BG | RU

КРИЗИТЕ И ЦЪРКВАТА

2022-11-09 14:15:54, Разговор в редакцията на сп. "Християнство и култура"

  

Разговор в редакцията на сп. Християнство и култура с участието на: проф. Калин Янакиев, проф. Георги Каприев, проф. Владимир Градев, проф. Момчил Методиев, д-р Смилен Марков, отец Петко Вълов. Водещ: Тони Николов

Тони Николов: За начало нека започнем с един по-общ въпрос върху кризата, разгръщаща се във времето и пространството. Френският философ Жан-Люк Марион твърди, че онова, което не е в криза, е тъкмо Църквата, защото тя е самата криза, бидейки в света, но не и от този свят. Съгласни ли сте с това и може ли в този смисъл да се сложи знак на равенство между Църквата и кризата? И доколко, реформирайки се, тя следва участта си?

Проф. Калин Янакиев, философ, главен редактор на сп. Християнство и култура: Проблемът е, че в момента немалка част от Църквите и от църковните хора не се държат според онтологичния статус на Църквата, защото тя наистина е в този свят, но не е от този свят. Твърде много кризите оземлиха присъствието на Църквата и това вече е собствено криза на самата Църква. Тя е разбираема, тя е обяснима, но не е приемлива, тъй като оземляването на Църквата е при всички положения проблем, което означава, че някаква перспектива за реформи, изглежда, има.

Проф. Владимир Градев, културолог, преподавател във ФФ на СУ „Св. Климент Охридски“: Да, бихме могли да кажем, че твърдението на Жан-Люк Марион е в известен смисъл точно и добро, ако си спомним, че криза винаги означава и временно състояние. Кризата не е перманентно състояние. Тя е временно състояние, трябва да има решение на дилемата „или-или“: aut Caesar, aut nihil (Или Цезар, или нищо), както обича да повтаря например Жозеф дьо Местр. Но от друга страна, вярно е също така, че Църквата semper reformanda est, винаги трябва да се реформира, както заради нейното „оземняване“, както каза професор Янакиев, така и под напора на едно ново осмисляне и завръщане към евангелския зов; тя трябва да чувства винаги у себе си този порив на Духа и чрез него да чете знаците на времената такива, каквито са.

Всяко време е имало своите изпитания, всяко време е имало своите кризи, всяко време е било поставяно под въпрос по един или друг начин. От тази гледна точка аз мисля, че нашата ситуация не е по-различна от всяка друга световноисторическа ситуация. Не трябва да мислим, че сме прекалено изключителни. Може би големият проблем, с който трябва да се справи Църквата, е напорът на секуларизацията и дори, бих казал, на десекуларизацията – с новите форми на християнство, които завладяват Латинска Америка и Африка, с харизматичните движения, които създават съвършено друга форма на Църквата и които само за последния четвърт век са увлекли около 500 милиона последователи. Това е другото голямо предизвикателство пред Църквата. От една страна, то ни показва, че секуларизацията в някаква степен е преодоляна, ако въобще я е имало в тази част на света, но пък Църквата губи в някаква степен своята водеща роля за душите. Случват се нови процеси, изпитание пред нея и пред всяка форма на духовност.

Проф. Георги Каприев, философ, преподавател във ФФ на СУ, „Св. Климент Охридски“: Когато говорим за криза, използваме абстрактно понятието. Има всякакви кризи – има кризи, които са шанс, тоест водят до актуализиране на възможностите, има кризи, които водят към катастрофа. Аз си мисля, че Църквата, Църквите, са в ситуация от първия вид, докато антропологическата криза, за която искам да кажа няколко думи, е от втория вид, отиваща към катастрофа. Какво имам предвид? Пандемията, която трябва да се взема съвсем сериозно в антропологически план, доведе до много тежки неща, които станаха очевидни, но не бяха, не бяха видими с тази сила. Моят приятел и колега от Съединените щати Кент Емери по време на пандемията ми писа: „Знаеш ли, оказва се, че повечето американци (той има предвид американските католици) смятат, че душата умира заедно с тялото“. Аз му отговорих: „Ти знаеш ли, че има доста българи, които смятат, че нямат душа“.

Искам да кажа, че пандемията доведе до едно редуциране на човешкото до телесното. Не само до телесното, но до съхраняване на едни изключително преходни неща и извеждането им не просто на преден план, а като единствено важни. Всичко останало – може и без него: може без свободата, може без духа, може без това или онова. Аз разглеждам пандемията и войната на Русия срещу Украйна като едно и също явление, като феномени на едно и също нещо. Руската православна църква според мен изцяло се проваля. Тя буквално се подхлъзна, както Калин Янакиев каза: толкова се хвана за света, че се хързулна заедно с него. Това не е първото предизвикателство пред църква от подобен вид, но тук катастрофата е много явна. Други църкви реагираха по друг начин. Но трябва да си признаем, че православието има огромен проблем. В православието расте национализъм, който смятахме, че е поел в обратна посока. Оказа се, че не е. Отива се към нови „православия“, отива се към „Русский мир“, към руския свят, което е страшно опасна работа. Това е идея за глобална църква, идея, която не е характерна за християнството. Налице са огромни опасности, които ще доведат до секуларизиране или десекуларизиране, наричайте го както искате, аз ще го определя като отдалечаване от истината на християнството – както извън Църквата, така и в нея. И това е голямата криза според мен.

Д-р Смилен Марков, преподавател по християнска философия във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“: Църквата и кризата са изключително вътрешно сродни. Христос казва, че сега е съд на този свят, и употребява думата „кризис“. Сега е криза. И християнството е криза, то е съд над света. Ние обаче сякаш нямаме предвид точно тази евангелска криза. Проблемните развития в Църквата и около Църквата са свързани с подмяна на точно тази страна на църковното битие като съд над света. Божи съд, на който човек е просто свидетел. Сякаш в Църквата има тяга да се самоназначаваме за съдии, прокурори или като адвокати в този съдебен процес. Оттук произтичат големи разминавания между автентичното църковно битие и практиката.

Днес Православната църква има проблем, това е видно. Да вземем дори следния факт. След Втората световна война в Европа можем да говорим за геноцид в два случая. Единият – това е войната около разпадането на бивша Югославия, в която доказано беше извършен геноцид срещу мюсюлманското население в Босна. Днес в Украйна има всички индикации, че е проведен геноцид в част от окупираните от Русия територии. И в единия, и в другия случай отговорни са държави, в които Православната църква е доминираща религиозна общност. Какво по-красноречиво свидетелство за криза в Православната църква в Европа, за неавтентично битие?... Причините са различни, но искам да се спра на един аспект, засегнат вече от проф. Каприев (а и проф. Градев също го спомена) – секуларизацията и свързаната с нея десекуларизация. Както подчертава социологът на религията Хосе Казанова, не става дума само за намаление или нарастване на броя лица, идентифициращи се с дадена религиозна общност. Секуларизацията е промяна на статута на религиозното, на религиозната практика, която се преживява като наложена отвън и поради това води до фрустрация. Има опити християнските общности – православни, но и не само – да се противопоставят на всичко това, като медиатизират присъствието си в обществото посредством съответни дискурсивни регистри, както и с конкретни инициативи и обществени движения, които са на границата между религиозното и нерелигиозното, между чисто християнската ценностна ориентация и някакъв по-общ, етнонационалистически, консервативен или друг дневен ред. Във всеки случай тези опити са контратеза на автентичното църковно битие. Мисля, че около тези форми на съпротива срещу секуларизацията възникват немалко проблемни тенденции в Църквата, които дефокусират нейните реакции относно пандемията, войната и етически проблеми като дискриминацията на хора по разни признаци, новото робство и злоупотребата с биотехнологиите.

