BG | RU

ВОДИТЕЛИТЕ В БУРНИТЕ РАННИ ДНИ НА ЦЪРКВАТА

2022-05-29 10:32:43, Филип Димитров

  

 

 

Стълбовете на ранната църква

Деяния на апостолите (втората книга на евангелиста Лука) може с основание да се нарече Книга за водителството на Църквата. Това е история на човешките лутания на Христовите последователи и намирането на пътя въпреки това. Тя предлага примери за това как решенията на тези водители, каквото и да са коствали на тях самите, в крайна сметка са успявали да изведат общността от безизходица или да преодолеят съсипителна заплаха.

Не трябва да си представяме, че отношенията между тях са били безоблачни. Зад текста на св. Лука прозират спорове и съперничества, сблъсъци и изблици на буен нрав, както и сурови наказания. Иисус нямал намерение да променя човешката природа, затова и не променил природата на учениците Си. Техните човешки несъвършенства често се споменават в Новия завет. Но огромното достижение е, че въпреки тях те успели да съхранят и разпространят учението Му по света.

В Деяния на апостолите евангелист Лука, първият историк на Църквата, отделя специално внимание на няколко от Христовите следовници: Петър и Иоан, Стефан и Филип, Яков брат Господен, Павел и Варнава. Останалите или само се поменават, или дори не са споменати. Нямаме основание да оспорваме преценката му (направена от позицията на 60-те години на I век[1], че тъкмо тези хора най-силно са повлияли развитието на Ранната църква. Самият Павел използва фразата „стълбове на църквата”[2] за Петър, Иаков и Иоан. Можем лесно да отгатнем защо не споменава своя съмишленик Варнава; Стефан вече е умрял, а Филип (с когото той съжителства едва по-късно, когато пребивава в Цезарея на път за Рим, т.е. след като вече е написал посланието до галатяни), изглежда, е бил възприеман по доста полярен начин.

Справянето с противоречията

Първите напрежения в Църквата могат да се проследят в поведението на Иоан и Петър. Огромната разлика между тези двама мъже добре илюстрира колко трудна е била задачата да се изгради църковната общност. Може да се каже, че това са двамата любимци на Иисус. Петър е простосърдечен, необразован, страстен, бързорек и склонен към преувеличение. Неговото „никога“ лесно се превръща в „да и дори отгоре”[3]. Но той очевидно е искрен, схватлив и в същото време отстъпчив и готов на компромис. Иоан е по-млад, интелектуален, настойчив, отдаден, държи на думата си, но е суров в оценката за недостатъците на другите и е някак дистанциран. Това, което другите усещат чрез вярата си, той е способен да облече в думи; това, което другите предпочитат да представят чрез притчи, той формулира без колебание в метафизични понятия. И все пак, макар Иоан да е „ученикът, когото Иисус обичаше”[4] и комуто Той поверява грижата за майка Си[5], Симон е този, когото Той нарича Кифа (Петър) – скалата, върху която ще се съгради църквата Му. (Дори Иоан приема това в последната, 21-ва глава на своето евангелие, която изглежда добавена впоследствие, макар и пак от неговата ръка.)[6] Разликата между тях е толкова голяма, че всички я забелязват. Известни търкания естествено са неизбежни и се долавят в евангелията. Но съзнанието за огромната значимост на задачата им ги кара да търсят мостове помежду си. Впечатляващи са пасажите от Деянията, които описват как те двамата отиват навсякъде заедно, като че ли за да дадат зримо доказателство за това, че въпреки всичко са единни.

Днешните хора биха се запитали: „Защо да е било толкова необходимо да пазят единството на Църквата?“ или „Какво точно значи единство?“. Каквито и да са отговорите на тези въпроси, едно е ясно: Ранната църква е усещала нужда от единство съвсем осезателно.

Иоан успял да вникне така дълбоко в учението на Иисус, че да формулира думите, с които започва евангелието му.[7] А това учение не е лесно и за формулиране, и за обясняване. Петър пък бил стъпил здраво на земята. Той неслучайно е скалата. Затова тъкмо той говори по-често на хората. Очевидното интелектуално превъзходство на Иоан постепенно го поставя във втората позиция, макар и някои от следовниците да го предпочитат.

Има предание за една последна среща десетина години след разрушаването на Иерусалим и Храма между Иоан, Филип и Натанаил някъде в Мала Азия, която трябва да има своето значение. Тези тримата днес бихме причислили към групата на „интелектуалците“ на Ранната църква.[8] Тя обаче била малобройна. На другите им било по-лесно да боравят с притчи, за да предават посланието си без по-нататъшни обяснения. За тях вдъхновената реч на Петър била по-разбираема.

