BG | RU

КАНОНИЧНО ЕКСПЕРТНО МНЕНИЕ ЗА АЛЕКСАНДРИЙСКАТА ПАТРИАРШИЯ

2022-04-23 15:07:21, Перистерски митрополит Григорий Папатомас

  

 

 

Абсолютното разминаване

между каноничното Предание и руската етно-църковна политика

(Антиканоничното синодно мултипликационно решение на Автокефално-патриаршеската църква на Русия

в ущърб на древлепросиялата Александрийска патриаршия [13/26.12.2019])

Богоявление, 2020

 

 

 

„Извънредно много ме измъчва, че са изоставени, прочее, отеческите канони и всяка акрѝвия е пропъдена от църквите;
и се боя, да не би църковните дела да достигнат до пълно объркване,
докато малко по малко безразличието взима преднина по пътя.“

(Канон 89 на свети Васлилий Велики)

 

Ако някой успее да види Църквата Христова…,
то той не ще види друго, освен самото Тяло Господне.“

(Свети Николай Кавасила)

 

„В оня ден, в който силата на любовта
ще победи любовта към силата,
тогава светът ще познае мира.”

(Махатма Ганди)

 

Предисловиe

I. Предварителни теоретични уточнения

II. Примерни предложения

Сравнителна таблица

 

Предисловие

Още през 1512 г., т.е. преди половин хилядолетие, един руски летописец отбелязва: „Градът на Константин падна, но нашата Руска земя, с помощта на Света Богородица и на светиите, се преумножава и е младаи силна. Тъй да бъде, Христе мой, до свършека на света!“… Това представлява, преди всичко, непреходното определение на руската глобална есхатология, която е подхранвала, а храни и днес руските църковни носители на „мегали идеята“, които пронизват институционалния светоглед и функциониране на Руската патриаршия. И оттогава до днес църковните институционални водачи, чиновници и отговорните фактори се движат, ръководени от тези две по-горе споменати прилагателни определения: млад (нов) и силен!... Въз основа на това исторически ново на (руската) История, а не върху неизменната есхатология на Църквата, се опира и новата теория за „Третия Рим“, която е назначена на вярна служба на Руската империя. Върху този мощен колос на глинени крака (подобен на истукана от съня на Навуходоносор) е била въобразена и построена бинарната (геостратегическа и геоеклисиологическа) политика, както и неотдавна проявилата се особена църковна мощ в глобално измерение, доколкото вместо да предпочетат силата на любовта, която са получили като дар от Църквата чрез Кръщението и чрез автокефално-патриаршеското достойнство, те се подлъгали смъртоносно и предпочели, а и сега предпочитат любовта към (глобалната) сила. Това ни насочва към една по-раншна и твърде позната историческа реалност – на Римската патриаршия, която в продължение на цяло едно хилядолетие, от Прекъсването на общение през 1054 г. до днес, се увлече по една борба – да придобие църковна ипостас с глобални измерения и глобална църковна мощ, която тя накрая постанови съборно на Първия ватикански събор (1870) и потвърди на Втория ватикански събор (1962–1965). Нещо аналогично извършва, както ще стане ясно от по-долу изследваната перспектива на възникналия казус с Александрийската църква, и Руската патриаршия, посредством своите неотдавнашни – едва 20-годишни (2000–2019), уставни и синодни решения, които (отбелязваме това твърдо в настоящото канонично експертно мнение) надхвърлят от гледна точка на предлозите и на целите, неотдавнашния спор за украинската автокефалия, която представлява по-скоро претекст и конюнктурен повод за постигането на други проекти и користни цели в глобален мащаб и перспектива…

Синодното решение на Руската патриаршия предизвиква два взаимосвързани антиеклисиологични и антиканонични проблема, които са налице през цялото второ хилядолетие и доминират безпрепятствено до днес. Става дума за бинарния мащабен проблем със създаването на църковна сътериториалност и предизвикването на църковна полиархия на конкретното място на една (местна или поместна) Църква. Тъй като въпросната Патриаршия не възприема богословската методология, а възприема чисто и просто една доказано етнополитическа и етно-църковна методология, тя не разбира, че съживява по-ранни антиканонични постъпки, които са осъдени и са подсъдни от Църквата, и постоянно се подлъгва по този начин да върви по извънцърковни друмища. По-надолу представяме този двоен голям антиеклисиологичен проблем, за да бъде разобличено еклисиолично и канонично както въпросното синодно решение, така и заявените заплахи за неговото осъществяване.           

Ι. Предварителни теоретични уточнения

 

Въведение

Цялото второ хилядолетие е белязано от многобройни и разнообразни антиеклисиологични и антиканонични отклонения – следствие от едноименната църковна полиархия със съ-териториално съ-съществуване на две или повече Църкви на едно и също място, които се наблюдават еднозначно в лоното на всички – без изключение – християнски Църкви (на Римокатолическата, протестантските, а неотдавна и на Православната) през протежение на цялото второ хилядолетие – от края на Първия кръстоносен поход (1099 г.) и след това до днес. Тези девиации се представят в настоящия текст по систематичен начин, въз основа на характера на тяхната поява, на четири различни, но притежаващи общ знаменател равнища: а) на равнището на епископията; б) на равнището на митрополията (митрополитска система); в) на равнището на една поместна Църква и г) на равнището на Вселенската църква – по цялото земно кълбо. Тази полиархия, проявяваща се на много равнища, разрушава поместно каноничния принцип, който предвижда още от началото на църковната история Una Ecclesia in unum Territorium и предизвиква насилствено и едновременно антиеклисиологичното и антиканонично явление на църковната сътериториалност и на църковната полиархия, които снемат фактическото съществуване на Църквата на дадено място. Изглежда обаче, че това не се взима предвид от Руската патриаршия в църковния й живот и в общуването й с другите сестри православни поместни Църкви. Нека разгледаме аналитично синодното решение на Руската патриаршия, преди да преминем към историко-каноничното му разобличаване, що се отнася до неизбежните отрицателни последствия от него, които ще възникнат под формата на еклисиологична епидемия, както и към насочващите предложения в отговор на това решение.

 

Синодното решение на Руската патриаршия (13/26.12.2019)

1. Действително Светият синод на Руската патриаршия реши неотдавна да прекрати църковно общение с Негово Блаженство Александрийския патриарх г-н Теодор II (т.е. с Александрийската патриаршия) и изваждането и изтриването от църковните диптиси (т.е. прекъсване на поменаването) на Александрийския патриарх (както и на някои митрополити!), като активен отговор на признаването на автокефалията на новоучредената поместна Украинска църква, но не на всички митрополити на Александрийската патриаршия (sic!) – нещо, което не наподобява на съответното руско синодно решение за Вселенската патриаршия, където прекъсването на общение засяга и свещениците/дяконите, а включва и миряните! Забелязва се, че в една и съща година и от един и същ руски Синод се излъчват две различни форми на прекъсване на църковно общение – едната с общо съдържание, а другата с избирателно съдържание – с адресати еднородни и единни по своето вероизповедание поместни Църкви! При това прекъсването на общение се предвижда от канонично гледище само в случай на заявена ерес, влиза в действие само със съборно всеправославно решение, а не от една-единствена поместна Църква, а формата му е единна, без да включва подкатегории. Вследствие на това ясно е, че руското синодно решение въвежда една нова и произволна форма на прекъсване на църковно общение, едностранна инициатива с ново и неправилно съдържание. Следователно въпросното синодно решение, бидейки нововъведение, което е произволно и неправилно, може да бъде разобличено църковноканонично като недействително (невалидно). Паралелно на това негативно измерение на казуса, съществува и един друг отрицателен аспект, който е много по-лош, доколкото се откроява един арогантен мотив, който е съвършено чужд и не подобава църковноканонично на епископски синод (събор) на една поместна сестра Църква. Структурата на това решение в действителност съдържа опит за разцепване на Тялото на епископите на Александрийската патриаршия от външния синоден фактор на сестра Църква, което (разцепване), ако успее – чрез прозрачните, недискретни техни мотиви – ще има отрицателни мултиплициращи се последствия. Това цели добре формулираното руско синодно решение със своето безпрецедентно прекъсване на общение – да не прекъсва църковно общение с някои митрополити на Александрийската патриаршия – с единствената взаимозависима предпоставка те да не признават новата църковна структура в Украйна, а следователно да не съслужат заедно с Негово Блаженство Александрийския патриарх. По дефиниция това означва опит за предизвикаване на разцепление в древлепросиялата Патриаршия в нейната централна структура – Светия синод, и предизвикване на разколническо движение вътре в Синода и в Синодното тяло за по-лесното навлизане – на по-късен етап – в Африка, превръщайки я в клетъчно ядро, а също така и за извършването на мисионерско дело, замествайки Александрийската патриаршия. С други думи, различаването по съдържание в руските синодни решения на общо прекъсване на църковно общение с Вселенската патриаршия и на избирателно прекъсване на общение с Александрийската патриаршия, разкрива опит за разцепване на „общността на епископите” (к. 5 на Първия вселенски събор) на Александрийската патриаршия и вътрешно разделение с цел по-лесното настъпление в африканския континент.

