BG | RU

МИСЛЕНЕТО

2022-11-18 17:00:33, Йозеф Бохенски

  

На мисленето – много повече отколкото на наблюдението – дължим огромните постижения на нашата наука. То е способно да преобразява лика на Земята и нашия живот. Сигурно ще си струва да поразмишляваме известно време върху това мислене. Какво е то всъщност? Как е възможно да прави така, че да познаем някакво нещо? Как се формира, кои пътища следва то в научното изследване? И последно – най-важният въпрос: Каква е неговата ценност? Имаме ли право да му се доверяваме, да вярваме на резултатите му, да се оставяме да бъдем водени чрез научното мислене? Днес бих искал да дискутирам накратко с вас някои от тези тежки въпроси.

И най-напред: Що е мисленето? Най-общо „мислене“ бива наричано всяко движение в нашите представи, понятия и така нататък. Например, ако някой ме попита: „За какво мислиш?“, отговарям, да речем: „Мисля за моя роден дом“. Това обаче означава, че в моето съзнание по някакъв начин се появяват и следват взаимно образи, спомени и такива подобни. Общата дефиниция за „мислене“ следователно гласи: движение на представите и понятията.

Научното мислене не е обаче какво да е мислене. То е сериозно мислене. С това разбираме, първо, че то е дисциплинирано, че сериозно мислещият човек не дава на своите понятия и представи свободата да му пърхат, а ги води строго към своята цел. И второ, разбираме, че целта тук е някакво знание. Научното, сериозното мислене е дисциплинирано, насочено към знанието мислене.

Как обаче такова мислене може да се превърне в наше знание? Би могло да се допусне, че предметът, който искаме да познаем, е наличен, даден, така че няма нужда от никакво мислене, за да го съзрем, а е достатъчно само да си отворим очите или да насочим вниманието към него; или обаче този предмет е отсъстващ, не е даден, а в този случай – така поне изглежда – едва ли някакъв размисъл може да го приближи.

И все пак нещата стоят иначе. Достатъчно е да се допитаме до опита си, за да видим, че мисленето може да играе полезна, често решаваща роля и в двата случая.

Нека вземем най-напред случая, в който предметът е даден. Този предмет никога не е съвсем прост. По-скоро е така, че той е много, почти безкрайно комплексен. Той има стотици страни, аспекти, свойства и така нататък. Нашият ум не е обаче способен да схваща всичко това наведнъж. За да познае добре един такъв предмет, човек трябва прилежно, с усилие да разглежда страните му една след друга, да сравнява забелязаното, да наблюдава и разчленява нещото от все по-нови гледни точки. Всичко това е обаче мислене.

Нека тук бъде даден един пример за такава мисловна работа. Да приемем, че пред моите очи е налично някакво червено петно. Отначало би могло да се помисли, че то е съвсем просто и е достатъчно да си отворим добре очите, за да схванем какво представлява. Едно червено петно не е обаче съвсем просто. Първо, защото не може изобщо да има някакво червено петно, ако няма никаква причина за него – при което цветът на фона трябва да е различен от този на петното. Това е едното, а на второ място установяваме един твърде прост, но все пак достоен за отбелязване факт – че петното трябва да има не само цвят, но и протяжност, определена дължина и ширина. Протяжността обаче не е цвят, тя е нещо съвсем друго, макар да е необходимо свързана с цвета. Трето, протяжността сама по себе си все още не е достатъчна. Трябва да е наличен и облик, форма на ръба – петното може да е например четириъгълно или кръгло, но то трябва да има някаква форма. Разгледаме ли го по-нататък, ще открием, че и цветът му не е просто нещо: това е наистина червен цвят, но не някакъв си червен цвят, а с един съвсем определен оттенък, нюанс. Има ли две червени петна, тонът, оттенъкът обикновено не е еднакъв. При анализа на цвета може да се отиде още много по-далеч. Както всеки, занимавал се с учението за цветовете, знае много добре, може да се говори и за интензивност на цвета. Забележим ли освен това, че петното се появява не просто върху един другоцветен фон, а върху някакъв предмет, върху някакъв носител, то досега сме открили в него не по-малко от седем елемента: фон, цвят, протяжност, облик, тон, интензивност и най-накрай – носител. На това отгоре сме едва в началото.

Това е обаче съвсем прост, тривиален пример. Стане ли дума за умствени предмети, като „прошка“ или „дар“, човек трябва да си представи каква наистина безкрайна комплексност е налична в тях и колко мащабна трябва да е нужната мисловна работа, за да се ориентираме в някаква степен относно тях.