Петър бил човек с голяма енергия и под неговото водачество броят на последователите бурно нараснал. Но не било само това. Той знаел мисията си. Бил избран да бъде скалата, Петър, върху която да се съгради Църквата така, че „портите адови да не й одолеят”[9]. Това било задача дори много по-тежка от привличането на последователи.

Тежкото задължение да наказваш

Първото голямо изпитание за Петър (след трикратното отричане) е смъртта на Ананий и Сапфира.[10] Тези съпрузи, впечатлени от примера на Варнава (който продал цялото си имущество и дал парите на Църквата) – и с очевидното желание като него да спечелят уважение и възхита – продали имуществото си и се направили, че дават полученото на Църквата, но всъщност тайно задържали голяма част от парите за себе си. Петър изобличил измамата на Ананий и той паднал мъртъв. После Петър изобличил и Сапфира, казвайки, че и нея ще я сполети съдбата на мъжа й, и тя веднага умряла. Разказът има подчертано старозаветно звучене, но така или иначе това е първата кръв, пролята във и от Църквата и Петър явно поема отговорността за случилото се. Би могло да се твърди, че става дума за Божествено наказание и Петър само се е отъждествил с него, но поне за някои от свидетелите на това събитие изглеждало ясно, че Петър притежава мощ (същата, чрез която е лекувал) и че тъкмо тази мощ, от която той не се е разграничил, е предизвикала смърт. За хората от онази епоха е било по-лесно да възприемат това наказание – в крайна сметка такава била традицията. Но за Петър, както и за Църквата, която трябвало да върви в стъпките на Христос, то разкривало болезнена морална дилема. Петър съзнавал, че колкото и основателно да било това наказание като пример срещу измамлива употреба на вярата, все пак Иисус го бил избрал, за да променя света чрез любов и опрощение. Това може и да не изключвало идеята за наказание, но къде трябвало да се постави границата?

Познавайки Петър, едва ли бихме очаквали да е разсъждавал по този въпрос в самия момент на действието. Ако беше предварително и хладнокръвно обмислено, решението да погуби Ананий и Сапфира би изглеждало твърде сурово и жестоко. Понякога обаче именно незабавната реакция, породена от страстно негодувание, помага на лидерите да съхранят собствената си морална цялост. Но колкото и страстен и импулсивен да бил Петър, той тепърва трябвало да носи моралното бреме на това свое действие – повече в душата си, отколкото в разума си. Нали Иисус му заповядал да прибере ножа си, когато Го арестували в Гетсиманската градина!

Докато Матей ни дава напътствено обяснение на тази заповед („защото който нож вади, от нож умира“)[11], Иоан цитира само: „Чашата, която Ми даде Отец, да я не пия ли?”[12]. Иоан, който в Откровението описва Христос с остър меч, който излиза от устата Му, „за да порази с него народите”[13], е можел да разбере Петър. Разбирал, че водачът трябва да бъде и суров и дори да унищожи този, който застрашава Учението. Хора като Ананий и Сапфира могат да превърнат собствената си нравствена недостатъчност и невъзприемчивост към добродетелта в морална заплаха за цялата общност. Те не могат да повярват, че Варнава получава признание заради достойнствата си. Те просто са убедени, че той е купил полученото признание, и искат и те да купят такова за себе си. Това не е просто лош пример – това е зараза. Тяхната убеденост, че добродетелта няма значение, може да поквари всички останали.

Днес ние вярваме, че за да се наложи наказание, трябва да има реализирана увреда или поне действия в тази посока. Заплахата не е достатъчна. Изпреварващите мерки (рядко) могат да се възприемат от някои правителства, не и от съда. Можем да приемем, че по времето на Петър самото определение за увреда е била различно. Но във всяка епоха отговорност на водача е да прецени дали заплахата е толкова голяма, че трябва да бъде премахната. И във всяко време страстното противопоставяне и нравственото негодувание са по-добро основание за използването на разрушителна сила, отколкото студеното пресмятане.

Може би Иоан е знаел – или тогава е разбрал – че тези, които са призвани да поемат отговорност, трябва да могат да дадат воля и на чувството си, за да възстановят трудната, понякога мъчителна хармония сред последователите си. Може да не е харесвал Петър, но не му се е противопоставил. Може би затова и по-късно се е отдръпнал от първенстващата роля.

Никак не е лесно да понесеш лично отговорността за отсъденото – понякога е дори по-трудно от това да поемеш отговорност за грях.

