АЛЕКСАНДЪР ШМЕМАН: ОТЕЦ И УЧИТЕЛ НА ЦЪРКВАТА

година 2021 / брой 164, Свещ. Майкъл Плекън

Църквата никога не е толкова присъстваща в света, нито толкова „полезна“ за света, колкото когато е напълно свободна от него – свободна не само „външно“, т. е. независима от неговите структури и господства, а също – и главно – вътрешно, т.е. свободна от своята собствена духовна капитулация пред неговите ценности и съкровища.[1]

 

„Свободният в Христа човек – човек, изпълнен с радост“

На тринадесетия ден от декември Православната църква в Америка чества първия канонизиран православен светец на Северна Америка[2] – св. Герман (1751–1836[3]): монаха мисионер от остров Спрус, Аляска. Странник и бунтовна фигура като никого другиго, в продължение на над четири десетилетия св. Герман насажда Църквата сред алеутите – с молитва, със служение на страдащите и с личната си святост. С любов към Бога и своите ближни – алеути, той принася добро свидетелство, независимо от противодействието от страна на Руско-американската търговска компания[4] и без осезаема помощ от своя роден манастир „Валаам“ или от църквата майка в Русия. Един ред измежду малкото останало след него писмено наследство обикновено присъства на неговите икони, за да резюмира целия негов живот и святост: „… от този ден нататък, от този час, от тази минута обичай Бога повече от всичко…“.

На провъзгласяването на канонизацията на св. Герман в Аляска в 1970 г. присъства и един друг православен имигрант, който е превърнал Америка в свой втори дом и който е допринесъл много, за да се стигне до тази канонизация. Пресаден в Ню Йорк от руската диаспора в Париж, към края на двадесетото столетие о. Александър Шмеман ще се превърне в не по-малко дълбоко църковна личност, в също такъв странник и бунтовна фигура, какъвто е бил и св. Герман Аляски.[5] На 13 декември 1993 г.[6] – празника на св. Герман – се навършват десет години от преставянето в Господа на о. Александър.[7]

Учител и отец на Църквата, изследовател на богослужението, декан на семинария, за епископите – богослов, литературен критик и свещеник, о. Александър е икуменично признат заради многообразните свои приноси. И неговият глас продължава да се чува – заедно с гласовете на Ив Конгар, Жан Даниелу, Луи Буйе и о. Георги Флоровски – хората, които са го формирали. Той обаче е дал много повече от само „православната позиция“ по литургическите въпроси. Единственият по рода си дар на о. Александър Шмеман към вселенската Църква е възстановеното от него фундаментално място на самото основание за съществуването на Църквата, на корените на нейния живот, нейната мисия и нейния начин на изразяване – в богослужението, и най-вече в отслужването на св. Евхаристия.[8] В същото време онова, което той постигна, не беше нищо по-малко от едно възстановяване на еклисиологията и обновяване на църковния живот. В своето изкусно интерпретиране на разнообразните съвременни „редукции“ на Църквата о. Александър успя да разкрие същностната идентичност на Църквата, до голяма степен наподобявайки православния богослов на деветнадесетото столетие Алексей Хомяков и следвайки водителството на своя собствен учител – „евхаристийната еклисиология“ на о. Николай Афанасиев.[9]

Независимо обаче от преследването на живота в Царството Божие, в Църквата и в богослужението, о. Александър никога не изостави света на литературата, политиката и културата, на обществото и историческия процес.[10] Най-много от всичко друго неговото проницателно разбиране за света, лекотата, с която той стоеше насред него – независимо дали в Париж или в Ню Йорк, прочувственото му наслаждаване на добрите неща в този живот – всичко това беше дълбоко вкоренено в триединството на стълбовете на неговото богословие и още повече – на неговата собствена вяра и святост: творение – грехопадение – изкупление.[11]