2. Решението обявява също, че енориите в африканския континент, които са създадени по инициатива или с помощта на Руската църква, ще бъдат незабавно отнети от юрисдикцията на Александрийската патриаршия, на която принадлежаха досега, не поради „доброто разположение и благо промишление на Москва“, а поради тяхната de jure църковноканонична принадлежност към поместната Александрийска патриаршия. В решението е показан и начинът, по който ще се осъществи това отнемане: тези руски енории ще получат ставропигиален статут (въпреки че по правило ставропигиалният статут се установява в момента на основаването, а никога post factum). По същия начин, по който направиха ставропигия катедралния храм „Св. Александър Невски“ в Талин, в резултат на което Руската патриаршия предизвика в Естония едно невъобразимо зрелище – антиеклисиологичния и антиканоничен феномен на вътрешната сътериториалност, т.е. две руски църковни юрисдикции на едно и също място: от една страна, цяла Естония да бъде една руска епархия, ръководена от митрополит Корнилий, принадлежаща на Руската патриаршия, а от друга, катедралният й храм, превърнат наскоро в ставропигия (sic), да принадлежи не на местния епископ, а директно на Московския патриарх и епископ, създавайки така две взаимозастъпващи се църковни юрисдикции на едно и също място, в една и съща епархия, в една и съща Патриаршия. И разбира се, цялото това образувание съществува паразитно успоредно на каноничната юрисдикция на Автономната църква на Естония. Точно такова чуждо образувание ще създадат и на африканския континент, материализирайки постепенно взетото синодно решение.

3. Светият синод на Руската патриаршия реши също така да промени руското патриаршеско представителство в Александрия, което ще се превърне в (директно подчинена) теле-енория на Руската църква в Кайро в лоното на поместната Александрийска патриаршия (нещо, което ще предизвика както по-широка форма на инвазия с географско разпростиране върху африканския континент, така и антиеклисиологичния и антиканоничен проблем на сътериториалността, както ще бъде анализирано по-надолу), а в същото време реши да закрие Представителството [на Александрийската патриаршия] в Москва (нещо, което ни препраща към „църковно етническо прочистване” що се отнася до нейната канонична територия).

Това също така е свързано с факта, че онези руски свещеници, които служат днес на поместната Александрийска патриаршия, няма да бъдат обвързани вече църковноканонично с нея, а онези свещеници (и епископи!), които ще отидат там занапред, няма да имат институционални отношения с нея, доколкото ще бъдат теле-свещеници теле-епископи) на Руската патриаршия!

Неотдавнашното синодно решение на Руската патриаршия определя въпросните мерки като „канонични“ (sic) мерки и като „братско“ (sic) възмездие за „връщане в каноничната норма“ (sic) на Александрийската патриаршия и на нейния патриарх! Кой обаче и как ще възпре мултиплициращото се произволно антиеклисиологично и антиканонично поведение на Руската патриаршия? И кога тя ще даде обяснение за множеството свои произволни антиеклисиологични и антиканонични деяния, на които се е отдала свободно в продължение на половин хилядолетие до днес, оттогава, когато й е предоставена и е придобила автокефалия до днес (1589–2019), бидейки съзнателно прикачена о колесницата на руския етно-Кесар?

Четирите аналогични антиканонични девиации на църковна сътериториалност и полиархия, които унищожават Църквата

Църковната сътериториалност и църковната полиархия съставляват според каноничното Предание на Църквата две еднозначни и взаимозависими църковноканонични отклонения, които снемат самата Църква и подменят нейната ипостас. Става дума за едно двулико историческо изкушение, което заплашва да подмени Църквата още от първите й исторически стъпки и което е било посрещано през различни епохи (IV–VII век) и по различни начини, най-вече съборно, когато то възприемало зрима и осезаема форма и се проявявало, снемайки ипостасата и съществуването на дадена местна или поместна Църква. Би било интересно в историко-каноничен план, но и с оглед на актуалната ситуация, да проследим този бинарен проблем, който вълнува Църквата през целия й исторически живот, и да покажем най-главните причини, които я карат да бодърства, доколкото този въпрос вълнува също така Църквата днес, както никога по-рано, във всичките му гео-канонични проявления.

Определението за църковната сътериториалност и църковната полиархия:
Две епископии, две митрополиии, две поместни Църкви, две Вселенски църкви
на една и съща гео-църковна територия“

(к. 8/I ВС, к. 12/IV ВС, к. 39/V-VI ВС и к. 57/Карт. – к. 56/V-VI ВС

Към края на 90-те години на миналия век, и по-конкретно след падането на Берлинската стена (1990), което означаваше начало на по-широкото европейско географско обединение, започна да се проявява един очевиден, непознат за църковното Предание опит за множествена каноничност (sic), една призматична каноничност в лоното на православните поместни църкви. Изглежда, че унифицираният подход на каноничното Предание на Църквата през първите две хилядолетия започна да отстъпва пред неудачния избор на една каноничност на множеството престоли, на една чужда на каноничното право практика, която съдбоносно се изявява в конюнктурни етнокултурни апетити и крие в себе си етатистки користни амбиции. Това призматично явление със сигурност има своите патогенни причини. При това обаче и последствията от него не освобождават от отговорност, при положение че православните национални църкви – както се е случвало по-рано и продължава да се случва с Римокатолическата и с протестантските църкви – не просто възприемат, но и институционализират тези девиантни църковноканонични реалии.

При това каноничното Предание на Църквата (I–IX век), което се е развило еднозначно около един-единен център в цялостното й канонодателство през първото хилдядолетие, отбелязва по един неизменен и еднозначен начин четирите антиеклисиологични – а поради това и антиканонични – девиации, които наскоро заеха (както никога досега) най-централно място в църковното битие и които унищожават и снемат същностно Църквата, имайки като свой общ девиантен знаметенател сътериториалността с всичките й непосредствени антиканонични последствия: епископската паралелна юрисдикция, църковната полиархия и топо-географската множествена юрисдикция. Тези четири девиации, които са фиксирани, констатирани и осъдени съборно от каноничното Предание на Църквата, са следните:

 

 

Църковноканонични девиации на сътериториалност и полиархия, както те са фиксирани в каноничното Предание на Църквата (първо хилядолетие)

 

  1. Две епископии на едно и също място – епископска полиархия (к. 8/I ВС – 325 г.),
  2. Две митрополии на едно и също място – митрополитска полиархия (к. 12/IV ВС – 451 г.),
  3. Две поместни Църкви на едно и също място – църковна полиархия(к. 39/V-VI ВС – 691 г.),
  4. Две вселенски Църкви на една и съща планета – глобална църковна полиархия (к. 57, 69 и110/Карт. – 419 г. и к. 56/V-VI ВС – 691 г.).

 

 

Нека да разгледаме аналитично съборните определения за църковноканонична девиантност, както те са формулирани в съборните текстове и както са изкристализирали в каноничното Предание на Църквата през вековете. И тези съборни констатации са резюмирани в църковноканоничния проблем, който описваме чрез неологизма църковна сътериториалност:

1)     епископска сътериториалност;

2)     митрополитска сътериториалност;

3)     автономна, автокефално-патриаршеска и патриаршеска сътериториалност;

4)     глобална църковна сътериториалност.

Историческият преглед показва, че Църквата отново и отново се е връщала към този конкретен еклисиологичен и антиканоничен проблем. Трябва да направим едно уточнение в еклисиологично отношение, за да постигнем обща обективна оценка за аспектите и проявите на този църковноканоничен проблем.

Поначало не се прави разлика при честата употребата на трите канонични понятия, които очевидно имат различен църковен статус:

а) „местна църква“[Τοπικὴ Ἐκκλησία] (епископия),

б) „поместна църква“ (Патриаршия, Автокефално-патриаршеска църква, Автокефална църква, Автономна църква, Полуавтономна църква, Митрополия [при митрополитската система]) – тази църква, която напълно погрешно днес ние, римокатолици или православни, наричаме „отделна църква“ или „местна църква“, и

в) „Вселенска църква“.

И възниква объркване при определянето на Църквата във всеки отделен случай, а още повече – при разкриването на съществуващите църковноканонични проблеми, които вместо да се решават, още повече се усложняват при опита за тяхното разрешаване. Първите две категории църкви се определят без разлика чрез понятието „местна църква“ – нещо, което предизвиква объркване в църковноканонично и методологично отношение, както и що се отнася до общението, докато третата категория бива системно (и неслучайно?) пренебрегвана, замествана от произволното от еклисиологично гледище и непознато в канонично отношение понятие (концепция) – „глобална църква”.

Следователно трябва да изследваме църковноканоничния проблем:

♦ при три категории църкви (1. местна църква, 2. поместна църква и 3. Вселенска църква)

и

♦ на четири различни равнища (1. Епископско, 2. Митрополитско-полуавтономно, 3. Автономно, автокефално-патриаршеско, патриаршеско и 4. Всемирно).

