BG | RU

„ЛИПСАТА НА МОНАСИ Е ГОЛЯМА БОЛКА ЗА МЕН“

година 2022 / брой 168, С Браницкия епископ Пахомий разговаря Сандра Керелезова

  

Слушали сме митични разкази за препълнените зали на Богословския факултет в София, за трепета, с който се разлистват първите появили се на българския книжен пазар стойностни богословски издания малко след падането на Желязната завеса. Той е именно от поколението търсещи млади хора, които в края на 90-те години въодушевено решават да се посветят на Църквата. През Петровия пост на 2002 г. 23-годишният Петър е постриган за монах, приемайки името Пахомий, скоро след това е ръкоположен за йеродякон и йеромонах. През 2004 г. е назначен за игумен на Дивотинския манастир, където спомага да изграждането на сплотено монашеско братство. През пролетта на 2015 г. е възведен в архимандритско достойнство от тогавашния Софийски викарий Браницкия епископ Григорий (днес Врачански митрополит), а две години по-късно поема длъжността на ректор на Софийската духовна семинария. През изминалата 2021 година, на 19 октомври – празника на св. Йоан Рилски, е хиротонисан за Браницки епископ в Рилската света обител.


За своята хиротония казва, че я посреща с молитвата да изпълнява отговорното си служение така, че да не погуби собствената си душа и да не става съблазън за други. Благодарен е за възможността да остане на ректорския пост и като епископ, тъй като е уверен, че опитът му ще е от помощ Семинарията да стане по-разпознаваема и желана образователна институция в очите на съвременните родители и техните деца. „От практическа гледна точка ние се опитваме да следваме всички онези съвременни тенденции в обучението, които спомагат нашите възпитаници да са конкурентоспособни на своите връстници, като в допълнение им даваме и един друг поглед – към православната духовност, едно по-специализирано знание, което те може да изберат да стане тяхно призвание“, отбелязва епископ Пахомий. Въпреки трудностите той е спокоен за бъдещето на Семинарията: „Близо 120 години Семинарията продължава да живее своя живот. Преживяла е атеистичния период, изгонването в Черепиш, устояла е на изпитанията на времето и ще пребъдва“.


 


Ваше Преосвещенство, нека започнем с началото. Разкажете ни за вашия път към вярата. Как и защо един 23-годишен младеж решава да стане монах?


Срещата с Христос за всеки човек е тайнство. Сещам се за онази картина, на която Христос е изобразен как чука на една врата. Това е вратата към човешкото сърце и Той чака кога всеки от нас ще откликне и ще я отвори за Него. Това тайнство се случи и с мен на около 13–14-годишна възраст.


Израснах в средностатистическо българско семейство, в което изпълнявахме празничните традиции за Рождество и Възкресение, но родителите ми не бяха въцърковени хора, не са ме насочвали и не са ми помагали в тази посока. Ходили сме в храма да си запалим свещичка, да постоим, да се помолим... Аз обаче открих нещо повече за себе си в Църквата, търсейки – като повечето млади хора – смисъла на живота. Питах се – по кой път да тръгна, какво е призванието ми, какъв критерий да намеря в живота си. И ето че постепенно – чрез срещата ми с хора (включително и с духовници), които ми помогнаха по този път, открих красотата на православната вяра, на богослужението, на прекрасното пеене, изобщо мистичния живот на Църквата. За мен критерий в живота стана Христос. Започнах да живея най-вече в Тайнствата на Църквата, защото, ако не живеем в тях, трудно можем да се наричаме християни. И за жалост това е големият проблем за мнозинството от така наричащите се традиционни християни, които от време на време отиват да запалят свещичка в храма, но не живеят живота в приобщаването с Тялото и Кръвта Господни.


Завърших Семинарията и след това почувствах стремеж към монашеския живот. Стремеж да не се заплиташ в житейски грижи, както казва апостолът, а да бъдеш свободен, за да се опитваш според силите си да летиш към небето.


Най-голямата милост към мен, която Бог прояви в този период от живота ми, беше връзката ми с дядо Назарий в Кокалянския манастир. Несъмнено той имаше благодатно духовно виждане и ме подкрепяше и насочваше и в монашеския ми живот, и по пътя на образованието ми – първо в Семинарията, после в Богословския факултет на Софийския университет.


Толкова много благодатни истории сме слушали за дядо Назарий. Разкажете ни малко повече за вашите срещи с него...


С дядо Назарий се срещнах за първи път, докато учех в Семинарията. Бяхме близки приятели с един духовник (който днес е монах на Света гора) и един ден с него се качихме горе в манастира. Той още беше ограден с ограда и нямахме възможност да влезем. Приятелят ми познаваше дядо Назарий и аз го молех – да влезем все пак и да вземем благословение от дядото. Самият дядо Назарий се движеше из двора и можехме да го извикаме и да го помолим да влезем. Но приятелят ми тогава каза – не, това ни е достатъчно, та това ми беше първото виждане, но не и докосване до личността му.


След това отидохме с общи познати, докато един ден дядото каза – виждате ключа, който е от вътрешната страна на портичката, и можете направо да влезете вътре. Така се почувствахме близки. Той ни заобича и срещите ми с него зачестиха. Мога да кажа, че дядо Назарий не говореше много и не използваше висок богословски език, но умееше най-вече чрез любовта си да насочва хората в правилната духовна посока и особено чрез грижата, която проявяваше към всеки. Помагаше най-вече с молитвите. Помня и че при църковния разкол у нас той служеше света Четиридесетница и ни казваше, че решаването на какъвто и да е проблем е чрез молитвата и чрез Литургията, в Тайнствата на Църквата. Всякакви други човешки тактики не могат да разрешат даден проблем така, както молитвата, защото човешкият ум има своите предели, а Божията благодат не може да бъде ограничавана.


Споменахте, че вашите родители не са били въцърковени, как тогава приеха решението ви да станете монах и да се посветите на Църквата?


На всеки родител му е трудно да се раздели с детето си, всеки родител иска то да е близо до него, представя си го някой ден с добра професия, да създаде семейство и поколение, което да носи радост на всички. Моите родители също преживяха своя драматичен период вследствие на избора ми. Аз съм единствено дете и това за тях направи ситуацията още по-трудна. Да преживеят една своеобразна раздяла с детето си, което се посвещава на Бога и няма да може да е близо до тях, не е лесно. Разбира се, ние и като монаси сме близо до родителите си – най-вече в стремежа и желанието си да обърнем нашите родители и да им помогнем да намерят Бога.


Ето например майка ми не беше кръстена. Това за един християнин, а още повече за един монах и свещеник, който поменава в храма толкова много хора – на проскомидията – да не може да помене собствената си майка – това беше изпитание за мен. Но по Неговата милост един ден майка ми ми се обади по телефона и ми каза, че е решила да се кръсти. Това се случи след много мои увещания и уговорки, включително и след неразумно притискане от моя страна, защото като всеки млад човек в своето неофитство, в стремежа да обърне целия свят към Бога, и аз съм прекалявал... Но тогава, когато е трябвало да стане, тя се кръсти, изповяда се, причасти се. Покойният ми баща също се обърна към Църквата по своя си начин, изповядваше се и се причастяваше в последните си дни, което за мен бе голямо щастие. (...)




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org