Отец Петко Вълов, свещеник от източнокатолическата епархия „Св. Йоан XXIII“, секретар на Католическата епископска конференция в България: Както спомена Смилен Марков, думата криза произлиза от гръцкия глагол κρίνω– съдя, съпоставям, отсявам. Добре е за Църквата да има самокритика, да се отсяват плевелите от зърното. Аз лично бих се страхувал от една Църква, която е безупречна, прекалено силна. Ратцингер в книгата си „Погледът към разпятието“ вижда Църквата като група от хора, събрани в подножието на кръста. Тоест те виждат доброто, святото, и виждат, че имат нужда от прошка, от спасение. Така че на съществуването на тези кризи може да се погледне и от положителната му страна, доколкото те помагат на Църквата да намери своето място, да даде своя глас, да изрече онова, което смята, че е добро за човечеството, за човека, за човечността.

Проф. Момчил Методиев, ръководител на департамент „История“ в НБУ, главен редактор на сп. Християнство и култура: Смилен Марков спомена нещо наистина много важно, а именно двата геноцида (единият сръбски, другият – руски). В крайна сметка искам да напомня, че става дума за проблем, изживян най-тежко в посткомунистически православни църкви. Много съм се чудил защо е така, откъде идва всичко това и нямам еднозначен отговор на този въпрос. Но тази историческа перспектива ми се струва важна тема в разговора.

Тони Николов: Споменахме антропологическа заплаха, на която се спря по-специално Георги Каприев. Затова ми се иска да задълбочим размисъла над християнската реакция срещу бедствие като пандемията. Имахме сблъсък с болестта, налагаше се да се защити животът като ценност. Трябваше ли Църквата да бъде по-особено ангажирана, отстоявайки ценността на живота? Сякаш в този момент намесата й не беше толкова очевидна?

Калин Янакиев: Онова, което аз забелязах, са две неща, които са тревожни. Първо, невероятното увеличаване на конспиративните теории покрай пандемията. Оказа се, че тези конспиративни теории са навлезли много дълбоко сред църковните люде. Аз си спомням, че преди десетилетие в нашата православна църква тези конспиративни теории бяха дял на много тесни групи. Те бяха разпространени най-вече в средите на тъй наречените старостилци. Тогава ни убеждаваха да не си взимаме личните карти, защото са подпечатани със знак 666, свързани са с някакъв компютър-звяр в Брюксел, който ще ни предаде на идващия вече антихрист и т.н. Оказа се обаче, че пандемията ни изправи пред същински взрив на такива конспиративни теории, което е крайно тревожно явление. Това означава, че църковните люде се съпреживяват като много рязко разделени от хората в света, от хората, които не са вътре в Църквата. Те ги смятат почти за врагове. Те смятат този свят за враждебно настъпващ срещу Църквата и единствената тактика е, че ние трябва да се пазим от този свят. Нещо, което радикално противоречи на евангелските заповеди, защото ние би трябвало да страдаме от това, че определени люде ги няма на нашата трапеза, а не да се пазим, ограждаме и даже да враждуваме с такива хора.

Това е първата тревожна тенденция, която аз забелязах по време на кризата. Втората се появи в нашата собствена Православна църква. Мнозина се разтревожиха, че мерките, които впрочем в България бяха изключително умерени, ни пречат (ще цитирам изразите, които тогава се разпространяваха), да си „вземаме причастието“. Което означава, че в нашите църковни среди е проникнало някакво особено „църковно потребителство“. Ние не отиваме в църквата на евхаристия, на литургия, за да „вземаме“ каквото и да било. Защото, в края на краищата, нека си спомним какво означава думата евхаристия – благодарене. Ние отиваме преди всичко да благодарим и аз ще кажа за какво да благодарим. Освен за нашия собствен живот, освен за този свят, който Господ ни е дарил, и за общността на хората, в която сме и която също ни е дарена от Господ. И няма как да нямаме отговорност към тази общност, да не пазим тази общност по време на пандемия, на болест. Ние би трябвало да се грижим за тази общност, не за себе си, а за общността си. Ние би трябвало да сме разтревожени дали няма да допринесем за погубването на тази общност. Ето нещо, което е крайно тревожно. И тази общност не е просто в храмовете ни, тя е въобще общността от хората. За цялата тази общност ние трябва да благодарим. Защото трябва да благодарим и за онези, на които опонираме, и за онези, с които даже враждуваме, и за онези, с които сме близки. Никой не се досети, че тези мерки бяха адресирани и към това да пазим околните, да пазим ближните си.

Ето защо аз мисля, че тези две тревожни тенденции се оголиха по време на пандемията и те са собствено кризисни. Конспиративните теории, недоверието, враждебността между Църквата и света (която е болезнена), както и абсолютната забрава, че в Църквата ние не сме дошли, за да си взимаме нещо, а за да благодарим за онова, което ни е дадено, което ни е обещано и което следователно трябва да пазим. Да пазим: не да пазим себе си, а ближните си; не себе си, ближните си. Тъй че мерките бяха оправдани, а хората от Църквата в мнозинството си бяха против тях поради тези две фалшиви основания, които аз не мога да приема. Виждаме, че тези две неща се преливат по някакъв начин към следваща криза, за която ще говоря след това.

Владимир Градев: Действително пандемията беше за всички нас неочаквано предизвикателство и изпитание, което постави много въпроси. Постави ги за нас, рационално мислещите хора, които не споделят конспиративните теории. Същевременно ние видяхме една, ако не неподготвеност, то недоразвитост на науката, изненадваща поне за мен, защото мислех, че след СПИН-а вирусите са в центъра на вниманието на учените и проблемът с тях до голяма степен е решен. Науката не даде или все още дава твърде малко отговори. Аз смятах, че ваксината ще реши проблема на пандемията, но тя, уви, не го реши. Мнозина смятаха, че взетите мерки ще решат проблемите на пандемията, но те не ги решиха. Тук аз не съм безкритичен към тях, защото намирам, че бяха панически и неадекватни, тъй като нищо не предотвратиха с дългите и тежки карантини и затваряния, измислени във Венеция през Средновековието, които не намалиха броя на болните и жертвите, но се стовариха с най-голяма тежест върху младите поколения – деца, студенти, младежи, което промени обществото като цяло. Досега обществото винаги, поне след Втората световна война, е заявявало, че децата, младежите и тяхното бъдеще са в центъра на всичко, а сега, вместо да се вземат мерки за реално опазване на възрастовото поколение, бяха жертвани младите поколения с неясно какви последици за самите тях.

Как на всичко това отговори Църквата? Аз имам наблюдения от Католическата църква. Католическата църква няма проблемите, да кажем, на Православната църква, модерната Католическа църква няма проблем в дебатирането с ratio, с науката, с експертното становище. От тази гледна точка Католическата църква прие мерките, които правителствата взеха на основание на предписанието на експертите, и премина успешно през този период. След затварянето ходенето на църква в католическия свят не намаля, развиха се нови форми, може би твърде много, твърде дигитални и виртуални, които създадоха усещане, че присъствието на литургия по Фейсбук е същото като участието в нея в храма. Но мисля, че и това в някаква степен се преодоля.

Струва ми се, че дори и в Православната църква не чух чак толкова слова, които очаквах, за пандемията като Божие наказание. Сякаш по-радикалните слова бяха в протестантски и други среди. Но не видях един промислен отговор от самите църкви както за причината на пандемията, така и за посланието, което една толкова кризисна ситуация отправя към всички тях, най-вече по отношение на солидарността.

