BG | RU

ПРЕПОРЪКАТА НА МОЯ ЕПИСКОП (СПОМЕНИ).

година 2021 / брой 163, о. Купен Михайлов

  

Увод


„Дните на човека са като тревата, като полския цвят – тъй цъфти той. Понесе се над него вятърът и няма го. И местото му вече го не познава. А милостта на Господа е от века и до века!“ (Пс. 102, 15-17)


Да пишеш автобиография, това е все едно тревата или някое цвете да пише биография за себе си. Хиляди автобиографии и биографии са написани от хората на този свят. Понесе се вятърът на времето и помен не остава от тях. Забравата безмилостно ги помита. Зная, че и съдбата на настоящата автобиография няма да бъде различна. Тогава защо я пиша? Отговорът е само един: Такава е препоръката на моя епископ! Освен това предполагам, че тя може да бъде като един скромен ароматен минзухар от Странджа, който сигурно ще увехне, както увяхват всички цветя по света, но поне докато е свеж, ще може да освежава малкото поле на нашата Католическа екзархия в България.


Ако настоящата автобиография не ще бъде от полза на никого и за нищо, тя все пак ще бъде от полза за мене, защото с нея изпълних препоръката на моя епископ.


Нашето голямо семейство


Спомените от моето детство са свързани с четири неща: семейството, черквата, училището и гората. Семейството – защото в него изкарах най-щаст­ливите си години от моето детство. Черквата – защото в нея видях първите светли примери на католическите мисионери. Училището – защото в него напра­вих първите си крачки в образованието. Гората – защото Странджа винаги ми е говорила за красотата на природата и за величието на Бога.


Семейството на дядо ми Тодор Ганчев било едно от многото добри семейства в Малко Търново. Основа на семейното възпитание били християнските добродетели. Особено внимание се обръщало на трудолюбието и на чест­ността. Дядо Тодор бил природно интелигентен и по свой начин ценял и обичал изкуството. След като построил една хубава двуетажна къща и закупил малко ниви и лозя, той помислил за културното възпитание на децата си. За да получат по-добро възпитание и по-солидно образование, той записал децата си в Българ­ското католическо училище в Малко Търново. Там момчетата му трябвало да се научат да свирят на цигулка. За тази цел дядо Тодор ходил в Солун и купил две цигулки, една за учение и една за изнасяне на концерти в неговото голямо семейство. Можете да си представите колко величествена красота и сила излъчва едно голямо семейство, когато през дългите зимни нощи всички заедно от сърце пеят, свирят и се веселят!...


За честността на дядо ми неведнъж майка ми ми е разказвала следния случай: На втория етаж на нашия дом живеел със семейството си под наем турският каймакамин в града. Тогава Малко Търново се намирал още в пределите на Тур­ция. Когато през 1912 г. българската армия напредвала към Одрин, каймакаминът трябвало да напусне веднага Малко Търново заедно със семейството си. В суматоха­та жена му забравила една металическа кутия със златни накити: гривни, обици, пръстени, огърлици. Като видял забравената кутия, дядо ми изпратил Ма­рийка веднага да стигне каруцата на бягащите турци. Майка ми, тогава 12-го­дишно момиче, успяла да догони каруцата на каймакамина и предала на жена му забравената кутия. Кадъната се разплакала. Тя никога не очаквала от „гяурите“ толкова голяма честност, особено в този трагичен момент, когато тя трябвало да напусне завинаги Малко Търново. За благодарност целунала малката Мария и ѝ подарила един чифт златни обици...


Оказало се обаче, че този единичен случай имал и други, много по-сериозни последствия. За голяма изненада на малкотърновци през лятото на следващата 1913 г. турците отново превземат Малко Търново и в града се връща същият турски каймакамин. Той отседнал отново в къщата на дядо ми. „Глава в Търново няма да падне!“ – заклел се каймакаминът пред дядо ми. Така и станало. Никой в Малко Търново не пострадал. В същото време малкотърновци се научили, че когато се вър­нали през 1913 г. в с. Покрован, турците изпоклали всички видни мъже в селска­та католическа черква за това, че при настъплението на българската армия през 1912 г. българите от своя страна изклали много невинни турци...


