BG | RU

РУСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА В ПЕРИОДА ОТ 1927 ДО 1932г.

година 2021 / брой 159, о. Георгий Митрофанов

  

Свещеномъченик митрополит Казански Кирил (Смирнов). Живот и дело до 1927 г.


Свещеномъченик митрополит Кирил (в света Константин Иларионович Смирнов) е роден на 26 април 1863 г. в град Кронщад в семейството на псалт (църковен певец). Неговият житейски път в много отношения е предопределен от перспективата да получи духовно образование, което е било традиция за децата, произхождащи от семейства на духовници. След като завършва Санктпетербургската духовна семинария през 1883 г., Константин Смирнов постъпва в църковно-практическия отдел на Санктпетербургската духовна академия на държавна издръжка.


В годината, в която завършва Академията, Константин Иларионович Смирнов сключва брак с Олга Николаевна Азиатска, която е от семейство на свещеник, и скоро – на 15 ноември 1887 г., е ръкоположен за дякон, а на 21 ноември 1887 г. е ръкоположен в презвитерски сан. Показателно е, че свещеническата хиротония извършва ректорът на Санктпетербургската духовна академия епископ Антоний (Вадковски), който е успял добре да опознае Константин Смирнов през годините на обучение в Академията. През следващите 15 години от своя живот епископ Антоний остава най-авторитетният архипастир за свещеник Константин Смирнов, а впоследствие – за епископ Кирил (Смирнов).


След свещеническото си ръкоположение отец Константин става председател на храма и учител по вероучение в Елизаветполската гимназия на Кавказкия учебен окръг.


След седем години отец Константин се връща в Петербургската епархия и става председател на храма и учител по вероучение във 2-ра санктпетербургска гимназия. Положението му в Петербург е значително по-добро, отколкото в провинцията. Съвместяването на тези две важни длъжности му позволява да живее достатъчно спокойно и заможно в родния си град. През 1897 г. отец Константин е избран за член на епархиалния комитет на Мисионерското общество; през 1900 г. започва да участва в работата на подкомисията по въпроса за организацията на преподаването на Закон Божи в средните учебни заведения на Министерството на народната просвета. Обаче отец Константин чувства, че неговото пастирско служение все още не се основава на необходимия духовен опит, и това го подтиква да се стреми да общува с отец Йоан Кронщадски. Авторитетът на този забележителен пастир е толкова важен за отец Константин, че той издейства да бъде преместен през 1900 г. в град Кронщад като свещеник в гробищната църква „Света Троица“ и по този начин поставя семейството си в много по-трудно материално и социално-психологическо положение. Близостта на отец Йоан Кронщадски, съзерцаването на неговата пастирска дейност за отец Константин са много важни елементи в неговото формиране като пастир. Тази промяна е трудна за неговото семейство не само защото той предпочита мястото на председател на бедната гробищна църква в Кронщад – една твърде неблагополучна покрайнина на Петербург, пред мястото на председател на храма и учител по вероучение в една от най-прочутите гимназии на Санкт Петербург. Но тази промяна също така сякаш предвещава бъдещите изпитания за цялото семейство. И наистина, през 1902 г. в резултат на нещастен случай умира дъщеря му Олга, а след нея – и съпругата му. Отец Константин остава сам и подобно на мнозина овдовели свещеници, избира за себе си пътя на монашеството. На 10 май 1902 г. той е постриган в монашество от ректора на Санктпетербургската духовна академия – епископ Сергий – негов по-млад съученик в Академията в миналото, който в бъдеще ще се превърне в негов непримирим опонент.


Овдовял на тридесет и пет години, вече достатъчно опитен свещенослужител, скоро йеромонах Кирил е възведен в архимандритско достойнство. А след това идва съвсем неочакваното назначение за началник на Духовната мисия в град Урмия в Персия, където остава почти две години. Това служение има голямо значение за дейността на бъдещия митрополит. Пред него се открива напълно непознатият свят на Азия. Урмия е един от центровете на религиозен живот на асирийците и много асирийци съхраняват верността към своите дохалкидонски богословски възгледи, макар и те вече да не са добре разбирани дори от тях самите. Същевременно те се стремят да открият за себе си света на православната вяра. Архимандрит Кирил се представя като удивително добър пастир по отношение на така слабо познатите му асирийски християни.


