BG | RU

ВОЙНАТА И БОГОСЛОВИЕТО НА НЕНАВИСТТА

2022-05-29 10:39:16, Димитър Спасов

  

В началото на XVI век известният доминикански богослов Франсиско де Ви­тория[1], един от защитниците на правата на индианците от Новите земи, пише следното: „Въпреки че въпросните варвари не са напълно умопомраче­ни, те не са далече от това. (…) Те не могат или вече не са в състояние сами да се управляват по-добре от умопомрачените или от дивите зверове и жи­вотните (…) Тъпоумието им далеч превишава това на децата и лудите от другите страни“.[2]И още две свидетелства от епохата, които откриваме в книгата на Цветан Тодоров Завладяването на Америка. Въпросът за другия. Първото е на доминиканския монах Томас де Ортис: „Те са тъпи и смахнати. Не ценят истината, освен когато е в техен интерес; непостоянни са. (…) Грубияни са. (…) Не се поддават на възпитание. От наказанията не извличат поука. (…) На десет-дванадесетгодишна възраст като че ли дават надежда за известна цивилизованост и някакви добродетели, но по-късно стават ис­тински скотове. Поради това смея да твърдя, Бог не е сътворил по-порочно и животинско племе, напълно лишено от добрина и култура“.[3]А ето и част от възгледите на Хуан Хинес де Сепулведа, философ и доминиканец, който ни­кога не е стъпвал в новооткритите земи: „По отношение на благоразумие, сръчност, добродетелност и човечност тези варвари отстъпват толкова на испанците, колкото децата на възрастните и жените на мъжете; между тях и испанците съществува такава разлика, колкото между суровите и жес­токите, от една страна, и най-милосърдните, от друга, между крайно невъз­държаните и въздържаните и умерените; и смея да твърдя, че тази разлика е не по-малка от разликата между маймуните и хората“.[4]

Възможността за подобно говорене, публичното обсъждане на въпроса дали кърмачките изпитват болка и страдание при отнемане на децата им, ярост­ното дискутиране в продължение на години дали и тези са сътворени по Божи образ, или в йерархията на ценностите се намират на едно стъпало с живот­ните, превръщат началото на колонизирането и християнизацията на Аме­рика в голям и срамен провал. Въпреки папската була Sublimus Dei от 1537 г., коя­то признава наличието на душа у индианците и забранява превръщането им в роби, въпреки сърцатото служение на прочутия епископ на Чиапас Бартоломе де лас Касас[5], въпреки усилията на хилядите доминикански, францискански и йезуитски мисионери, които се опитват да ограничат зверствата и жесто­ките порядки, често пъти с цената на живота си. Въздухът вече е отровен.

Първата половина на XVI век изобилства с потресаващи разкази на очевидци за зверствата на конкистадорите към туземното население: сеене на смърт за забавление, за да се провери дали сабите са добре наточени, хранене на ку­четата с пеленачета, изтръгнати от майките им, дървета, окичени с обе­сени индианки, на чиито стъпала висят техните деца… Насилие без повод и без каквато и да е видима необходимост, единствено и само защото вече е в ход страшно разчовечаване на жителите на цял един континент. Имаш си работа или с някакви обекти (историкът Гонсало Овиедо съветва диваците да не бъдат удряни със саби по главата, защото черепите им са много твър­ди и дебели и остриетата могат да се повредят), или със слуги на дявола. „А барутът срещу езичниците е тамян за нашия Господ“, казва същият автор.[6]

А сега да се прехвърлим в наши дни и да чуем други гласове, които се предста­вят за християнски, дори за православни.

