BG | RU

КОНСТАНТИН ЦИЦЕЛКОВ И ЖИВОТЪТ НА БОГОСЛОВСКАТА МИСЪЛ

2021-12-22 17:34:08, Георги Каприев

  

През 1991 г. във вестник „Култура“ се сложи начало на рубриката „Християнска култура“, водена от Емил И. Димитров и мен. Към края на годината в редакцията се получи калиграфски изписана пощенска картичка от дотогава (за мой срам) неизвестния ми д-р Константин Цицелков. В нея той кратко посочваше, че е ученик на Романо Гуардини, а е слушал и лекции на Ханс Урс фон Балтазар. Предлагаше да преведе нещо от тях. Вече бях депозирал преведена от мен статия на Балтазар, затова веднага поисках превод от Гуардини. „От Бога сътворен“, преведен от Цицелков, е първият текст на големия богослов, появил се на български език. За съжаление с това се изчерпаха личните ми контакти с този достоен човек. Какво успях да науча междувременно за него?

Стана ясно, че – след дипломирането си в Богословския факултет на Софийския университет – през 1937 г. Цицелков продължава с Хумболтова стипендия образоването си в Германия по богословие в Берлин, а в Марбург по философия, където защитава философска дисертация върху етиката на Владимир Соловьов. През 1939 г. се завръща в България и става преподавател в Пловдивската семинария. От 1941 до 1944 г. е мобилизиран и затирен като трудовак в Беломорска Тракия. След това продължава работата си в семинарията. През 1949 г. предлага в Богословския факултет на СУ хабилитационен труд, озаглавен Теориите на Нюман и Харнак за историческото развитие на християнството (прецизно представен от Борис Маринов с публикацията му в този брой).

Изследването на Цицелков е отхвърлено с аргументи, абсурдни от гледната точка на академичните стандарти. Изпълняването на държавно-политическата поръчка да не бъде допуснат немският възпитаник се вижда с просто око. Богословски профилираният читател ще разпознае обаче и позициите, предизвикали академично-политически отпор. Актуалността на тези напрежения се доказва с простия факт, че публикуването на книгата петдесет и осем години след нейното първо представяне бе посрещнато с неприязън и продължава да се гледа така от определени клерикални кръгове у нас, за което свидетелствам като очевидец. Цицелков оттегля текста си с едно писмо до декана, носещо знака на академичното и човешкото достойнство.

До 1956 г. той публикува няколко статии в списание Духовна култура под псевдонима Цветан Сърнев. Междувременно е уволнен и от семинарията, повод за което дава рецензията му върху книгата на митрополит Кирил Пловдивски „Панарет, митрополит Пловдивски“ (София 1950). От 1953 г. преподава немски, а по-късно също така психология и логика в пловдивската гимназия, именувана тогава „Димитър Благоев“, а днес носеща името, с което я основава Найден Геров през 1850 г. – „Св. св. Кирил и Методий“. Пенсиониран е през 1970 г. В хода на последните десетилетия от живота си успява да издаде няколко статии и преводи в български неспециализирани периодични издания. През 2003 г. напуска този свят.[1]

Така представен, жизненият му път извиква скръб по един рано прекършен талант и по поредната празнота, осигурена на българската култура през десетилетията, паднали в политически плен на овластената интелектуална мизерия. Ощетяването на академичната традиция в България си остава безспорен факт. Оказва се обаче, че това не е изцяло валидно за богословската и философската наука в световен мащаб. Бесовството, стояло срещу него, не е успяло да скърши интелектуалната му мощ и не е смогнало да угаси безостатъчно неговата изява. За това именно свидетелства текстът, любезно предоставен в превод от Златка и Георги Парпулови, дъщерята и внука на Константин Цицелков. Тази статия[2], както и публикацията му от 1942 г.[3] остават актуални до наши дни.[4]

„Каква насока ще вземе богословската мисъл в наше време?“, гласи първото изречение и то изказва поне две съществени неща. На първо място, става ясно, че Константин Цицелков вижда напираща необходимост от ново и креативно движение на теоретичното богословие и гледа като опасно за самото него окопаването му в послушно цитатничество на древни авторитетни позиции, съпроводено със „сглобяване на факти и дати“. Той има пред очи риска миналото, и то идеологически разкрасяваното и възвеличавано минало, да сплеска настоящето и да постави под въпрос бъдещето. Неговият жест е обаче много далеч от оплаквачеството – той предлага добре структуриран план за насочено движение на богословската мисъл в културата на нашето време. Патосът на този жест е типологически паралелен на нагласата, демонстрирана от неговия учител Романо Гуардини в знаменитата му книга Das Ende der Neuzeit от 1950 г.[5] Цицелков се вглежда позитивно, но и критично в достиженията и дефицитите на съвременната му културна ситуация и намира в тях ресурс за богословското мислене в пътя му към неговата адекватност.