Трудолюбие и честност! Това бяха основните добродетели, които дядо Тодор предаде на своите деца. Това бяха и основните добродетели, които най-много се ценяха в неговото голямо семейство.


В такава семейна среда аз съм се появил на този бял свят. Баща ми, Михайл Георгиев, бил военнослужещ в новосформираната военна част в Малко Търново. Майка ми Мария, дъщеря на Тодор Ганчев, била обикновено трудолюбиво момиче. Двамата се оженили и на 24 януари 1920 г. им се родило пър­вото дете. Само няколко дена преди това, на 18 януари 1920 г. в Бургас умира бра­тът на майка ми Купен. В предсмъртния си час той помолил баща ми, ако детето, което очакват, бъде момче, нека го кръстят на неговото име. Така и направили. Аз наследих името на моя вуйчо Купен. Кръстен съм и миропомазан в като­лическата черква от енорийския свещеник о. Йосиф Германов на 15 февруари 1920 г., при кръщенето ми бе дадено името Купен.


Ронкали и първите бонбони


Беше 11 юли 1925 г. Бях едва петгодишен. Помня, че този ден всички камбани на черквата, включително дървеното и желязното клепало, биеха тър­жествено и много дълго. Цяла Странджа ехтеше от камбанния звън. Всички католици и много православни се бяха събрали до „Старата киселица“ и чакаха с нетърпение някой много голям гостенин чак от Рим, от Италия. За нас, децата, това беше страшно интересно! Нямахме търпение и тръгнахме по шосето да посрещнем първи очаквания гост. Изминахме три-четири километра и по едно време видяхме между дърветата, че към нас се движи една конска каруца. Освен каруцаря на нея седяха още четирима пътници. От тях ние познахме само о. Иван Гаруфалов, нашия учител. Другите бяха непознати. Ние в един глас изви­кахме: „Добре дошли!“. „Благодарим ви, деца“ – отговориха пътниците. Само един каза нещо, което ние не разбрахме. Той само се усмихваше, благославяше ни и повтаряше: „Браво! Браво!“. Щом вика „браво“, значи между италианския и бъл­гарския голяма разлика няма, заключихме ние и с още по-голям интерес започнах­ме да оглеждаме този непознат свещеник, който, не зная защо, беше опасан с голям червен пояс, носеше голям златен кръст на гърдите си, златен пръстен на ръката си и една много интересна шапка на главата си. Отец Иван ни обясни, че това бил владика от Рим. Казвал се монсиньор Ронкали и искал да види нашата черква в Малко Търново. Аз разбрах много малко от това, което ни обясняваше о. Иван, и съвсем сериозно го запитах дали Италия е по-далече от Бургас и дали в Италия имат черкви, по-големи и по-хубави от нашата в Малко Търново!


Не зная защо, но щом чух името Ронкали, веднага свързах това име с ду­мата „портокали“, за които само бях чувал, че били много вкусни. Вместо портокали монс. Ронкали раздаде на всички момчета чудни италиански бонбони. То­ва бяха първите бонбони, които аз въобще съм виждал и съм вкусвал в моя живот, и уверявам ви, че те бяха много по-вкусни от всички портокали на Ита­лия.


Боси, ние продължавахме да припкаме след каруцата, докато стигнахме в града. Камбаните и клепалата още продължаваха да бият. Когато стигнахме до „Старата киселица“, каруцата спря. Гостите слязоха и начело с църковните хоругви, всички се упътиха към старата черква. Монс. Ронкали бе придружа­ван от о. Стефан Куртев, бъдещия Апостолически екзарх, о. Тодор Димитров и о. Иван Гаруфалов.


Това беше първото посещение на монс. Ронкали в М.Търново. (...)




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org