BG | RU

ПРАВОСЛАВНАТА МИСИЯ: МИНАЛО, НАСТОЯЩЕ, БЪДЕЩЕ

година 2021 / брой 162, Архиеп. Анастасий (Янулатос)

  

Християнското свидетелство е пропито от желанието за изпълняване на Божията воля по един любящ и решителен начин. Живеенето в Христа, ходенето в Неговите стъпки винаги са били идеалът, сърцето на православната духовност. Централният копнеж на православното богослужение е категорично заявен в молитвата от Преждеосвещената литургия, в която верните молят Отца, „… като се причастим с тия божествени светини и оживотворявани от тях да се съединим със Самия Твой Христос; … та когато Твоето Слово се всели и заживее в нас, Господи, да станем храм на Пресветия и покланяем Твой Дух…“[1]. Преобразяващата слава и сила на троичния Бог трябва да свети във времето, във всяка изява на човешкия живот и из цялото творение, чрез мисията на Църквата.


Тъй като ключовата дума „мисия“, около която ще се въртят нашите дискусии, се употребява често в различни нюанси, необходимо е да кажем, че когато я използваме, ние имаме предвид свидетелство за Живия троичен Бог, Който призовава към спасение всички и Който свързва заедно в Църквата човешки същества, които в противен случай не биха й принадлежали или които са изгубили връзката си с нея. Тази характеристика разграничава мисията от обикновената пастирска грижа, насочена към онези, които вече са включени в Църквата. Полето на християнската мисия днес включва едновременно и далечните географски региони от Третия свят (по-точно – един свят, съставящ две трети от цялото население на Земята), и останалата част от населения свят. От което следва, че това е въпрос на мисия по всичките шест континента. За всяка местна църква мисията е насочена навътре, или вътрешна, когато се извършва в нейните географски, лингвистични и културни граници, и е насочена навън, или външна, когато достига отвъд тези граници – до други народи и земи.


Църквата, която е „една, света, съборна и апостолска Църква“[2], има задължението да свидетелства както на тези, които са близо до нея, така и на другите, които са далеч, и да показва заинтересованост към цялото човешко същество: едновременно на личностно и на социално равнище, заради напредъка на целия свят. Нищо, свързано с човешкия опит, не стои извън обсега на интерес на православната мисия.


1. Бърз поглед към миналото: основни принципи на византийските и на руските мисии


1.1. Когато преди повече от тридесет години в съвременното православие се наблюдаваше съживяване на идеала за външна мисия, особено след движението „Πορευθέντες“[3], което получи началото си на Четвъртата генерална асамблея на „Σύνδεσμος“[4] в Солун (1958 г.), ние трябваше да се изправим срещу две препятствия: учудването на западните хора, за които Православната църква беше интроспективна и незаинтересувана от въпроса за мисията, и страстната вътрешна опозиция от онези православни, които намираха интереса към мисията за нещо привнесено отвън. Поради тази причина през първото десетилетие не само беше акцентирано върху външната мисия като една необходимост на православното богословие и еклисиология, но и беше направен специален опит за изучаване на нейната история.


От съответните документи, публикувани през тези няколко десетилетия, става по-ясно от всякога, че един от основните елементи на това да бъдеш „православен“ се явява „апостолският“ дълг, независимо от това, че при определени исторически обстоятелства в дадени поместни църкви евангелизаторската активност е намалявала и интересът към мисията е ставал вял.


Честването на хилядагодишнината от кръщението на Русия хвърля допълнителна светлина както върху мисионерските инициативи на самите византийци, така и върху апостолската активност на техните руски ученици през последващите столетия.


През цялото хилядолетие на своето съществуване православна Византия е заета с разпространяване на християнската вяра – било то сред езичниците, обитаващи вътре в собствените й граници, сред вливащите се в нея езически племена или сред населението на съседните й държави. По-специално можем да обособим два периода на напрегнато мисионерско старание: първият – от четвъртото до шестото столетие, чиято кулминация е достигната по времето на имп. Юстиниан I (527–565 г.), и вторият – през деветото и през единадесетото столетие, при управлението на македонската династия. И през първия, и през втория от тези два периода апостолската активност е съчетавана с едно по-дълбоко богословско търсене и с духовен разцвет.


През първия период мисионерската задача пада върху просветени епископи като св. Йоан Златоуст († 407 г.) и монаси като св. Иларион († 371 г.), св. Евтимий († 473 г.) и св. Сава († 532 г.). Византийците проявяват интерес към евангелизацията на народите, които граничат с империята им – такива като готите и хуните, иберийците и някои племена в Колхида, Среден Кавказ. След християнизацията на етиопците те показват интерес дори към евангелизация на нубийските племена от юга и от северните протежения на днешен Тунис. Тъй като обаче тази мисионерска дейност се провежда в области, където по-късно се наблюдава голямо смесване на населението, малко е известно за този първи период.


