BG | RU

ИЗВАЯНА ОТ „БЯЛО ЗЛАТО“. САКРАЛНА ПОРЦЕЛАНОВА ПЛАСТИКА

година 2021 / брой 161, Анна Збросская-Люнгснес

  

Френският писател и философ Волтер казва: L’histoire de la céramique, c’est l’histoire de l’humanité, т.е. историята на керамиката е историята на човечеството.[1] Важна част от нея е историята на европейския порцелан, но пътят до откриването на формулата му е труден и осеян с предизвикателства. Лесен за обработка, позволяващ имитация на различни материали, включително благородни метали и скъпоценни камъни, порцеланът се превръща в едно от най-желаните „платна“ за творческа изява. С многоликостта си той показва, че е достоен да претвори някои от най-съкровените за човечеството сцени – сакралните. Нежен и бял като невинността, блестящ като светлината, кадифен като човешка плът, прозрачно-ефирен като въздуха, а покрит с багри – конкуриращ дори небесната дъга, той доказва, че притежава качества, които никой друг материал няма. Така той се нарежда до мрамора, бронза, слоновата кост и дървото, традиционно използвани за направата на религиозни обекти.


Едва ли в днешно време се замисляме колко усилие и труд се „крият“ зад откритието, наречено „европейски порцелан“. Значимостта на „бялото злато“, както още е наричан, се състои не само във възможностите за неговото приложение, то е последица и от технически напредък. Примери за това са решенията за конструкцията на пещите, разширяването на палитрата от пигменти, различните глазури, техниките за позлатяване и др. Всичко това нарежда arcanuma[2] сред големите открития, а формулата му – сред най-ревностно пазените тайни на XVIII в.


Изгарящата страст на курфюрста на Саксония и крал на Полша Август II Силни (1670–1733) по азиатската керамика e толкова голяма, че самият той в писмо до граф Якоб Хайнрих фон Флеминг (1667–1728)[3] я определя като „болест“. Но изпразнената хазна възпирала колекционерския му плам, а разрешението на проблема, изглежда, се криело в науката.


Алхимията, независимо от мистичната си конотация, по онова време имала репутацията на сериозна дисциплина. Широко разпространено било мнението, че всеки метал можел да се сведе до три основни съставки: живак, сяра и сол.[4]. Така алхимиците вярвали, че експериментално, чрез емпирично определяне на пропорциите, могат да получат злато. Тази последователна научнообоснована гледна точка се противопоставяла на другата, която се позовавала на „философския камък“. Смятало се, че с негова помощ обикновените метали се превръщали в злато.


Следвайки научната гледна точка, се заражда идеята експериментално да се разбули тайната не само на благородния метал, но и тази на азиатския порцелан. Аргументът бил, че при наличие на собствено производство необходимостта от внос ще отпадне и така ще се спестят пари както на народа, така и на хазната.


Така в далечната 1699 г. математикът и физик Еренфрид Валтер фон Чирнхаус (1651–1708)[5] насочва работата си и в посока на изучаването на принципите на производството на порцелан. Той не предполагал, че усилията му ще се окажат основополагащи за най-голямото откритие на XVIII в., а земният му път ще приключи там, където ще започне този на европейския arcanum. Кръстосвайки Саксония надлъж и шир, той систематично събира различни почвени проби и прилежно записва познатите методи за производство на керамика. Сред различните му експерименти се нареждат и тези с огромни лещи и медни огледала, използвани за получаване на висока температура, необходима за втечняването на метали и скални проби. В полето на науката от XVIII в. могат да се споменат и имена като лекаря д-р Бартоломей[6], съветника от Фрайберг Пабст фон Охайн и др.


Не е учудващо тогава, че при тази нагласа на Саксонския двор Бьотгер получава убежище и условия, за да разгърне научните си разработки. Но първо нека кажа няколко думи за човека, на когото дължим фактическото откриване на формулата на европейския порцелан.


Йохан Фридрих Бьотгер[7] е роден през 1682 г. в Шлайц, Тюрингия. На шестнайсетгодишна възраст пристига в Берлин, за да изучава медицина, и започва работа като помощник в аптеката на Цорн. Но голямата му страст се оказва химията. Така, следвайки сърцето си, той се отдава на алхимията. Изглежда, че Бьотгер е експериментирал с двете възможни тези в алхимията за получаване на благородни метали. Неговите постижения му спечелват слава и пруският крал Фридрих I (1657–1713), поблазнен от възможността да забогатее, пожелава да го арестува, за да го остави да работи само за него. Алхимикът избягва и благодарение на славата си, намира убежище в двора на Август II Силни. По ирония на съдбата той отново попада на владетел, който желае неговата дарба. В тези размирни години, за да го предпазят да не попадне във вражески ръце, Бьотгер бива местен първо в крепостта Кьонигщайн, после в Албрехтсбург в Майсен, докато през 1706 г. се установява в Дрезден.


С времето търпението на монарха се изчерпвало и той очаквал от учените реални резултати. От 1707 г. Бьотгер започва систематично да прави опити с различни почви и така той тръгва по пътя на керамиката. Неизвестните били много. Не се знаели нито съставките на порцелана, нито как да получат стопилката. С помощта на огледалата и лупите на Чирнхаус успели да постигнат висока температура, а по-късно през 1713 г., в опитите си да подобри конструкцията на пещите, Бьотгер създава и тухли, които издържат на тази температура. Разрешаването на тези технически предизвикателства впоследствие се оказва решително. Дори когато тайната около съставките на европейския порцелан вече е разбулена, фабриката в Майсен успява да запази лидерство си, защото конкурентите не знаели нито как да конструират пещите, нито как да постигнат необходимата температура на топене.