Георги Каприев: Съгласявайки се с всичко казано дотук, ще акцентирам върху три неща, които според мен са свързани. Първото – по отношение на мерките и на Църквата. Ние със Смилен Марков участвахме наскоро в една конференция, чиято тема беше „Пандемията и реакцията на православните църкви на Балканите“. Оказа се, че нашите, българските мерки, са били най-милостивите и хлабавите. Драми е имало в другите църкви. Държа в главата си примери, които не са дори от Балканите, а от Съединените щати. Мои приятели ми се оплакаха, че за да се отиде по време на пандемията на литургия, трябвало предварително да си изкараш баркод. Но ако си над 75 години, можеш да си изкараш колкото си искаш баркодове и да си ваксиниран 13 пъти, пак няма да те допуснат в храма. И мой приятел католик изохка: от шест месеца е „екскомунициран“, не го допускат до св. Литургия. Такива екстремни идиотщини тук нямаше. Но заедно с това, тъкмо на базата на разговорите, които имахме с колегите от останалите балкански страни, където мерките бяха много по-строги и тежки, се вижда как църквите и въобще религиозните структури следват предписанията на държавата и дори наддават над тях.

Това за мен е опасно явление и то е свързано с второто, за което искам да говоря – за резкия спад на нивото на критичност. Смилен Марков спомена за него преди малко. Нивото на критичност, в обществата, но и в църквите, онова, за което Калин Янакиев говори – конспиративни теории, всякакви суеверия и алабализми, се разпространяват и нулево ниво на самокритичност срещу тях, нулево.

Нещо, което според мен ще се развива, а няма да изчезне със спада на вирусите. И третото, свързано с него, се отнася до науката. Науката започна да се ограничава до кръга на химията, биологията, медицината. А останалото се оказва, че не е наука. Другите науки не са науки, защото не правят ваксини. Но те всъщност правят. И то много по-сериозни ваксини. Имам предвид хуманитарните и социалните науки, ако щете, и теологията. Ние поставяме въпроса за смисъла в неговата дълбочина, включително за смисъла, свързан с Христовата истина и с истината на вярата. И когато тези науки не са науки, когато се приравняват със суеверните щуротии, тогава „всеки си има мнение“, няма да повторя простотията, която се цитира по медиите. Тогава ние сме в много тежка криза. Ние в Църквата сме в много тежка криза, в обществото също сме в много тежка криза. А защо трябва да влизаме в синхрон с тази тежка обществена криза? Не е ли работата на Църквата, на църквите, тъкмо да ни извеждат от нея? Аз мисля, че ще има такова нещо като нарастване на църковната свяст. Много ми се ще да го има. И има някакви симптоми за него. Но смятам, че в момента Църквата и църквите все още не са там, където трябва да бъдат. Не са на нивото си. Дай боже да го стигнат.

Отец Петко Вълов: Да продължа с тези суеверия и фолклора, който битува. Шегувахме се даже с колеги свещеници, че нас, църквите, все се опитват да ни сложат като придатък на етнографския музей…

Георги Каприев: Нали това е заветът на Георги Димитров от 1946 година.

Отец Петко Вълов: С какво ли наистина не ни занимават нас, свещениците. Според въпросите, които ни задават, човек открива на какво ниво е въобще вярата. Непрекъснато се сблъскваме с всички тези конспиративни теории. Владимир Градев каза важни неща за мерките в пандемията, те следваха според страната, в която е Църквата, и съответно някъде бяха по-строги. В Италия например трябваше хората да си ангажират онлайн място и час, защото там има повече литургии в един ден. Съответно бе ограничено числото на вярващите, които според квадратурата се свеждаха до 18 присъстващи, като местата се запълваха онлайн. Доста крайни методи, до които в България не стигнахме… Иначе, ако може да се каже нещо положително за пандемията, това все пак е вниманието към смъртта. Преди бяхме забравили, че смъртта съществува, а пандемията ни припомни, че ще умрем и че трябва да сме готови за този час. Всичко, което Евангелието ни казва, кризата потвърди – включително чрез броя на починалите.

Смилен Марков: Пандемията е голямо изпитание за човечеството. В християнските общности има някаква тяга за търсене на особен знак, на особен смисъл, на особено Божие послание в подобни бедствия. Сякаш имаме загуба на автентичния църковен етос. В книга Деяния на светите апостоли има красноречив момент в края на 11-а глава, когато в района на Юдея, тоест там, където Църквата пребивава в началните си години, възниква глад. Явно се е случил някакъв природен катаклизъм, който довежда до глад. И каква е църковната реакция на това? Те не тръгват да търсят знаци, указващи смисъла на случващото се, нито пък се отдават на конспиративни обяснения. Няма дори намек за подобно нещо. Християните се събират и обсъждат от какво имат нужда бедстващите, кой може да помогне и кой отговаря за организацията на помощта. Опасявам се, че мнозина днес биха тълкували тази реакция като проява на секуларизирано, духовно непросветено отношение към бедствието. Всъщност тя е израз на съборното съзнание на Църквата. Защото Църквата носи отговорност към света. Отговорност не да разчита Божии послания там, където ги няма, или да пази някакъв самодостатъчен духовен комфорт на своето паство. Тя просто трябва да свидетелства за целостта на общността, а с това – и на света, който бива спасяван. Тази цялост вече е гарантирана от и във Христос, а не трябва да се изгражда тепърва.

За немалко църковни хора природните и социалните бедствия са разкривания на нуминозното (Рудолф Ото), от които извира специален религиозен опит, различен от „обикновеното“ преживяване на църковната вяра. Същото значение придобива и науката. Мнозина схващат науката като провиденциален агент, който или ни спасява, или ни погубва. Това отчасти се дължи на неразбиране как работи научната общност. От съществено значение е и посоченото от проф. Каприев: отрязването на хуманитарното или на науките за ума от полето на „реалната“ наука, свеждането на научното само до „твърдата“ физиология. Следствията от това отзвучаха в църковното или, по-общо, християнското отношение към пандемията. Това, от една страна. Второто е кризата на усета за общия живот, на усещането за общност. Немалко поместни православни църкви призоваха всеки сам да решава, всеки сам да прецени как и доколко да реагира на пандемията. Имаше такива послания от епископи, което е опасно. Разбира се, всеки сам и автономно е избрал да бъде в Църквата, но Църквата е общност. Тя има общностен етос и трябва да свидетелства за него особено в моменти на криза. Членовете на Църквата са призвани да олицетворяват църковната всецялост. Като защитна реакция, индивидуализмът издава затъмняване на ориентирите за църковен етос. На трето място, прояви се и своеобразна погнуса от страданието, болестта и смъртта. Аз съм свидетел как в отделни енорийски общности се мълчи за енориаши и свещеници, починали от КОВИД-19. Има някакъв страх, някаква омерта да не се говори за това: починал е от нещо, но не е сигурно от какво, не знаем и не искаме да знаем… Сякаш за християните се оказа срамно и непристойно да се разболяват и да умират от болести. Докато всъщност християнското спасение е точно в смъртта, чийто предвестник е болестта. За християните смъртта би трябвало да бъде вход към спасението и Църквата трябва да сочи този аспект. Паническото отричане на човешката уязвимост и внушението, че ако сме изрядни християни, едва ли не сме имунизирани спрямо болести и преждевременна смърт, не са християнски. И последното, което искам да кажа, е, че моя близка стана доброволка в изпитването на една от ваксините срещу коронавируса. Свидетел съм как този неин жест беше осъден: някои изпитват едва ли не религиозен ужас, че човек по свой избор е приел риска на тестовата ваксинация. Дали не сме изгубили хоризонта на саможертвата…

