BG | RU

УНИВЕРСАЛНОСТ И (МОРАЛНА) ИСТИННОСТ НА РЕЛИГИЯТА

година 2021 / брой 164, Стилиян Йотов

  

 


На Валентин Канавров


 


Век и четвърт делят произведенията на Спиноза и Кант едно от друго, и при двамата това не са книгите, които извикват веднага имената на създателите си в съзнанието ни. Както при Спиноза, така и при Кант тези размишления са били проведени сякаш мимоходом, като отклонение от главния път на изследванията им. Може би заради споделената нагласа, че една от характеристиките на Просвещението намира израз в секуларизацията; което формира очаквания, че при Спиноза би трябвало да очакваме последователни изстъпления на атеизъм, а при Кант – обичайната готовност за компромис, защитна реакция на фона на радиалността на по-младите му колеги или консервативни нотки, свързани със зимата на жизнения му път. Който обаче реши да отдели време на тези две книги – на Спиноза и на Кант – е поразен от две неща. Те са изключително сложно написани, пронизани са от доказателствени вериги, обхващащи го от край до край. Защо им е трябвало да отделят толкова сили, ако темите на тези трактати не са важни в контекста на цялостното им творчество? Но много по-силна е изненадата, че и двамата развиват тези в полза на идеята за универсално съдържание на всички религии, достойни за внимание, че предлагат прочити, благодарение на които в това универсално съдържание излизат на преден план и универсални морални принципи. Да, това са проекти, които се отнасят към религията философски, т.е. рационализират я. Но в хода на тези процедури религията нито се натурализира, нито се обявява за илюзия или идеология, още по-малко се отхвърля като инструмент на господство. Спиноза и Кант откриват „истина“ в религията. И като всяка истина, стига да е истина, тя заслужава признание, нужна е в личния и обществения ни живот. Това е изходната позиция, от която ще се опитам да реконструирам как се стига до този подход; т.е. ще разгледам двама предшественици (I и II). След което ще скицирам основни моменти при Спиноза (III) и Кант (IV), а накрая ще ги сравня (V).


I.                       


Всеки, който се е интересувал кого има предвид Дж. Лок, критикувайки ученията за вродените идеи и принципи, е оставал озадачен. Името на Декарт или това на картезианците – предполагаемият противник – не се среща. Поначало Лок е пестелив, когато се позовава на автори. В Писмото към читателите срещаме възхищението му към двама от близките му приятели и наставници – химика Робърт Бойл (1627–1991) и лекаря Томас Сиденхам (1624–1689), наред с тези на „великия [Кристиан] Хюйгенс“ (1629–1695) и на „несравнимия [Исак] Нютон“ (1643–1727);[1] всичките те негови съвременници, почти връстници. Единствените други автори, цитирани в първа книга на Опитите, са пътешественици, чиито почти куриозни записки и констатации Лок коментира. И все пак налице е изключение.