Но успехите на архимандрит Кирил в мисионерската дейност довеждат до това, че под натиска на обстоятелства, свързани както с позицията на иранските власти, така и на Англия, по молба на руското Министерство на външните работи митрополит Антоний отзовава архимандрит Кирил в Русия.


Тъй като високо цени пастирската дарба на архимандрит Кирил, на 6 август 1904 г. митрополит Антоний извършва неговата епископска хиротония и го възвежда в сан Гдовски епископ, трети викарий на Санктпетербургската епархия. Действително в продължение на почти седемнадесет години архимандрит Кирил е осъществявал своето пастирско и просветителско служение във всякакви условия и е бил готов за епископско служение. И радостно за него е това, че той става викариен епископ в епархията на митрополит Антоний, който завинаги остава за него образец на истинския архипастир. С него са свързани следващите години на служение на епископ Кирил в Санктпетербургска епархия, където през 1905 г. той става втори викарий, а през 1908 г. – вече и първи викариен епископ. Заслужава внимание фактът, че бидейки един от столичните викарийни архиереи, епископ Кирил избягва активната църковнополитическа дейност и не заема никакви високи църковноадминистративни постове. Той както и преди продължава да общува с отец Йоан Кронщадски. Макар че взаимоотношенията между отец Йоан Кронщадски и митрополит Антоний – и двамата много скъпи за него братя – далеч не са прости и това нерядко го поставя в доста сложно положение. Пример за това е дори създалата се ситуация при смъртта на отец Йоан Кронщадски, който оставя завещание да бъде опят именно от епископ Кирил, въпреки че според традициите на епархийския живот в Русия толкова виден пастир е редно да бъде опят от управляващия митрополит. Епископ Кирил отива в Кронщад, отслужва опелото на починалия отец Йоан Кронщадски и съпровожда тялото му до Санкт Петербург. Така той загубва един от своите двама учители. Но до него както преди остава митрополит Антоний.


Епископ Кирил продължава да служи в Санкт Петербург въпреки някои изкушения.


На 30 декември 1909 г., вече натрупал значителен опит в епископското служение в родната Санктпетербургска епархия, получава самостоятелна катедра и става Тамбовски епископ за цели десет години. Именно в Тамбовска епархия, която епископ Кирил рядко напуска, получава почти всеруска известност като един от най-авторитетните и най-обичани от пасомите архипастири.


На пръв поглед неговата архипастирска дейност се осъществява в рутината на всекидневните дела на провинциалния архиерей, но тя предполага преди всичко достъпност и откритост както за духовниците, така и за миряните на поверената му епархия.


През лятото на 1914 г., след като избухва Първата световна война, владика Кирил, възведен в сан архиепископ през 1913 г., сякаш усеща настъпването на епоха, изпълнена с големи сътресения за руския народ, който понякога лесно губи духовно-историческата трезвост и е склонен да се предава на житейските стихии, които никак не съответстват на основополагащите християнски ценности.


Архиепископ Кирил не се занимава с високото богословие, не се стреми към високи църковно-административни длъжности, политиката – както църковна, така и държавна – сякаш го отвращава. Той възприема своето служение на епископ преди всичко като пастирско и просветителско служение. Архиепископ Кирил ясно осъзнава, че поради вековното отсъствие на организирана система на просвещение в Руската православна църква става невъзможно формирането у огромното мнозинство от руския народ на християнски мотивиран мироглед, който му е толкова необходим за преодоляването на масовите духовни и светогледни изкушения, включително и тези с политически характер. Неслучайно по време на работата на Поместния събор архиепископ Кирил ръководи отдела за преподаване на Закон Божи, който има за задача да реши конкретни проблеми на просветителската дейност на Руската православна църква. А на 31 октомври 1918 г. на Поместния събор архиепископ Кирил се оказва втори след архиепископ Антоний (Храповицки) сред първоначално избраните двадесет и пет кандидати за патриаршеския престол.


На 29 март 1918 г. архиепископ Кирил става митрополит Тифлиски и Бакински, екзарх на Грузия. Впрочем военно-политическото положение в Кавказ е такова, че заради военните действия в Задкавказието (Южен Кавказ – б. пр.) архиепископ Кирил прекарва по-голяма част от лятото в Баку и дори не успява да отиде в Грузия, за да заеме Тифлиската катедра, която се смята за четвърта по значение в Руската православна църква.