Да бъде слушан о. Александър означаваше човек да бъде удивително разтърсен от богатството на неговата хуманитарна ерудиция. Независимо че онова, което е по-добре познато, е неговата работа като историк на богослужението, впечатляваща е работата му и в други области като неговите коментари върху историята на учението на вярата, върху монашеството и схизмата, а извън църковните теми – върху историята на съвременните политически движения.[12] От огромен интерес и наслада за мене – обучения при Питър Бъргър в социологията на знанието и на религията – са изкусните прочити на о. Шмеман на структурите, движенията и мисленето на Модерността.[13] Повече от тридесет години назад той предложи един необичаен контрапрочит на американското общество, както и на мястото (или на отсъствието на място) в него за една общност на вярата и за нейното предание. Тези перспективи върху модерния американски секуларизъм, върху неговото толериране на многообразието, прагматизма и подтика към конформизъм, по-късно се съединиха с опита на о. Александър от социалните и културните промени през 60-те и 70-те. Макар да не доживя да види крайното радикализиране на проблемите в Църквата през 80-те и 90-те, онова, което би го изненадало там, нямаше да бъде много.[14]

Учител на Преданието

О. Александър беше не само учен, а над всичко останало – учител. Преданието на Църквата, истината на Евангелието, славата на богослужението: всичко това беше вярно предавано – бихме могли да кажем инкарнационно въплътено и лично съобщавано – от него. Магнетофонните ленти със записи от неговите участия в молитвени събрания и конференции улавят убедителния стил на неговата проповед и преподаване.[15] Такива са и текстовете от Литургия и живот и Тържество на вярата – първия преведен том негови Неделни беседи за радио „Свобода“. Тези записани беседи са над три хиляди. Планирани са и още два тома с преводи на такива беседи, заедно с други избрани места от неговия труд върху смъртта и възкресението.[16]

Онези, които познаваха о. Александър, си спомнят неговите пастирски дарби като изповедник и духовен наставник. Наистина, неговата страст и вярност като свещеник на Църквата са видими във всяка роля, която той изпълняваше, било то с по-големи групи, на конференции, или с църковния народ, събран за богослужение, или с отделния човек, дошъл при него като при пастир. На неговото опело неговият колега и приятел Веселин Кесич убедително обобщи свещеническото свидетелство на о. Александър, принесено с неговия живот и особено с последното му боледуване:

„Той беше човек, свободен в Христа; той беше човек, изпълнен с радост…“ Преподаде ни урок върху това как в страданието може да бъде проявена силата на вечния Бог. Урок върху силата в слабостта. Мои скъпи приятели, да научим този особен урок – за силата в слабостта – е фундаментална поука: това е Евангелието. Евангелието не е нищо друго, освен сила в слабостта. Този, Който беше разпнат в слабост, беше възкресен със силата на Бога.[17]

О. Шмеман беше далеч от това да е сантиментален или сълзлив. Благочестието му беше от жизнерадостен, а не от антикварен , стереотипен, формален вид. Той служеше на Църквата крайно енергично и практически на няколко позиции. От 1951 г. до смъртта си в 1983 г. преподаваше в Семинарията „Св. Владимир“, изпълнявайки през последните двадесет и една от тези години и длъжността на декан. В продължение на много години беше богословски съветник на Синода на епископите и човекът, който извърши подготовката по получаването на автокефален статут от Православната църква в Америка през 1970 г. Работеше като богослов с Постоянната конференция на православните епископи в Америка (SCOBA[18]), както и към различни местни и чуждестранни междуправославни групи, занимаващи се с проблемите на богословското образование и на работата с младежта. Подпомагаше St. Vladimir’s Theological Quarterly[19] и създаде ежегодния богословски лекционен цикъл в Семинарията. Мисията на St. Vladimir’s Press дължи много на неговите образователни идеали по отношение на цялата Църква и на света. При все това налага се да кажем, че приживе о. Александър често се сблъскваше и с остра съпротива и дори с отхвърляне от духовните ръководители на своята църква. След смъртта му неговата работа беше колкото помнена с нежност и вслушване, толкова и преднамерено пренебрегвана или опровергавана, и то вътре в неговата собствена църковна общност.