На едно място се появява името на лорд, комуто Лок обръща внимание и критикува в пет последователни секции (кн. I, гл. iii, сек. 15-19)[2]. Става дума за лорд Едуард Хърбърт, барон на Чербъри (1583–1648), автор на За истината, написана на латински и издадена през 1624 г.[3], т.е. 2 години преди Бейкън да почине и 8 преди Лок да се роди. До отпечатването й се стигнало по съвет на Хуго Гроций и днес тя се смята за първото метафизическо съчинение, излязло изпод перото на модерен англичанин; според някои е и първата писмено изразена в Англия позиция в полза на деизма.[4] За радост я има издадена на съвременен английски.[5] Приживе авторът й положил усилия да разпрати За истината на учени мъже и на библиотеки, което не значи, че била посрещната с одобрение, но пък той станал популярен като влиятелен английски ум, сравним с Фр. Бейкън (1561–1626) и У. Гилбърт[6]. Пиер Гасенди (1592–1655), който бил приятел с лорд Хърбърт, я смазал от критики; но пък от него знам, че папа Урбан VIII я оцелил високо; което не попречило на кардиналите му да я забранят. Томас Хобс (1588–1679) я прочита през 1635 г. и я харесва, но в Англия не й обръщали внимание и четвърт век след кончината на сър Хърбърт. Затова пък Марин Мерсен (1588–1648) я превел на френски още през 1639 г. и изпратил копие на Рене Декарт (1596–1650)[7]. Самият Декарт получава екземпляр от лорд Хърбърт, но изглежда първоначално неглижирал книгата, а после внезапно я „преоткрил“ през 1639 г., когато я прочел на френски. В писма до Мерсен от 19 юни, 27 август, 16 октомври и 25 декември 1639 г. той я коментира. В първото я харесва, после изразява несъгласие, че в нея се смесвали религиозни и философски теми, накрая оспорва защитавания в нея критерий за истина и предлага своя собствен – естествената светлина на разума. Защото в лицето на лорд Хърбърт вижда защитник на тезата, че истината почива на съгласие. Именно това схващане събужда недоволството и на Гасенди, защото според него съгласието би могло да лежи единствено в основана на „природен инстинкт“ за търсене на истината, но не и да бъде неин критерий; противното би подхранило скептицизма. А намеренията на лорд Хърбърт са именно преодоляване на скептицизма.


И така, какво имаме дотук? Във времето между Беседата за метода (1637) и Медитациите върху първата философия (1640) Декарт се запознава с възгледите на лорд Хърбърт. Без да са определящи, те определено са му оказали влияние. Защото основният момент в тях е теорията на англичанина за общите понятия (koinai ennoiai, notitae communes, common notions), а друг, не по-маловажен, са опитите за метафизическо доказателство на Бог. Което ни позволява да съзрем основания за две хипотези. Първо, Лок е сякаш прав да търси и да персонифицира защитниците на ученията за вродените идеи в лицето на лорд Хърбърт; което и прави, като добавя името му във второто издание на Опитите (1671). Второ, не е изключено за съвременниците на Декарт, както и за самия Лок, английските лордове философи Бейкън и Хърбърт да изглеждат като застъпници на двата полюса на едно противоречие. То касае общите понятия и техния статус в нашия ум, въпросите за аксиоматиката на познанието.


Да, лорд Хърбърт разграничава 4 основни познавателни способности – природен инстинкт, вътрешно сетиво, външно сетиво и мислене, които са в състояние да стигат до истини, а тези истини са истини на интелекта, „изведени от универсалната мъдрост и отпечатани в душата под натиска на самата природа“[8]. Доказателството, с което разполагаме, за да им се доверим, е общото съгласие и (предполагаемото) наличие на естествен инстинкт у всеки[9]. Благодарение на тези две (пред)условия в познанието си стигаме до ефекта на кореспондентност между мислите ни и техните обекти. Тук нямам за цел да обсъждам онтологията на общите понятия, само ще отбележа, че те са традиционна тема за философи и учени през вековете. Защото дори Лок, когато ги оспорва, е несъгласен не със съдържанието им, а с тезата за тяхната вроденост, от една страна, и от друга страна, с приемането на еднозначна връзката между тях и определени добродетели.


В края на книгата За истината лорд Хърбърт обръща внимание на петте „общи понятия, касаещи религията“. Между първото и последното издания има промени, но по същество петте общи понятия (по-скоро принципи) са тези:



  1.        Има върховно същество (esse supremum aliquod Numen).

  2.        Върховното същество трябва да бъде почитано (supremum istud Numen debere coli).

  3.        Доказаното съответствие на способностите е и винаги се е смятало за най-важната част от Божието почитание (cultus divini).

  4.        Всичко, което е порочно и зло, трябва да бъде пречистено чрез покаяние (vitia et scelera quaecunque expiari debere ex poenitentia).