Годините на Гражданската война откриват за митрополит Кирил пътя, който от този момент е било отредено да извървят мнозина църковни йерарси. В средата на 1919 г. той вече е излежал няколко месеца в Таганския затвор в Москва. След като през април 1920 г. е назначен на Казанската катедра, през август същата година митрополит Кирил е арестуван отново и хвърлен в Таганския затвор. Произнесената присъда гласи, че лишаването му от свобода следва да продължи до края на Гражданската война. В европейската част на Русия Гражданската война завършва към края на 1920 г., но въпреки това митрополит Кирил е освободен едва през декември 1921 г.


През юни 1922 г. в отговор на апел от трима архиереи начело с митрополит Сергий (Страгородски) за признаване на обновленческото ВЦУ (Висше църковно управление – б. пр.) се появява послание на Патриаршеския местоблюстител митрополит Агатангел (Преоброженски). Митрополит Кирил, който по това време се намира в Казан, за разлика от мнозина архиереи, смята изцяло да подкрепи позицията на Патриаршеския местоблюстител както по въпроса за обновленческото ВЦУ, така и по отношение на предложения от митрополит Агатангел вариант за самоуправление на епархиите.


Това е време за тежки изпитания за Руската православна църква. Патриарх Тихон винаги се е отнасял към митрополит Кирил като към един от видните и най-авторитетни руски църковни йерарси. Неслучайно по време на краткото си завръщане от изгнание през май – юни 1924 г. митрополит Кирил веднага посещава патриарх Тихон и го убеждава да прекрати преговорите с обновленците, за които настоява Е. А. Тучков[1], и да отмени новия стил, който се оказва изкушение за много православни християни. Патриарх Тихон се вслушва в мнението на митрополита – изповедник, чиято твърдост предопределя следващото му изгнание.


През останалите години от живота му митрополит Кирил е на свобода по-малко от година, въпреки това именно него патриарх Тихон назначава за свой първи местоблюстител. Това е свидетелство за големия авторитет на митрополит Кирил в Църквата, за същото говори и допитването, направено през есента на 1926 г. сред епископите на Руската православна църква по въпроса кого искали да видят като патриарх. Тогава повече от седемдесет епископи се изказват в подкрепа именно на митрополит Кирил. В резултат на това допитване митрополит Кирил, който бил за няколко месеца в изгнание, след края на присъдата – на 21 декември 1926 г. отново е арестуван в град Котелниче на Вятска губерния. Именно тогава Е. А. Тучков, който, изглежда, вече окончателно е бил решил да разчита най-много на митрополит Сергий в своята политика на последователна ликвидация на църковния живот чрез използването на самите представители на руското духовенство, пристига през февруари 1927 г. във Вятския затвор. Вероятно той е искал за последен път да опита да привлече към своята политика най-авторитетния църковен йерарх, на когото при това във формално отношение повече приляга ролята на предстоятел на Руската православна църква, защото, за разлика от митрополит Сергий, той е първи местоблюстител на патриарха. Редица източници по следния начин възпроизвеждат основния фрагмент от разговора на Е. А. Тучков с митрополит Кирил:


Началникът на VІ секретен отдел на ОГПУ (Обединено държавно политическо управление – орган на Съветския съюз за борба с престъпността и поддържане на обществения ред, известен с политическите си репресии – б.пр.) Тучков предлага на владика Кирил – като на един от най-авторитетните йерарси сред духовенството и миряните – да възглави Руската църква. Тучков изразява надежда, че съдбата на лишения от свобода владика скоро ще се промени и че той, Тучков, никак не се съмнява, че говори с бъдещия патриарх. Чекистът споменава и за „легализация” на Църквата, но поставя само едно условие: „Ако ни е необходимо да отстраним някой архиерей, Вие ще трябва да ни помогнете. – Ако той е виновен за каквото и да е църковно престъпление – да – спокойно отговаря митрополит Кирил, – в противен случай аз ще му кажа: брате, аз нямам нищо против теб, но властите налагат да те отстраня и аз съм принуден да го направя. – Не, не така – нетърпеливо и рязко възразява Тучков. – Вие трябва да се престорите, че сам взимате това решение, и да намерите съответното обвинение. – Евгений Александрович, вие не сте пушка, а аз не съм бомба, с която вие искате да взривите отвътре Руската църква – с достойнство отговаря митрополит Кирил.[2]