Този вид мислене е било прилагано от философите винаги в историята. Големият му майстор е бил Аристотел. В началото на този век този подход бе значимо изяснен и описан от един водещ немски мислител, Едмунд Хусерл. Той го е нарекъл „феноменологичен“. Феноменологията е – поне в ранните произведения на Хусерл – един подход, в който се опитваме да постигнем същността на дадения предмет чрез подобни на тук представените анализи.

В природните науки обаче този подход има по-скоро второстепенна роля. Главното ударение при тях пада върху другия вид, а именно върху едно мислене, което се опитва да постига не-дадения, отсъстващия, така да се каже, предмет. Такова мислене се нарича също така заключаване.

Искам в тази връзка най-напред да направя една важна забележка. Както вече се каза, има само два възможни случая: предметът или е даден, или не е. Ако е даден, тогава просто трябва да се види и опише; не е ли обаче даден, тогава имаме само една възможност да научим нещо за него, а именно да заключаваме. За познанието няма някакъв трети път. Наистина, може да се вярва в нещо. Но вярата не е знание; знанието се формира само чрез наблюдаване на даденото или чрез заключаване.

Това трябва да се акцентира особено остро затова, защото днес са широко разпространени различни недоразумения. Казва се например, че нещо би могло да се опознае чрез добра или зла воля. Други твърдят, че някакъв скок на свободата или нещо подобно било инструмент на знанието. Човек наистина може да си представи, че скачането би могло да бъде полезно като подготовка за познавателния акт. Ако например искам да позная някаква крава, стояща зад стена, тогава един скок над стената може да доведе до това да я позная. Но след като храбро съм осъществил този скок, все пак трябва да си отворя очите и едва чрез виждането ще съм научил нещо за кравата. Никакъв скок на свободата или нещо подобно не може да е нещо повече от подготовка за познавателния акт. Той обаче, както се каза, винаги е или директно схващане на предмета, тоест сетивно или умствено съзерцаване, или заключаване.

Заключаването пък отваря разни тежки проблеми. Най-важният от тези проблеми гласи: Как изобщо е възможно един не-даден предмет да се узнае, да се научи чрез някакво заключение? Трябва да призная, че този проблем ми се струва твърде тежък; не зная цялостно решение. Едно обаче е сигурно: ние можем да научаваме нещо чрез заключаването. Следният пример го показва съвсем ясно. Пита ли ме някой колко е 7847 х 23 169, в началото не знам. Но ако седна и проведа умножението, тогава ще знам, че е равно на 181 807 143. Умножаването е обаче мислене, то е заключаване. Който следователно твърди, че резултатът може да се знае без такова заключаване, без смятане, трябва да ми каже как; много ще съм му благодарен за това. Ако обаче не може да каже, тогава трябва да признае, че съм научил нещо чрез заключаването. Не може да бъде сериозно поставено под съмнение, че постоянно научаваме много неща чрез него.

Как обаче се осъществява едно заключаване? Винаги и без изключение така, че имаме за предпоставки два типа неща: от една страна, определени премиси, тоест твърдения, изречения, които вече са известни като истинни или са по някакъв начин признати за такива; от друга страна обаче, имаме определени правила, според които заключаваме. Например, за да заключа, че улицата е мокра, мога да имам премисата: „Ако вали, тогава улицата е мокра“ – и „вали“. Освен това трябва да познавам правилото, което при логиците се нарича modus ponendo ponens. То гласи приблизително така: Ако имаме едно ако изречение – изречение, което започва с „ако“, а към него и малката му премиса, тогава мога да позная и неговото заключение. Старите стоици са формулирали това правило така: Ако първото, тогава второто; първото обаче е, следователно и второто. Логиката – или по-точно формалната логика – е науката, изследваща такива правила.

Съществуват обаче два съвсем различни вида такива правила. От една страна, имаме голямо количество правила, които са безпогрешни, тоест резултатът е съвсем сигурен, ако правилото се прилага правилно. Пример за такова правило е тъкмо нашият modus ponendo ponens. Друг пример е добре известният модус на силогизма, по който се заключава: Ако всички логици са смъртни, а лорд Ръсел е логик, то и лорд Ръсел е смъртен. От друга страна, има обаче много правила, които не са безпогрешни. Щекотливото в живота и в науката е, че тези небезпогрешни правила играят в тях много по-голяма роля от безпогрешните.