Момчил Методиев: Това, което исках да добавя по въпроса за солидарността, е следното. Ние въведохме някакво разграничение, че примерно, католиците са се справяли по-добре в пандемията, отколкото православните. Вероятно е така, защото католиците са доста по-добре организирана Църква. Но нека погледнем къде жертвите бяха най-много – на европейско равнище в Унгария и в България. Обясненията за това могат да бъдат най-различни, но едно от тях е свързано със солидарността. Наскоро един колега представяше анализ на социологическо проучване по въпроса за солидарността. Ясно е, че солидарността е ценност и тя може да има много дефиниции. Онова, което прави впечатление, е, че българите казват, че са много солидарни, и то към най-различни групи, по социология излиза около 80%. В същото време обаче, когато тази солидарност трябва да се прояви на практика, изключително нисък е процентът на хората, които предприемат някакво действие. Много ясно това пролича в пандемията, въпреки че колегата, който представяше изследването, даде чудесен обратен пример: негов съсед, един, общо взето, егоистичен човек, в момента, когато избухва пандемията, се качва на колата си и започва да разнася храна на хора, които са заразени. Бяхме свидетели на най-различни жестове. Но в крайна сметка за мен основен проблем си остава взривът на тези конспиративни теории, как те се разпространиха и как възпрепятстваха изявите на тази солидарност, която съществува като предварителна нагласа. Разбира се, можем да обвиним социалните медии, но въпросът е защо хората им вярват и защо им вярват в степента, в която им вярват. Много често твърдим, че тези конспиративни теории идват от Русия. А всъщност трябва да си признаем, че немалко от тях идват и от Америка. И тъкмо тези „културни войни“ (отново клише), които се водят в Америка, минават през конспиративните теории и плъзват из целия свят. Един пример за нещо, което истински ме порази: на един от протестите в подкрепа за Украйна видях представител на малка религиозна общност в България, преследвана през 90-те години от първите националистически формации, който ми каза: „Докъде я докарахме? Дотам се докарахме, че като се събрахме последния път, представяш ли си, предложиха ни да гласуваме за „Атака“!“. Беше истински поразен как е възможно такова нещо.

Тони Николов: Ако задълбочим казаното, виждаме как пандемията оголи много важни пластове в отстоянието между живота и смъртта. Смилен Марков ни даде пример как сякаш има нещо не много безупречно в отишлите си. Чувал съм от православни свещеници, че храмът е едва ли не под санитарен кордон и че тези, които са там, са спасени от болестта. Дори думите на апостол Павел, че „тази болест не е за умиране“, по друг начин се интерпретират. Имате ли усещането, че сякаш се профанизира усетът за живота?

Калин Янакиев: Вижте, и аз искам да задълбоча онова, което в началото казах. Взривът на тези конспиративни теории бе симптом на нещо по-дълбоко, което аз споменах. Увеличи се антагонизмът между църковните и нецърковните, нека го кажем така. Особено на Изток и преобладаващо в православните страни. След като науката ни казва нещо, то следователно ни го казва светът и то е враждебно на Църквата. Това го има и в следващата криза, за която ще говорим. След като светът е за Украйна, следователно ние сме за Русия, защото е православна. Особено в България това според мен се дължи на навлизането на едно ново поколение в Православната църква, за другите не мога да съдя. По време на гоненията, по времето на комунизма в Църквата идваха хора, които не са се родили християни или не са били такива по семейна традиция, но те идваха поради осъзнаването на нещо високо, на нещо, което дава богатство на духа. Самият аз, ако трябва да си припомня как постепенно тръгнах към Църквата, ще трябва да припомня няколко случки. Една от тях е четенето на истинските свети отци, които в един момент ме научиха, че аз просто не мога повече да продължавам да изписвам думата Бог с малка буква, както беше възприето. И това беше някакво тръгване.
Новите поколения, които влязоха в Църквата, за съжаление навлязоха в нея с някакво особено партийно самопреживяване. Ние сме в Църквата, защото сме против този политически живот във всичките му лево-десно-центристки-консервативно-либерални и т.н. разцветки, ние сме „партията на църковните“. Това е крайно тревожно. И понеже партията на църковните е и може да бъде много по-обобщаваща, тази партия се противопостави не просто на политическия свят, а на света на науката, на света на Европа, на света на Запада. И тя беше обладана, нека се изразя така, от „метафизическа ориентофилия“. Най-тревожното и най-каверзното тук е, че светът от онези, които все още не са на нашата трапеза, но ние трябва да ги очакваме, се превърна в свят на онези, които обсаждат нашата трапеза, но които ние трябва да отблъскваме и от които трябва да се пазим. Нещо абсолютно нехристиянско.

По отношение на това, което Тони Николов каза: да, има нещо такова. Ние не се задълбочихме в този знак за крехкостта на живота, в тази амбивалентна визия за смъртта, която би могла да бъде не просто краят на пребиваването ни в този свят и изправянето ни пред най-последния предел, който би трябвало да ни замисли и да ни даде някакъв екзистенциален тонус. Ние се разделихме на хора, имунизирани по принцип, понеже сме вярващи, и на хора, изложени на болестта не защото са невярващи, а защото, видиш ли, вярват на науката, на Запада, на секуларистите и т.н.

Ще трябва направо да кажем, че тук са повинни дори епископи на Българската православна църква, които в началото на пандемията почти направо казаха точно това: тук, вътре в храма, зараза не може да има. Може би храмът не е материална субстанция или вирусите са някак особено плашливи точно от тези пространства. Имаше послания, които трябваше да бъдат отправени във връзка със смъртта и живота, но вместо това нещата се хлъзнаха в това кой е имунизиран и кой не е, кой вярва в метафизиката и кой вярва в природната наука.

Но в най-голяма дълбочина това се дължи на навлизането на едно ново поколение в Църквата, с което имаме проблем всички. Това е поколението, което влиза в Църквата не за да благодари, не за да се спасява, не за да се радва на богатството, което е там, а за да бъде против тези или онези. Православните навремето нямахме проблем с това, че четем католици. Аз например дължа страшно много на книгата на Романо Гуардини Господ. В днешно време, ако кажа на някого от новите поколения, че дължа много на нея, те ще ми кажат, че съм либерал, икуменист, защото трябва да чета само Серафим Роуз и непременно ще ми го препоръчат вместо Романо Гуардини.

Георги Каприев: Нямаше как да не обърна внимание какво се случи, когато българската държава отказа да затвори храмовете по Великден въпреки строгите мерки срещу пандемията. Аз си спомням какви цунамита от омраза и от ненавист се изляха върху църковните кръгове от извънцърковните. А това е много страшен симптом, който пък до голяма степен генерира и нещата, за които Калин Янакиев спомена. Всичко това говори за едно огромно невежество. Едно огромно невежество както извън Църквата, така и вътре в Църквата. Георги Флоровски още през 30-те години специално предупреждава за това православието. Докато беше папа, Бенедикт ХVІ излезе с едно такова послание до епископите, което критикувах в определени негови части писмено. Аз обаче съм съгласен с общия патос на посланието – че да, ние не познаваме собственото си учение. Защото християнството е учение. То не е следване на пет правила или на хиляди забрани, то е нещо дълбоко свързано с разума. И не с разума изобщо, а с един грамотен разум. Един разум, който не само да познава догмите (те не се познават), а и да познава много сериозната система от връзки между всичко онова, което представлява християнското учение. Мисля, че нещата, за които Калин Янакиев говори, не са просто симптоми, те са факти. В огромната си степен всичко произтича тъкмо от тази абсолютна неграмотност. Християнството е свързано с любовта, но е свързано и със знанието. Аз мога да дам още по-тежки примери, но няма да го направя. Всичко това е елемент на кризата, за която говорим. То е нещо, което катализира тази криза, която се задълбочава и буди тревога. Мисля, че ще говорим за още такива тревожни феномени.

