Луи Лавел (1883–1951) е френски философ, представител на т.нар. „философия на духа”. Ученик на Леон Брюншвиг и Анри Бергсон, той поема по собствен път и е смятан за последния голям френски метафизик през ХХв. Още в първия си философски труд Диалектика на сетивния свят (1922) Лавел противопоставя сетивния свят на творческата способност на духа и дефинира съществуването като чиста възможност за участие в битието. Метод на „философията на духа” е диалектиката, която е пътят, по който индивидът, издигнал се над причинно-следствената верига от света на явленията, се обръща към битието и започва да търси неговия смисъл. От битието произтичат всички способи за участие в него: съществуването е чиста възможност за участие в битието, а действителността е битието на дадено съществуване като явление и обект. Съзнанието е интенционално, то е насочено към дадеността на материалния свят, но истинското познание не трябва да се ограничава с материалния свят, а да потърси неговата духовна причина. Такава е ролята на интуицията, която е в основата на онтологическия опит. Във „философията на духа” на Луи Лавел понятието битие се дефинира като „неразделно единство на субекта и обекта, откриващо се на човека в „чистия опит”. Единното и универсално Битие е безкрайно разгръщане на възможности, на саморазвитие и самопораждане, изразени в понятието „акт”. Взаимодействието на индивидуалния „аз” с универсалното Битие е възможно като „участие”: Бог твори света ex nihilo, както и духовната същност на човека, като по този начин го призовава към съ-участие и предоставя на човека условия за осъществяването на безкраен брой възможности. Тези идеи са последователно развити в негови творби като За акта (1937), За времето и вечността (1947), Възможностите на аза (1948) и др.