BG | RU

КОНСТИТУЦИЯ И АВТОКЕФАЛИЯ: ГРЪЦКИЯТ СЛУЧАЙ

година 2021 / брой 164, Александър Смочевски

  

Кратък каноничноправен преглед


Защото не бих искал твоят закон да стои над божествения. Божият закон ни научи какво можем да следваме; невъзможно е човешките закони да ни научат на това. Обикновено от страх чрез насилие те постигат промяна; да вдъхнат вяра обаче, те са безсилни.


Св. Амвросий Медиолански (IV век)


Нашата Православна църква, съставена от различни етноси, като има едно и също изповедание на вярата, се ръководи като от висше началство от епископи, архиепископи, митрополити и патриарси – всички те подчинени на най-висшата власт на Вселенските събори, чийто Глава е Христос.


Ставрополски митрополит Константин (Типалдос-Яковатос), Единство и автокефалия в православието (XIX век)


 


Както показва и подзаглавието на настоящия текст, става дума за канонически преглед на конституционно-регулирани отношения между Църква и държава в Гърция от Освобождението на страната (1821) до днес. Гърция е първата балканска страна, която в резултат на тежка революционна борба срещу Османската империя се освобождава от турското владичество и получава международноправно признание като независима държава (1830). Така тя се превръща в пример, в модел, който ще следват – в по-голяма или по-малка степен – всички останали балкански народи по пътя към своето национално обособяване и политическо освобождаване. Поради това институционалните въплъщения на нововъзникналата гръцка държава ще се превърнат за десетилетия наред в образец, който ще следват в своето законотворчество балканските народи – и всичко това в една епоха, в която гръцкият език все още има характера на linguafrancaна Балканите, а всички православни в границите на Османската империя са поставени под общия знаменател millet-i Rûm (ромейски етнос, рум-миллет). Отдавна историческата наука е констатирала факта, че в Гръцкото въстание (1821), което е възприето от всички православни балкански народи с голям ентусиазъм и надежда, освен гърци се включват много сърби, българи, власи. То придобива общобалкански, общоправославен, но и международен характер.[1]


В разгара на Гръцкото националноосвободително въстание от 1821 г., още след първите победи срещу османската войска и отвоюването на първите свободни територии, възниква въпросът за законодателното уреждане на отношенията между привременната революционна власт и местните църковни структури. Както е известно, Гръцкото въстание започва първоначално от земите на Влахия и Молдова, организирано под вещото ръководство на Александрос Ипсилантис (1792–1928) чрез неговата тайна революционна организация „Филики етерия“. Постепенно революционната вълна обхваща Пелопонес и цяла континентална Южна Гърция.[2] Въстанието е подкрепено от Православната църква – много клирици се включват в революционната борба, а още в началото Вселенският патриарх Григорий V е обвинен в подкрепа на въстаническите действия и е обесен на входа на Патриаршията. Войната за гръцка независимост завършва през 1827 г., като гръцката държава е международно призната чрез Лондонския протокол през 1830 г. Вторият син на краля на Бавария – Отон, е избран за крал на Гърция. До 1835 г. вместо Отон, който е непълнолетен, Гърция се управлява от регентски съвет. От 1835 г. до революцията от 3 септември 1843 г. Гърция се управлява еднолично и авторитарно от крал Отон, а през 1844 г. е приета гръцка конституция, чрез която правомощията на монарха са ограничени.


Непосредствено след избухването на Гръцкото въстание възниква въпросът за организацията на епископите, които управлявали в църковно отношение въстаналите земи, но били лишени от възможност за комуникация със своя дотогавашен управленски център – Вселенската Константинополска патриаршия.[3] По това време в новоосвободена Гърция имало 49 архиереи, от които 25 митрополити. От всички архиереи 24 били в Пелопонес, 16 били в континентална Централна Гърция, а 9 по островите.[4]


I. „Преобладаващата религия“ (ἐπικρατοῦσαθρησκεία)


Революционните конституции не подкрепят концепцията, според която държавата е законодател на вътрешноцърковния живот. Първоначално държавата ограничава своята намеса в църковните дела единствено до предоставянето на привилегирован статус на православната религия, чийто носител и институционален субект се явява Православната църква, без да навлиза в нейната вътрешна организация. Изградената в революционния период (1822–1827) система на демократична координация в отношенията държава – Църква, в периода на монархическия „абсолютизъм“ на Отон е заменена от авторитарна субординация, при която държавата, в лицето на монарха, управлява Църквата. По същество монархът се превръща по протестантски модел в административен глава на Църквата.


Обръщайки се към историческите документи от онази епоха, откриваме, че може би първият революционен законодателен акт, в който се уреждат отношенията с Църквата, е издаден в самото начало на въстанието, на 20 ноември 1821 г. (в Амфиса, област Фокида, дн. Централна Гърция) от събрание на представителите на областите на Източна Гърция. Още в началото на издадената тогава „Правна наредба на Източния гръцки материк“, четем:


Дял 1. Глава първа. Гражданска.