В лабораторията, където работи Бьотгер, на негово разположение бил цял щаб от помощници. Сред тях е и ученият Еренфрид Валтер фон Чирнхаус. Неговият обстоен труд подготвя почвата за успешния изход на разработките на Бьотгер. Всъщност той е и човекът, който насочва вниманието му към опити да имитират високо ценената млечнобяла делфтска керамика, в резултат на което през 1708 г., с помощта на холандски работници и майстора Егебрехт от Берлин, започва работата си фабриката Stein- und Rundbäckerei.


При своите изследвания в Саксония Фон Чирнхаус успява да намери каолин, който, както по-късно се оказва, смесен с топяща се в бяло глина, леко втечняващите се креда, алабастър, мрамор и фелдшпат, довел до получаването при много висока температура на аморфна маса – порцелан.


Независимо от усилията на Чирнхаус успехът се усмихва само на Бьотгер и той достига до формулата на европейския порцелан. Сигурно професионалното съперничество и амбиции са били големи. Свидетелство за това е бележката, която Бьотгер поставя на вратата на лабораторията на Чирнхаус: Es macht der Gott der grosse Schöpfer aus einem Goldmacher einem Töpfer[8], т.е. „Бог, Великият Създател, прави от алхимика грънчар“.


Така на 23 януари 1710 г. курфюрстът на Саксония Август II Силни, от 1697 г. и крал на Полша, издава декрет, с който на четири езика оповестява пред света основаването в Дрезден на първата европейска фабрика за производство на порцелан.[9] Още същата година от съображения за сигурност фабриката се премества в най-стария замък в Германия – Албрехтсбург в Майсен. Издигащият се на хълмовете край красивата долина на река Елба късноготически замък приютява прочутата Майсенска фабрика до 1863 г., когато тя се премества в новопостроените цехове в Трибищал, за да остане там и до наши дни.


От тук нататък европейският порцелан поема по своя път. Моделиери и художници създават творби, които се нареждат сред шедьоврите на декоративното изкуство.


Може би най-знаковата фигура в областта на порцелановото изкуство е тази на майсенския моделиер Йохан Йоахим Кендлер (1706–1775)[10]. Той е роден на 15 юни 1706 г. във Фишбах, близо до Арнсдорф, в семейството на протестантски свещеник. Постъпва на работа във фабриката през 1731 г., за да остане там през следващите 44 години и да приключи земния си път на 18 май 1775 г. в Майсен.


Разпространението и влиянието в Германия на пълнокръвната и щедра италианска барокова школа се дължи в най-голяма степен на Балтазар Пермозер (1651–1732)[11]. Неговият неповторим стил се разпознава години по-късно в произведенията на различни творци, включително на Йохан Бенямин Томе (1682–1751)[12] и Кендлер. Роден в Камер, тогавашно Залцбургско епископство, а днес част от град Траунщайн, Горна Бавария, в началото на своята кариера той работи във Флоренция. Там ок. 1680–85 г., създава скулптурата „Марсиас“, Marsyas[13], фиг. 1, като личен отговор на драматичния стил на Джовани Лоренцо Бернини (1598–1680)[14] и най-вече на творбата му от 1619 г. „Прокълната душа“, Anima Dannata, намираща се в Палацо ди Спаня, Рим.


Читателят може да съпреживее мъченията на сатира Марсиас, който, загубил музикално състезание с бог Аполон, крещи от болка, докато го дерат. Всеки детайл от фигурата, като се започне от присвитите очи, разкъсания език и се стигне до подобната на пламък коса, допринася за драматизма и динамиката на сцената. Творбата е толкова въздействаща, че наблюдателят остава с усещането, че може да „чуе“ вика от отворената уста на Марсиас. И ако пред очите ни не беше художествено произведение, чувството, което скулптурата би породила у нас, е ужас при вида на нечовешкото мъчение. (...)


 


[1] Wynter Harriet. An Introduction to European porcelain. New York: Thomas Y. Crowell Company, 1972, p. 13.


[2]Тайна, от лат. arcanus, но през XVIII в. думата се използва и като синоним на порцелан.


[3] Jacob Heinrich von Fleming (1667–1728).


[4] Von Carolsfeld, Ludwig Schnorr. Porzellan der europäischen Fabriken. Band III, Porzellan. Braunschweig: Klinkhardt & Biermann, 1956. S. 34.


[5] Ehrenfried Walther von Tschirnhaus (1651 – 1708)


[6] Gielke, Dieter. Europäisches Porzellan im Museum des Kunsthandwerks Leipzig Grassimuseum. Leipzig: Museum der Kunsthandwerks Leipzig, 1984. S. 8.


[7] Johann Friedrich Böttger (1682–1719)


[8] Wynter Harriet. An Introduction to European porcelain. New York: Thomas Y. Crowell Company, 1972, p. 33.


[9] Gielke, Dieter. Europäisches Porzellan im Museum des Kunsthandwerks Leipzig Grassimuseum. Leipzig: Museum der Kunsthandwerks Leipzig, 1984. S. 8.


[10] Johann Joachim Kändler (1706–1775).


[11] Balthasar Permoser (1651–1732).


[12] Johann Benjamin Thomae (1682–1751).


[13] Permoser, Balthasar. Marsyas. Ca 1680 – 85. // The Metropolitan Museum of Art <https://www.metmuseum.org/art/collection/search/211486> (16.01.2021).


[14] Gian Lorenzo Bernini (1598–1680).




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org