Дяконите и първото мъченичество

Историците на Църквата, като се започне със самия Лука, могли да разкажат за смъртта на Ананий и Сапфира без особени затруднения, но не и за някои обстоятелства, довели до мъченичеството на Стефан.

Лука ни съобщава, че първият арест на Петър и Иоан станал по внушение на садукеите. После, след смъртта на Ананий и Сапфира и множество чудеса, имало втори арест, пак предизвикан от садукеите. Синедрионът изслушал Петър и Иоан и един от най-уважаваните фарисеи, Гамалиил, говорил в тяхна защита. Убиването на Стефан с камъни обаче било очевидно подкрепено от фарисеите, доколкото Савел (Павел), който бил фарисей, не само участвал, но имал водеща роля в последвалите гонения. Какво всъщност се случило?

„... възникна ропот - пише Лука - от гръцките юдеи против еврейските...“[14] Поводът бил, че техните вдовици били пренебрегвани при ежедневното раздаване на храна. Причината ще да е била по-дълбока, тъй като този ропот довел до промени в самата структура на Църквата. Апостолите били оставени „да постоянстват в молитвите и служенето на словото“, докато за управлението, което Лука дипломатично нарича „обслужването на трапезите“, цялото множество избрало седем мъже с добра репутация и пълни с вяра и Дух Свети – дяконите.

Гръцките юдеи са споменати в Евангелието от Иоан като обособена общност, която поискала от Филип да им помогне да се срещнат с Иисус.[15] Те не идвали непременно от отдалечени точки на диаспората. Много от тях били от Палестина, някои от родния град на Филип Витсаида, така че числото им в Църквата ще да е било голямо. Обособеността им била по-скоро културална и била свързана с по-малко стриктно отношение към правилата, определящи ежедневието на евреина. Това пък било за фарисеите много по-неприемливо, отколкото за садукеите. Стефан бил водачът на тези гръцки юдеи.

Лука ни е оставил само намеци, недостатъчни, за да опишем пълно по-радикалните настроения в Църквата. Важно е обаче да отбележим, че и седемте дякони носят гръцки имена. Един от тези мъже е Николай, чието име носи появило се впоследствие еретично учение[16]. Особено внимание сред тях обаче заслужава Филип.[17]

Изборът на дяконите съвсем не протекъл спокойно. Няма да е преувеличение да го наречем бунт. Това бил първият сблъсък в Ранната църква. Вдъхновен от успеха, Стефан започнал открито да проповядва радикалните си идеи дори пред еврейските първенци, които и преди това не били особено добронамерени към Църквата. Обвинили го, че проповядва за Иисус Назарянин, който щял да разруши храма и да „промени обичаите, предадени ни от Мойсей“. Последвалите трагични събития имали дълготраен ефект върху живота на всички следовници.

Стефан бил убит с камъни, фарисеите се обърнали срещу църквата[18] и Савел започнал жестоките гонения, довели в крайна сметка до неговия духовен прелом. Дяконите трябвало да бягат. Апостолите останали в Иерусалим, но положението им било тежко. Трябвало да защитават Църквата и живота на следовниците и да намерят път за помирение със Синедриона. Това силно принизило ролята на Петър и Иоан. Малко по-късно Иаков, брат Господен, добил първенстваща роля поради уважението, с което се ползвал сред членовете на Синедриона.

Нарекоха ги християни

Най-малко познат сред „стълбовете“ е Варнава. Знаем, че бил родом от Кипър, че бил чичо на евангелиста Иоан Марк и че бил един от първите, приели обръщането на Павел във вярата, и така до голяма степен проправил пътя към помирението на Павел с апостолите. Името Варнава е прякор (истинското му име е Йосиф) и означава син на насърчението, на убеждението. Очевидно бил от гръцките юдеи, повлияни от гръцката култура и философия. Приел Христа с цялото си сърце и след Разпятието продал цялото си имущество и дал парите на Църквата. Бил снажен мъж. При първото мисионерско пътуване хората от Листра в Ликаония вземали него за Зевс, а по-дребния Павел – за Хермес.

Варнава бил левит, т.е. произхождал от семейство на храмови служители. По това време левитите вече не били много на почит, но Лука все пак изтъква този му произход. От друга страна, елинистичното му образование го правело естествено близък до хора като Филип и Стефан.

Не знаем на какви позиции е бил при избора на дяконите, но можем да приемем, че около това време е напуснал Иерусалим и се е установил в Антиохия. Направил го елегантно – типично за цялото му поведение – без да влиза в конфликти или да изгаря мостове. Запазил репутацията си и достатъчно влияние, щом подкрепата му за Павел е довела до приемането му от страна на Църквата, която преди това преследвал. С други думи, Варнава имал рядката способност да води, без да прави това твърде очебийно.