Тъй като обаче равнища 2 и 3 са подобни, бихме могли да ги поставим в една и съща категория и с цел улесняване на изследването да ги обобщим в следната таблица:

 

 

Категории църкви – равнища на църковна полиархия

 

  1.         Местна църква   →       Епископия

 

                                                             ♦ Митрополия, полуавтономна църква

  1.         Поместна църква Автономна, Автокефална, Автокефално-патриаршеска църква

                                                             ♦ Патриаршия (от системата на Пентархията)

 

  1.        Вселенска църква           → Земно кълбо

 

 

Нека отбележим тук и нещо, което е свързано всъщност с по-горе направеното семантично разграничение и което ни интересува в интерпретационно отношение при разглеждането на проблема. „Съборната църква“ от Символа на вярата в божествената Литургия („В Една, Свята, Съборна (Καθολική)и Апостолска църква“) е единствено местната църква-епископия, където всеки се намира в момента на литургичното събрание, чийто съставен член-харизма представлява, а не, както се говори – и от Руската църква – Вселенската църква или „Глобалната” църква. И местната църква е единствената еклисиологично биваща Църква. Тя представлява институция в Църквата. Другите форми на Църквата (епархийска църква-митрополия, автономна църква, автокефална църква, Автокефално-патриаршеска църква, Патриаршия) представляват системи, канонични системи от местни църкви, които отговарят на географските, пастирски и практически потребности на Църквата. Що се отнася до „Глобалната църква“, тя е съвършено непозната за многовековното канонично Предание на Църквата – и като структура, и като понятие. Тя представлява една постканонична измислица на второто хилядолетие, както ще стане ясно по-надолу, която влезе в действие чрез неотдавнашното решение на Руската патриаршия. Така след направените разграничения можем да пристъпим към четирите равнища с общ знаменател на църковна антиеклисиологична полиархия, които снемат по същество Църквата в нейната гео-канонична изява.

1. Две епископии на едно и също място – епископска полиархия

(к. 8/I ВС – 325 г.) 

Изследователите, занимавали се с тази тема (J. Meyendorff[1], J. Gaudemet[2]), в своята съществена критика се спират на това първо (епископско) равнище на църковна полиархия. Общият проблем обаче експанзира, както ще видим по-надолу, и на други равнища (митрополитско, автокефално-патриаршеско, патриаршеско и всемирно), доколкото са се появили девиации именно след учредяването на тези църковноканонични системи и Църквата е била принудена много често да се занимава с тях и да се намесва съборно.

По-специално относно това второ равнище на епископска сътериториалност и полиархия Църквата се е произнасяла многократно по различни начини и най-вече със съборни решения и правила. Наистина многобройни са свещените канони, които повеляват и постановяват отвръщане от това явление и не допускат да има повече от един епископ в една и съща църковна епархия (област). Тук можем да споменем например следните канони: 34, 35 и 38 на светите апостоли (II–III век), 18 на Анкирския поместен събор (314), 8 на Първия вселенски събор (325), 9, 13, 16, 21 и 22 на Антиохийския поместен събор (341), 3 и 11 на Сардикийския поместен събор (343), 2 на Втория вселенски събор (381), 12 на Четвъртия вселенски събор (451), 20 и 39 на Пето-шестия Трулски вселенски събор (691), 16 на Първо-втория (Двукратен) поместен събор (861). Тук каноните са подредени в хронологична последователност, за да се види по-добре широкият времеви диапазон (II–IX век), който те покриват, както и проявеният през вековете интерес на Църквата към този сложен въпрос. Този широк времеви диапазон съвпада всъщност с времевия отрязък на първите осем века на канонодателството на Църквата (II–IX век). Накрая, по отношение на темата за църковната „диаспора“ на „полиритуалните“ (римокатолици), „поликонфесионалните“ (протестанти) и „полиетнофилетистките“ (православни) екстериториални райони антиеклисиологичното явление на епископската полиархия бива определяно от един съвременен канонолог като „многоглаво чудовище“: „Не можем да имаме повече от един епископ за глава на смесените епископии [„диаспора“], понеже едно тяло с много глави би било ‚чудовище‘…“. [3]

И на това място прословутият аргумент на църковната икономѝя за еклисиологически несъществуващата „диаспора“ и за безкрайната „временна“ търпимост не може да издържи църковноканонично, защото остава непознато не само като аргумент, но най-вече като църковна практика в каноничното Предание на Църквата на първото хилядолетие. Евхаристията, която е свързана с битието на местната църква – Тяло Христово на всяко място, не може да бъде Евхаристия по икономѝя, понеже не може да бъде мислено Тялото Христово по икономѝя, т.е. Христос да бъде разглеждан по църковно снизхождение и с отстъпление от точността.

2. Две митрополии на едно и също място – митрополитска полиархия (к. 12/IV ВС – 451 г.)

Изледваният църковноканоничен проблем не се отнася само до съвместно съществуващите епископи в един и същи град и на едно и също общо място, които предизвикват по този начин църковна поликефалия. Същият проблем представляват и взаимозастъпващите се гео-църковни територии, които тези епископи със своето институционално присъствие там изразяват, защото епископите, бидейки един от четирите съставни елемента на местната църква (св. Иполит Римски[4]), в еклисиологичен план не са индивидуалности, а представляват възглавяващи общностни личности и по тази причина възглавяват своите местни Църкви или, ако става дума за митрополити (при митрополитската система), те представляват канонически поместни Църкви, бидейки тяхно „каноническо начало“… В този план на въпросния общ проблем могат да се споменат, примерно, каноните: 34 апостолско правило (II–III век), 9 и 16 на Антиохийския поместен събор (341), 2 на Втория вселенски събор (381) и 12 на Четвъртия вселенски събор (451).

А проблемът се състои именно в това: антиканоничното съ-съществуване в един и същ град означава множество антиеклисиологични състояния едновременно, но означава основно гео-църковно взаимозастъпване, а оттук – сътериториалност, нещо, което автоматично поражда не канонична църковна полицентричност на различни места, а антиканонична църковна полиархия на едно и също място. Следствие от това е „смешението на Църквите“ (к. 2/II ВС). Такъв случай имаме например в Париж, където съществуват съвместно шестима митрополити, които са на една и съща територия и са част от шест взаимозастъпващи се едноименни гео-църковни етнофилетистки юрисдикции, създавайки неприемливия църковноканоничен феномен на съществуване не на двама, а на множество православни епископи на едно и също място. Същия случай имаме и в Йерусалим с римокатолиците: съществуват съвместно пет едноименни патриарси-предстоятели в пет взаимозастъпващи се едноименни и в същото време различни ритуалистки патриаршески църкви – нещо, което ни отвежда на третото равнище на нашия общ църковноканоничен проблем. Тук обаче има нещо странно. Римокатолическата църква след решението на Втория ватикански събор издаде Кодекс на каноничното право на Източните църкви (1990), заедно и паралелно със съществуващия от по-рано Латински кодекс (1 изд.: 1917 и 2 изд.: 1983), за да регулира ипостасното еклисиологично съществуване на ритуалистите римокатолици от тези църкви. Този Източен кодекс, който е различен, а понякога дори и противоречащ на Латинския кодекс, е издаден в крайна смека не за да реши и изцери този много сериозен и актуален църковноканоничен проблем, както повеляват каноните на първото хилядолетие, а за да узакони противоканонични състояния, които са рожби, измислици, образувания и концепции на второто хилядолетие.

2. Две поместни Църкви на едно и също място – църковна полиархия (к. 39/V-VI ВС – 691)

Четвъртият вселенски събор (451) се е сблъскал с църковноканоничния проблем на митрополитската полиархия (к. 12) и на патриаршеската полиархия (к. 28[5]) на едно конкретно гео-църковно място. Когато обаче на един по-късен етап поради историко-политически събития (окупирането на Кипър от сарацините и преместването на кипърското население в Хелеспонда – 688) бил поставен въпросът за съ-съществуването на две поместни църкви на едно и също място (к. 39) или за възможното църковно асимилиране на една Църква от друга (също к. 39), Пето-Шестият Трулски вселенски събор не е оставил този неразрешен от три години по-рано проблем (688–691) да продължава да съществува, нито го е отложил поради „неотложна“ църковна икономѝя, както се случва днес, а се е намесил незабавно и ни е завещал правило 39, което представлява символ на каноничност и пример за канонично разрешаване на аналогични еклисиологични въпроси и проблеми.[6]        

