BG | RU

ГРЕХЪТ НА АДАМ И ЕВА В УЧЕНИЕТО ЗА ЧОВЕКА НА МАКСИМ ИЗПОВЕДНИК

година 2021 / брой 164, Георги Каприев

  

Източнохристиянското богословие има категорично становище по въпроса за греха на Адам и Ева. По разбираеми причини стриктното формулиране на тази позиция се осъществява след средата на ХХ в. Първоначално ще обобщя само три представителни концепции: Йоан Романидис (1957 г.), Йоан Майендорф (1974 г.) и Калин Янакиев (2020 г.).


 


1. Три меродавни източноправославни позиции


В своята иначе твърде острастено полемична, особено спрямо августинизма[1], книга Йоан Романидис формулира основната теза още чрез заглавието: става дума не за наследствен първороден грях, а за едно προπατορικὸν ἁμάρτημα, за прародителски грях. Адам и Ева са създадени с потенциала да се утвърдят в богоподобието чрез духовен труд и по силата на свободната си воля. С това биха постигнали безсмъртието и обожението. Не Бог е сътворил смъртта, а Адам и Ева чрез отделянето си от Бога и първородният Каин, посредством когото смъртта е встъпила в света. Дори Адам и Ева да не бяха съгрешили, техните наследници не биха били нито безсмъртни, нито смъртни. Безсмъртието на отделния човек би зависило не от неговата природа, а от неговото усърдие по постигането на съвършенството (ἐκ τῆς πρὸς τὴν τελείωσιν ἀσκήσεως αὐτοῦ), от неговата воля и от Божията благодат. Грехът на прародителите е направил човешката природа не греховна, а болна. Сред болестите, наследени по сила на раждането, тлението (φθορά) и смъртта са основата на всички останали болести.[2]


Йоан Майендорф продължава същия мисловен ход. Покушението на Адам и Ева срещу Бог може да бъде схващано само като техен личен грях. Не може да става дума за наследена вина или за „грях на природата“, макар човешката природа да носи следствията от Адамовия грях. Поради непослушанието на Адам природата, която приемат родените от него човеци, е заболяла и в този смисъл е попаднала под „закона на греха“. Болестта на φθορά засяга както телесното, така и нравственото. Хората не са виновни поради греха на прародителите, а са зависими от състоянието на света след акта на непослушанието, с който е свързана наследяваната смъртност. В тази перспектива смъртта и смъртността се гледат не толкова като овъзмездяване заради греха, а като средство, чрез което след греха на Адам основно бива упражнявана неправедната „тирания“ на дявола над човечеството.[3]


Калин Янакиев също разглежда греха на Адам и Ева като личен и слага ударението върху отчуждението на Адам от богодареното му битие. Човекът е прекъснал своето екзистенциално общуване, своето битие лице в лице с Бога. Той си е присвоил своето битие. Отчуждил е своето Аз битийно от Бога. Оголил се е. От това следва онтологичната драма на човека: неговата смъртност и смъртта му. По сътворяването си човекът не е смъртна твар. Основата на смъртността е прекъсването на връзката на човешкото „бъдене“ с Бога. Смъртта никога не е била пожелавана от Бога и не е противоречиво, че Бог дарява вечно-битието на хората с тяхната природа и ще ги освободи от смъртта.[4]


Повече или по-малко остро авторите се дистанцират от позициите на римската теология. Наистина, трябва да се забележи, че никой не се солидаризира изцяло с Фотий Константинополски, който сред своя коментар върху възраженията на Теодор от Антиохия, епископ на Мопсуестия, срещу твърдящите, че хората грешат по природа, а не по воля (γνώμη), определя това учение като ерес и абсурд. Има се предвид учението, че след лошото поведение на Адам и Ева човешката природа е станала друга, така че грехът вече има място в природата, а не във волевия избор (προαίρεσις). Родените деца трябва следователно да са в някаква природа, формирана от греха. Те следва да имат греха в себе си по природа. Фотий отхвърля това схващане. В случая с Христовото вчовечаване става дума не за друга природа, а за друга фигура (σχήμα) на природата. Кръщението придава, добавя той, обновлението, предстоящо след възкресението на телата.[5]


 