О. Александър беше също и активен преподавател и учен и извън православието. Той работеше в няколко от комисиите на Световния съвет на църквите и беше участник в работата на немалко групи за богословски диалог, изнасяйки множество доклади пред техните конференции. Допринасяше със свои статии и към международни списания и научни сборници. Беше и сред подписалите Хартфордската декларация от 1975 г., като подготви един проникновен очерк за сборника, предложил интерпретации на целта на тази декларация.[20]

Независимо от огромната си заетост той беше в състояние да напише значителен корпус от съчинения. Повечето от това обаче е публикувано в малки списания или остава непубликувано. Още с първите си есета, публикувани в списания на руската православна диаспора от края на 40-те и началото на 50-те години, той се залавя с такива въпроси като централното място на Пасха – празника на Христовото Възкресение, богослужението като сърце на Църквата, Църквата като нещо повече от институционални структури, догматически и канонически формулировки и национални (етнически) сдружения.[21] Първите му английски статии пък от средата на 50-те години започват с празничния кръг на богослужебната година на Църквата, като акцентират върху евхаристийната природа на Църквата, както и върху самата Евхаристия: като Тайнството на Църквата.[22] Неговото важно църковно-историческо изследване се появява за първи път на руски език в 1954 г., а през 1963 г. – и в превод на английски: The Historical Road of Eastern Orthodoxy.[23] Този труд все още продължава да е пренебрегван в полза на литургическите му съчинения, но при все това той е богат на детайли от историческия живот на Църквата, които са решаващи за – макар и обичайно не експлицитно изведени в – неговите по-късни еклисиологически изследвания като събраните в Църква, свят, мисия (1979)[24] и в посмъртния сборник Liturgy and Tradition (1990 г.). Критичното разглеждане от о. Шмеман на Типикона и на реда (ordo) или „облика“ на богослужението е съдържанието на неговото Въведение в литургическото богословие.[25] Това съчинение остава един важен ранен израз на неговото централно учение за богослужението като живот на Църквата, за ordo като нейно самоотъждествяване и за Литургията като освещаване на времето и на живота на християнина. В съчиненията на о. Александър Шмеман можем не само да прочетем имената на хора като Конгар, Буйе, Даниелу, Русо[26], Дикс, Кулман, Брилиот[27], Боте, Каброл, Баумщарк, Касел, Флоровски и особено о. Афанасиев, но и да забележим тяхното влияние върху неговото богословие. От поразителна значимост е неговото привличане от един от неговите по-слабо известни учители: архим. Киприан (Керн), отправил остри критики към загубата на евхаристийна църковност, случила се в столетията на засилена набожност и актове на благочестивост, на индивидуализъм и еклисиален прагматизъм.[28] След години в изключително важните си статии от поредицата „Проблеми на православието в Америка“[29] о. Александър ще разпростре оценката на своя учител не само върху този литургически упадък, но и върху кризата на еклисиологията. (...)

 

[1]Schmemann, A. „The World in Orthodox Thought and Experience“ – In: Church, World, Mission:Reflections on Orthodoxy in the West, Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press [нататък – SVSP], 1979, p. 84.

[2]OrthodoxChurchinAmerica (OCA); денят 13 (25) декември е смятан за дата на преставянето на св. Герман; в богослужебния календар неговият празник е посочен на датата 27 юли (9 август) – деня на църковната прослава на св. Герман Аляски от ПЦА през 1970 г. Б.пр.

[3] В оригиналния текст годините на живота на св. Герман са посочени като „1856–1817“ г. Б.пр.

[4] Российско-Американская компания (РАК; пълно наименование: „Под высочайшим Его Императорского Величества покровительством Российская-Американская Компания“) – колониална търговска компания, утвърдена с указ на имп. Павел Iот 8 (19) юли 1799 г.; след продажбата на Аляска от Руската империя на САЩ през 1867 г. прекратява дейността си. Б.пр.