С две думи, Пето-Шестият вселенски събор (691), изправен пред възникналия проблем с неизбежното установяване на една поместна църква (Кипърската) на каноническата територия на друга поместна църква (Константинополската) – нещо, което автоматично предизвиква църковноканоничен проблем, т.е. съ-съществуване на две поместни Църкви на едно и също място – изхождайки от църковноканоничния принцип, че за да съществуват тези църкви като отделни църковни структури без онтологична подмяна, както са постановили по-раншните вселенски събори (III ВС в Eфес – 431, и IV ВС в Халкидон – 451), те не могат нито да съ-съществуват заедно, нито едната (в случая Константинополската, тъй като имала исторически пълни права над територията на Хелеспонда) да погълне другата (Кипърската). С други думи, нито църковно съ-съществуване на едно и също място, нито църковна асимилация, а една, уникална и единствена поместна църква на едно конкретно място! Затова Съборът отделил територията на Хелеспонда от Константинополската църква – нещо, което тази Църква, проявявайки еклисиологична чувствителност, възприела с радост – и предоставил тази територия на Автокефалната църква на Кипър. Хелеспондската област се превърнала занапред в канонична територия на Кипърската църква, подчинявайки и местните „хелеспондци“ на нея. Това е било съборното канонично решение, за да бъде избегната именно сътериториалността и църковната асимилация. В наше време, в епохата на църковните културни претенции, на римокатолиците ритуалисти (Йерусалим и др.), на протестантите конфесионалисти (Европа и др.) и на православните етнофилетисти (Естония, Украйна, Молдова, Западна Европа, Америка, а отскоро и Африка), коя Църква и кой Събор би постъпил по подобен начин и при това с тези чисто църковноканонични критерии? Напротив, Руската църква със своите последни решения постъпва диаметрално противоположно на споменатото по-горе съборно и канонично Предание на Църквата.

3. Две Вселенски църкви на една и съща планета Земя – всемирна църковна полиархия

(к. 57/Карт. – 419 и 56/V-VI ВС – 691)

Преди всичко тук е необходимо да бъдат направени две предварителни уточнения, за да стане по-ясна и понятна сложността на проблема, който се появява на това равнище.

1. Свещените канони и цялото канонично Предание на Църквата познават една-единствена Вселенска църква, една-единствена Църква „във вселената“. Непонятна и непостижима за разума остава една противоположна или различна на тази църковна реалност. Исторически през първото хилядолетие едната и единствена Вселенска църква се изчерпва с обществото на петте Патриаршии (в каноничната система на Пентархията) и на (Автокефалната) Кипърска църква. Следователно общността на тези поместни Църкви е тази, която разкрива „католичната (съборна) Божия Църква, разпростряна из целия свят“ (к. 57/Карт. – 419). С други думи, „Вселенската Църква“ предполага: 1) съществуването на повече от една поместни църковни структури и 2) общението на тези отделни църковни структури помежду им. Ако тези две предпоставки не са налице едновременно и в единство, то тогава не можем да имаме „разпростряната из целия свят Църква”. Такова е съборното, еклисиологично и канонично определение за едната и единствена възможна и биваща „Вселенска Църква”. И за нея винаги говорим в единствено число, никога в множествено.

2. „Вселенската църква” в свещените канони на първото хилядолетие не означава „Глобална църква”, както тя се е формирала през второто хилядолетие под влияние на римокатолическото канонично предание, най-вече след Прекъсването на общение през 1054 г.: една Патриаршия, след като прекъсва общение с останалите четири Източни патриаршии, се самопровъзгласява за „Глобална църква”, идентифицираща се в гео-църковно отношение с цялата гео-полисна област на земното кълбо (Първи ватикански събор – 1870 г.). Това понятие и църковната реалност, която то претендира да отразява в себе си, са напълно непознати за двухилядолетното канонично Предание на Църквата. Такъв един опит за отъждествяване на една „поместна църква” с „Вселенската църква” носи в себе си антиеклисиологичните и антиканонични елементи на изключителнността и на снемането на гео-евхаристийната другост на останалите „поместни църкви”, а също така съдържа елементите на автоматично унищожаване на общността на поместните църкви, на общението между тях и поради това – предизвиква църковно съ-съществуване на глобално равнище. Това е относително неотдавнашното (XIX–XX век) историческо антиеклисиологично и антиканонично явление, което може да се определи с неологизма църковен глобализъм (универсализъм). След като направихме тези две предварителни основополагащи наблюдения, оттукнасетне е лесно да отбележим, че църковен глобализъм за пръв път се появява при Римокатолическата църква, веднага след възникването на сътериториалността (Йерусалим – 1099 г.) в два исторически момента: по време на четирите Кръстоносни похода (1095–1204 до 1261 г.) и след възстановяването на Латинската йерусалимска патриаршия от папа Пий IX (1847), преди този глобализъм да изкристализира по-късно съборно и официално като господстваща еклисиология на Римокатолическата църква – при същия папа Пий по време на Първия ватикански събор (1870), с две определящи характеристики: а) папата като глобален водачпримат (който притежава) и б) глобална юрисдикция. Оттогава Римокатолическата църква се самоопределя като „глобална църква” (sic), гарантирайки този свой статут чрез един официален събор. Също така забелязваме явен църковен глобализъм с тенденция на нарастване при протестантските църкви и общности, най-вече през втората половина на ХХ век. Протестантският църковен глобализъм обаче има една особеност. Наблюдават се еднородни конфесионални обединения (напр. Глобална лутеранска църква, Глобална евангелистка църква и пр.), докато в същото време почти напълно отсъства стремеж за общение между разнородните протестантски конфесии. Задоволяват се с една федерализация на конфесиите, без да търсят еклисиологични основания за общение. Поради това задаващият се църковен глобализъм и в тяхното лоно ще ги отдалечи още повече от мечтата за единство и общение между църквите, основавайки от тук насетне множество и паралелни протестантски „глобални църкви” (sic).

В лоното на Православната църква явлението на църковния глобализъм започна да се появява институционално неотдавна – след 1980 г. Някои православни национални църкви с очевидно етно-църковни приоритети са формулирали институционално църковния глобализъм, постановявайки уставни положения, които предвиждат упражняване на църковна юрисдикция сред техните сънародници в глобален мащаб. Такива църкви неотдавна бяха (1980–2010) Автокефалната църква на Кипър (в предишния й Устав от 1980 г., член 2), Автокефалната патриаршеска църква на Русия (уставите от 1988 и 2000 г., глава I, чл. 3) [7] и Автокефалната патриаршеска църква на Румъния (Съборна всерумънска прокламация от 11 февруари 2010 г.), а мълчаливо и без специална уставна инициатива в тази насока действат и други поместни църкви. Така православните, следвайки ignorentes, volentes, nolentes и еклисиологично – а не би трябвало да бъде така! – римокатолиците и протестантите, спомагат за подмяната на Църквата, преследвайки националистически колективни користни цели и етно-църковни интереси и ползи, както в последно време Автокефалнo-патриаршеската църква на Русия в Африка, но поставяйки себе си под същия девиантен църковноканонически общ знаменател:

 

 

Категории гео-църковен глобализъм (Universalismus) – XXI век

 

 Ι.         Глобализирана Римокатолическа църква

 

 ΙΙ.       Глобализирана(ни) конфесионална(ни) протестантска(ки) църква(ви)

 

ΙΙΙ.       Глобализирана(ни) национална(ни) Православна(ни) църква(ви)

 

 

Настоящото четвърто равнище освен останалите еклисиологични проблеми, които по дефиниция винаги създава, предизвиква автоматично и по необходимост сътериториалност и полиархия и на другите три равнища (епископско, митрополитско и автокефално-патриаршеско), затова и – по своите резултати, но и с оглед на каноническото си разрешаване – е най-лошата форма на църковна сътериториалност и полиархия, най-ужасният каноничен проблем, който би могъл да съществува в лоното на Църквата. Това е централният и единствен еклисиологичен проблем, който съществува от началото на второто хилядолетие (1099 г.) в Източноправославната църква и в Римокатолическата западна църква, която упражнява както никога досега изключителен църковен териториален глобализъм. Тези еклисиологични попълзновения, както и постоянният опит за налагане на „Глобална църква” (Първи ватикански събор – 1870 г.) водят до възникването и съществуването на две Вселенски православни църкви, унищожавайки по този начин институционално Църквата като такава, както и всяко понятие и възможност за общение между църквите. Ако нещата стоят по този начин, то къде се намира „Вселенската църква“, за която говорят свещените канони? Когато една поместна Църква посредством Ватиканския събор се отъждествява напълно с „Глобалната църква“, тогава за какво църковно общение говорим, но остава ли изобщо възможност за общение между църквите? И тогава каква ще бъде перспективата и отражението на запланувания диалог между Църквите, както и претенциозното папистко заявление за „сестри църкви“, след като антиеклисиологичното (съ)съществуване на едно и също място унищожава съществуването на по-рано намиращите се на същото място църкви?

Това е наличният цялостен проблем, който исторически според новопоявили се римокатолически еклисиологични прецеденти (1099–2006) ще остане по човешки нерешимои непреодолим, ще консервира объркването и така ще даде храна за постоянното търсене на непостижимата (невъзможната) каноничност. Папското първенство (главенство) – и Filioque – бидейки център на пряка противоположност за нас, представляват върхът на една планина...

