BG | RU

КОЙ Е ВЕРНИЯТ ТОН

година 2021 / брой 163, Разговор с Васил Петров, Владимир Ампов-Графа и Йоана Сашова

  

Ангел Иванов


Трима български изпълнители с християнско светоусещане говорят за своята вяра


Има новозаветно свидетелство, че вероятно Самият Господ Иисус Христос е пял и така е осветил пеенето, възможно благодарение на неръкотворния инструмент, създаден от Него – човешкия глас. За това конкретно събитие има податки в Евангелията според Матей и Марк. Описвайки Тайната вечеря, те завършват разказа си с думите: „И като изпяха хвалебна песен, излязоха на Елеонската планина“ (Мат. 26:3; Марк. 14:26).


За благословената музика, която обаче може да бъде и опорочена, разговаряме с трима изпълнители от три различни поколения: международно признатия ни джазмен и музикален енциклопедист Васил Петров; доброто момче на българската поп сцена Владимир Ампов-Графа и младото дарование от последния сезон на „Гласът на България“ Йоана Сашова.


Как тези съвременни джаз и поп изпълнители възприемат църковната музика? Как посланията на светската музика влияят на публиката – възвисяват или профанизират? Каква е отговорността на артиста?


А може би музиката и изобщо изкуството е като притвора на храма – пространство, през което вървиш към Тайната или... се връщаш в света.


Васил Петров за свободата в джаза и в християнството


Интересен е пътят на Васил Петров във вярата, особено началото. В един момент той ясно разбира, че съществува свръхестествена сила, и си дава една година, за да установи коя е тя. Резултатът от това търсене е принадлежността му към православието. Виждаме се на кафе близо до дома му на „Петте кьошета“. Вчера се е прибрал от концерт в Италия. Подготвя и лятно турне из страната. Между натоварената му програма, в сърцето на деня и града, заговаряме по теми отвъд ежедневието…


В предварителния разговор ми спомена, че първоначално си се въздържал да записваш песни от новия си албум през Великия пост, но после си проумял, че тъкмо тогава е времето за това. Защо?


Имах неоснователни опасения. Вярно е, че постът е период на въздържание, но това не пречи на човек да върши своите дела, свързани с професията му. Не е грешно, ако се отдаде на занимания, свързани с изкуството. Така че го преодолях това заблуждение и дори – слава Богу, че точно в този период записах албума.


Някакво такова изкушение от мнимо смирение – като е Пост, нищо да не правим дори на Божията нива, която ни е отредена?


Човек, когато иска да се смири, трябва да е много наясно какво точно значи „смирение“. Защото иначе в един момент то може да се превърне във висша форма на гордост, особено ако се демонстрира. Дори един съвестен християнин може да изпадне в тази прелест, мислейки тъкмо обратното – че се смирява.


Всъщност може би в случая е валидна и притчата за талантите, които не бива да се заравят…


Да, разбира се – дарбите, които имаш свише, трябва да ги съхраниш и след това да ги оползотвориш. Първо, естествено да ги усетиш и откриеш кои са. Бог без изключение е определил дарба на всеки човек. Въпросът е да направиш така, че и другите да получат полза от твоя талант.


Интересно ми е изпълнявал ли си източноцърковна музика – на клироса в храма или другаде?


Нямам самочувствието, че съм компетентен в това отношение. Обикновено на Разпети петък ходя в „Св. Наум Охридски“ до езерото в „Дружба“, където е изповедникът ми о. Христо Пудин, и там се опитвам да помагам на хора при Христовото опело. А за останалите византийски песнопения си има професионални, опитни църковни певци. Аз с каквото мога, горе-долу помагам, но наистина не съм вещ в църковното пеене.


Но предполагам, му симпатизираш и дори повече от това – съпреживяваш го и съучастваш в него молитвено?


Да, определено. Това пеене е измислено много, много преди да дойде темперацията от Бах. Нашите уши са свикнали именно на тази музика, на тон-полутон, както той го е определил да бъде, т.е. Бах тръгва от това, че полустепените в натуралния мажор са между 3-та и 4-та и 7-а и 8-а и на този принцип изгражда темперирания строй. А вече като честоти тръгваме от това, че „Ла“ на 1-ва октава е 440 Hz и от там нататък този принцип определя цялата съвременна музика в мелодично и хармонично отношение, на която са свикнали нашите уши – от XVII век досега.


Докато византийската църковна музика е на съвсем друг принцип – там няма мажор и минор. Дори съм слушал наши талантливи църковни певци тук, в енорийската ни църква „Св. Георги“ (близо до „Петте кьошета“, б.а.), които в неделните служби в един момент сякаш даже излизат от темперирания строй в някакво духовно изстъпление, в добрия смисъл на думата, и влизат в това древно песнопение, в което не можеш да различиш ладовете такива, каквито ги познаваме. Не можеш да различиш мажор и минор. Всичко това ми е много интересно.


Говорим за надтеоретично, дори – надмузикално явление?


Точно. Това говори за дълбочината на православието. И за истината на православието.


Кога службата те докосва повече – когато на клироса пее един или няколко певци, или когато горе на балкона пее хор?