2. Учението на Католическата църква


Съвременните източно-православни автори се позовават критично преди всичко на селектирани тези на Августин. При него могат да се срещнат твърдения, че с греха на Адам природата на човека се е променила. Образът Божи следва да се е деформирал същностно чрез първоначалната вина, първородния грях (peccatum originale).[6] Очертава се една „постлапсарна природа на човека“. Официалното актуално учение на Римската църква е обаче много по-субтилно и то следва тези твърдения на Августин далеч не ригорозно.[7]


Катехизисът на Католическата църква подчертава, че Адам и Ева са сторили един личен грях и при никого от потомците на Адам наследственият грях няма характера на лична вина. Човекът е злоупотребил със своята свобода и е позволил да умре в сърцето му доверието към неговия Творец. При този грях човекът е предпочел себе си пред Бога и така е пренебрегнал Бога: той е избрал самия себе си срещу Бога, срещу изискванията на собственото си битие на творение и с това – против своето собствено благо. Чрез това човешката природа не е изцяло увредена, но е накърнена в природните си сили.[8] Чрез първия си грях Адам и Ева препредават на наследниците си наранената човешка природа. Тази липса бива наричана „първороден грях“, peccatum originale, и е обявена за essentialis veritas fidei – същностна истина на вярата. Той е грях в преносен смисъл: един „съ-придобит“ от човеците грях, който обаче не са извършили, състояние, а не дело.[9] Първородният грях се препредава с човешката природа чрез размножението. Той е вътрешноприсъщ на всеки човек.[10] Вследствие на греха хората са универсално разтлени – universalis corruptio consequenter ad peccatum.[11] С оглед на Рим. 5:12 и 5:19 се заключава, че всички хора са обхванати от греха на Адам.[12] Защото всички сме засегнати от него още по рождение, Църквата придава кръщението за опрощаване на греховете дори на малки деца, които не са извършили никакъв личен грях.[13] Кръщението дарява благодатния живот на Христа. То изтрива първородния грях и насочва човека отново към Бога. Но следствията за природата, която е отслабена и склонна към злото (debilitata et ad malum inclinata), пребивават в човека и го задължават да води духовна борба.[14] Състоянието на универсално разтление не изключва обаче възможността за ново възвисяване на природата.[15] Христос е „новият Адам“, който е сторил повече от просто компенсиране на Адамовото непослушание. Постигнатата от Христос победа над греха придава най-напред и по уникален начин облагодетелстване на „новата Ева“, майката Божия: тя е съхранена незасегната от всеки недостатък на първородния грях.[16]


Съществените разлики между римокатолическото и източноправославното схващане за греха на Адам и Ева като peccatum originale или като peccatum paterna се коренят най-вече в тълкуванията на Рим. 5:12, от които се извеждат смисловото съдържание на кръщението и концепцията за човешката същина на Богородица. (...)


 


[1] По израза на Калин Янакиев – К. Янакиев, Метафизика на личността. Християнски перспективи, София, 2020, 263.


[2] Ἰ. Σ. Ρωμανίδης, Το Προπατορικὸν Ἁμάρτημα, Θεσσαλονίκη, 32010, 156-161. Български превод: Й. Романидес, Прародителският грях, прев. Б. Маринов, Варна, 2017, 207-213.


[3] J. Meyendorff, Byzantine Theology. Historical Trends & Doctrinal Themes, London – Oxford, 1975, 143-146. Български превод: Й. Майендорф, Византийско богословие. Исторически насоки и догматически теми, прев. Б. Рушкова, София, 1995, 182-190.


[4] К. Янакиев, Метафизика на личността. Християнски перспективи, София, 2020, 248-260.


[5] Photius, Bibliotheca, 177, in: PG 103, 513A-516A.


[6] Cf. De trinitate, 14, 4; De natura et gratia, 3.


[7] При това се заявява, че учението за препредаването на първородния грях се е избистряло преди всичко през V в., особено под влияние на антипелагианското мислене на св. Августин, и през XVI в. със съпротива срещу реформацията: Църквата се е изказала особено категорично за смисъла на откровението за наследствения грях през 529 г. на Втория събор в Оранж и през 1546 г. на Събора в Тренто. – Catechismus catholicae ecclesiae, 406, цит. по: https://www.vatican.va/latin/latin_catechism.html.


[8] Catechismus catholicae ecclesiae, 397, 398 et 405.


[9] Ibid., 404, 417 et 388.


[10] Ibid., 419.


[11] Ibid., 401.


[12] Ibid., 402.


[13] Ibid. 403.


[14] Ibid., 405.


[15] Ibid., 412.


[16] Ibid., 411.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org