На второ място трябва да се подчертае изразът „съвременна му културна ситуация“. Читателят лесно забелязва плътната информираност на Цицелков за мисловните развития в западноевропейската култура от периода на 50–70-те години на ХХ век. По неведоми за нас пътища до него в солиден обем са достигали меродавните текстове на времето, и то както в сферата на богословието, така и на философията, историята, физиката… Целият текст свидетелства за внимателното им критично промисляне от негова страна и инкорпорирането на действителните постижения в собствената му мисъл. Той я вписва в техния контекст без даже сянка от провинциализъм или подбито самочувствие. Със самото това вече излиза извън скобите на съвременната му българска богословска мисъл, а и извън границите, слагащи пред мисленето си немалко наши съотечествени съвременници.

Вкараният след Втората световна война в коловоза на банализирания ресантиман, а следователно отпратен неизмеримо далеч от Ницшевата идея израз „Бог е мъртъв“, и вещаенето за „смъртта на Бога“ изразяват според Цицелков опити за запълване на лични празноти и са ефект от своеобразно „пожелателно мислене“. Богът на сантимента, на стремежа към суеверно-магическо овладяване на ситуации в света, на разтоварването от лична отговорност и отказа от свобода може и да е мъртъв, установява Цицелков. Това обаче „не се отнася до Бога като всеобхватна творческа първопричина на всички неща и като обект на задълбочен размисъл“. Мъртъв е не действителният библейски Бог, а неговият „времево обусловен, стъкмен по модела на междучовешките отношения образ на другия, на чуждия“.

Мисълта за живия Бог Цицелков вписва в сферата, очертана от отношението между съвременните научно-технически развития и богословското мислене. Първото ниво, в което се тълкува това отношение, са методите и резултатите на научно-критическото изследване на Библията, прокламиращи нейното демитологизиране. Цицелков оценява позитивните му постижения, компрометирането на митологизираните предразсъдъци, извеждането на библейските съдържания до „същественото, до тяхната сърцевина“ и избистрянето на погледа за отвъдното „като за неонагледимо духовно измерение, което се разкрива чрез възкресението на Христос“. Той обаче показва и необходимостта от поставянето на разумни предели пред това демитологизиране и заедно с това апелира за разширяването на неговите зони на компетентност. Разширяване накъде? Към демитологизиране не само на Библията, но и на естественонаучно-механичния светоглед, на самия материален свят и не на последно място – на християнските изповедания.

Цицелков показва, опирайки се върху изводи на Фридрих фон Вайцзекер, че съвременното научно или по-скоро паранаучно мислене приписва на веществения свят предикатите на Бога, слагайки на мястото на Твореца света и превръщайки го в „митична величина“. Механичното абсолютизиране на природните закони води до номолатрия, законопоклонство.

Като противоотрова срещу него Цицелков залага отчитането както на процесите, механично непрекъснати и затова предвидими от перспективата на закономерността, така и на гарантираните от самата тази процесуалност „качествени скокове, творчески импулси и свободни действия“, които са един вид „изходни или опорни точки“ за протичането на процесите от първия тип. Друго заболяване на съвременния парасциентистки, естествено-механистичен светоглед, установява Цицелков, е абсолютизирането на еволюционизма (във формата на дарвинизъм и неодарвинизъм) и прокламирането му като самодостатъчна величина. „Забравя“ се творческият характер, креативното действие на същите тези фактори, чрез които се обосновава разгръщането на еволюционните линии. „Еволюцията е не само борба за оцеляване, мутация, естествен отбор, приспособяване и пр., а същевременно и разгръщане на съществуващото и осъществяване на смисъл“. Еволюцията е поради това елемент от преодоляването на нищото, от сътворението на битието и неговото разгръщане. Монополизираното и пренапрегнато естественонаучно мислене превръща самото себе си в митологична система. Цицелков не се поколебава да го диагностицира с формулата на Карл Ясперс: то се преобразува в научно суеверие.

