BG | RU

ПРЕЗВИТЕРЪТ КАТО ИЗВЪРШИТЕЛ НА ЕВХАРИСТИЯТА В ПРАВОСЛАВНАТА ДИАСПОРА

година 2021 / брой 164, прот. д-р Добромир Димитров

  

Днес неоспорим факт е, че множество православни енории в Западна Европа, Северна и Южна Америка, Австралия и Азия функционират в географски район, в който никога не са съществували православни епископии.


Нещо повече – тези епископии са съставени от енории, възглавявани от презвитери, които функционират под омофора на епископ, чиято катедра е в различна държава, а дори и в друг континент. Всичко това създава различни канонични въпроси относно юрисдикцията и служението на клира, тъй като в тази ситуация на едно определено място могат да съществуват няколко православни епископи в един мегаполис.


Архимандрит Григорий Папатомас отбелязва, че днес в Париж съществуват едновременно шестима православни епископи, носещи подобен, дори понякога един и същи титул, като така покриват една и съща църковна юрисдикция[1] въпреки писмено изразеното категорично мнение на Църквата.


Първият вселенски събор през 325 г. ясно формулира, че „…не бива в един град да има двама епископи“[2], а 12-о правило на ІV вселенски събор през 451 г. санкционира намесата на светската власт и разделянето на града за двама митрополити на едно място с думите: „Дошло е до знанието ни, че някои, въпреки църковните постановления, прибягвайки до властта, чрез царски укази, разделяли една област на две, за да бъдат два митрополита в една епархия. Затова, светият събор определи: никой епископ занапред да не дръзне да върши нищо подобно“[3].


Днес обаче в православната диаспора се наблюдава и друг феномен, че множество епископи оглавяват енорийски етнически събрания не в определен град и диоцез (в географския смисъл на думата), а на територията на множество държави.


По този начин е нарушен главният еклисиологичен принцип, че на определена територия църквата може да е една, т.е. изразена чрез една Евхаристия, възглавявана от епископ, която обединява всички християни независимо от етноса, езика, расата, националността и културата им.


 Този нов тип еклисиология формулира принципа, че дадена поместна църква се разпростира не върху територия, а върху лица от етнически произход. Трябва да се отбележи, че това съществуване на енории зад граница надхвърля принципа за автокефалия, тъй като автокефалията функционира в рамките на географска територия, т.е. тя е с чисто географски характер. Автокефалната църква в никакъв случай не трябва да се приема за етническа, а още по-малко да се простира върху отделни лица на различна територия.[4] Може би това изказване с оглед на днешното формиране на съзнанието за националните църкви да звучи скандално, но според православната еклисиология национални църкви не могат да съществуват. Такъв тип мислене е връщане към старозаветното съзнание за избрания народ, което е противоположно на древнохристиянското съзнание (срв. Гал. 3:28; Рим. 10:12).


От друга страна, отново се повдига въпросът: кой днес реално е извършителят на Евхаристията – епископът или презвитерът? Ако погледнем богословски на въпроса, според православната еклисиология и днес единствен извършител на Евхаристията е епископът и никой друг; презвитерът служи от негово име в енорийското събрание. Но от друга страна, енориите, особено в диаспората, днес имат съзнанието, че презвитерът de facto е предстоятел (председател)[5] и извършител на Евхаристията, а епископът е онзи, който администрира епархията. Следователно епископът не е припознаван като единствен извършител на Евхаристията и предстоятел на събранието, чийто пълномощник е презвитерът, или пък в най-добрия случай само формално се приема, че Евхаристията се извършва от негово име.


Това положение поставя въпроса дали днешните панправославни енории не могат да функционират върху основата на някакво абстрактно православие. Отговорът на този въпрос би бил, че православието винаги е опит, а енорията е събитие, а не просто административна единица. Културата и етносът в никакъв случай не могат да бъдат идентичност на енорията, тъй като това представлява духовен изолационизъм. Що се отнася до културата на народите и тяхното наследство, вплетено в живота на Църквата, то те трябва да имат своето универсално значение, изразяващо се в съборността, в единството на многообразието.


Всички тези въпроси формират две „практически“ различни гледни точки, които са в конфликт една с друга, но всъщност представляват различни концепции за цялата каноническа структура на Църквата.


Отговорите на въпросите „Кой е главата на енорията?“, „Как енорията следва да се организира и управлява, особено ако е в диаспора?“, „На кой каноничен епископски авторитет са подчинени презвитерите от тези енории?“ и пр. трябва неминуемо да бъдат основани върху догматическото и каноническото предание на Църквата, а не върху секуларните фактори, влияещи върху църковната организация.


Независимо че под догматично предание днес се визират главно оросите като граници на Църквата, трябва да подчертаем, че тези граници са изразени и чрез канони, касаещи административното управление на Църквата, т.е. догматичното предание е свързано с административното управление на Църквата. Това означава, че тези два полюса според съвременното приемане на постановката догмати-администрация всъщност образуват неотделимите части на една и съща традиция, основана на тези същите догматически принципи.


Поради това трябва да се подчертае, че църковното устройство и организация е израз на еклисиологичното ѝ богословие, което е изразът на истините на вярата, т.е. на догматичното предание. (...)


 


 


[1] Вж. Папатомас, Гр. В постцърковната епоха (Раждане на една постцърковна модерност).//Теологикон, Т.III, ВТ., 2014, с.55.; Παπαθωμάς, Γρ. Κανονικὰ Ἄμορφα, εκδ. Επέκταση, Κατερίνη. 2006.


[2]Правила на св. Православна църква. С., 1936., с. 97-98;


[3]Правила…, с.147


 [4] Кипърската архиепископия по обясними причини след окупацията от турската армия на северната част от острова (1974 г.) вписва в своя Устав (1979 г., раздел 1, член 2), че: „Членове на (плиромата) на Православната църква на Кипър са всички постоянно пребиваващи православни християни в Кипър, както и тези, които произхождат от Кипър и чрез Кръщението са се присъединили към Църквата на Кипър и сега пребивават в чужда земя (чужбина)“


(Вж. http://www.rizokarpason.com/pdf/katastatikos_xartis2.pdf).


В новия Устав (от 2010 г.) на Кипърската архиепископия явно по богословски причини се коригира Раздел А, член първи, алинея 2 с думите: „Църквата на Кипър се съставлява от всички православни християни, които живеят в Кипър“ (вж. http://www.churchofcyprus.org.cy/documents/KATASTATIKO_DIMOTIKI.pdf). Не стои така обаче въпросът в Устава на Руската православна църква. В гл. 1, чл. 3 категорично се набляга, че членове на РПЦ освен граждани на бившия СССР са и православни християни, доброволно пребиваващи в чужбина и приемащи нейната юрисдикция (вж. Устав на РПЦ – 1888 и 2000) – http://www.patriarchia.ru/db/text/133115.html 2.04.2014. 13.54).


[5] В много поместни църкви презвитерът в енорията носи титул на предстоятел на храма или председател на църковното настоятелство. Трябва да се отбележи обаче, че в множество диаспори, а така също и в някои диаспори на БПЦ, председателят е лаик, който ръководи църковната община и отговаря за нея пред епископа и епархийския съвет.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org