„Украйна е страна с дезориентиран, измъчен или побъркан народ – и едното, и другото е вярно. (…) Украйна е демон, който търси кръв, иска да пие кръвта на своите деца. И иска да пие още кръв. Търси войната (…) Украйна е антиправо­славно явление.“[7] Думи, произнесени шест месеца преди „специалната военна операция“. Или пък осем години по-рано: „Трябва ни мъжество, за да проумеем, че Украйна реално е попаднала в челюстите на дявола, в реалните челюсти на реалния дявол. (…) Във вида, в който я виждаме, тя е храчка в лицето на Господа“.[8] И още: „Украйна е страна, в която демоните са развързани, където сатаната е пуснат от подземието и му е дадена възможност да пакости на хората… Трябва да разбираме, че цялото това беснуване – национално, либе­рално, европоцентрично, америкоцентрично – е зле прикрит сатанизъм. Това са хора с нравствена развала, душите им са прогнили… В крайна сметка ние ще видим със собствените си очи разпилените кости на тези мерзавци“.[9]

Защо си позволявам да ви занимавам с частното мнение на един от десетки­те хиляди руски свещеници? Защото митрофорен протойерей Андрей Ткачов през последните години успя да се сдобие със славата на негласен говорител на Руската православна църква, изразител на мислите и чувствата на широ­ките църковни и народни маси. Медийните му изяви засенчиха и тези на пат­риарх Кирил. За сравнение абонатите му в YouTube са над 1 120 000, докато тези на официалния канал на РПЦ МП са под 64 000. Позволено му е да комен­тира широк кръг теми по предизвикателно скандален и груб начин – не само в телевизионните студиа, но и от амвона на храма. Гласът му, уви, не остана самотен през годините, към подобен тип говорене се присъединяваха все по­вече и повече хора, афиширащи себе си като православни. Със своето мълча­ние зад подобен тип говорене застана и официалната йерархия на Руската православна църква. Вместо думи за вечен живот (Иоан. 6:68), които трябва да е съхранила от нашия Господ и Спасител – думи на смъртна омраза и залича­ване на човешкия образ. След като и тази последна аварийна спирачка в руско­то общество пред демонизирането, унижаването и разчовечаването на цял един народ не просто не се задейства, а допълнително ускоряваше процеса, се случи това, което наблюдаваме и преживяваме.

Войната раздели православните по целия свят по един драматичен и болез­нено дълбок начин. Раздели ни на йеромонах Йоан (Гуайта) от московския храм „Св. Козма и св. Дамян“, който на 12 март тази година произнесе вероятно най-кратката проповед: „Йоан Предтеча е светия и пророк, който заплати с живота си, понеже е казвал истината. Много жалко, ако ние толкова се стра­хуваме да казваме истината, че сме готови да платим каквато и да е цена, само и само да не рискуваме“.[10] Раздели ни на о. Артемий Владимиров, който също по време на Литургия заяви следното: „Укрофашистите са змийчета, откърмени от Европа. Сега се води война на Русия, както обикновено, с ко­лективния Запад. Какво може да породи този Запад – само Ислямска държава и неофашизъм. Това са техните рожби, това са техните изчадия и резулта­тът от духовните им пориви. Те могат да отгледат единствено людоеди… Подготвяме се за една особена Пасха, в която Великата, Малката и Бялата Рус ще могат в единен Безсмъртен полк да манифестират от Владивосток до Калининград. Надяваме се съвсем скоро към нас да се присъединят и Молдо­ва, Казахстан, Украйна – нещастната. Да се стяга Грузия, а какво ще се случи с Прибалтика – и сами можете да се досетите“[11].

Войната ни раздели и на онези близо триста руски свещеници, които още в първите дни на войната нарекоха случващото се военна агресия, поискаха прекратяване на бойните действия и написаха: „Ние с тъга размишляваме за пропастта, която нашите деца и внуци в Русия и в Украйна ще трябва да преодоляват, за да започнат отново да дружат един с друг, да се уважават и обичат взаимно“.[12] Раздели ни и на останалите близо 98% свещеници в РПЦ, чийто глас не стигна до нас. Остава да се надяваме, че тяхното публично мълчание може би е форма на тиха съпротива.

