BG | RU

КРАТКИ ЕСЕТА ЗА РАЗМИСЪЛ И МОЛИТВА

година 2021 / брой 158, Калин Михайлов

  

 


1. Съдбата на родителя, или за оживелия завет


Азбучна истина, която всяко поколение трябва да преживее отново и отново, е, че едва когато родителите ни си отидат, разбираме по-добре техните тревоги за нас. Разбираме ги заедно с безпощадното осъзнаване, че – загубвайки ги – сме се „придвижили” решително и безвъзвратно към тяхното „място”. Ако до този момент те са били „на първа линия” за дълготрайните стратегически решения, сега вече сме ние. Ако досега, независимо от годините, които сме достигнали, сме били наричани „деца”, от сега нататък само нашите деца ще могат да бъдат наричани така. И не на последно място: даваме си по-ясна сметка, че отделни житейски послания, които са ни били много скъпи, ще оживеят може би в сърцата на децата ни не когато на нас ни се иска, а когато те са узрели за това. Че най-сетне, част от съдбата на Родителя е да остава поне отчасти неразбран приживе – основателно или без каквито и да било приемливи основания.


Ето и съвсем скорошно преживяване, с което ще се опитам да онагледя казаното. Присъствах на панихида (40 дена) за много близък човек, починал на почтена възраст. За мнозина от дошлите тя бе почти като погребение, тъй като човекът си бе отишъл с ковид диагноза и те не бяха успели да се сбогуват с него. А много искаха. Мислех си: ако свещеникът реши спонтанно да даде думата на някого от присъстващите, какво би споделил той за човека, когото изпращаме? С какво би го свързал? Това не се случи, но сполетелите ме мисли ми помогнаха да си отговоря на въпроса какъв е един от най-важните завети, който починалият ни оставя.


Помъчих се да се сетя за точната формулировка на този завет, но не успявах, макар да знаех, че съм го чувал нееднократно през годините и че съм го възприел като мъдрост с дълбок екзистенциален характер, извлечена от дълъг, често пъти горчив житейски опит. Разумът ми отдавна бе признал тази мъдрост, но сърцето не бе напълно узряло да я приеме като „своя”. Изглежда, че моментът за усвояването й настъпваше. Този Родител, който си отиваше, ми я предоставяше като безценен капитал, от който сам той вече нямаше как да се ползва, защото мъдростта на завета му се отнасяше до даденото ни тук, на Земята, време – това време, което не трябва да се губи, понеже всичко друго можеш да възстановиш, да компенсираш, да спечелиш наново, но веднъж изтеклото време – не, няма как, няма никакъв начин да си го върнеш обратно.


Заветът на Родителя за времето бе „оголен” до своята най-вътрешна сърцевина от самата му смърт и вече нямаше нужда да бъде обграждан с резерви и смекчаван от уговорки. И невидимо оживяваше.




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org