се поуспокоих, че е жива. Тогава, на 15 март, пак виках молитвите си наум. „Ужасно си бледа. Всички ни е страх” – говореше съседката. Но тези думи не могат да намалят болката и ужаса.

След 20 дни разбрах, че моя приятелка е пуснала съобщение за мен и семейството ми в социалните мрежи – дали някой знае нещо за нас, защото сме изчезнали. Разбрах колко много хора са се молели за нас, колко много хора са склонни да дадат подслон и храна просто така, колко много хора са безкрайно добри!

... Разстрелът на моя град продължава до ден днешен. Мариупол, градът на Дева Мария, заедно с неговите храмове и светини, бива заличаван от земното лице от танкове, артилерия и военни кораби. Днес той вече официално е град герой и град призрак. Но Бог е всемилостив. В това не може да се съмняваме: „Ще повика към Мене, и ще го чуя; с него съм в скърби“[4].

 

Превод от руски: Евгения Николчева

 

[1] Статията е публикувана на 28 март 2022 г. в електронното издание на украинското църковно списание Отрок.UA.

[2] Вж. Мат. 14:15-21.

[3] Пс. 50:11.

[4] Пс. 50:15.




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org