Работата е толкова важна, че трябва да се занимаем малко по-изтънко с нея. Всички небезпогрешни правила са по принцип определени обръщания на нашия modus ponendo ponens. При него се заключава от малката премиса към извода – тоест от първото за второто. Това е безпогрешно правило. При другия вид правила се върви обаче по обратната схема. Например така: Ако първото, тогава второто; второто обаче е, следователно и първото. Че това не е безпогрешно правило, човек може да се убеди, заключи ли например така: Ако съм Наполеон, тогава съм човек; аз обаче съм човек, следователно съм Наполеон. И двете премиси тук са истинни, изводът обаче е неистинен – защото, за съжаление, не съм Наполеон. Правилото е следователно небезпогрешно. Логиците биха казали даже, че е неистинно.

Ала в живота и преди всичко в науката заключаваме почти винаги по този начин. Например: така наречената индукция се състои съвсем и изцяло от такова заключаване. Защото в индукцията имаме за премиса, че няколко индивиди се държат така-и-така. От друга страна, от логиката знаем: ако всички индивиди се държат така-и-така, тогава и няколко от тях се държат по същия начин; оттук заключаваме, че всички индивиди се държат така. Пример: химиците са установили, че няколко частици фосфор изгарят, да кажем, при 42 градуса; оттук те заключават, че всички частици фосфор изгарят при 42 градуса. Мисловният ход е следният: ако всички – тогава и тези няколко; сега обаче тези няколко, следователно всички. Тъкмо като в случая с Наполеон това е извод от второто за първото. Той не е безпогрешен извод.

Разбира се, мисловният ход в науката не е така съвършено прост, както бе представено тук. Напротив. Хората са открили многобройни, твърде рафинирани методи, за да подкрепят небезпогрешните си заключения. Но всичко това променя съвсем малко основоположния факт, че цялото природознание се реализира по небезпогрешни правила. Резултатът е, че природонаучните теории никога не са съвсем сигурни истини. Всичко, което науката може да постигне в тази връзка и което действително постига, е вероятност.

А и с тази вероятност нещата съвсем не са така прости, както навярно някои си мислят. Защото, първо, и до днес не знаем какво всъщност е вероятността на хипотезите. Изглежда тя трябва да е нещо съвсем различно, отколкото, да речем, вероятността на едно транспортно произшествие, която може да бъде изчислена. Това може да се разбира така: повечето закони на модерната физика са вероятностни закони, което значи, че те казват само, че определено събитие може да се състои с някаква вероятност. Но тези закони за вероятността сами са вероятни – очевидно в някакъв друг смисъл.

Ако обаче и да бихме знаели какво е вероятността, тогава все още би стоял за отговаряне въпросът: как изобщо можем да постигнем една вероятност? Че установяваме някаква такава, е сигурно. И досега обаче не знаем как е възможно това.

Наясно съм, че всички тези съмнения ще ви се сторят необосновани с оглед големия успех на науката. Кажете ми обаче, моля, какво е основанието ви да приемате, че утре слънцето отново ще изгрее. Навярно ще кажете: защото досега винаги е било така. Котката на леля ми също години наред идваше сутрин в стаята ѝ през прозореца; но един ден спря да идва. Ако обаче се каже, че законите на природата са униформални, тогава питам: откъде следва да знаем това? Само защото досега сме наблюдавали тази униформност – тъкмо като в случая със слънцето и котката? От това обаче в никакъв случай не следва, че утре ще бъдат също така униформални.

Тези наблюдения ни позволяват просветено поведение спрямо науката. Навярно би могло основните тези на това поведение да се формулират по следния начин:

Първо: От практична гледна точка науката е съвсем сигурно – ако става дума за истинска наука – най-доброто, което изобщо имаме. Тя е във висша степен полезна.

Второ: И теоретично гледано, едва ли имаме нещо по-добро, ако става дума за обясняването на природата. Науката ни предоставя – освен твърденията, следващи от наблюдения – само вероятностни изказвания. Но тук не сме в състояние да стигнем до никъде повече.

Третото следва от това, че мислещият човек, стигне ли до някакво противоречие между науката и някой друг човешки авторитет, трябва да се обяви за науката или против нея. Това важи преди всичко за така наречените идеологии, тоест твърдения, които са били изградени въз основа на някакъв човешки, социален или друг авторитет. По тази причина практически всички философи в този свят отхвърлят и осъждат комунистическата идеология, която противопоставя на науката тезиси на Маркс, Енгелс и Ленин. Това е неразумно и недопустимо.