И двете. Всеки храм си има своите достойнства, както и всяко едно пеене, стига да е достатъчно вдъхновено и професионално. Ако е такова, то не само допълва, но е и в основата на богослужението. Това е проповед и славослов, защото човешкият глас е единственият неръкотворен инструмент и затова Православната църква го е избрала като създаден от Бога, а не от човешки ръце.


Кое е любимото ти църковно песнопение?


Едно от XIX век, писано от Николай Кедров – хорал, хармонизирана петгласна форма на „Отче наш“. Даже помолих диригента тук (в близкия „Св. Георги“, б.а.) да ми предостави нотите. Според мен това „Отче наш“ е най-проникновеното, което достига до дълбините на човешката душа. Помага ти да разтвориш обятията си в молитвата. Мъжкият хор в „Св. Георги“ е изключителен, а освен това и акустиката е много добра, защото тя не е малка, но не е и чак толкова голяма църква. „Св. Александър Невски“ е огромен, катедрален храм и там има една дисторзия, едно разсейване и връщане на звука и понякога се получава застъпване, което е нормално – във всички големи храмове е така, например в „Христос Спасител“ в Москва. Докато тука явно е точно премерено естественото ехо и естествената реверберация на храма и затова звукът е перфектен. Това е всъщност основната християнска молитва, но в случая е изключително спокойна, има, разбира се, и градация и развитие, има и апогей. Като че ли Кедров е получил дарбата най-идеално да конструира музиката по текста.


Кога музиката е добра в духовен смисъл?


Когато не нарушава принципите на вярата. Ето аз например много харесвам стихотворенията на архимандрит Серафим (Алексиев), които обаче не са канонични. Те, разбира се, са съобразени с канона, но най-малкото не са богослужебни. Те са много духовни, поучителни, но са преди всичко лично творчество. Позволих си лукса да почна да пиша музика по тях. Първото беше едно стихотворение „Може би“, в което аз буквално намерих отражение на собствения си живот. Дори го включих в албума си по случай 80 години БНР през 2014 г. с мащабен аранжимент на Ангел Заберски-младши. Стиховете на арх. Серафим сами по себе си имат мелодика. Чисто технически думите в тях са пълни с гласни и все едно са написани, за да бъдат песни. Имам от тях не за един, а за два албума. Действал съм по съвест и се надявам да не съм ги опорочил.


Къде е границата между чувствената и духовната музика?


Всичко зависи от твоя контакт с Бога. Колкото си по-далече от Него, толкова повече критерият ти ще бъде неясен и неточен и можеш да сгрешиш, и не говорим само за музицирането, а за всяка една професия. И обратно – колкото си по-близо до Бога, толкова повече ще ти спори всяка работа и няма да се заблудиш.


За да си сигурен в истинността на своето изкуство и за да бъде то от полза на хората, е хубаво да бъдеш в общение с Бога.


Защото има антиизкуство, което претендира, че е истинско изкуство...


Е, да – то пак се ползва от прийомите на истинското изкуство, но го изопачава, както правят ересите с вярата. Имаме хубави неща, красиви думи за любов, смирение, популярната в момента дума „толерантност“… Толерантност към всичко, но как толерантност към злото? Как да бъдем толерантни към неговите проявления?


Изобщо един такъв морален и културен релативизъм – всичко може и всичко е хубаво.


Този релативизъм ни прави равнодушни. Основната причина е, че вече не си задаваме въпроса „Какво е добро и зло?“. Много по-важно от това да си способен и талантлив, е да си добър, добродетелен. А дяволът си няма друга работа и размива тези две понятия. За теб добро е едно, но за онзи, който живее на Малдивите или във Френска Полинезия, концепцията за добро е друга.


Имал ли си някога терзания относно твои песни, изпълнения, творчески решения – доколко са богоугодни?


Терзания чак не, но съм се питал за определени текстове и дори съм ги променял, да ме прощават авторите. Така например в една смених думата „съдба“ (faith) с „Бог“ (God). Защото ние не вярваме в съдбата, това е привилегия на езичеството.


Джазът е еманация на свободата – лична интерпретация, индивидуална изява. В църковната музика и в православието пък има незаобиколими правила, канони. Как съчетаваш тези две свои битности?


Историята на джаза е трудно изследима. Историците са установили, че той може би в края на краищата е съчетание от ритми на чернокожите и европейска танцова музика. Обаче в джаза не можеш да различиш нито едното, нито другото. Станала е симбиоза. Това е единственият жанр, който е дошъл по естествен път и надявам се, по Божий промисъл. Затова е и най-свободолюбивото изкуство и няма рамки. Да, дава ти свобода, но не можеш да правиш чак каквото си искаш.


Т.е. джазът е като вярата – „всичко е позволено, но не всичко е полезно“, по думите на Апостола?


Абсолютно. Много мъдро го е казал ап. Павел. Думите му са приложими и тук. И християнството, и джазът са преди всичко свобода.


Как се справяш през годините с изкушението от славата и суетата?


Трудно е. Непрекъснато те връхлитат такива моменти, особено след голям успех. Старая се по-обикновено да ги приемам нещата, преди всичко като дарба. Но, да, трудно е да не се възгордяваш.


Най-лесното е да си помислиш защо са аплодисментите на публиката. Заради тебе ли са наистина? Ами ако нямаше дарба? Просто е – ако не беше Бог, ти нямаше да бъдеш. (...)


 




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org