На Варнава дължим името християни[19], което се разпространило най-напред от Антиохия. Можем да приемем и че от него (или от неговото обкръжение) идват някои от данните, намерили място в Евангелието от Лука (които не се срещат при Марк или Матей). След като прекарал известно време в Антиохия, Варнава заминал за Тарс, за да търси Павел, „и като го намери, доведе го в Антиохия и стана така, че цяла година се срещаха с църквата и наставляваха мнозина; и учениците се нарекоха християни първо в Антиохия”[20].

Така Лука, макар и твърде лаконично, ни съобщава нещо особено важно, произтекло от срещата на Варнава и Павел, което определило съдбата на Църквата в бъдеще.

Енергия и вдъхновение

Едва ли има нужда да се обяснява колко важен е бил Павел за развитието на Ранната църква. Но да се работи с Павел не било лесно. Изключителните му енергия и продуктивност, способността му да реагира на място (включително да напише писмо, бягайки) се съчетавали с най-меко казано, труден характер. Всичко, което предприемал, надхвърляло капацитета на обикновените хора, затова и изпълнението му било възможно само при фанатична убеденост в собствената правота. Съвсем естествено е, че непрекъснато създавал свади и конфликти. Все пак в тези времена без изисквания за политическа коректност самата проповед често се схващала като битка, чиято цел е да смаже аргументите на противника. В това Павел бил в стихията си. Трудно е да намерим в което и да било от писанията му дори сянка на извинение или пък похвала за някого, който не му е безпрекословно отдаден последовател. Може би затова и не срещаме дума за похвала на Варнава, който сторил толкова много и за него, и за каузата на Църквата. Може би затова прочутата глава 13 от Посланието до Коринтяни е изпълнена с такова прозрение за любовта, която „… е милостива … не се възгордява, не безобразничи … не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло … на всичко хваща вяра … всичко търпи…“. Изпълнен с благородното желание сам да бъде такъв и при това съзнавайки, че тъкмо тук е слабото му място, той имал потребността да опише и възвеличи тези качества. Почти винаги дължим най-вдъхновените описания на достойнства не на тези, които ги имат в изобилие ‒ и затова ги приемат за даденост ‒ а тъкмо на онези, които изстрадват липсата им у себе си.

Варнава и Павел били в известен смисъл антиподи, поне що се отнася до реакциите им и цялостното им поведение, но и двамата били обладани от една и съща идея (споделяна и от Филип), че Евангелието е и за езичниците и трябва активно да се проповядва сред тях. Новото име за последователите на Месия – християни, въведено в Антиохия, безсъмнено е плод тъкмо на тази идея. Никой евреин от диаспората, дори най-откъснатият от родния си език, нямал нужда да му се превежда думата Месия. Христос, от друга страна, имал гръцки привкус, което правело Иисус Помазаник за целия свят.

С характерната си липса на скромност Павел обявява в Посланието до Галатяни: „на мен бе поверено да проповядвам благовестието между необрязаните, както на Петра – между обрязаните”[21]. Освен че показва амбицията на Павел да се сравнява единствено с Петър, тази фраза подсказва още нещо: само в този случай (в две последователни изречения) Павел използва гръцкото име Петър, докато на четири други места в същото послание упорито го нарича Кифа (арамейското за скала). Посланието е ясно: дори и по име Петър трябва да бъде свързван с обрязаните. Едва ли обаче трябва да приемем заявеното от Павел за достоверно. Дори Лука (който, както е известно, е много близък до Павел) не говори за такова разделение на полето на проповедта. Напротив, той разказва как Филип проповядва в Самария и е последван от Петър и Иоан, как пак той кръщава етиопския евнух и как Петър сънува, че Сам Бог го подтиква да яде от храната на езичниците (която по еврейския закон е нечиста), а след това посещава дома на римския стотник Корнелий. С други думи, Петър и Иоан, да не говорим за Филип, споделяли същата идея и действали в съгласие нея, макар Павел да внушава обратното.

Очевидно Павел можел да произведе конфликт от всичко, но поради страстната му вяра, поради непоклатимостта на убежденията му и поради способността му да достигне до всеки слушател по личен, почти уникален начин, свадливият му нрав се превърнал за Църквата от заплаха в благословия. Хората му прощавали, виждайки, че задъханата му настоятелност произлизала от невъзможността да запази само за себе си – без да я направи достояние и на другите – истината, в която така безрезервно вярвал. По онова време публиката не познавала изискването за „професионализъм“ като оправдание за това да отстояваш някаква идея. Тя вярвала, че хората защитават – трябва да защитават – само това, което идва от сърцето им. При Павел нямало съмнение, че е така.