Войната ни раздели на патриарх Кирил, който в продължение на четири дъл­ги дни запази пълно мълчание (може би се е надявал този блицкриг да свърши за три дни?). Проговори на 27 февруари, когато вече се проливаше кръв, каз­вайки: „Да не дава Господ между Русия и Украйна да легне страшната разде­лителна линия, обагрена от кръвта на братя“[13]. След една седмица, в Неделя на прошката, патриархът заговори за „влошаване на политическата ситу­ация в Донбас, където на практика започнаха военни действия“[14]. Научихме, че войната е метафизическа, срещу содомския грях, който жителите на Дон­бас не желаят да допуснат на своя територия под формата на гей паради. След което допълни, че „прошка без справедливост е капитулация и слабост. Затова прошката трябва да е съпроводена със задължителното право да можем да стоим на страната на светлината, на страната на Божията прав­да, на страната на Божествените заповеди…“. И разбрахме, че молитвено е с братята по вяра от многострадалната Донбаска земя, но не и с жителите на разрушаваните по това време Киев, Харков, Ирпен, Николаев, Буча… След своя патриарх проговориха и някои от епископите – до един в подкрепа на държавната власт, преповтарящи идеологемата за Руския свят и триедин­ния народ, както и за коварния враг, който ще си получи заслуженото. Осо­бено се отличи архиепископът на Сиктивкар и Коми Питирим, който успя да окарикатури квазицърковната концепция за Руския свят и за Гражданската религия, призвани да превърнат Евангелието в безопасно, питомно и патри­отично четиво.[15]

Войната ни раздели и на митр. Онуфрий от Украинската православна църква, която трябваше да бъде спасявана и освобождавана. Още в първите часове на войната той се обърна с думи на състрадание, болка и молитвена подкре­па съм своето паство: „Сполетя ни беда. За голямо съжаление Русия започна военни действия срещу Украйна и в този съдбоносен момент ви призовавам да не изпадате в паника, да бъдете мъжествени и да проявите любов към своята Родина и един към друг… Украинският и руският народ са приели кръ­щение в Днепровския купел и войната между тези два народа е повторение на греха на Каин, който от завист уби своя роден брат. Такава война няма оправдание нито пред Бога, нито пред човеците“[16]. Вечерта на 24 февруари митрополит Онуфрий събрал киевските свещеници и ги помолил да държат вратите на храмовете си отворени – да не се евакуират от града и да по­магат на всеки, който има нужда от подкрепа. Впоследствие 20 от общо 52 епархии на УПЦ МП престанаха да споменават своя велик господин и отец Ки­рил в знак на протест срещу неговото неадекватно и дори антихристиянско поведение, но всички продължават да споменават Онуфрий.

Друг глас срещу поведението на патриарх Кирил дойде от архиепископ Йоан (Ренето), управляващ руските енории към МП в Западна Европа: „Ваше Све­тейшество, в „проповедта“, която произнесохте в Неделя на прошката в Патриаршеския събор „Христос Спасител“ на 6 март, вие обяснявате, че има оправдание за тази кървава, агресивна война, че това е „метафизическа бор­ба“ в името на „правото да можем да стоим на страната на светлината, на страната на Божията правда, на страната на това, което ни е открито от Христовата светлина, от Неговото Слово, Неговото Евангелие…“. При цяло­то ми уважение към вас, в което отново ви уверявам, но и с безкрайна болка, не мога да не ви уведомя, че не мога да се съглася с подобен прочит на Еванге­лието. При никакви обстоятелства „добрият пастир“, каквито сме призва­ни да бъдем, не може да не бъде „миротворец“[17]. Главите на повечето правос­лавни църкви по света, макар и с доста различна твърдост и категоричност, осъдиха започването на военни действия от страна на Русия и призоваха за мир.

И ето че два месеца след началото на военната агресия в Украйна ние, правос­лавните, продължаваме да изповядваме един Символ на вярата, едни и същи догмати, приети на Вселенските събори, причастяваме се от една Чаша… И ставаме все по-разделени.

При повече честност и смелост би следвало като начало да наложим мора­ториум върху произнасянето на Господнята молитва. Някъде митр. Антоний Сурожки разказва за свой иподякон, малко момченце, което няколко недели по­дред произнасяло молитвата Отче наш до думите и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме, при което млъквало. На въпроса на владиката защо прекъсва молитвата, момченцето смутено признало, че се е скарало много лошо със своя приятел и не успява да му прости. И се страхува, че и с него самия Господ ще постъпи по същия начин, няма да му прости. „Никой друг от енорията не се отнасяше с такава отговорност и честност към молитва­та“ – допълва митрополитът.