Владимир Градев: Тук само бих добавил нещо за знанието във връзка с конспиративните теории, за които говорихме. Една от причините, поради които те процъфтяват в Църквата, е, че някои свещеници и епископи са изпълнени с усещането, че разполагат с директен достъп до истината, че те знаят. И винаги ти казват: аз знам, ти внимавай. Без да ти казват какво точно знаят, но най-често се оказва, че това е свързано с някоя от елементарните конспиративни теории. Убедеността, че някои „владеят истината“, също до голяма степен ни включва в този режим на конспиративното, на изконното не-знание.

Смилен Марков: Трябва да сме бдителни към употребите на науката като инструмент за културна война или за усилване на публичното присъствие на Църквата или на друга религиозна общност. От християнска гледна точка то е буквална подмяна на учението на вярата, както посочи проф. Каприев. Защото знанието е ценност, знанието е отговорност, а не е средство за налагане на някакъв дневен ред. Добре е, поне в християнски контекст, да се учим от миналото. Когато се появява еволюционната теория, тя, разбира се, среща научна критика. Мнозина християнски интелектуалци в Англия възприемат критичните позиции, защото им се струва, че те по някакъв начин пазят ценността на християнското разбиране за човека. Но в крайна сметка този поход срещу теорията се проваля, защото критичните съображения биват едно по едно опровергани. Това е жалко, защото остават неогласени онези напълно легитимни възражения, които християнската антропология може да предяви спрямо безкритичния еволюционизъм. Още по-опасно е, ако знанието за човека бъде инструментализирано по един профанен начин за целите на културния империализъм, който все воюва за територии. Това е дълбоко чуждо на християнския етос, на християнската традиция и ни води към безпросветност.

Тони Николов: Нека сега преминем към проблема за войната: как църквите реагираха на войната в Украйна, в която руският патриарх открито благославя руската армия „на поле брани“? Всичко това, разбира се, е много сериозно изпитание за християнската съвест. Но дали е проблем само на руското православие, или войната и нейното оправдание е знак въобще за кризата на християнския свят?

Калин Янакиев: За мен е изключително болезнено това, че около този дебат на църковна почва не се артикулираха базисни християнски неща. Вижте, служил съм си с такъв пример, ще си послужа с него и сега: за да се роди едно дете, е трябвало да се преплетат толкова много условия и обусловености, че ако ние решим да ги осъзнаем, буквално ще ни се завие свят. Това е една безкрайна верига от неща, в които едното е обусловило друго, преплели са се и се е родило ето тъкмо това дете, което руският войник в Украйна просто разстрелва. Той разстрелва една безкрайна редица, която Господ специално е навързал, за да се появи тъкмо тази личност. Ако разсъждаваме християнски, дори една смърт би трябвало да ни потресе, а не да се мъчим да намираме оправдание кой кого предизвикал или не предизвикал. В този смисъл е съвършено недостатъчно онова, което извършват определени православни църкви, включително и нашата. Казват ни: това е една братоубийствена война, колко е жалко, че тя се води, и поради тази причина трябва да се молим за мир.

Но в тази т.нар. „братоубийствена война“ ясно се различава кой е Каин и кой е Авел! И ние трябва да кажем кой е Каин и кой убива, защото всеки, който убива, извършва световна трагедия. Ако руският патриарх Кирил, който благославя воините на „поле брани“, би могъл истински да се вгледа в кръста, той би трябвало да види в този момент една много странна, почти сюрреалистична картина. Той би трябвало да види вместо лицето на Христос лицата на тези стотици и хиляди деца, които са загинали и го гледат оттам, от дълбочината на целия този обуславящ се процес, и те би трябвало да го смразят буквално. Щом не го прави, този човек е вън от вярата и вън от общението. И аз заявявам абсолютно смело: за мен този човек и неговите жреци са вън от вярата и вън от общението. Другото, което ни поставя пред невероятно изпитание, е една метафора, която аз и друг път съм използвал. Какво трябва да направи не просто един християнин, а един морален човек, ако види как пред очите му корпулентен изрод изнасилва жена. Той не е искал да попадне на това място, но е попаднал там. Това става в момента пред очите му. Какво трябва да направи той? Да започва да уговаря корпулентния изрод да прекрати това, защото за него това ще има определени, включително икономически последици? Или, ако е особено благочестив, да падне на колене и да започне да се моли нещата изведнъж да се разрешат? Или даже още повече – да започне да убеждава жертвата да спре да се съпротивлява, за да настъпи мир? Всеки морален човек знае, че нито едно от тези решения не е морално. Единственото морално решение, уви, е да спрем този човек със сила. Друг начин няма. Тогава ние няма да нарушим дори Божията заповед „Не убивай“, защото ще предпазим от убиване онзи, който е започнал да убива и ни е поставил в състояние да възпрепятстваме убиеца на най-високата цена, която не ние сме избрали.

Обаче искам да продължа тази метафора, за да покажа цялата каверзност на ситуацията. Нека си представим, че този корпулентен изрод, който извършва това пред нашите очи, същевременно държи в ръката си устройство, свързано с взрив долу в мазето на кооперацията или на дома, където това се случва, и който ни осведомява, че в момента, в който посегнем, за да го спрем със сила, както изисква това моралът, той ще задейства това взривно устройство и тогава ще умрат и жертвата, и той самият, и ние, и всички останали обитатели. Веднага ви става ясно за какво метафоризирам в момента. Ние сме поставени пред безкрайно кризисна ситуация. Какво да изберем – един свят, в който моралът ще бъде обезчестен, или един свят, в който моралът няма да бъде обезчестен, но този свят няма да го има? Аз лично нямам отговор на този въпрос, а този въпрос е невероятно каверзно поставен в момента пред нашата съвест. И той си заслужава много по-голямо обмисляне, отколкото приказките кой бил виновен, дали е била провокирана от някого тази война, или не е била провокирана, и дали да направим така, щото нейният инициатор да не излезе от нея унизен.

Това е въпросът пред християнина. Какво правим в този момент? Такава ситуация ние никога не сме имали досега. Сега я имаме, какво да направим? Ако разсъждаваме като християни, а не като геополитици, дори убийството на едно-единствено украинско дете, ако щете, на един руски войник, изпратен там, е невероятна трагедия. Трагедията на прекъсването на един безкраен низ от изпълнили се условия, за да ни бъде подарена по Божий промисъл тази и тъкмо тази личност. А там умират хиляди.

Владимир Градев: Да, действително след пандемията дойде войната и тя поставя нови изпитания. Това, което каза проф. Янакиев, е точно така, той го е писал в много свои статии, изговарял го е в редица свои изказвания. Лично аз мога само да заявя пълно съгласие с казаното. За Католическата църква войната в Украйна е сравнително по-ясна морално, отколкото, да кажем, големия геноцид от края на ХХ век – този в Руанда например – в който участваха и от едната, и от другата страна католически свещеници. Това се случи в най-християнизираната страна в Африка и беше голямо изпитание. Иракската криза разви и върна учението за „справедливата война“, на което днес авторитетни представители на Католическата църква като държавния секретар и други епископи се позовават, подчертавайки, че щом има агресор, нападнатият е в правото си да се защитава в рамките на своите граници.