Вторият период, който е свързан с обръщането на славяните, е по-добре изследван – и особено през последните години, когато вниманието на целия свят беше фокусирано върху хиляда и сто годишнината от мисиите на св. братя Кирил и Методий, както и върху вече споменатата хилядагодишнина от кръщението на Русия.


Византийската мисия се е основавала върху определени добре очертани и основни принципи. На преден план е било желанието за създаване на една автентична поместна евхаристийна общност. Така предимството е било отдавано на превеждането на Светите писания, на богослужебните текстове и на съчиненията на отците на Църквата, заедно с изграждането на красиви храмове, които с красноречивата тишина на своята красота да показват, че Бог е дошъл, за да живее сред човечеството. Важността, която византийското богословие е придавало на богослужебния живот и на обòжението, не е била пречка пред непосредствения интерес към социалните и културните измерения на живота. Заедно с Евангелието, византийците са внасяли в обърнатите от тях народи и целия свой опит – политически, художествен, икономически и културен: опит, просмукан от край до край от евангелските принципи и християнския възглед за живота. Така те са допринасяли за формиране на самосъзнанието, развивано от младите народи заедно със собствената им култура.


Заедно със силата на Евангелието, вливана във вълните от необразовани народи, опустошавали Европа, християнска Византия е давала на тези народи и един изцяло нов живот: духовен, обществен и политически.


Гъвкавостта и разбирането, с които византийските мисионери са успявали да адаптират византийското богослужение и традиция към местните обстоятелства, им придават икуменическа слава и ги превръщат в спойка между различните православни народи. В същото време развитието на родните езици и на народностните темпераменти сред тези народи, за което много от византийските мисионери се трудят с такова уважение и нежност, е помогнало за съхраняването на индивидуалността на обърнатите. Далеч от това да преследват административна централизация и някакво монолитно схващане за Църквата, византийските мисионери виждат единството на разширяващата се Църква в нейното съвместно благодарение, изказвано от множеството гласове, но в един дух, както и в светотайнственото участие на всички в Чашата на живота, защото както един е хлябът, така и ние, които сме много, сме едно тяло[5]. Накрая, мисионерската работа във Византия не е била занимание за шепа „специалисти“. В нея са били въвлечени всички: епископи, свещеници и монаси, императори – били те от висок или от среден калибър, княгини и дипломати, офицери и войници, търговци, моряци, мигранти, пътешественици, роби.[6] Скромният и търпелив героизъм, показан в тази насока от хилядите знайни и незнайни византийци през хилядолетния живот на Империята, кара изучаващия историята да се съгласи с написаното от Шарл Дил относно обръщането на славяните: „Мисионерската работа е част от славата на Византия“[7]. (...)


 


 


[1] Из молитвата на свещеника след поставяне на св. Дарове на Престола и преди причастяването – цит. по: Служебник, С.: Синодално издателство 1985, с. 174. Б.пр.


[2] Символ на вярата 9. Б.пр.


[3] Буквално „Идете“ – заемка от призива на Христос, засвидетелстван в Мат. 28:19: „… идете (πορευθέντες), научете всички народи…“. Б.пр.


[4] „Световно братство на православната младеж“, известно на български и като „Синдезмос“ – организация, основана като федерация на православни младежки движения и богословски училища по целия свят и работеща с благословението на каноничните поместни православни църкви за насърчаване на християнското единство и мисия. Б.пр.


[5] Срв. 1 Кор. 10:17. Б.пр.


[6] Повече за това виж в нашето изследване „Βυζάντιον, έργονΕυαγγελισμού“ – στο: Θρησκευτικήκαιηθικήεγκυκλοπαίδεια, τ. 4, 1964, στ. 19-59; срв. Dvornik, F. Les Slaves, Byzance et Rome au IXe siècle, Paris 1929;Lacko, M. Saints Cyril and Methodius, Rome 1963; Spinka, M. A History of Christianity in the Balkans, Hamden, CT 1968; Yannoulatos, A. „Monks and Mission in the Eastern Church during the Fourth Century“ – In: International Review of Mission (нататък – IRM), 58, 1969, p. 208-226; „Les Missions des Eglises d’Orient“ – In: Encyclopaedia Universalis, 2, Paris 1972, p. 99-102.


[7]Diehl, C.Les grands problèmes de l’histoire byzantine, Paris 1943, p. 17.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org