Проблемът обаче не свършва дотук. В траекторията на църковния глобализъм (универсализъм), както беше отбелязано накратко по-горе, навлязоха и конфесионалните протестантски църкви, самопровъзгласявайки се – всички те заедно, но и всяка от тях поотделно – в конфесионални протестантски „глобални“ църкви. В същата траектория от 40 години насам (1980–2020) и православните провъзгласяват себе си институционално и уставно за национални православни „глобални“ църкви. И достигаме до началото на XXI век (началото на третото хилядолетие), когато имаме не две, а множество и мултиплициращи се паралелни „глобални църкви“. И така свещените канони, които толкова просто и ясно защищават противоположното, навлизат тържествено в пространството на музейното минало и на християнската археология! Защото така са благоизволили християнските църкви през второто хилядолетие, независимо от своята конфесия, с едно и също име, паралелно и взаимозастъпващо се, само и само да не служат на църковния географски критерий със съответната му еклисиология, която произтича от него, а да обслужват ритуалистката, конфесионална и етнофилетистка доминанта в перспективата на едно флуидно измерение. В тази рамка на църковноканоничен упадък се вписва и неотдавнашното руско църковно решение за антиканонична инвазия в канонично-църковните територии на Александрийската патриаршия в древна Африка.

 

Наблюдения

След:

  1. възникването на общността на епископиите – местни църкви (първите три века), за пръв път срещаме през 325 г. на Никейския събор да се отбелязва девиацията на епископската полиархия от църковноканоничния ред на едната и единствена местна църква-епископия;
  2. възникването на митрополитската система (IV–V век), за пръв път срещаме през 451 г. на Четвъртия вселенски събор в Халкидон да се отбелязва девиацията на митрополитската полиархия от църковноканоничния ред на едната и единствена поместна ;итрополия;
  3. възникването на автокефалната система (V–VII век), за пръв път срещаме през 691 г. на Пето-шестия Трулски вселенски събор да се отбелязва избягването на девиацията на църковната полиархия от църковноканоничния ред на едната и единствена поместна Църква;
  4. възникването на патриаршеската система (V–VII век), за пръв път срещаме през 419 г. на Картагенския поместен събор, а също така и през 691 г. на Пето-шестия Трулски вселенски събор да се отбелязва избягването на девиацията на всемирната църковна полиархия от църковноканоничната практика на едната и единствена Вселенска църква.

 Днес:

и четирите антиеклисиологични и антиканонични девиации съществуват едновременно в перспективата на сътериториалността, а вследствие на нея и в перспективата на паралелната юрисдикция – двата съставни и взаимозависими елемента на антиеклисиологичната и антиканонична полиархия, която автоматично поражда множествената юрисдикция (мултиюрисдикция) на много места на Земята, където има поместни православни църкви (напр. Франция, Америка, Естония, Украйна, Румъния, България, а неотдавна и Африка!), без, разбира се, да се усеща съответната чувствителност, която да отговаря на гигантския мащаб на този проблем. Напротив, проявява се една увереност в начинанието, сякаш този модел отговаря напълно на съвременните потребности на времето.[8] Същото отсъствие на църковноканонична чувствителност се проявява и в лоното на Римокатолическата църква, а същата богословска апатия се наблюдава и в протестантския свят.

Едно друго наблюдение се намира във взаимовръзка с патриаршеското равнище на проблема. Казвайки обаче „патриаршеско“ равнище, всъщност включваме и равнището на Автокефалната църква не само защото от канонично гледище системата на автокефалията е най-близка до патриаршеската система, а най-вече защото при възникването на проблема (691 г.) в него била замесена една Патриаршия (тази на Константинопол) и една (единствената тогава) Автокефална църква (на Кипър). Следователно споменаването на всички по-горе цитирани свещени канони, които изразяват различни времена и различни исторически обстоятелства, доказва, че Църквата е разглеждала поставения сложен казус и се е произнесла съборно и църковноканонически и на четирите каноничн системи на проявата му в лоното на Църквата:

а)        епископия – местна църква;

β)        митрополия (митрополитска система) – поместна църква;

γ)        автокефална и автокефално-патриаршеска (поместна) църква;

δ)        патриаршия (система на Пентархията) – поместна църква.

За да не оставаме при това на теоретично равнище, нека да дадем един пример. Естонският църковен въпрос, който възникна през 1996 г., както и украинският църковен въпрос, който възникна през 2019 г., показват мащаба и размера на многоаспектния църковноканоничен казус, който изследваме тук. Нека не се смята за злонамерено и негативно отношение общата констатация на нас, които преживяхме отблизо неочакваното развитие на този проблем, че онези православни национални църкви, които са действали с екстериториални юрисдикционни претенции и църковно-глобалистки, те са се затруднявали и се затрудняват да вземат открито отношение с църковноканонични аргументи както спрямо естонския, така и спрямо украинския въпрос. Накрая не са подсъдни нито възстановената Автономна църква на Естония (1996), нито наскоро канонически учредената Автокефална църква на Украйна (2019), а се самоосъждат онези православни поместни църкви, които проявяват еклисиологичен дефицит на някое от гореспоменатите равнища, при което Църквите на Естония и на Украйна се превръщат автоматично в крайъгълен камък, който доказва този дефицит.

И така Руската патриаршия, която поддържа необезпокоявана в Естония:

1) една епископия в Талин, паралелна на съществувалата по-рано там епископия, въпреки всеобщата забрана на Първия вселенски събор (к. 8);

2) една митрополия в Естония, паралелна на съществувалата от по-рано там митрополия, въпреки всеобщата забрана на Четвъртия вселенски събор (к. 12) и

3) посредством тази митрополия поддържа своето присъствие като Църква на едно място – в Естония, където вече съществува канонически поместна (Автономна) цъкрва, паралелна на нея, въпреки всеобщата забрана на Пето-шестия Трулски вселенски събор (к. 39),

осъществява точно същото и в Украйна, а неотдавна, по логиката на взаимното политическо отмъщение (sic), провъзгласи съборно, че по аналогичен начин ще действа и в Африка! И всичко това не се случва за пръв път, а е гнилият плод на църковния глобализъм, който започна да набъбва още от съветската интернационална епоха и се е изразил в Устава от 1988 г. (от съветско време), а по подобен начин се повтаря в новия Устав от 2000 г., който важи и днес, в свободна и демократична Русия. Само припомняме:

 

 

Устав на Руската православна църква (1988 и 2000)

 

„Юрисдикцията на Руската православна църква се простира[9]:

–        върху лицата от православно вероизповедание, които живеят на територията на СССР [1988]; живеят на каноническата територия на Руската православна църква [2000], както и

върху доброволно влизащите в неяправославни[10], живеещи в други страни.“

                                                                         (Гл. I, чл. 3, УРПЦ-1988 и 2000).

 

 

Този основополагащ уставен член, който е част от Основните положения на официалния Устав на „Руската църква“ и въз основа на който е взето неотдавнашното антиканонично решение в ущърб на древлепросиялата Александрийска патриаршия, представлява по дефиниция еклисиологичен глобализъм, но и ипостазиране на Православна национална глобална църква, основополагайки нова Вселенска църква, или по-точно една „Глобална руска църква“, в действителност успоредна на определената от свещените канони една-единствена Църква (к. 57/Карт. и к. 56/V-VI ВС), и въпреки тяхното съзнателно противопоставяне на такава „Глобална църква“. По-горе посочените три църковноканонични девиации, които се забелязват в Естония след 1996 г., както и в Украйна след 2019 г., а в последно време, в ущърб на древлепросиялата Александрийска патриаршия, са плод на тази четвърта девиация, а не обратното.

 

Аналогични църковноканонични проблеми в балтийските страни и Украйна

По-горната констатация се потвърждава и от факта, че от 1996 г. до днес Руската патриаршия следва юридическия път, за да гарантира юридически антиканоничната сътериториалност (това се нарича постеклисиологична правна ситуация), която същата тази Патриаршия предизвикваше с присъствието си в балтийските страни, докато през целия по-ранен период при един различен правен ред – съветския (1945–1991), пристъпи към каноническото престъпление на църковната асимилация на Естонската поместна автономна църква (1925/1945) и на Латвийската поместна автономна църква (1936/1945), която и до днес е в състояние на църковна асимилация. При това обаче, докато в Естония беше възстановена съществувалата по-рано канонична поместна църква от 1925 г. въпреки антиканоничното руско църковно присъствие и дейност, съгласно с изложеното по-горе, в Латвия не се случи нещо подобно, което от църковноканонично гледище означава, че там каноничното престъпление на църковното поглъщане остава актуално, колкото и време да е минало. И наистина, това канонично престъпление не подлежи на никакво канонично описание или „църковна давност“ поради дългите години, които са минали. Още повече че църковното поглъщане, което е осъдено с догматически определения и свещени канони от Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451) и от Пето-шестия Трулски вселенски събор (691)[11] не може никога да създаде нов статут, колкото и години да минат. И това се вижда и в случая с Естония (1996) именно поради този последен аргумент за невъзможността за създаване на нов каноничен статут (както се случва в Украйна), разкрива още един антиканоничен аспект на руските църковни претенции в Естония и изобщо в балтийските страни. Що се отнася до емоционалните аргументи, представени от руска страна, когато възникна естонският въпрос, а неотдавна и при украинския въпрос, те, бидейки комуникационно изобретение за обслужване на етно-колективни приоритети, а не на църковни приоритети, Църквата вече ги познава от началото на своята история, отбелязала ги е и ги осъжда, казвайки в 33-то апостолско правило (II–III век), че множество антиеклисиологични неща се случват в Църквата поради емоции: „[…] не ги приемайте в общение, защото много (неща) се случват поради измама (прелъщение)...“.