Тук голямото изпитание за Църквата, за християнството, е как реално може да се действа за неескалиране на конфликта, защото сме в тази ситуация. По времето на Студената война всички използваха атомната бомба, особено след кубинската криза, като средство за възпиране на конфликтите. Сега изведнъж се оказваме в ситуация, в която шантажът с ядреното оръжие се превръща в шантаж за умножаване на регионалните конфликти. Изведнъж някоя ядрена сила започва да заплашва, че ако не удовлетворят претенциите й, тя ще пусне една или две атомни бомби. Сега така действа Русия, утре може да е Иран, после Китай, после Русия може да реши, че не само бившите съветски републики, но и Финландия е също изконна нейна земя, а цялото Черно море – нейно жизнено море, и т.н. На този шантаж трябва да се отговори със сила, но адекватно, без това да води до изличаване на човечеството.

Ала каква би могла да бъде ролята на Католическата църква, на християнските църкви или на Православната църква в намиране и на мирно решение, и в работата по помирението? Това е голямото предизвикателство. Трябва ли да се задоволим само и единствено с търсенето на дипломатически решения? Ето, някои призовават Ватикана да бъде посредник между страните. Може ли да се чуе ясно и категорично християнско послание, да се намери християнски начин за постигане на помирение? Този въпрос остава открит пред нашата съвест. Лично аз не мога да възприема ръководството на Руската православна църква като реално. За мен то е сложено от държавата, не е църковно ръководство, дошло от самата Църква. Наложено е по държавна линия, както обикновено е ставало в Русия. В този смисъл аз не виждам как християнски може да се общува с него.

Калин Янакиев: Аз не мога да си представя Църквата или църквите да се опитат да разрешат този конфликт. Да, Ватиканът би могъл да бъде поканен в някакви преговори, но дали това ще доведе до разрешаване на проблема? Мисля и че мисията на Църквата не е в това политически да се опита да разреши такава криза. Обаче онова, което ми се струва абсолютно естествено тя да направи, е да проповядва нещата, които говорих. Да замисли хората за това, което се върши. За убиването на една безкрайна верига от условия, която ни е дарила този и само този човек. Това би трябвало да каже тя за войната и за трагедията на войната. Въобще не се надявам, че тази нейна проповед би могла да има въздействие върху такъв човек като Путин и неговата шайка. Не, не се надявам на това, но Църквата трябва да направи онова, което е длъжна. И тя ще остане Църква, докато така проповядва по време на войната, а не като благославя военни на „поле брани“ или говори in abstracto за братоубийствената война.

Владимир Градев: Мисля, че в Новая газета четох, и то в началото на войната, когато тя все още излизаше, че има над 300 свещеници, които били дадени под съд от руските власти, и то свещеници от малки селца и градчета именно заради такъв тип проповед, за която говори проф. Янакиев.

Калин Янакиев: Това е проповедта на Църквата. На времето си император Никифор Фока се опитал да говори за това, че всички, които паднат във войните, които води Източната Римска империя, тъй наречената Византия, трябва да бъдат причислени към лика на мъчениците. Тоест изрекъл е онова, което далеч по-софистицирано ни казва днес руският патриарх Кирил. Църквата е намерила по онова време мъжеството да се противопостави и канонически да възпрепятства подобно нещо веднъж завинаги. Затова започнах с оземляването на Църквата, защото в днешно време тя не го прави.

Тони Николов: Обратното, издигнат беше колосален храм на руските въоръжени сили недалеч от Москва, имаше дори планове Сталин да бъде изобразен на мозайките. Света Варвара е провъзгласена за покровителка на ракетните войски на Руската федерация. Не знам какво общо има светицата с ракетните комплекси, сеещи смърт, но така излиза, че всеки изстрелян снаряд, който отнема човешки живот, има едва ли не санкция свише…

Калин Янакиев: Би трябвало да разобличим това. Но контрапропагандата веднага ще каже, че тези ракети са благословени, защото украинците са нацисти и извършват такива и такива неща, а ние се защитаваме. Тук вече работата е как на политическа, на обществена основа да се разобличават тези лъжи. На Църквата й трябва такава проповед, без да се надява тя непременно да удари съвестта на такива йерарси като патриарх Кирил.

Георги Каприев: Нека малко да защитя православните църкви относно тяхната реакция. На католиците, така да се каже, им е лесно, защото там един се изказва, докато тук трябва повече йерарси да се изкажат. Не се сещам за друга православна църква, извън руската, разбира се, която да е подкрепила войната. В България патриархът по типичния му обтекаем начин и поне двама митрополити, далеч не толкова обтекаемо, се обявиха против войната. Обърнете внимание, че дори тези сред нашия епископат, които изповядват себе си като русофили, не се обаждат, съхраняват мълчание, някакво приличие има у тях. И на друго искам да обърна внимание по отношение на РПЦ. Доскоро Руската православна църква търсеше съюзници, съюзнически църкви, опитваше с Българската, със Сръбската, с Чешката и т.н. Но вече се отказаха от това. Забелязвате ли, че обявиха няколко схизми, а се готвят и следващите. Тоест в техните глави витае едно православие, което те смятат за Православието, а всички останали са заблудени или са останки от някакво глупаво минало. И тук вече каноничната атака срещу Руската православна църква е важна. Ние публикувахме в сп. Християнство и култура няколко документа, които според мен бяха на много високо експертно ниво и изключително издържани. Вижте само какво се случи с най-отявлените защитници на политиката на Руската църква и държава – Иларион Алфеев бе смъкнат от всичките си длъжности и заточен като митрополит на Будапеща. За целта оттам отстраниха Марк, а може би си спомняте, че Марк беше този епископ, който вкара Руската задгранична църква в Московския патриархат. И за благодарност (той наистина е в напреднала възраст) те го отстраниха, а пратиха там за наказание Иларион Алфеев.

Така че в Руската православна църква вървят някакви процеси. Спомняме си и за скандала с Александрийската патриаршия и съответния екзархат. Подготвяше се екзархат и за Константинопол, който само войната предотврати, но никога не е късно, ще му дойде времето. Ние сме пред една истинска опасност на загуба на еклесиологичното. Каноните вече нищо не значат. Руснаците, както каза патриарх Кирил, са в „метафизична война“. Само че тази метафизична война ще има много тежки физични отражения както върху света, така и върху православието изобщо. Православието в момента, благодарение на действията на този „руски свят“ или на „метафизични войни“, е подложено на страшно изпитание, на което то трябва да устои дори с риска на ответен удар. Руската православна църква трябва да бъде обявена за това, което тя е. Те не са нито православни, нито християни, а съратници в бойното поле на руския империализъм. Църквата никога не се е занимавала с това. Христос е казал: „Аз съм Пътят, Истината и Животът“, но не е казал: „Аз съм Пътят, Истината и Животът на едно определено племе, което обявява себе си за християнско и православно“. Огромен е рискът, не знам доколко той масово се схваща от православните.

Отец Петко Вълов: Мен ме впечатли много метафората на проф. Янакиев, с която той започна, и тя веднага ме насочи към филма „Мълчанието“ на Мартин Скорсезе – за дилемата между собствената истина и вяра, и живота на тези, които зависят от това решение. Нали си спомняте сцената с един свещеник, който трябваше да стъпи върху кръста, докато другите висяха с главите надолу и зависеха от неговото решение. Ситуацията е такава, че няма решение, което да е леко и безболезнено. Иначе позицията на Католическата църква е ясна – Църквата е против войната, но без да изпада в някакъв радикален пацифизъм, защото я вижда като крайна мярка: имаш правото да защитиш собствения си живот от онези, които са те нападнали.

Георги Каприев: Само да добавя нещо. Четох интервю с руски свещеник, който казва: „Ние имаме много молитви за успешна война, но нямаме молитви против война, нито една“. Нещата тръгват от много далеч. Те имат столетна подготовка и ние трябва да застанем срещу това. Все пак Христос е казал за Себе Си, че е скандал. Християнството в генезиса си, в динамиката си е иновативно. Ние трябва да тръгнем срещу цялото това бреме, което много отдавна се влачи. И Никифор Фока е само попътен камък в тази история.