Скоро след тази среща на митрополит Кирил е наложена нова присъда от ОСО (Особое совещание – Специална група – б.пр.) при Колегията на ОГЛУ СССР по чл. 58 – 10, според която той е осъден на три години изгнание и владиката тръгва за най-отдалечената точка на неговите присъди – за Туруханския район на Красноярски окръг.


Заместникът на патриаршеския местоблюстител митрополит Сергий Страгородски и неговата борба срещу църковната опозиция


Митрополит Кирил, който със своя авторитет влияе на твърде много представители на руската църковна йерархия и който дръзва да критикува дори и действията на патриарх Тихон, става главен опонент на митрополит Сергий в периода от 1920 до 1930 г. Владика Кирил практически постоянно е в изгнание през всички последни години от живота си, дори до мъченическата си смърт. Той подлага митрополит Сергий на сериозна критика, която същевременно е изпълнена със забележително християнско смирение. По същество именно тези двама църковни йерарси – митрополит Сергий и прославеният на Архиерейския събор през 2000 г. свети митрополит Кирил – през тридесетте години олицетворяват двата възможни пътя за Руската православна църква в епохата на гонения. Започналата в края на двадесетте години на ХХ век кореспонденция между митрополит Сергий и митрополит Кирил е една от най-забележителните страници от руската църковна история.


Пред нас се разкрива полемиката между твърде опитния църковен администратор и богослов, от една страна, и мъдрия архипастир, който никога не се е стремял към високата църковна политика – от друга. В тази полемика митрополит Кирил засяга много важни аспекти на руския църковен живот. Нещо повече, той представя еклисиологията от епохата на гонения, която звучи удивително актуално както за неговото, така и за нашето време. Митрополит Кирил рядко излиза на свобода и само веднъж – през 1933 г., получава възможност да се срещне лично с митрополит Сергий в Москва. Но митрополит Кирил през цялото това време отстоява достатъчно твърда позиция по отношение на действията на митрополит Сергий; въпреки че позицията му не е тъждествена с тази на митрополит Йосиф.


До месец май 1929 г. митрополит Кирил се намира даже не в Туруханск, а в отдалеченото селище Хантайка, и възможността му да получи някаква информация за събитията в църковния живот през 1927–1928 г. е твърде ограничена. Затова той не се решава, дори и в частни писма, подробно и недвусмислено да формулира своето отношение към дейността на митрополит Сергий, за която до него достигат откъслечни и противоречиви сведения. Сред запазилите се писма на митрополит Кирил до частни лица намираме две, в които той изказва вече съвсем определено своето отношение към събитията, които се случват в църковния живот. Тези писма са написани едва в началото на 1929 г., в навечерието и скоро след прехвърлянето му в град Енисейск. (...)


 


[1] Тучков, Евгений (1892–1957) – сътрудник на ЧК, майор от държавна сигурност, от 1922 до 1929 г. е началник на 6-о отделение на ОГПУ, в чийто компетенции спада и борбата с религиозните организации в СССР, като в същото време той е и секретар на Антирелигиозната комисия при ЦК на ВКП (б). Б.р.


[2] Журавский А. В. Во имя правды и достоинства Церкви: жизнеописание и труды священномученика Кирилла Казанского в контексте исторических событий и церкововных разделений XX в. – М.: Сретенский монастырь, 2004. Регельсон Л. Трагедия Русской Церкви. М.: Крутицкое патриаршее подворье, 1996. С. 413, виж също: Вестник РСХД, 1973, № 107, С. 187; А. Левитин и В. Шавров посочват свещеник Николай Пулхеридов, който е близък на митрополит Кирил и сам разказва за този знаменателен разговор между владика Кирил и Е. А. Тучков (виж.: Левитин А., Шавров В. Очерки по истории русской церковной смуты. М.: Крутицкое патриаршее подворье, 1996. С. 454).


 




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org