Този сложен проблем, разбира се, не се изчерпва на първоначалното равнище на своята проява. Църквите, които навлизат в територията на друга поместна църква, както се случва сега от страна на руските клирици в Африка, освен следващата от това сътериториалност преследват също така институционална и юридическа църковна едноименност (напр. „Руска патриаршия в Африка“). И въпреки самоотвержените усилия, които полага Вселенската патриаршия, Вселенската Църква като цяло не успява да наложи каноничния ред нито в единия от двата случая, докато държавата, всяка една от държавите, може да се намеси само във втория случай (в случая с едноименността – еднаквото наименование на две църкви). Именно поради това и каноничният ред в Църквата ще остане винаги търсенето, диренето на една непостижима каноничност, един неизпълнен дълг, именно поради нас, православните християнски църкви, една мечта на каноничното Предание на Църквата.

Освен това понятието за „национална църква“ се родее с тези четири еднородни антиканонични девиации. С други думи, тези църковноканонични девиации са от едно „семейство“, тяхната поява е едновременна с появата на националната църква. Затова и етонофилетизмът е съборно осъден (1872) и е винаги подсъден.

По-конкретно: Александрийската патриаршия трябва да насочи своето внимание към трите еднородни антиканонични девиации: сътериториалност и териториална паралелна юрисдикция, които се проявяват едновременно. Щом се появи едната, непосредствено се пораждат и другите две. Естонският пример е показателен. Същото се случва и ако започнем от третия случай: на учредяването на две поместни църкви на едно и също място. И тогава се случва пак същото, само че посоката е противоположна: първо учредяваме църква, а след това поставяме епископи по различните градове, които започват да пребивават съвместно с други епископи, за да достигнем така до първия случай – този на две или повече от две (нещо, което каноните дори не са могли да си представят) епископии в един и същ град. Украинският пример е показателен. Четирите еднородни антиеклисиологични девиации са на принципа на скачените съдове, защото произтичат от богословието на съ-териториалния ритуализъм (римокатолици), от богословието на мултиплициращия се атипичен сътериториален конфесионализъм (протестанти) и от богословието на националния месианизъм и на националната църква (православни).

Изводи

В противоположност на старозаветното юдейско предание, при което има един център (Йерусалимският храм) в цялата вселена, Църквата от самото си начало е била полицентрична по света. През второто хилядолетие обаче римокатолиците, протестантите и православните са я превърнали антиканонично в сътериториална и полиархична както на поместно, така и на вселенско равнище. И църковната полиархия се проявява вече на четири еднородни полиархични равнища: 1) местна църква – епископско ниво, 2) епархийска църква – митрополитско ниво, 3) поместна автономна, автокефална, автокефално-патриаршеска, патриаршеска – автокефално-патриаршеско ниво и 4) вселенска църква – всемирно ниво. Отговорността за това през цялото протежение на второто хилядолетие носят Римокатолическата църква, немалко от протестантските църкви и някои православни поместни църкви.

Накратко, никакво общение не може да съществува между църкви, всяка от които разполага с глобална юрисдикция. Нека да проявим един честен реализъм. Дори само фактът, че една такава поместна Църква смята, че притежава църковна самодостатъчност и поради това може безостатъчно и сама да покрие цялата Земя, дори само този факт, не й оставя свободно поле за църковно общение с други поместни църкви. В наше време, в епохата на поли-конфесионализма на църквите, можем да имаме „глобални църкви“, защото те са свързани с една глобална осветскостена есхатология, но от еклисиологично и канонично гледище не можем да имаме повече от една, единствена и уникална Вселенска църква. Факт е, че постмодерността породи в голяма степен постцърковност. Затова и бяха релативизирани днес църковноканоничните критерии на учредяване и на функциониране на Църквата, както неотдавна постъпи и Руската патриаршия спрямо Александрийската патриаршия, снемайки всички канонични очаквания за канонично хармонизиране в историческия път занапред. За да се потвърди още веднъж изразеното още през IV век канонично безпокойство на свети Василий Велики за този толкова сериозен и мащабен проблем: „Извънредно много ме измъчва, че са изоставени, прочее, отеческите канони и всяка акрѝвия е пропъдена от църквите;

и боя се, да не би църковните дела да достигнат до пълно объркване, докато малко по малко безразличието взима преднина по пътя” (к. 89/Вас. Вел.). И това, от което той се е страхувал, днес се случва и заплашва да достигне до своята окончателна завършеност...

Еклисиологичните проблеми на цялото второ хилядолетие, които са характерни за него като негова доминанта и изключителна определеност, не само че не са решени, а тенденцията е още повече да се увеличават и както показват нещата, тези проблеми биват наследени от третото хилядолетие. Какво има да става от тук насетне? Излежда, че решението е дадено от Самия Христос в една от Неговите притчи, където казва, че някои проблеми ще се решат едва... на жетва (срв. Мат. 13: 29 – 30), доколкото ние самите нищо не правим в тази посока: „жетвата е свършекът на века“ (Мат. 13:39). Всички се съгласяваме (и по един мълчалив и скандален начин приемаме), че ритуалистката еклисиология (Римокатолическа църква), конфесионалната еклисиология (протестантски църкви) и етнофилетистката еклисиология (православни национални църкви) представляват плевели в живота на Христовата църква, защото я унищожават, снемат я... Само дето тези плевели идват от нас, отвътре, а не от външните...

Ако се вгледаме в историята, ще видим, че църковните разделения винаги са водели до политически промени. Европа е буквално, ако не и изключително пространство на този исторически болезнен опит. Затова и Европа особено е пострадала от различните религиозни (християнски) разделения в миналото и в настоящето (оттук и изключването на християнството от проекта за Европейска конституция)... Но за съжаление и Европа ще трябва да очаква... жетвата, още повече че християнските църкви не правят нищо друго от хиляда години насам, освен да разделят единния човешки род, чието сотириологично единство са призвани да пазят (срв. Иоан. 17:11, 21-22)! Тези думи изглеждат някак жестоки, а може би са такива, но църковноканоничната действителност сама по себе си е по-жестока и от тези слова, които само констатират...

 

ΙΙ. Примерни предложения

Църковноканонични проблеми с оглед на по-нататъшните действия

1. Съгласно с неотдавнашното Синодно решение на Руската църква (2019) и въз основа на нейния Устав (1988 и 2000) всички онези енории, които са основани по различни начини по нейна инициатива на африканския континент, се отнемат от канонически предвидената и териториално съществуваща единствена юрисдикция на Александрийската патриаршия. Тези два параметъра – уставен и синоден – не изключват за в бъдеще формирането на енории по волята на Руската църква, където тя желае, както и мисионерски структури, паралелни на каноничните, както става ясно вече от заявленията на различни руски йерарси. Това показва по дефиниция, че Руската патриаршия е приела синодно решение да узурпира църковна юрисдикция, която не й принадлежи. Така Александрийската патриаршия се сблъсква с два големи взаимосвързани фронта, които се покриват от руското синодно решение от 2019 г.: противоканонична инвазия („вторжение“) и църковна сътериториалност. Следователно с това свое решение руснаците няма да се ограничат с това да имат едно екстериториално църковно присъствие със съответните дейности – били те антиканонични – а ще пристъпи и към църковна сътериториалност с организирането на съответните църковни структури – нещо, което ще унищожи Църквата на даденото място. Това се вижда и от факта, че в своето решение те са възприели политическата логика на отмъщението. Нещо, което са правили и правят и на други места на планетата.

2. Инвазията (εἰσπήδηση, навлизане-„вторжение“), бидейки противоканоничн акт, се дели на две категории: а) ситуационна инвазия: с моментно действие, известна като „задграничен акт“ (παρ’ ἐνορίαν πράξη), т.е. самостоятелното отслужване на свети литургии или на дадено Тайнство без разрешение-благословение на поместната църковна власт (местен епископ, предстоятел, Свещен синод) и б) институционализирана инвазия: с кириархални (суверенни) църковни характеристики и постоянна, нараставаща дейност в каноничната територия на друга поместна Църква, съпътствана от учредяването на енория-епископия (срв. к. 8/I ВС), митрополия (срв. к. 12/IV ВС) или едноименна поместна църква (срв. к. 39/V-VI ВС, както и к. 57/Карт. и к. 56/V-VI ВС). Този втори вид инвазия се нарича със съвременния каноничен термин „църковна сътериториалност“ и е това, което съборно, системно и превантивно е осъдено от три вселенски събора (Първия – 325, Четвъртия – 451, и Пето-шестия – 691). При това предпоставките за една такава институционализирана инвазия се намират, както беше показано по-горе, във валидния днес Устав на Руската православна църква (срв. УРПЦ-1988 и 2000, гл. I, чл. 3), който представлява точна дефиниция на институционализирана инвазия, с разпоредбите за една глобална църковна перспектива.