[5] За разбирането на личността на о. Александър Шмеман и на великия духовен дар на неговите трудове съм задължен на моя брат в Христа о. Алексей Виноградов, свещеник в православната църква „Св. Григорий Богослов“ в Уапингърс Фолс, щата Ню Йорк. О. Александър е бил учител, изповедник, приятел и роднина по женитба на о. Алексей. Настоящият очерк е посветен на вечната памет на о. Александър в Църквата, с благодарност към о. Алексей, който съхранява тази памет като живо предание.

[6] Макар и публикуван през 1994 г., явно този текст е писан преди посочената дата, а по всяка вероятност и специално във връзка с нейното приближаване. Б.пр.

[7] Човек може само да размишлява над това „съвпадение“ – 13 декември 1973 г. беше пък „небесният рожден ден“ на друг отец и учител на Църквата: Артър Карл Пийпкорн, лутеранския еквивалент на о. Александър Шмеман – виж: TheChurch: SelectedWritingsofArthurCarlPiepkorn, ed. MichaelP. Plekon & WilliamS. Wiecher, Delhi, NY: ALPB, 1993.

[8] Сбирка с най-значимите очерци по тези теми виж в: LiturgyandTradition: TheologicalReflectionsofAlexanderSchmemann, ed. Thomas Fisch, Crestwood, NY: SVSP, 1990.

[9]Khomiakov, A. The Church is One, Seattle, WA: St. Nectarios Press, 1979; Idem – „On the Western Confessions of Faith“ – In: Ultimate Questions: An Anthology of Modern Russian Religious Thought, ed. Alexander Schmemann, Crestwood, NY: SVSP 1977, p. 31-69. Това, което е достъпно на английски език от о. Николай Афанасиев, е малко. Неговото важно съчинение Трапеза Господня (Париж, 1952 г.), макар и преведено в една защитена в Семинарията „Св. Владимир“ дисертация, още не е публикувано. Виж очерка „TheChurchWhichPresidesinLove“ – In: ThePrimacyofPeter, ed. JohnMeyendorff, Crestwood, NY: SVSP, 1992, p. 91-143; срв. Nicols, A. TheologyintheRussianDiaspora: Church, FathersandEucharistinNikolaiAfanas’ev (1893-1966), Cambridge: CambridgeUniversityPress, 1989.

[10] Виж например неговите приноси към изданието: AleksandrSolzhenitsyn: CriticalEssays, ed. John B. Dunlop, Richard Haugh, Alexis Klinoff, NY: Collier, 1979 –„On Solzhenitsyn“, p. 28-40; „A Lucid Love“, p. 382-393;и „Reflections on The Gulag Archipelago“, p. 515-526.

[11] В личните си дневници о. Александър нарича това „триединна интуиция“ – виж: Шмеман, А. Дневници (1973–1983), С.: Комунитас, 2011, с. 262, 264, 298, 417. Б.пр.

[12] Виж: The Historical Road of Eastern Orthodoxy, transl. by Lydia Kesich, Crestwood, NY: SVSP, 1966 (препечатано през 1977 г.). В допълнение към очерците за Александър Солженицин и сборника Ultimate Questions, който вече цитирахме, други примери могат да бъдат открити в библиографията, съставена от Пол Гарет – виж: St. Vladimir’s Theological Quarterly [нататък – SVTQ], 28, 1, 1984, p. 11-26. И все пак голяма част от неписаното от него и от неговите лекции по тези въпроси остава непубликувано.

