BG | RU

ПУТИН НАСТОЯВА, ЧЕ ЗАЩИТАВА ПРАВОСЛАВИЕТО ОТ БЕЗБОЖНИЯ ЗАПАД

2022-07-04 11:24:09, Роуън Уилямс

  

С подкрепата си за войната Московският патриарх Кирил придава нормалност на едно греховно поведение и замърсява руската християнска идентичност

 

Толкова лековато употребяваме термина „културни войни“, че сякаш се затрудняваме да разпознаем и разберем как изглежда една истинска и кървава война, водена заради тази култура. Владимир Путин се опитва да се представи като герой в битката за оцеляването на интегралната християнска култура по същия начин, по който и „Ислямска държава“ се представя за защитник на културната чистота на исляма. Разбира се, между тях съществуват дълбоки същностни, исторически и политически различия и ще бъде глупаво те да бъдат пренебрегвани, както и да се поддаваме на паниката, предизвикана от ислямисткия екстремизъм. Ала реалистичното обяснение на това, което се крие зад ужасяващия конфликт в Украйна, трябва да вземе под внимание и тези паралели и да признае, че светските геополитически калкулации и пазарлъци не ни предоставят достатъчно инструменти за осмисляне на случващото се.

Близкият съюзник и привърженик на Путин, Московският патриарх Кирил, в своя проповед от 6 март, ден преди началото на православния пост, даде да се разбере, че възприема руската кампания като война за защита на православната цивилизация срещу разложението на Запада, чието основно проявление са гей парадите. И това не беше случайно, защото въпреки регистрираните високи нива на предразсъдъци към ЛГБТ+ общността в Украйна настоящата политика към тях е в посока на либерализация, а и в Киев съществува активна такава общност, както и ежегоден парад.

За патриарха това означава едновременно нормализиране на едно дълбоко греховно поведение и замърсяване на руската християнска идентичност, още повече че Киев е мястото, откъдето води началото си руското християнство. Около три четвърти от населението на Украйна се идентифицира като православно, посещаемостта на църквите е висока, но православието съжителства редом с изявата на различни културни норми. Достатъчно трудно е справянето дори и само с религиозното разнообразие: най-новата история на Русия показва много ниска толерантност към неправославните християнски (да не говорим за еврейските и мюсюлманските) малцинства, а перспективите пред малцинствата в Украйна в случай на победа на Русия не са обещаващи. Ала в очите на определен тип руски православни християни още по-лошо е толерирането на идеологическото многообразие в публичния живот.

Патриархът и другите като него разглеждат западния дневен ред не като истински либерален плурализъм, а като нещо, което може да бъде определено като „принудителна толерантност“, в която толерантността е само първа стъпка към налагането, или най-малкото, признаването на западните идеали. Иронията се състои в това, че руските тревоги в това отношение са напълно модерни, тъй като те повтарят езика на американската религиозна десница, която вижда в либералните искания за спазване на правата не желание за опазване на сигурността и гражданското достойнство, а провокативна декларация за правото на определени морални норми свободно да се прилагат на открития пазар.

В общество, доминирано от консуматорството, толерантността започва да се възприема като агресивна публична реклама. Всичко се свежда до продажбата на „стил на живот“ на една ентусиазирана и наглед безкритична публика. (Същото можем да различим и в собствените ни яростни спорове за правата на транссексуалните, където се приема, че признаването на несправедливости, понесени от определени групи хора, представлява скрит начин за „налагане” на определени избори. Това представлява преобръщане на начина, по който хората изживяват своята идентичност и взимат своите решения, но си остава мощен риторичен мит.)

Всичко това лесно може да бъде отречено като варварска глупост. Но то може да обясни защо някои руснаци виждат в Украйна опасен културен хибрид: място, което изглежда православно, чиято история е ключ към разбирането на християнската идентичност на Русия, но всъщност е троянски кон за безбожното безразличие на Запада. И това не се отличава толкова много от войнстващия ислямистки гняв към мюсюлманските общества, които приемат публичното присъствие на някои неислямски норми и навици. Проблемът се състои в допускането, че културата, включително религиозната култура, по същността си трябва да бъде монолитна и може да бъде поддържана само чрез законова принуда – или в случая с Украйна – чрез една агресивна, безпринципна и необуздана агресия.

Но можем да се запитаме и нещо друго, освен да си задаваме въпроса защо някои не-западни култури се страхуват толкова силно да не бъдат обзети от това, което те намират за морален вакуум. Ако всичко, което те виждат, е поредица от реактивни желания за еманципация, извършвани в името на консуматорството и обсесията от материалния растеж, тогава подозрението и враждебността стават малко по-разбираеми. Защо ние, от отмиращия „либерален“ свят, смятаме, че еманципацията е необходима? Може би в името на освобождението на всички индивиди, което да направи възможно сътрудничеството между тях в името на осъществяването на позитивен социален проект, на общество на устойчиво и справедливо разпределение на благата. Може би става дума за изграждането на социален ред, в който нашата взаимна зависимост, национална и международна, е по-пълноценно призната.

Солидарността с Украйна предполага и санкции, които ще имат своята цена и за нас, и за руснаците – решения, които ще окажат влияние върху нашата зависимост от петрол и газ и които ще ни накарат да отворим вратите си за повече бежанци. Ако сме готови да приемем тези последици в името на една позитивната визия за взаимна зависимост и справедливост, ще имаме по-убедителен разказ, който да ни помогне да се противопоставим на драматичните и дори апокалиптични митове, възникващи на други места по света.

Защото нежеланите ближни не могат да изчезнат, което означава, че трябва да се научим как да живеем с тях в уважение. А това, което може да се каже в отговор на патриарх Кирил, е, че ближните трябва да бъдат обичани, а не тероризирани с възмутително мълчание – тема, по която Бог, приет в Киев през 988 г., има много какво да каже.

 

 

 

Архиепископ на Кентърбъри от 2002 до 2012 г., Роуън Уилямс е виден британски интелектуалец, богослов, поет и преводач. Роден през 1950 г., той завършва висшето си богословско образование в Университета в Кеймбридж. В началото на 80-те години започва да преподава богословие, отначало в Кеймбридж, а след това и в Оксфорд. Същевременно постепенно се изкачва и в йерархията на Англиканската църква – през 1978 г. е ръкоположен за свещеник, през 1999 г. е избран за Архиепископ на Уелс, а през 2002 г. ‒ и за Кентърбърийски архиепископ. Богословските интереси на Роуън Уилямс са насочени основно към Отците на Църквата и историята на християнската духовност. Като глава на Англиканската църква, той насърчава диалога с исляма, известен е и като активен привърженик на различни граждански и социални каузи. Сред по-известните му книги са: Достоевски: Език, вяра и литература (Dostoevsky: Language, Faith and Fiction, 2008); Арий: Ерес и традиция (Arius: Heresy and Tradition, 2001); Христос на съд (Christ on Trial, 2000); За християнското богословие (On Christian Theology, 2000). Р. Уилямс зае категорична позиция по повод войната, като през май 2022 г. призова Московския патриарх Кирил да бъде изключен от Световния съвет на църквите. Настоящият негов текст е публикуван през април в английското издание The New Statesman.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org