3. Прекъсването на църковно общение, т.е. на съслужение и на поменаване в диптисите, е допустимо само при наличие на публично еретическо заявление, „на всеослушание“ относно вярата. За всички останали въпроси от канонично естество има съборен път именно защото животът и управлението в Църквата се извършват съборно. Съборността съдържа по дефиниция консенсус, разногласие, различие в подходите, протест и др.под. Всичко това са неизменни съборни и взаимни права на всички поместни църкви. Вследствие на това прекъсванията на общение и на поменаване се осъществяват като всеправославно съборно решение и са задължителни за всички. Следователно едностранното синодно решение за прекъсване на общение по повод на общоцърковни и всеправославни казуси е църковноканоничен произвол и злоупотреба, и в този смисъл е неприемливо.

4. През същата 2019 г. под предтекст лишен от богословско и църковноканонично основание Синодът на Руската патриаршия взе решение за прекъсване на общение с две древлепросияли Патриаршии – две решения с напълно противоположно съдържание и за пръв път срещана девиантна насоченост с политическа украса, т.е. (1) едно решение за пълно (всеобщо) прекъсване на общение спрямо Вселенската Константинополска патриаршия и едно (2) избирателно прекъсване на общение с Александрийската патриаршия. Освен това за Александрийската патриаршия това избирателно прекъсване на общение се съпътства и от неприемливата от богословско и църковно гледище възприета мярка на... въздаяние (отмъщение) със светски и политически характер – нещо, което не отговаря на църковния онтологичен етос и издава един осветскостен светоглед. Сред тези „отмъстителни действия“ се предвижда превръщането на Руското патриаршеско представителство в Александрия в теле-енория на Руската църква в Кайро в лоното на Александрийската патриаршия – предизвикателна и груба инвазия, която ще доведе до нов антиеклисиологичен и антиканоничен проблем – до сътериториалност във вида на теле-митрополии, а оттук – до възникването на църковна полиархия на една конкретна територия. С други думи, сътериториалността и следващата от нея полиархия, които възникват от руското синодно решение, ще унищожат църковноканоничната уникалност и неповторимост на единствената църковна власт на африканския континент – Александрийската патриаршия. Също така неотдавнашното избирателно прекъсване на общение изглежда, че цели получаването на колективна изгода за руснаците от преследваното разцепление в епископското Тяло на Александрийската патриаршия, след като се усвоява макиавелисткия принцип „разделяй и владей“. Разглеждайки въпросния казус от една различна оптика, важно е да се подчертае тук, че по начина на своето структуриране и формулиране руското синодно решение се прицелва volentes nolentes в органичното единство на Светия синод на Александрийската патриаршия. Ако този опит не бъде осуетен навреме и в своя зародиш, за да няма практическа стойност и приложение в по-далечно време, осъществяването му ще доведе до унищожаване на постигнатото до днес мисионерско дело в Африка, учредявайки твърде лесно една теле-Църква и теле-Патриаршия (нещо аналогично на теле-църквите, които основава Римокатолическата църква след кръстоносните походи на Изток), усвоявайки като следствие от инвазията несвойствената руска тактика на измисленото противопоставяне на „туземци срещу гърци“ или като предупреждението на руски чиновник за „въстание на африканските клирици“, подтиквани чрез известните политически методи...

5. Не бива Александрийската патриаршия да се успокоява пред факта, че руското синодно решение се намира напълно извън каноничните рамки. Ако в крайна сметка пристъпят към инвазия, то тя ще бъде по всичко останало законна и уставосъобразна, с една дума: ще бъде законо-уставосъобразна. Т.е. църковните образувания, които ще бъдат основани, ще бъдат узаконени! Отбелязваме само, че това, което ще направят руснаците с църковната сътериториалност и църковната полиархия, като приложение на тяхното синодно решение, юридически е в съзвучиекакто със законодателството на местните държави в Африка, така и с Европейския (международен) договор в Амстердам – 1996 (член 9), който предоставя международна гаранция и юридическа закрила на всяка съществуваща и позната религиозна общност, без оглед на църковноканоничния параметър на проблема и без оглед на „каноническата чувствителност“ на Православната вселенска църква. А ако тази ситуация бъде узаконена трайно, то безболезнено и твърде лесно ще основат църковни училища и богословски академии, както направиха неотдавна в Естония и Париж.

6. Същата логика на отмъщението руските църковни ръководители усвоиха и в решението си за прекъсване на общение с Гръцката църква, „заплашвайки“, че ще приемат в църковно общение старокалендарните общности-църкви в Гърция, като паралел на онези, които самите те смятаха за „схизматици“ в Украйна. Дори само този факт, дори само под формата на „заплаха“ (и в случая с явни предложения за инвазия) показва, че аргументите им и делата им нямат църковноканонично основание. Обратно, ако внимателно ги разгледаме, те съдържат богословска и канонична непоследователност.

7. Също така по повод на приетото синодно решение възниква един двоен въпрос:

а. Ако решението на Руската патриаршия за инвазия (според тях: уставно навлизане) на територията на Африка е канонически правилно и е църковноканонически подплатено, защо то не беше взето преди украинската автокефалия, а се свързва с нея и при това точно след като Александрийската патриаршия утвърди църковната автокефалия на Украйна? Защо не пристъпи към подобен акт преди или във време, което нямаше да събуди подобни подозрения, а едновременно и точно по време на въпросното признаване на автокефалията?

б. Откога разногласието по даден църковноканоничен въпрос води до отмъщение от светски и политически тип? С други думи: ясно е, че е съвършено различно да изразяваш несъгласие по едно събитие, което се случва в Църквата и което подлежи на съборно решение, и това да пристъпваш към нещо непознато в цялата двухиляодлетна църковноканонична практика и предание на Църквата – до налагането на светско отмъщение, което няма никакво църковноканонично основание и референт.

8. Четири църкви са се произнесли непосредствено и официално относно църковната автокефалия в Украйна, в хронологичен ред: Вселенската патриаршия, Гръцката църква, Александрийската патриаршия и Йерусалимската патриаршия. Позицията на руснаците е съвършено различна спрямо всяка от тях. И неслучайно...

Спрямо първите две отношението им е радикално прекъсване на общение. За изследвания тук въпрос ни интересува непосредствено разликата в подходите спрямо двете древлепросияли Източни патриаршии. Спрямо Александрийската патриаршия беше решено прекъсване на общение с възприемане на неограничена инвазия и предизвикване на сътериториалност, докато за Йерусалимската патриаршия самите руски йерарси „успяха и поеха инициативата“, преди тя да успее официално и публично да се произнесе, действайки чрез „съблазнителни“ предложения, съвършено чужди на каноничния контекст. С други думи, двете древни Патриаршии се разглеждат от руските църковни ръководители като „слабото звено“, в противоположност на първите две поместни църкви (Вселенската патриаршия и Гръцката църква), смятани за част от православната твърдиня. Африка представлява първи опит за вземане на решения, осъществявани в бъдеще, подобни на това от декември 2019 г. И оттам ще започнат. В случая с третата Източна патриаршия [на Антиохия] там възприеха друг подход...

9. Акинонисия („разобщение“) има право да наложи всяка поместна църква спрямо своите вътрешни членове, без да дава за това отчет на никого извън нея. Що се отнася обаче до общоцърковни казуси, се изисква ad hoc Всеправославен събор или, когато въпросът е спешен, съборна среща (синаксис) на предстоятелите на поместните православни църкви (както през последните години се случи по различни поводи, в Българската църква – 1998 г., или при избора на Йерусалимски патриарх – 2005 г.). Следователно наложената избирателна акинонисия (прекъсване на общение) със синодно решение за институционализирана инвазия в Александрийската патриаршия, бидейки нововъведение, произвол и злоупотреба, е осъдителна в църковноканонично отношение като безпочвено и неоснователно, като враждебно действие от страна на сестра Църква към друга сестра Църква... А това е така за онзи, който е в състояние „да види... Христовата църква“ (свети Николай Кавасила).