Смилен Марков: Ние сме против войната. Тази аксиома обаче може да бъде изключително подвеждаща и лукава. Критският събор през 2016 г. прогласи, че войната е зло. Следва да се отбележи, че в една от по-ранните версии на съответния съборен документ се казваше, че има случаи, когато войната е справедлива. Теорията за справедливата война не е чужда на много християнски теоретици на обществото от Средновековието досега. Но още в предсъборния процес надделя убедеността, че за Църквата войната е зло и че нищо по-малко от мира не е достатъчно добро за човека. Както твърди съвременният италиански богослов и хуманитарист Алберто Мелони, войната е най-страшното суеверие, истинска лъжерелигия, която принася човешки жертвоприношения пред кръвожадни кумири. Когато избухна втората фаза на войната в Украйна (на 24 февруари 2022 г., защото войната започна още през 2014 г. с анексирането на Крим), имах възможност да наблюдавам различни позиции в глобалната Православна църква. Единият от гласовете настояваше: да, ние сме против войната, молим се за мир, но не вземаме страна, за да не долеем масло в този огън. От друга страна, поде се една инициатива на православни богослови около Волоската академия и тя завърши с така наречената декларация „За руския свят“. Аз също подписах тази декларация, макар че съм резервиран спрямо дискурса, който тя утвърждава. Вероятно и много от колегите са я подписали с резерви, главно от солидарност. По моему тя тласна дискусията в ненавременна посока, защото деконструкцията на идеологемата „русский мир“ е важна задача, но бедствието на войната е метафизически много по-неотложно и то се нуждае от категорична и радикална църковна реакция.

Православният богослов Чарлз Малик, който е и дипломат и е един от създателите на Всеобщата декларация за правата на човека, има есе, озаглавено „Христос и международният ред“. В него той дава ориентири за отношението на Църквата към така наречената Студена война, приложими и днес. Изправени сме пред нещо повече от обикновена война. Това е не просто сблъсък между две държави, дори не е просто агресия на една държава срещу друга. Става дума за противопоставяне, ангажиращо цялото човечество. Това е война против международния ред и против западната цивилизация. Путиновият режим непрекъснато изтъква, че целта е не просто Украйна, а Западът.

И тук теорията за защитата, която трябва да се ограничи само до територията на засегнатата държава, според мен категорично не работи. Засегната е и Африка заради доставките на храни, засегнати са големи части от Европа – икономически, социално, хуманитарно, заплашени са и военно. Авария в Запорожката ядрена електроцентрала би предизвикала регионална екологична катастрофа. Върху кървящата рана от безчовечната европейска реакция спрямо бежанците от Сирия сега се насложи трагедията на украинските бежанци, на откъснатите от родния дом хора, на разделените семейства, на децата, които всяка вечер питат по телефона докога бащите им ще стоят затворени като престъпници в родната си страна. Въпросът с интеграцията на тези травмирани (травмирани далеч не само от настоящата война) хора в европейските общества има дълбоки светогледни и културни измерения. Ние, като европейци, все още не сме си изяснили какви са ни украинците. И Църквата има какво да каже по този въпрос. Проявите на геноцид, които наблюдаваме в окупираните от Русия територии, целящи унищожаване на украинския народ, са престъпления срещу човечеството. Включително заради убийствата на деца, за които говори проф. Янакиев. Това са злотворства, които не могат просто да бъдат третирани като въоръжен конфликт. Ето защо църковната реакция трябва да е много по-консолидирана.

Църквата не може да изразява незаинтересован пацифизъм. Бог е Бог на мира, но Божият мир не се е възцарил на земята. Ние сме в Каиновия свят и само безумци биха отрекли това. Изправени сме срещу режим, който, под предлог за постигане/възстановяване на някаква всемирна справедливост, заплашва човечеството. Той търси отмъщение и иска да установи някаква версия на Божието царство на земята. Режимът на Путин следва манихейски светогледен модел, в който Западът е носител на злото, което трябва да се унищожи (и за тази цел всички средства са позволени), за да бъде светът спасен. Църквата ясно трябва да заяви, че става дума за дело на антихриста. Налице е подмяна на Христовата икономия с кървав исторически експеримент, който трябва да бъде осуетен от глобалната общност. Светът трябва да бъде призован да обезвреди този нов ИДИЛ.

Когато говоря за глобална реакция, аз нямам предвид необмислена военна атака срещу Русия, която да доведе до ядрен сблъсък и да причини страдания и смърт на мнозина. Така също истеричната позиция, според която руснаците по субстанция са носители на зло, не само не противодейства, а добре обслужва режима в Москва. И главното: противоречи на християнското учение. Реакцията следва да бъде добре премерена; не срещу руснаците, които са хора като всички нас, а срещу насилието, инициирано от Русия, трябва да се борим. Неимоверно трудно е да се осъществи това. Няма исторически прецедент, който да може да се приложи. Ние сме във високорисков исторически кайрос. Но Църквата не може да е проводник на компромисни критерии по отношение на историческото ни битие.

Наскоро в сп. Християнство и култура се появи текст на колегата Александър Смочевски, много ценен според мене, в който се обсъждат каноничните измерения на войната. Авторът показва, че представата за защитна, за отбранителна война в каноническата традиция на Православната църква е свързана с онова, което от гръцки се превежда като целомъдрие, но по-скоро означава свобода на съвестта, лична неприкосновеност. Можем да го свържем и с идеята за човешкото достойнство. Всяка война, а особено настоящата, е погазване на самоопределението и достойнството на личността. Христос заповядва да не се противим на злото. Но Той съвсем не ни учи да се примиряваме с насилието, упражнено върху други човешки същества. Ако се примирим, ние ставаме съучастници, насилници ставаме. Пасивността е насилие. Насилници сме, ако продължим без никакъв трепет на съвестта да караме автомобилите си с руски петрол и да ползваме руски газ, сякаш това са обикновени стоки. Насилие е, когато започваме да вярваме, че можем необезпокоявано да внасяме ресурси от Русия, защото икономиката нямала нищо общо с войната. Насилие е, когато ни е страх да не разсърдим агресора. Смятам, че църковната проповед трябва да посочи това.

Момчил Методиев: Откакто започна войната, се оказа, че има немалко хора, които подкрепят тази война. Включително в средите на нашата Православна църква, но доколкото разбирам, в Русия подкрепата е най-висока. И аз непрекъснато търся отговора на въпроса как е възможно да има такава подкрепа. Питам се, с оглед на моите занимания, дали част от обяснението не е в миналото, в онова, което Православната църква е правила по времето на комунизма. Имам предвид най-вече патриарх Кирил, всички знаем неговата биография. Знаем откъде е тръгнал, знаем кой го е изпратил, къде го е изпратил, всички тези неща са добре известни. И въпреки това, когато руският патриарх започва да благославя тази война, той отново се радва на очевидна подкрепа. Обяснението поне за мен идва през една книга – книгата Несветите светци на Тихон Шевкунов, в която той прикрито заявява: да, може и да си сътрудничил с КГБ, но това няма особено значение, църковните хора са добри хора, вършили са множество добрини в много тежка ситуация. Възможно е да е имало някакви отклонения, но другото е по-важно. Тоест посланието на книга като тази е, че най-важен е авторитетът на властта. Излиза, че позицията на патриарха е дори по-важна от личността, която заема тази позиция.

И тук стигам до другото клише – това за цезаропапизма. Винаги, включително и в писмени текстове съм се опитвал да оборвам тезата, че цезаропапизмът е православна характеристика, че православните искат да са зависими от държавата. Но за съжаление, колкото и да съм оспорвал това, сега все повече си мисля, че това не е далеч от истината, което ме кара да бъда много потиснат.