[13] Виж: „Problems of Orthodoxy in America: III. The Spiritual Problem“ – In: SVTQ, 9, 4, 1965, p. 11-12; 171-193; „For the Life of the World“ и„Worship in a Secular Age“ – In: For the Life of the World: Sacraments and Orthodoxy, Crestwood, NY: SVSP 1973, p. 117-134;Church, World, Mission…, p. 7-24, 193-208. Относно трудовете на Питър Бъргър виж например: ARumorofAngels, NY: Anchor-Doubleday, 1990 (разширено издание); TheHereticalImperative, NY: Anchor-Doubleday, 1979; AFarGlory, NY: FreePress, 1992.

[14] Виж неговите проницателни коментари в „LiturgyandEschatology“ – лекция в памет на Николай Зернов, публикувана в: LiturgyandTradition, p. 89-100.

[15] Някои записи от конференции, посветени на св. Кръст, на Божията майка, на покръстването и духовната разсъдливост, са достъпни от „TheFatherAlexanderSchmemannBookstore“, POBox 1390, PlaceBonaventure, Montreal, Quebec, CanadaJ5A1H3.

[16]Liturgy and Life: Christian Development Through Liturgical Experienceи The Celebration of Faith – I Believe, The Church Year… Sermons, vols. 1 & 2, transl. by John A. Jillions, Crestwood, NY: SVSP, 1974, 1991, 1994. Книгата, посветена на смъртта и възкресението, се подготвя за публикуване от о. Алексей Виноградов в издателство SVSP.

[17]Kesich, V. „Freedom and Joy“ – In: SVTQ, 28, 1, 1984, p. 41-42.

[18]Standing Conference of Orthodox Bishops in America. Б.пр.

[19] Периодичното издание на Семинарията „Св. Владимир“. Б.пр.

[20] „The Ecumenical Agony“ – In: Church, World, Mission…, p. 193-208.

[21] Тези статии, написани от о. Шмеман на руски език в периода 1947–1953 г., виж на страници 11-13 от вече цитираната библиография на Пол Гарет.

[22] „Pentecost, the Feast of the Church“ – In: SVTQ, 1, 3-4, 1953, p. 38-42; „The Eucharist and the Doctrine of the Church“ – In: SVTQ, 2, 2, 1954, p. 7-12; „The Mystery of Easter“ – In: SVTQ, 2, 3, 1954, p. 16-22; „The Sacrament of Baptism“ – In: The Word, 1, 1, 1957, p. 36-40, 47; „Liturgical Theology: Its Task and Method“ – In: SVTQ, 1, 4, 1957, p. 16-27.

[23] Превод на български: Шмеман, А. Историческият път на православието, С.: Омофор, 2009. Б.пр.

[24] Виж тук, бел. 1. Б.пр.

[25]Introduction to Liturgical Theology, transl. by Ashleigh E. Moorhouse, Crestwood, NY: SVSP², 1975.

[26]DomOliverRousseau – бенедиктинец от манастира „Шеветон“ в Белгия, активна фигура на движението за литургически реформи в Римокатолическата църква. Б.пр.

[27] Yngve Torgny Brilioth (1891–1959) – епископ и богослов на Лутеранската църква на Швеция; за останалите имена, изредени тук, виж статията: Job (Getcha), archim. „FromMastertoDisciple: TheNotionof „LiturgicalTheology“ inFrKirpianKernandFrAlexanderSchmemann“ – In: SVTQ, 53, 2-3, 2009, p. 251-272, и обясненията в българския превод: Йов (Геча), архиеп. „От учител към ученик: понятието за „литургическо богословие“ при о. Киприан (Керн) и о. Александър Шмеман“ – В: Християнство и култура, 10 (157), 2020, с. 42-59. Б.пр.

[28] Киприан (Керн), архим. Евхаристия, Париж: YMCAPress, 1947,с. 27 (Въведение).

[29] „The Canonical Problem“ – In: SVTQ, 8, 1964, p. 67-85; „The Liturgical Problem“ – In: SVTQ, 8, 1964, p. 164-185; „The Spiritual Problem“ – In: SVTQ, 9, 1965, p. 171-193 и „The Underlying Question“ – In: Church, World, Mission…, p. 7-24.

Търси