Павел пристигнал в Антиохия по времето, когато Ирод Агрипа (определен за цар на Иудея от Калигула, а след смъртта му потвърден от Клавдий) започнал да преследва апостолите и „убил с меч”[22] брата на Иоан Иаков Заведеев. Ирод Агрипа имал амбицията да обедини под своя власт царете на съседните земи. Макар и елинист и по образование, и по убеждения, той стриктно спазвал изискванията на еврейския закон, съзнавайки, че без подкрепата на поданиците си не би могъл да осъществи плановете си. Искал да бъде приет за бог от езичниците и за Месия от евреите, така че учението на апостолите не можело да не го вбеси. Неколцина месии вече се били появявали през последното десетилетие в Самария, но римляните бързо се справили с тях. За Иисус обаче се проповядвало, че вече бил умъртвен, възкресен и възнесен на Небето, т.е. бил недосегаем. В някакъв момент Агрипа започнал да преследва апостолите и те трябвало да бягат от Иудея. Конкретният повод за това гонение (ако не приемаме много ранна – около 43 г. – поява на Евангелието от Иоан) остава неизвестен.

През 44 г. Павел и Варнава пристигнали в Иерусалим. Носели пари, събрани в Антиохия, за да помогнат на братята в Иудея, която била застрашена от глад. Това било не просто акт на солидарност, а истински героизъм. При пристигането им Агрипа още бил жив и гоненията били в разгара си. Внезапната му болест и смърт през 44 г. сложили край и на амбициите му, и на гоненията.

В Иерусалим Павел се срещнал с Иаков, брат Господен, който в отсъствие на апостолите бил оглавил Църквата[23]. Връзките му със Синедриона защитавали него и тези следовници, които оставали най-здраво свързани с традициите и Закона. Не можем да очакваме, че тези двама мъже особено са се сближили (Павел пише оскъдно за тази среща), но все пак помежду им се създал мост, благодарение на тактичността на Варнава и на помощите от Антиохия. После се завърнал и Петър. (Според преданието от Рим, където го съпровождал Марк![24]). Вярването, че върху Агрипа се стоварило Божието наказание, трябва да е улеснило помирението между Петър и Павел.[25] Прекарали петнайсет дни заедно[26] и в резултат Марк заминал с Павел и Варнава за Антиохия (където се предполага, че е довършил своето евангелие).

През тези петнайсет дни Петър и Павел не станали точно приятели, но тези дни оставили дълбока следа в живота и на двамата. Павел със склонността си да драматизира и възприема нещата глобално бил убеден, че в Иерусалим нещо не е както трябва. Дразнела го патриархалната кротост на Иаков, която всъщност не търпяла възражения. Струвало му се, че великото всеобхватно чувство, обладало го по пътя за Дамаск, в Иерусалим било удавено в дребнотемието на ежедневните нужди, а следовниците му изглеждали като посредствени ученици на неумели учители. Изпитвал неотложна нужда да гради и – естествено – преди това да събаря. Дори спазването на Мойсеевия закон – който самият той доскоро следвал стриктно – му се струвало дребнавост. Душата му из дъно крещяла, че нещо трябва да се направи и естествено искал да го направи той самият. Да скъса с традиционните рамки, да достигне до всякъде, до всекиго. Фактът, че сам Бог смазал Агрипа, гонителя, не бил ли сам по себе си насърчение? Учениците били разпилени из съседните страни, Петър се връщал от Рим. Павел пък бил решен да достигне навсякъде. Трябва да е бил много убедителен. Петър и Варнава му повярвали. Вероятно така се родила идеята за мисионерските пътувания. Затова и когато Павел и Варнава отпътували, взели със себе си и Иоан Марк.

Вратарят на райските порти

За Петър това също били дни на преоценка. Твърди се, че прекарал в Рим цяла година. Там Христовите следовници не били твърде многобройни, но успели да съхранят вярата си и да я разпространяват сред околните, включително сред езичниците. Помагало и обстоятелството, че точно тогава – макар и за кратко ‒ еврейството станало на мода в Рим заради еврейската делегация, изпратена през 40 г. до Калигула от Александрия. Императорът дълго не ги приемал и това дало възможност на един от младшите членове на делегацията, Филон, да смае римското общество не само с интелекта си, но и с умението си да превежда основите на юдаизма с понятия, разбираеми за елинистичното мислене на образованите римляни. Петър за пръв път бил извън Палестина. Рим сигурно го е смайвал. В същото време бил благодарен, че неотдавна, когато Корнелий Стотник го поканил в дома си, Бог му изпратил сън, който насърчавал отиването му сред езичниците. В Рим още по-ясно разбирал колко необходимо е да се разчупят ограниченията, да се влезе в домовете им, да се споделя храната им. Цяла година неуморно проповядвал и младият Марк му помагал. Никога не бил усещал толкова пълно какво значи да носиш Благата вест. Това останало най-благодатното време в живота му.