Много силна е тезата на Цицелков за спешна необходимост от демитологизиране на самите християнски вероизповедания. Без да проповядва еклисиологична деконфесиализация, той с печал забелязва, че днес не може да се говори за „християнско-богословска мисъл въобще“, защото богословското мислене на съвременното християнство се самообуславя конфесионално, което ущърбва неговия библейски и научен характер. Така то губи много не от друго, а от своята достоверност.

Лечението според него е мястото на конфесионалните разногласия и войни да се заеме от мирното верско съжителство. Това става нужно не само под натиска на факта, че християните отдавна са малцинство в света и тяхното самоопределение тъкмо като християни бива атакувано от всевъзможни посоки. Основното за Цицелков е, че то дава активна възможност за жив обмен на духовни ценности. Такъв тип интерференция, ускоряваща преди всичко научно-критическото изследване и интензивността на духовността, е в състояние да доведе до отстраняване на догматичната неотстъпчивост, фарисейския перфекционизъм и сектантския фанатизъм, държащи „ядката“ на християнското учение „в твърдите черупки на историческите заблуди“. Оттук се открива хоризонт към единната сърцевина на истината, към освобождаването на огромни духовни енергии.

Налага се с притеснение да признаем, че така очертаната програма на Константин Цицелков не само е актуална в западноевропейските богословски и философски дебати през 70-те и 80-те години на ХХ в., но се съхранява като задача и в наши дни. Съхранява се като задача, защото си остава неизпълнена въпреки стъпките в тази посока, даващи надежда за някакъв оптимизъм. Оптимизъм, че в някакво обозримо бъдеще богословското мислене би могло да бъде доминирано от автентичен трансцендентален светоглед, в който зададените от Бога ценности като истина, справедливост, любов да добият същинска валидност и власт така, че да изведат човешката свобода до пълнотата на нейните обеми и да дадат простор на нейната мощ.

 

Георги Каприев (1960) е философ, професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, катедра „История на философията“. Учредител на философската византинистика в България, създател на първия в света постоянен университетски курс по византийска философия, лектор в множество европейски университети. Главен редактор на Philosophia – e-journal for philosophy & culture. Съиздател на Архив за средновековна философия и култура и Bibliotheca christiana. Пре­водач от латински, старогръцки, немски и руски. Автор на 26 книги на български и немски и над 20 съставителства, между които частта „Философията във Византийската империя“ в тома Byzanz. Judentum (= Grundriss der Geschichte der Philosophie, begründet von Friedrich Ueberweg, Die Philosophie des Mittelalters, Bd. 1), Schwabe, Basel 2019, с. 1-300 и сборника The Dionysian Traditions, Brepols, Turnhout 2021.

 

[1] Вж. Г. Р. Парпулов, Константин И. Цицелков (1913-2003), в: Kонстантин Цицелков, Теориите на Нюман и Харнак за историческото развитие на християнството, Пловдив, 2007, 3-10.

[2] K. Zizelkow, Theologisches Denken heute, in: Theologische Zeitschrift, 33 (1977), 30-40

[3] K. Zizelkow, Vladimir Solov'evs Lehre von der Offenbarung, in: In Deo omnia unum. Eine Sammlung von Aufsätzen Friedrich Heiler zum 50. Geburtstage dargebracht, ed. C. M. Schröder, München, 1942, 346-358.

[4] Вж. напр.G. Przebinda, A.-M. Tatsis-Botton, L'accueil fait à la pensée de Vladimir Solov'ev en Allemagne et dans les pays germanophones 1889-1953, in: Cahiers du Monde russe et soviétique, 3-4 (1988), 444; G.Przebinda, Włodzimierz Sołowjow wobec historii, Kraków, 1992, 37-38; C. A. Evans, Live of Jesus Research: An Annotated Bibliography, Leiden et al., 1996, 126; W. E. Mills, Critical Studies oft he Gospels, Leiden et al., 1998, 284; B. Kranemann,Liturgie und Liturgiewissenschaft nach dem Zweiten Vatikanischen Konzil: Rückblick und Ausblick, in: Theologische Revue, 108 (2012), 194.

[5] Български превод: Краят на новото време. Опит за ориентиране, прев. Г. Каприев, в: Романо Гуардини, Упование и смелост, съст. Г. Каприев, София, 2019, 21-116.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org