10. Синодното решение на Руската църква е вътрешно противоречиво в църковноканонично отношение с оглед на заявеното в него. Завява се прекъсване на общение, а се пристъпва към действия, които разглеждат Африканската църква, сякаш тя се намира в схизма. Действително съдържанието на решението против Александрийската патриаршия ни насочва към казуса на схизмата, а не към този на прекъсването на общение. Различните канонични мерки, които се взимат в подобни случаи, стават ясни от таблицата по-долу:

 

 

Църковноканоничният проблем на руското синодно решение (2019)

 

  • Прекъсване на общение → няма инвазия (вторжение), нито настъпление

                                     → няма църковна сътериториалност

                                     → не предизвиква църковна полиархия

 

  • Схизма → без оглед дали става дума за инвазия с географско разширение

             → без оглед дали става дума за сътериториалност

             → без оглед дали става дума за полиархия

 

 

При това самите руснаци в своето решение говорят за прекъсване на общение. Защо в такъв случай възприемат мерки и методи, които се отнасят до схизма?Ако действително смятат, че в възникнал разкол, нека да го обявят. Освен ако действително смятат, че е налице разкол, и без да го обявяват, действат така, както се действа в подобен случай. Тази непоследователност е безусловно и крайно проблематична и опасна. Ако тя бъде възприета, ще възникнат проблеми в лоното на Александрийската патриаршия. Александрийската патриаршия е призвана да се събере синодно и да разгледа църковно всички тези неканонични (извънканонични) действия, които заявява Автокефално-патриаршеската църква на Русия.

11. Гореспоменатият фундаментален уставен член 3 от УРПЦ (1988 и 2000), който е част от Основните положения на официалния Устав на РПЦ и въз основа на който е взето неотдавнашното антиканонично решение в ущърб на древлепросиялата Александрийска патриаршия, ще се превърне – както вече се е случвало при много други случаи – в прецедент за произволни и антиканонични действия в ущърб на православни поместни църкви, които биха „посмели“ да приемат в църковно общение новоучредената Автокефална църква на Украйна.

12. Защо в крайна сметка Руската църква едностранно прекратява общение? Каква е целта? Дали единствената причина е в украинската автокефалия, или има по-дълбоки причини за по-широки интереси и по-далечни цели? Може ли да предвиди някой в дългосрочна перспектива до какво ще доведе миналогодишното синодно решение за прекъсване на общение? В резултат на поставените въпроси и на направените по-горе констатации според нас украинският църковен въпрос представлява повод и исторически шанс за (политическа и църковна) Русия да осъществи своите по-дълбоки исторически въжделения от векове, видни още от началото на XVI век, и няма нищо общо с каноническата правилност, на която се позовават днес urbi et orbi руските църковни ръководители и висши църковни (и нецърковни) чиновници. С други думи: за тях украинският въпрос не е самостоятелен проблем за някакви случайно „загубени канонични права“, а златен шанс за постигане на други паралелни претенции и по-далечни съкровени стремежи...

13. Многократно се вижда от историята, че екстровертността на църковна (а не на Света!) Русия е свързана с възхода или падението, избухването или сдържането на руската политическа мощ на международно геополитическо и гео-църковно равнище, точно както това се описва визионерски от руския летописец от 1512 г.(царска Русия, Съветска империя (днешната и утрешна), Путинова Новоруска империя чрез Руската православна църква и т.н.).

14. Оказва се исторически, че православните руснаци са завладени от явна тенденция към властолюбие и несдържана хегемония, затова и открай време склоняват да се поддадат на третото Христово изкушение (Мат. 4:9) за глобална мощ, власт и господство, подчинени на светски приоритети и перспектива, които задушават по дефиниция есхатологичното битие на Цъкрвата в историята, както и всяка есхатологична перспектива.

15. Визията за изграждането на една Глобална руска църква (УРПЦ – 1988 и 2000, гл. I, чл. 3, и началото на реализацията на тази визия посредством прекъсването на църковно общение – 2019), което съответства на визията на Римокатолическата църква (1870/1962–65, 2006), има същите патогенни характеристики, както първоначалното латинско надигане през Средновековието (автономизирана светска власт, предизвикване на църковна сътериториалност, незбежното създаване на църковна полиархия и пр.), преминавайки неочаквано от църковната общностна пълнота в онтологически смъртоносната църковна самопълнота (самодостатъчност), като загубва – в случай че не промени своята позиция – посоката към Есхатона.

Заключително

Eдна външна за християнския свят личност, Махатма Ганди, макар външен, е казал твърде точно, че „В оня ден, в който силата на любовта

ще победи любовта към силата,
тогава светът ще познае мира“... А ние бихме добавили в същата перспектива: не само мира между народите, но и каноничната правилност на Църквата. След всичко гореизложено заключителният въпрос, който не може да бъде премълчан и който стои, е повече от ясен: Кой и как ще спре мултиплициращото се произволно антиеклисиологично и антиканонично поведение на Руската патриаршия спрямо поместните православни църкви, с множеството очевидни отрицателни последици, за да бъде избегната в бъдеще съответната историческа грешка, подобна на тази, която се е случила с Римската патриаршия преди хиляда години и която продължава да е налице до днес?

 

Превод: Александър Смочевски

 

[1] J. Meyendorff, „One Bishop in One City (Canon 8, First Ecumenical Council)“, ἐν St Vladimir’s Seminary Quarterly, бр. 5, № 1-2 (1961), с. 54-62· IDEM, Orthodoxie et Catholicité, Париж, 1965, с. 99-108.

[2] J. Gaudemet, Le gouvernement de l’Église à l’époque classique [IIe partie, Le gouvernement local], τ. VIII, бр. 2, Париж, 1979, с. 124.

[3] „Il ne peut y avoir qu’un seul évêque à la tête de ces diocèses bigarrés, car un corps à plusieurs têtes serait “un monstre”“· J. Gaudemet, Le gouvernement de l’Église à l’époque classique…, пос. съч., с. 124.

[4]В: „Апостолско предание“. Вж. B. Botte, La Tradition apostolique de Saint Hippolyte (Essai de reconstitution), Münster, Aschendorffsche Verlagsbuchhandlung, LQF - Band 39, 1989, 132 стр. (срв. също, S.C. 11 bis).

[5] Канон 28 на Четвъртия вселенски събор не е целял антиеклисиологичното взаимозастъпване на патриаршеските юрисдикции извън гео-патриаршеските им граници, а още по-малко патриаршеска сътериториалност. Затова е определил и териториални граници на всяка от петте Патриаршии (на каноничната Пентархия), а неопределените територии извън петте Патриаршии – и извън Автокефалната църква на Кипър – предоставя църковноканонично на Константинополския – наречен поради това Вселенски – патриарх, като един-единствен епископ на тези територии. Поради нарасналата еклисиологична отговорност на Константинополския патриарх той е наречен оттогава Вселенски. Следователно става ясно, че канон 28 не провъзгласява Вселенската патриаршия за Глобална църква, както твърдят или смятат тези, които подлагат на съмнение вселенскостта му, а установява единна и уникална църковноканонична юрисдикция върху областите извън учредените и съществуващи поместни Църкви. Следователно тук не става дума за Глобална църква.

[6]По тази интересна канонична тема вж. Grig. D. PAPATHOMAS, L’Église autocéphale de Cypre dans l’Europe unie (Approche nomocanonique) (Автокефалната църква на Кипър в Обединена Европа (Правно-каноничен подход)), Солун-Катерини, изд. Ἐπέκταση (поредица „Νομοκανονική Βιβλιοθήκη“, № 2), 1998, с. 81-96.

[7]Вж. по-надолу.

[8]Вж. интервю на Московския и на цяла Русия патриарх Алексий Втори в ΤΟ ΒΗΜΑ, бр. 14658/8-1-2006, а също така статията отговор на Daniel STRUVE, „Réponse au père Grégoire Papathomas“, в: Le Messager Orthodoxe, бр. 141 (ΙΙ/2004), с. 73-88, по повод на естонския църковен въпрос.

[9]Вместо канонически правилното: се ограничава или се изчерпва.

[10]Имат се предвид очевидно верните.

[11]Относно този въпрос вж. Γρηγ. Δ. ΠΑΠΑΘΩΜΑ, «Ἀπό τήν συνοδική ἑτερότητα καί κοινωνία σέ δύο συμμετρικές ἀποκλίσεις: τήν Ἐθνική Ἐκκλησία καί τήν Ἀπορρόφηση Ἐκκλησίας. (Ἡ περίπτωση τῆς ἐκκλησιαστικῆς ἀπορρόφησης στίς Βαλτικές χῶρες, Ἐσθονία καί Λεττονία, στό ὄνομα τῆς “ὁμοιομορφίας” τῆς Ἐθνικῆς Ἐκκλησίας)», ἐν L’Année canonique [Париж], т. 48 (2006), с. 125-133, в Ἐπίσκεψις, т. 38, бр. 680 (11/2007), с. 5-21 и 4-19 (двуезично), в Σύναξη, бр. 104 (4/2007), с. 25-36, в The Messenger [Лондон], бр. 5 (2/2008), с. 30-47 (на английски), в Usk ja Elu, т 5 (1/2008), с. 23-43 (на естонски), καί ἐν Inter [Cluj-Napoca], т. ΙΙ, бр. 1-2 (2008), с. 484-495.

 




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org