1. Онези жители на Гърция, които вярват в Христос, са гърци. […].


26. Макар че Гърция [ἡἙλλάς] приема всички религии и езици и по никакъв начин не възпрепятства техните ритуали и употреба, тя признава единствено Източната Христова църква и съвременния език като преобладаваща религия [ἐπικρατοῦσαθρησκεία] и език на Гърция.[5]


В този откъс има няколко важни момента. На първо място, това е отъждествяването на гражданската идентичност на лицето с неговата религиозна принадлежност: „грък“ (Ἕλλην) = „вярващ в Христос“. Второ, Православната църква в новоосвободените земи е определена като „преобладаваща религия“ (ἐπικρατοῦσαθρησκεία[6]). Както ще стане ясно от нашето по-нататъшно изложение, терминът „преобладаваща религия“ ще се превърне в конституционно понятие в почти всички конституции на Гърция от нейното освобождаване от османско владичество до днес. Също така трябва да се има предвид, че частта от гръцките конституции, която е посветена на отношенията между държава и Църква, е една от най-консервативните и през последните 200 години текстът запазва своята форма и съдържание почти без изменения.


В пространството на гръцката законотворческа практика, а и на правната мисъл в Гърция, това понятие, което отдавна се е превърнало в terminustechnicus, но и в предмет на множество противоречия и сложни процеси в отношенията държава – Църква, се появява за пръв път през 1817 г. в Конституцията на Йонийските острови.[7] Оттам-насетне започва неговото шествие в историята, свързано с различни интерпретации, спорове и критики. В „Привременното управление на Гърция“ – законодателен акт, издаден на 1 януари 1822 г. от Първото гръцко национално събрание в Епидавър, който представлява своего рода „прото-конституция“, е записано почти същото:


§ а. Преобладаваща религия [ἐπικρατοῦσαθρησκεία] в гръцката държава е Източната православна Христова църква; управлението на Гърция обаче търпи всяка друга религия, а ритуалите и богослуженията на всяка от тях се извършват безпрепятствено.[8]


Тази формулировка е повторена в малко по-различен вариант в „Гражданската конституция“, изработена от Третото национално събрание в Тризина, обнародвана на 1 май 1827 г.:


Глава 1: Относно религията


Чл. 1. Всеки в Гърция упражнява свободно своята религия и за своето богослужение получава еднаква закрила. Източната православна Христова Църква е религия на държавата [Θρησκεία τῆς Ἐπικρατείας].[9]


Ако в израза преобладаваща религия акцентът е върху сравнителния приоритет, който се отдава на Православната църква, то в израза религия на държавата акцентът е поставен върху официалния, държавен характер на Православната църква.


Прави впечатление, че освен едно общо признаване на Православната църква като „преобладаваща религия“ в Гърция в първоначалните революционни конституции не се прави опит за регулиране на вътрешното организационно функциониране на Църквата. За онази епоха констатацията, че Православната църква е вероизповеданието на преобладаващата част от гръцкия народ, е самоочевидна и не се нуждае от по-нататъшно обосноваване. (...)


 


[1] Вж. Тодоров, Н. Балканските измерения на гръцкото въстание от 1821 г. Приносът на българите. София, 1984 (първо издание: Атина, 1982).


[2]Βακαλόπουλος, Ἀπ. Νὲα Ἑλληνικὴ Ἱστορία 1204–1985. Θεσσαλονίκη, 199612, σ. 157-167.


[3] След падането на Константинопол под турците през 1453 г. Мехмед II Завоевателя признал със свой султански ферман привилегиите, които имали патриарсите във византийската държава и които се отнасяли до административни, съдебни, образователни и религиозни въпроси. Тъй като по време на завладяването на Константинопол не е имало патриарх, Мехмед II поискал да бъде избран нов патриарх. Специално събрание от миряни и клирици избира за патриарх Генадий Схоларий. Според някои изследователи Мехмед Завоевателя му предоставил повече привилегии от тези, които Патриаршията имала по време на християнските императори.