Тони Николов: Глобалните кризи не оголиха ли в още по-голяма степен проблема за съборността на Православните църкви? Невъзможността да се постигне общо съгласие по острите проблеми, които рушат нашия свят?

Калин Янакиев: Тук вече можем да бъдем и по-фактологични. Ще трябва да припомня, че преди 7–8 години руски идеолози лансираха идеята за „православная цивилизация“, която противопоставяха на неправославната цивилизация в реда на техните дихотомии: Изтока и Запада, православието и инославието, а сега и православната цивилизация срещу неправославната цивилизация.

Оказа се, че тази православна цивилизация не представлява нещо хомогенно и че ако въобще я има, то мястото на Русия в нея е много специфично. Цивилизацията на православните балкански страни силно се различава от тази на Русия. Никъде, в никоя друга православна страна не е имало такива мащабни хилиастични и катастрофични направления, каквито са например тези на старообрядството в Русия и на всички свързани с него още по-радикални сектантски движения. Русия е катастрофично православна в историята си, каквото не е балканското православие. Което означава, че тази идея за православната цивилизация може да бъде критикувана. Че тя практически е несъстоятелна, както ни показва развоят на събитията. Не можем да си затваряме очите: имаме криза на глобалното православие, защото то буквално е разделено на руски (и проруски настроените православни) и целия останал православен свят, предимно гръкоезичен. Защото останалият православен свят не споделя нито идеите за „русский мир“, нито идеите за „православная цивилизация“, чийто лидер е Русия, нито е вдъхновен от подобни апокалиптични теории, в които един православен народ се е нахвърлил да спасява Христос, вместо да бъде спасяван от Христос. Следователно тук има дълбок разлом.

Ще трябва обаче да признаем, че този дълбок разлом не може да се изяви по напълно честен начин поради онова, с което започнах – оземляването на православните църкви. Ние очаквахме в началото, че всички останали православни църкви ще заемат ясна, решителна позиция, осъждаща поведението на Руската православна църква в тази война. Вместо това ние видяхме едно сконфузено мълчание от страна на Антиохийската патриаршия и на Йерусалимската патриаршия, за които знаем, уви, че са силно земно зависими от Руската православна църква. Видяхме една по-рязка реакция от страна на Александрийската патриаршия, предшествана обаче от една по-малко известна, но не по-малко скандална чисто църковна агресия, която Руската патриаршия извърши на територията на Александрийския патриархат, създавайки на неговата канонична територия някакъв си руски екзархат. Сякаш балансирана, най-мъдра и най-решителна позиция заема в този момент Константинополският патриархат, но той все пак не говори от името на целия православен свят. Сръбската православна църква сякаш е по-близка до Московската патриаршия, макар че и тя не се изказва в полза на войната. По същия начин, за съжаление, се държи и Българската православна църква. Тоест имаме криза именно на съборността, ние нямаме една съборна православна църква. Видяхме го, уви, симптоматично още по времето на Всеправославния събор в Крит, който нито успя да се проведе така, както беше замислен, именно поради тази парцелираност на православните църкви, нито успя да вземе канонически безупречни решения впрочем, защото там отново надделяха автокефалистки и националистки тенденции. Така че криза в цялостния православен свят има. Тя се изостри особено много с началото на войната.

Да, тук ще се съглася със Смилен Марков, че не можем напълно да се самооблащаваме с тази Волоска декларация, която аз с удоволствие още в първите дни също подписах. Тя наистина почти обвинява в ерес идеологията за „русский мир“, която се споделя от редица църковници и от патриарх Кирил, но не тя е основното. Необходима е по-ясна реакция срещу войната, а не просто срещу идеологията за „русский мир“, която е само една от идеологиите, поддържащи войната. И това, че една общоправославна реакция, една обща реакция дори в гръкоезичния православен свят не може да се състои, е също обезпокоително.

Ние имахме надежди, че древните патриаршии ще се съберат на събор, че ще осъдят по-раншната църковна агресия на територията на Александрийския патриархат, но това не се случи. Православните са разделени. Това е криза. Аз не бих се осмелил да кажа, че това е криза поради устройството на Православната църква като цяло, в никакъв случай. Но това разкрива проблем, за който говорих още в началото – уж Църквата е в този свят, но не е от този свят, но тя, уви, е станала твърде, твърде зависима от този свят, включително от финансовата помощ на една от православните църкви. И поради тази причина се мълчи позорно в такава кризисна ситуация. Но ето че стана ясно и друго – идеологията за „православная цивилизация“ на определени руски среди се разлетя на прах, тя не съществува вече и въобще няма да съществува.

Смилен Марков: Определено има криза на съборността и тази криза може да се види в целия предсъборен процес преди Крит, който продължи около сто години. Тази криза има исторически континуитет. През 30-те години на ΧΧ в. има поредно предсъборно съвещание, мисля във Ватопедския манастир, на което се обсъжда дневният ред на евентуален бъдещ Събор на Православната църква. Там присъстват и български представители, макар БПЦ да е в схизма. Един от въпросите, които се поставят, е осъждането на болшевизма, на комунизма, който нанася големи поражения на Църквата. Сръбската делегация казва, че това е маловажен въпрос. Съществената опасност според тях идва от масонството и то трябва най-вече да бъде заклеймено. Въпрос на историческа оптика. Сетих се за това покрай разминаването в дневния ред на Крит и историческите проблеми, пред които сме изправени. Част от това разминаване е липсата на рефлексия към съветското и комунистическото минало на Църквата. Руската държава наскоро закри организацията „Мемориал“ – неправителствена организация, основана от личности като Андрей Сахаров, която разследва престъпленията на Сталин и на СССР като престъпления на държавата. Това остана без особена реакция. Според мен това е много сериозна подмяна, която предполага църковна позиция. Това също говори за криза на църковното съзнание и според мен допринася за това объркване. Иначе съм напълно съгласен с критиките на професор Янакиев за Волоската декларация, която тласна дебатите в една, както вече казах, непродуктивна насока.

Владимир Градев: Накратко за глобалните кризи. Бих казал, че може би не трябва да се фиксираме твърде много само и единствено върху върховете, било на Православната църква, било на Католическата или която и да е друга Църква. Християнството е вече над две хилядолетия с нас и винаги е отговаряло на такива кризи по изненадващ начин. Не трябва да забравяме неговата есхатологична перспектива и да бъдем готови като вярващи, като християни, да очакваме нещо, за което в момента не си даваме докрай сметка и което би могло да ни изненада. Ще дам само два примера от историята на Католическата църква, и то от период и на големи кризи. В самото начало на XIII век, тоест през 1204 г., когато пада Константинопол, Франциск от Асизи се отказва пред епископа от бащиното си имане и започва своя път. Никой не е очаквал, че Католическата църква в този момент ще бъде спасена тъкмо от свети Франциск. Така както през XIX в., във време на не по-малка криза на вярата от сега, никой не е очаквал, че централното религиозно събитие ще бъде явяването през 1858 г. на Дева Мария в Лурд. От тази гледна точка смятам, че това не са последните кризи. И като християни би трябвало да съхраним надеждата, че решението ще бъде намерено, че отговорът ще се яви не само и единствено чрез нас, не само и единствено чрез политиканстване по върховете.

Отец Петко Вълов: Напълно съм съгласен с Владимир Градев. Ще кажа само, осланяйки се на това, което той спомена, че трябва да осъзнаем сериозността на ситуацията, която наистина е много тежка, необходимо е да впрегнем целия си потенциал за преодоляването на тези кризи. А като се появят следващите кризи, ще преодоляваме и тях.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org