Петър се върнал вероятно заради тревожните писма, които получавал от Иерусалим. Сигурно някои са му пишели, че Иаков е превзел напълно Църквата, че сам решавал всичко, че защитавал тези, които го слушат, а другите оставял на гнева на Агрипа. Винаги срещу всяко водачество възникват недоволства и клевети и всеки отсъстващ лидер получава писма от този тип. Петър решил да се върне не защото не вярвал на Иаков, а по-скоро от желание да успокои напреженията и да възстанови единството на братята. Имало и още нещо. Било му неудобно от това, че се чувства толкова добре, докато братята страдат от гоненията. Именно върху това му чувство за дълг и солидарност се основава прочутият разказ за края на живота му. Двайсетина години по-късно, когато бил отново в Рим и Нерон започнал гоненията на християните, той отстъпил пред настояванията на братята да напусне града. По пътя обаче имал видение: Иисус отивал в обратната посока, към Рим, „Quo vadis? Къде отиваш?“, попитал Петър. „В Рим, да ме разпнат отново“, отвърнал Спасителят. Дълбоко развълнуван, Петър се върнал и приел мъченическа смърт.

Когато се прибрал в Иерусалим през 44 г., гоненията били привършили, защото Агрипа вече бил мъртъв. Все пак положението не било твърде окуражаващо. Иаков успял да съхрани целостта на Църквата, както по времето на дяконите, но сега било още по-трудно. Тогава ги преследвали свещениците и тълпата. Този път ги преследвал царят с цялата си мощ. Цената била висока. Апостолите се пръснали. Следовниците, които останали в Иерусалим начело с Иаков, намирали за по-уместно да поставят ударението повече върху Иисусовите добродетели и мъдростта на притчите му, отколкото върху дълбоките, по същество философски тези, които той развивал пред учениците си. Това не променило съществено отношението към Църквата. За сметка на това обаче засилило противоречието между по-универсално настроените и тези, които продължавали да се чувстват дълбоко свързани с Иерусалимския храм.

Завръщайки се от Рим, Петър виждал света и ролята на Църквата по нов начин. В относително провинциалната Иерусалимска обстановка Христовата жертва изглеждала достатъчно разтърсваща, за да преобърне съдбите на хората. Следователно изглеждало напълно достатъчно тя да бъде припомняна и преразказвана, за да се разпространява благата вест. Широкият свят знаел малко за събитията в Иудея, а и те имали малко значение за него. Приемането на Христа от обитаващите в него в много по-голяма степен изисквало цялостна преоценка на всеки индивидуален живот. В Рим Петър за пръв път осъзнал колосалността на Христовата повеля и на мисията, която Той бил отредил на Своята църква.

По-обикновен човек сигурно би се втурнал да утвърди позицията си, да възстанови лидерската си роля, за да поведе следовниците в правилната посока. Петър обаче бил лишен от тщеславието, което би мотивирало подобна стъпка. Вместо да се самоутвърждава и да ръководи, той потърсил друга позиция. Избрал да бъде мост между различните течения в Църквата. В последвалите години той успял да си навлече укорите и на Павел, и на Иаков. Загубил много от авторитета си, търсейки междинната позиция, за да осигури място за всекиго в Църквата. Но той успявал да изразходва авторитета си бавно и за ползата на учението. Преглъщал горчивините и униженията без озлобление, спокойно, окрилян от мисълта, че тъкмо те са всъщност камъкът, въз който се гради бъдещето на света.

Не бихме могли да очакваме човек като Павел да го разбере, камо ли да изпита възхищение от неговия избор. Следващите поколения обаче усетили неговия смисъл. Отредили на Петър ролята на портиер, на вратар на Рая. Роля сама по себе си незавидна. Но колко много доверие се изисква, за да поставиш някого пред портите, за които човешката душа има потребността знае, че са все пак вечно отворени.

