BG | RU

„ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН СЕЛСКИ СВЕЩЕНИК“ (ОТКЪС)

година 2021 / брой 166, ЖОРЖ БЕРНАНОС

  

—Знаеш ли, идеалното би било да проповядваме Евангелие­то само на децата. Прекалено сме пресметливи, това е лошото. За­това и не можем другояче, освен да учим в дух на бедност, но то­ва, синко, повярвай ми, не е леко! Следователно стараем се да се нагодим някак си. Ето защо се обръщаме най-напред към богати­те. Сатанински богаташи! Те са много силни, много хитри и както подобава – първостепенни дипломати. Когато един дипломат трябва да подпише договор, който не му се нрави, той оспорва всяка негова клауза. Тук подменя дума, там премества запетая и накрая всичко се урежда. По дяволите! – този път си е струвало да се потрудят - ставало дума за проклятие, нали? Изглежда обаче, че има проклятие и проклятие. В случая просто го заобикалят: „…по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие“[1]. Забележи, аз самият намирам този текст за твърде жесток и не се отказвам да правя различия, иначе това би било прекалено голям удар за клиентелата на йезуитите. Да приемем значи, че Господ е имал предвид богатите, ала истин­ски богатите, обладани от духа на богатството. Добре! Но когато дипломатите намекват, че игленото ухо е една от йерусалимските врати – само че малко по-тясна – така че, влизайки в царството небесно, богатият рискува само да си одраска краката или да ох­лузи красивата си риза на лактите, – как да ти кажа, това вече ме дразни. Нашият Господ е написал със собствената си ръка върху тор­бите с пари: „Опасно за живота“, както прави пътното управление по пилоните с високо напрежение, а те искат...


Той започна да крачи надлъж и нашир из стаята, пъхнал ръ­це в джобовете на топлото си расо. Понечих да стана и аз, но той ми даде знак с глава да седна отново. Чувствах, че все още се ко­лебае, че се опитва да ме прецени, да ме огледа за последен път, преди да каже това, което не беше казвал никому – поне не със същите думи може би. Очевидно се съмняваше в мен и въпреки това в съмнението му нямаше нищо унизително, кълна се. Всъщ­ност той не е способен да унизи някого. В този миг погледът му бе много добър, много благ, с изключителна, неописуема чистота. Изглежда смешно, когато става дума за един толкова силен, як и едва ли не грубоват мъж – с неговия опит за живота и хората.


— Нужно е доста да поразмислим, преди да говорим за бед­ността на богатите. Иначе ще се окажем недостойни да проповядва­ме същото на бедните – и как ще посмеем да се явим тогава пред съда на Ииуса Христа?


— Да учим на нея бедните? – казах аз.


— Да, бедните. Бог ни изпраща най-напред при тях, за да им възвестим, какво именно? Бедността. Сигурно са очаквали друго нещо! Очаквали са края на нищетата си, а ето че Бог хваща бед­ността за ръка и им казва: „Познайте вашата Царица, закълнете ѝ се в почит и вярност“. Какъв удар! Запомни, че всъщност това е историята на еврейския народ с неговото земно царство. Бедняш­кият народ, също както еврейският, е народ-скитник сред нациите, стремящ се да осъществи най-съкровените си упования, народ ра­зочарован, разочарован до мозъка на костите си.


— И все пак...


— Да, и все пак такава е заръката, няма начин да се измък­неш... Без съмнение малодушният може би ще успее да заобико­ли тая трудност. Народ от бедняци е лесна, добра публика, ако умееш да подходиш към него. Кажи на болния от рак, че ще се из­лекува, той само това и чака, за да ти повярва. Всъщност няма нищо по-лесно от това да им внушиш, че бедността е вид срамна болест, недостойна за цивилизованите нации, и че на бърза ръка ще ги отървем от тази гадост. Но кой от нас би дръзнал да говори по същия начин за бедността на Иисуса Христа?


Гледаше ме право в очите и аз още се питам дали ме различа­ваше от заобикалящите го предмети, неговите обичайни и без­мълвни довереници. Не, той не ме виждаше! Само намерението да ме убеди не би придало на погледа му този сърцераздирателен из­раз. Виждах как се изправя с целия си ръст, с цялата си сила, подобно на човек, който се бори за живота си, срещу себе си, срещу сто пъти потисканата част от собственото си аз, сто пъти побежда­вана и все още непокорна. Колко дълбока беше раната! Сякаш се разкъсваше със собствените си ръце.


— Такъв, какъвто съм – ми каза той, – доста ми се иска да проповядвам на бедните бунт. Или по-скоро нищо да не им про­повядвам. Най-напред ще взема един от онези „борци“ – празнодумци, които си играят на революция – и ще им покажа какво представлява един фламандски мъж. Ние, фламандците, носим бунта в кръвта си. Спомни си историята! Аристократите и богати­те никога не са ни плашили. Слава Богу – сега мога спокойно да призная това, – колкото и да съм силен и здрав, Бог не ме остави никога да се поддам много на изкушението на плътта. Виж, неп­равдата и нещастието, те ми разпалват кръвта. Впрочем днес това е вече минало, не можеш да си го представиш... Така например прочутата енциклика на папа Лъв XIII, Rerum Novarum[2], си я че­тете спокойно, отгоре-отгоре, като обикновено послание по слу­чай постите. Навремето, момчето ми, помислихме, че земята се тресе под краката ни. Как се въодушевихме! Тогава бях свещеник в Норанфонт, в центъра на миньорска област. Тази толкова прос­та идея, че трудът не е стока, подчинена на закона за търсенето и предлагането, че не бива да се спекулира със заплатите и с човеш­кия живот като с житото, захарта или кафето – това разтърсваше съзнанието, вярваш ли? И задето разясних тия неща на моите енориаши от амвона, ме сметнаха за социалист и „благонамерените“ селяни ме изпратиха в немилост в Монтрьой. Немилостта – беше ми все едно, разбери. Но в онзи момент...


Млъкна целият разтреперан. (...)


 


[1]   Мат. 19:24. Б.р.


[2]   Обнародвана на 15 май 1891 г., т.е. преди социалните програми на орга­низираното социалистическо движение, Rerum Novarumе може би най-важното папско послание, посветено на социални въпроси. В двете си части енцикликата предлага християнско обосноваване на идеите за равенство, за конкретна социална справедливост, защитава богоустановения характер на братството между хората и теоцентричния хуманизъм. Същевременно документът подлага на критика (особено в първата си част) идеите на либерализма, социалния конвенционализъм, на капитализма и социализма, разглеждайки последните две като обезличаващи следствия на един и същ просветителски обществен идеал. Б.р.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org