  5.        След този живот има награда и наказание (esse praemium, vel poenam post hanc vitam).[10]


 Любопитното е, че това са истини, до които всеки може да стигне с помощта на познавателните си способности. Само че в религията има и истини на откровението. Те обаче се крепят на авторитет и власт.[11] Поради което в „мътните води“ от сблъсъка на двете течения на лорда се налага да прокара разделителни линии с помощта на, бих казал, „модални“ критерии, каквито са възможното и вероятното, невярното и опровержимото.[12] Не е трудно да разберем защо след появата на трудовете на Хобс и на Спиноза тъкмо – заради доверието му в разума, а не в откровението – Хърбърт бива причислен към компанията на другите двама, т.е. на набедените за атеисти. Така например учителят на Лайбниц – Якоб Томазиус (1622–1684) – изрично свързва през 1670 г. анонимния автор на Богословско-политическия трактат (Спиноза) с постановки на лорд Хърбърт и на Хобс. Но да не забравяме и Декарт, който свежда всичко в религията до два въпроса – доказателството на Бог и на безсмъртието на душата – като настоява, че с тях може да се справи единствено философията, не и религията.[13] Така че въпросът за универсалното съдържание на религията, независимо от това дали е вродено, или може да се разпознае навсякъде независимо от това колко е минимално, е темата, която ще ни ръководи занапред.


Но трябва да имаме предвид, че Спиноза по всяка вероятност не е чел книгите на лорд Хърбърт, едва ли е обърнал внимание и на отношението на Декарт към него[14]. Затова, преди да се опитам да видя прилики и разлики между лорд Хърбърт и Спиноза, нека посоча автор, който би могъл да изиграе ролята на интелектуален провокатор. (...)


 


[1]Дж. Лок, Опити върху човешкия разум (прев. Р. Русев), Наука и изкуство, София, 1971, 18.


[2] Пак там, 78-83.


[3]Ed. Herbert, DeVeritate, proutdistinguiturarevelatione, averisimili, apossibili, etafalso, Paris, 1624; приживе претърпява още две издания в Лондон – второ през 1633, трето, разширено – през 1645 г.


[4] Това е донякъде пресилено, тъй като деистката позиция е изразена в следващите му две книги, излезли съответно в края на живота му и посмъртно – Dereligionelaici(1645) и Dereligionegentilium(1663).


[5] Ed. Herbert, De Veritate(English translation by Meyrick H. Carré), University of Bristol, Bristol, 1937. По-нататък се цитира като (Хърбърт 1624:).


[6]Уилям Гилбърт (1544–1603) – физик и критик на аристотелизма и схоластиката, известен с книгата си Магнитът (1600), в която придава на магнитната сила универсално значение, което се оказва подкрепа на позицията на Н. Коперник. Фр. Бейкън го критикува поради недостиг на експерименти и липсата на наблюдения, а самия него нарича „магнит“ поради стремежа му да обясни всичко с един-единствен принцип.


[7] Ed. Herbert, De la Vérité en tant qu’elle est distincte de la Révélation, du Vraisemblable, du Possible et du Faux, Paris, 1639.


[8]Хърбърт 1624: 106.


[9]Фактически в гл. Vе обявена връзката между естествения инстинкт и общите понятия и едва в следващите три глави са разгледани останалите три способности.


[10] Вж. Хърбърт 1624: 289-308; тези 20 страници са обемът на гл. IX „Common Notions Concerning Religion”. В последното издание Хърбърт коригира дефиниции 3: „Връзката на добродетелта с благочестието, дефинирана като правилно съответствие на способностите, е и винаги се е смятала за най-важната част от религиозната практика“ и 4 „Умовете на хората винаги са били изпълнени с ужас от тяхната нечестивост. Техните пороци и престъпления са очевидни за самите тях. Те трябва да бъдат пречистени чрез покаяние“.


[11]Хърбърт 1624: 308; гл. Х „OnRevelation“.


[12]Хърбърт 1624: 314-334: гл. XI „OnProbability“, гл. XII „OnPossibility“, гл. XIII „OnFalsity“; това са финалните глави на книгата.


[13]Р. Декарт, Размишления върху първата философия, в: Избрани философски произведения, Наука и изкуство, София 1977, 307-309,


[14]Въпреки че Спиноза притежавал издание с писмата на Декарт, в него липсва най-важното – от октомври 1639 г.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2021 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org