Съветът

Събитието, за което иде реч, е описано доста пестеливо от Лука в Деяния, гл. 15:6-21 и може да се датира (съгласно мисионерските пътувания на Павел и вероятната датировка на Успение Богородично) към 49–50 г. Това е събиране на апостолите и презвитерите в Иерусалим за очертаване на границите (на днешен език: „червените линии“) за принадлежност към Църквата. Болезненият въпрос, на който Ранната църква е трябвало да даде отговор, бил: как да помири отварянето на Благовестието към езичниците със спазването на Мойсеевия закон?

До този момент (49–50 г.) да си фарисей не се считало за несъвместимо с изповядването на вярата в Христа. Евангелието обаче вече се разпространявало между езичниците и този процес бил твърде впечатляващ, за да намери някой смелост да се опита да го спре. А обрязването било почти непосилно изискване спрямо хора, които трябвало да се запознаят с Мойсеевия закон набързо, в крачка, като способ за изясняване на спасителната Христова мисия. За евреина обрязването е жертвоприношение, чрез което се осъществява причастието към Божия завет, даден на избрания народ. Христовата жертва, скрепяща Новия завет, била очевидно несравнима с жертването на краекожицата. За вярващия в Христа обрязването се превръщало от сакрален акт в традиция. Било нереално да се иска от елински възпитаните новопокръстени да се обявят срещу характерния за тази култура пиетет към целостта на тялото в името на една традиция, която им била неприсъща. От друга страна, отказът от обрязване съобщавал на естествените първоследовници на Христа, че Новият завет е различен от Стария, и ги изправял пред избор, а за мнозина добронамерени фарисеи това правело възприемането на Христа непосилно. Да се вземе подобно решение за хора като апостолите било твърде тежко. Още по-тежко било то да се вземе тъкмо в Иерусалим.

Петър заложил целия си авторитет, за да се постигне общо съгласие. Основният му аргумент бил, че Бог, който познава човешките сърца, е дал благодат и на езичници, както и на евреи да повярват.[27] Че е изпратил Дух Свети и при едните, както и при другите. И че те, апостолите, нямат право да Го изпитват, като поставят допълнителни изисквания към вярата им.

Според Лука Иаков предложил окончателната формула, около която съветът се обединил. Тя съдържала четири изисквания за въздържание: от неща, осквернени от идоли (идоложертвено), от разврат, от удушено (удавено) и от кръв. Павел пък, когато говори за отказа от обрязването, споменава само едно изискване: да не забравят за бедните. Това, изглежда, е имало пряка връзка и с хранителните забрани и най-вече със забраната да се яде месо от храмовите жертви, което било най-достъпно за бедните. При нейното наличие трябвало още по-ясно да се подчертае задължението да се грижат за тях.

Извън Иерусалим

След Съвета Петър като че ли нямало какво повече да направи в Иерусалим. След време пристигнал отново в Рим и традицията пази жив спомен за делата му там. Павел продължил мисионерската си дейност, която е подробно описана в Деяния на апостолите.

Още след смъртта на брат си, Иоан, се преместил бил с Девата в Ефес и види се, след съвета се е върнал с Мала Азия. Концентрирал се върху размисъл и споделял главно с доверени ученици. И все пак името му продължавало да се тачи в Иерусалим. Някои се опитвали да изтълкуват казаното от него (или написаното?!) по начин, който невинаги отговарял на възгледите му. Но види се, в Ефес учениците му се множели.

Дейността на Филип превърнала Кесария, седалището на римската власт в провинция Иудея, в един от центровете на ранното християнство. Кесария била и основно пристанище в Палестина. Почти всеки, който влизал в страната или излизал от нея по море, минавал оттам. Това улеснявало контактите с апостолите и другите благовестители и поддържало приток на свежа информация за всички събития и в Палестина, и по света. Църквата в Кесария имала собствена физиономия. В нея жените били на почит, пророчестването изобщо било уважавано (а това означава вслушване и в гласа на не много високопоставени членове на Църквата), доскорошните езичници, включително римски офицери като стотника Корнелий, били приемани без колебание. Последното имало определено влияние върху структурата на Църквата. Не можело да се очаква войници и държавни служители да живеят на комунални начала с останалите, а това правело Църквата по необходимост по-отворена и по-достъпна.

Нямаме данни Филип да е написал евангелие. Почти всички изследователи са убедени, че апокрифният текст, известен като Евангелие от Филип, е писан през втори век под силното въздействие на гностическото учение. Въпреки това още Лука го нарича „евангелист”[28] – прозвище, което прочее не дава другиму. Това свидетелства за значимостта на благовестителската му дейност и за това, че съвременниците му са схващали проповедта му като стройна концепция.