А ние? Нито думата Отец възприемаме според словото на Христос – „Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиж­дат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и непра­ведни“ (Мат. 5:44-45), нито думата наш ни изпълва с радост, утеха и отговор­ност към нашите братя и сестри вече не по плът и по кръв.

А можем ли да постигнем отново съгласие върху притчата за добрия самаря­нин и върху онази за бащата, който имал двама сина? Както и за онзи плашещ със своята конкретност и невъзможност за интерпретации откъс от Еван­гелие според Матей за Страшния съд? Не лъжи заповед ли е, или само препоръ­ка, или пък когато се практикува от официалната власт преди/по време на военна операция, не е осъдително (няма да нападаме, и тази сряда няма да на­паднем, изпреварихме врага с два дена, те щяха да ни нападнат и т.н, и т.н)? Защо лъжата и лицемерието проникват толкова дълбоко и толкова лесно в църковното тяло? Лоялността към държавната власт защо така неусетно преминава в сервилност, а след това и в тежка зависимост? Защо вече не ни е срам от провалите ни? И защо допуснахме ненавистта толкова лесно да про­никне зад църковната ограда, да си съгради там дом, а след това и собствено богословие?

Ако и след смъртта на тримесечната Кира от Одеса, загинала от руска ра­кета на Велика събота тази година, ако и след смъртта на десетмесечната Кира от Горловка, Донецка област, загинала от украинска ракета през 2014 г., ако и след смъртта на повече от сто и седемдесет деца, загинали през пос­ледните два месеца, не сме способни на честен разговор за нашата отговор­ност и провал да бъдем светлината на света (Мат. 5:14), значи сме станали сол, която не соли…

 

[1] Испански богослов и юрист (1486 1546), основател на Саламанкската школа.

[2] Цветан Тодоров, Завладяването на Америка. Въпросът за другия. С. 1992, с. 146-147.

[3] Пак там, с. 148.

[4] Пак там, с. 149-150.

[5] Испански свещеник доминиканец (1484–1566), първият епископ на Чиапас (Мексико) и историк на Новия свят. Един от най-ревностните защитници на правата на индианското население. През 2000 г. Католиче­ската църква започна процес по неговата беатификация.

[6] Пак там, с. 148.

[7] Предаване на о. Андрей Ткачов от 24.08.2021 г. по телевизионен канал Царьград, https://tsargrad.tv/

[8] Интервю на Т. Холодилова с о. Андрей Ткачов, 12.10.2014 г., https://omiliya.org/content/protoierei-andrei-tkachev-ukraina-ne-proshla-test-na-antikhrista

[9] https://proza.ru/2017/10/12/1588

[10] https://www.pravmir.ru/o-pravde-ieromonah-ioann-guajta/

[11] https://www.youtube.com/watch?v=yC5KHszwo-o

[12] https://docs.google.com/forms/d/1yOGuXjdFQ1A3BQaEEQr744cwDzmSQ1qePaaBi4z6q3w/viewform?edit_ requested=true

[13] http://www.patriarchia.ru/db/text/5904390.html

[14] http://www.patriarchia.ru/db/text/5906442.html

[15] https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100724/catid,19/id,71371/view,article/

[16]https://news.church.ua/2022/02/24/zvernennya-blazhennishogo-mitropolita-kijivskogo-vsijeji-ukrajini-onufriya-virnix-ta-gromadyan-ukrajini/?fbclid=IwAR2WYPDZydLPzgd4_kga9Zsk3RSgKpNQW6F1Ti2IY36jIYiCcRoB0bawdvo

[17]https://archeveche.eu/ru/%D0%BE%D1%82%D0%BA%D1%80%D1%8B%D1%82%D0%BE%D0%B5-%D0%BF%D0%B8%D1%81%D1%8C%D0%BC%D0%BE-%D0%B8%D1%85-%D1%81%D0%B2%D1%8F%D1%82%D0%B5%D0%B9 %D1%88%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D1%83-%D0%BA%D0%B8%D1%80%D0%B8/




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org