В периода на османското владичество патриарсите били облагани с данъци към султанската хазна, при това често пъти според произволните желания на самите султани, а много често султаните поставяли на патриаршеския престол за патриарси лица, от които имали пряк интерес. След завладяването на Константинопол патриархът бил смятан за народоначалник (етнарх) на православните. Това признание става официално чрез договора от Кючюк-Кайнарджа през 1774 г. След 1860–1862 г. се прави опит са реорганизация на етнорелигиозните общности в Османската империя и се приема първият устав с правила за избор на патриарх и Свещен синод. Тези правила действат до 1923 г., когато са отменени от Лозанския мирен договор. Οἱ Κανονισμοὶ τῶν Ὀρθοδόξων Ἑλληνικῶν Κοινοτήτων τοῦ Ὀθωμανικοῦ Κράτους καὶ τῆς διασπορᾶς (ἐπ. Χ. Παπαστάθης). Θεσσαλονίκη, 1984. Παναγόπουλος, Θ., Τὸνομικὸ καθεστὼς τοῦ Οἰκουμενικοῦ Πατριαρχείου τῆς Κωνσταντινουπόλεως. – «Χριστιανός», Ὀκτώβριος – Δεκέμβριος 1985, ἀρ. 276, σ. 147 – 148.


[4]Στράγκας, Θ. (ἀρχιμ.). Ἐκκλησίας Ἑλλάδος Ἱστορία ἐκ πηγῶν ἀψευδῶν 1817-1967, τ. Α΄. Ἀθῆναι, 1969, σ. 27.


[5]Τὰ κατὰ τὴν Ἀναγέννησιν τῆς Ἑλλάδος. Ἤτοι Συλλογὴ τῶν περὶ τὴν ἀναγεννωμένην Ἑλλάδα συνταχθέντων Πολιτευμάτων, Νόμων καὶ ἄλλων ἐπισήμων Πράξεων, ἀπὸτοῦ 1821 μέχριτέλουςτοῦ 1832, τ. Α΄. ἘνΠειραιεῖ, 1839, σ. 43, 46.


[6]Ἐπικρατοῦσα θρησκεία – преобладаваща, господстваща, доминираща, водеща религия. Обикновено се превежда на английски език като prevailingreligion. Вж. сб. The State, the Orthodox Church and Religionsin Greece (ed. Ch. Papastathis & archim. G. Papathomas). Katerini-Thessaloniki, 2008, p. 69. Христо Андруцос превежда ἐπικρατοῦσα Ἐκκλησία като „Ecclesiadominans“. Ἀνδρούτσος, Χ. Ἐκκλησία καὶ Πολιτεία ἐξ ἐπόψεως Ὀρθοδόξου. Θεσσαλονίκη, 19642, σ. 55. Спорен е въпросът дали във въпросния труден за превод израз акцентът е поставен само върху количественото преимущество („религия на мнозинството от поданиците/гражданите“), или има и качествен аспект (привилегированост). В настоящата статия ние възприемаме изразът ἐπικρατοῦσαθρησκείαда се предава на български като „преобладаваща религия“, както това е и в съвременния български превод на действащата Гръцка конституция от 1975 г.: Конституция на Гърция, прев. П. Налбантис, ред. Г. Близнашки. Изд. Гръцкото посолство, София, 2002, с. 18. Мотивът при избора на понятието „преобладаваща религия“ при дефинирането на отношенията държава – Църква в Гърция след освобождението на страната се крие в тясната връзка на симбиоза между Църква и държава, която наблюдаваме във Византийската империя, но и като форма на признателност на гръцкия народ и на неговия конституционен законодател към Църквата, която изиграва решаваща роля за материалното и духовно организиране на борбата за независимост. Трябва да отбележим, че според именития гръцки преподавател по църковно право и историк на византийското право Спиридон Троянос окачествяването „преобладаваща религия“ не е означавало, че тази религия е упражнявала някаква власт над другите „познати“ религии в държавата, но че е представлявала официалната религия, на която държавата била предоставила като „зестра“ определени привилегии. Така, разбира се, възниквала известна неравнопоставеност между „преобладаващата“ и останалите (познати) религии, а въвеждането на различно (неравнопоставено) третиране на вярващите от различните религии би било нарушение на принципа за религиозна равнопоставеност на лицата – гърци и чужденци. Τρωιάνος, Σπ., ἩἐπικρατοῦσαΘρησκεία. – Πολιτεία, ὈρθόδοξηἘκκλησίακαὶΘρησκεύματαστὴνἙλλάδα (ред. Х. Папастатис и архим. Гр. Папатомас). „ΝομοκανονικὴΒιβλιοθήκη“ № 16, Θεσσαλονίκη-Κατερίνη, 2006, σ. 21.


[7]ΒενιζέλοςΕὐ. Οἱ σχέσεις Κράτους καὶ Ἐκκλησίας ὡς σχέσεις συνταγματικὰ ρυθμισμένες.Θεσσαλονίκη, 2000, σ. 24, ὑποσημ. 10.


[8]Τζωρτζάτος, Β. (μητρ.). Ἡ καταστατικὴ νομοθεσία τῆς Ἐκκλησίας τῆς Ἑλλάδος ἀπὸ τῆς συστάσεως τοῦ Ἑλληνικοῦ Βασιλείου. ἘνἈθήναις, 1967, σ. 61.


[9] Пак там.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org