След падането на Иерусалим църквата в Кесария била практически унищожена. Дъщерите на Филип изчезнали – починали от болести, епидемии или насилие. Самият Филип, който наближавал шестдесетте, напуснал Палестина. Преданието лаконично ни съобщава, че обходил Гърция и може би Тракия, после бил в Етиопия и през Арабия, Сирия и Киликия стигнал до Кападокия, а оттам – в Иераполис Фригийски, където приел мъченическа смърт.

Другите апостоли също обхождали света и създавали последователи и църкви.

Иоан действал съвсем различно. Държал не толкова да създава църкви, колкото школа от последователи. Пътувал по-рядко, а след Иудейската война – почти само из Мала Азия. Поддържал връзка с основните църкви там и мислел за деня, в който те ще бъдат организирано цяло. Дотогава се стараел да укрепва убежденията на хората от кръга, който изграждал около себе си. Иоан успял в това начинание. Когато двадесетина години по-късно починал, малоазийските църкви действително се били оформили като вътрешно свързана общност, слабо податливи на по-късните еретически учения, възникнали главно в Сирия и Египет. Това било естественият резултат от работата на Иоан с избраните от него самия млади последователи, които по-късно станали водачи на вярващите и винаги се позовавали на името на учителя си. Затова църковните историци добавили към името му не само прозвището Евангелист, но и Богослов.

 

                       

 

[1] За датирането на Деянията вж. Guthrie, Donald New Testament Introduction, Apollos/Inter-Varsity Press 1990 p.p. 355-365.

[2] Галатяни 2:9.

[3] Иоан. 13:8-9.

[4] Иоан. 21:20.

[5] Иоан. 19:26-27.

[6] Сходно виждане и у Robinson, John AT The Priority of John Meyer Stone 1987; също и Guthrie.

[7] Съществува дори хипотеза за ранно датиране на Евангелието на Иоан (вж: Robinson) и дори за това, че то може да е било първото. Вж: Current Approaches to the Priority of JohnMark A. Matson Milligan Collegе.

[8] Натанаил е този, когото Филип повикал, след като той, Натанаил, медитирал под едно дърво, да дойде и да види Иисус. Да си спомним окуражаващите думи на Иисус: Ето истински израилтянин у когото няма лукавщина (макар „под дървото“ той да търсел друга мъдрост – тази на „голите мъдреци“ от Изтока). Филип пък е онзи, който казва – в духа на езическите философи: „Господи, покажи ни Отца и това стига“.

[9] Мат. 16:18.

[10] Деян. 5:1-11.

[11] Мат. 26:52.

[12] Иоан. 18:11.

[13] Откр. 19:15.

[14] Деян. 6:1.

[15] Иоан. 12:21.

[16] Според Тертулиан николаитите ядат идоложертвено и практикуват разврат.

[17] Може дълго да се спори дали дякон Филип и апостол Филип са едно и също лице. Официалната позиция на повечето църковни историци е, че сходствата в биографичните данни за тях са резултат от объркване поради еднаквите им имена. Логиката на събитията обаче може да ни поведе в противоположната посока. Стефан оспорил авторитета на Дванадесетте по две линии: справедливост (разпределението на приносите) и отношение към вдовиците (което опира до мястото на жените в Църквата. Дъщерите на дякон Филип по-късно станали известни като „пророчици“. Апостол Филип според Иоан е човекът, с когото Иисус обсъжда разпределението на храната, когато става чудото с нахранването на множеството (Иоан.6:5-7) Сравни също:James Kiefer Hagiographies in Online Anglican Resourses (Oct. 11).

[18] Може да се приеме, че някои от фарисеите и по-рано са имали такова отношение, защото от Иоан. 11:53 може да се заключи, че сред тези, които „се съветвали да Го умъртвят“, е имало и фарисеи. Все пак, ако съдим по благосклонността на Гамалиил (Деян. 5:39), отношението им е било по-скоро амбивалентно.

[19] Христос е гръцкият еквивалент на еврейското Месия. Това ясно говори за културалната тенденция, прозираща зад названието.

[20] Деян. 11:26.

[21] Гал. 2:7.

[22] Деян. 12:2.

[23] Гал. 1:19.

[24] За Петър в Рим около42 г. вж. Donald Guthrie p. 86.

[25] Няма основание да търсим хронологичен смисъл в последователността на Галатяни 1:18 и 1:19 – Павел развива аргумент и го изгражда, като започва с това, което намира за по-значимо.

[26] Galatians 1:18.

[27] Деян. 5:7-11.

[28] Деян. 21:8.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org