Четвърто: Тъй като обаче науката като цяло предоставя единствено вероятностни тези, може да става така, че те да бъдат с право отхвърляни в името на непосредствената очевидност. Науката не е непогрешима и срещнем ли се с нещо очевидно различно от това, което тя твърди, имаме право и трябва да се застъпим в полза на очевидността срещу научните теории.

Пето: Науката е компетентна само в своята област. За съжаление твърде често се случва даже много значителни учени да твърдят разни неща, които нямат абсолютно нищо общо с тяхната област. Един класически и екстремен пример за такова прекрачване на границите на компетентността е онова прочуто изказване на един учен лекар, който каза, че не би могло да има никакво човешко съзнание, защото той е разрязал толкова много тела и никога не е открил някакво съзнание. Нелепостта тук се състои в това, че науката на този лекар е ограничена по силата на своя метод до изследването на тела – даже съвсем абстрахирайки се от това, че телата, разрязвани от учения лекар, са били мъртви. Разгледаме ли обаче този пример малко по-изтънко, тогава откриваме следното: добрият лекар не е имал изобщо никакво научно основание да построи подобно твърдение. За да го легитимира, трябвало е да предпостави, че съществуват само тела. Това обаче не е никаква природна наука, никаква хирургия, а чиста, макар и лоша философия.

И това тъкмо е голямата опасност. Огромни области от действителността са все още неизследвани, дори съвсем не са достъпни за точното научно изследване – преди всичко когато става дума за човека. Дори там, където изследването е вече в ход, знаем невероятно малко. Това, което става сега, е, че хората искат да запълват неимоверно големите празноти в научното знание чрез своята частна, обикновено груба и лъжлива философия, която после бива прогласявана за наука. Това правят, разбира се, не само някои учени, но и много други човеци. Ала науката се радва на толкова голяма авторитетност, че в тази връзка нейните представители са най-опасни, щом се захванат да философстват извън своята компетентност.

А щом обществото си позволява лукса да има неколцина философи, макар философите да не подпомагат производството на самолети и атомни бомби, то намира навярно някакъв добър смисъл в това. Защото философията и само тя може да ни предупреждава за безумието, което толкова често ни заплашва от страна на неистинното мислене, криещо се под привидния авторитет на науката. В една от най-важните си функции тя не е нищо друго освен защита на автентичното мислене от ентусиазираното блуждаене и глупостта.

 

Превод от немски: Георги Каприев

Преводът е осъществен по: J. M. Bochenski, Wege zum philosophischen Denken. Einführung in die Grundbegriffe, Freiburg – Basel – Wien 1965 (3. Auflage), 59-68.

Йозеф/Юзеф Мария Бохенски е роден на 30.08.1902 г. в Шчужов (Полша). Поради ангажимента си в съпротивата срещу Съветска Русия през 1920 г. напуска правния факултет на университета в Лвов и продължава обучението си в Познан, където до 1926 г. следва икономика. През 1927 г. встъпва в Доминиканския орден. От 1928 до 1931 г. учи философия и педагогика във Фрибург (Швейцария). Защитава дисертация през 1931 г., а в периода 1931/34 следва теология в Angelicum (Папски университет „Св. Тома от Аквино“), Рим, където през 1934 г. защитава и богословската си дисертация. През същата година е назначен за преподавател, а от 1935 до 1940 г. е професор по логика в същия университет. Взима активно участие във Втората световна война като офицер в полската, а след това във френската и в английската армия. От 1945 г. е професор по философия на ХХ век във Философския факултет на университета във Фрибург. В периода 1950/52 е декан на този факултет, а 1964/66 е ректор на университета. Създава Института за Източна Европа във Фрибург, издава списания и публикува изследвания, посветени на съветския режим, предизвикали омразата на казионните марксисти. Основател на научната съветология. Консултира правителствата на Германия, Южна Африка, Аржентина, САЩ и Швейцария. През учебната 1955/56 е гост-професор в университета „Нотр Дам“, Индиана. Пенсионира се през 1972 г. Умира на 08.02.1995 г. във Фрибург. Сред книгите му са: Европейска история на съвременността (1951), Библиография на съветската философия (седем тома, 1960), Философията. Въведение (1963), История на формалната логика (1970), Съвременните мисловни методи (1980), За смисъла на живота и за философията (1987), Авторитет, свобода, вяра (1988) и др. Предлаганият тук текст е петият в серията от десет лекции с общо заглавие Пътища към философското мислене. Въведение в основните понятия, четени от Бохенски между май и юли 1958 г. по Баварското радио.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org