BG | RU

БОГОСЛОВИЕТО: НАСЪЩНОТО (В ПАМЕТ НА ОТЕЦ АНГЕЛ)

година 2022 / брой 168, Павел Павлов

  

Защото той имаше, или по-справедливо е да се каже,


има в себе си всички добродетели, взети в съвкупност,


тъй като пред Бога са живи всички живели по Бога,


макар да са се преселили оттук.


 


Св. Григорий Богослов, Похвално слово за св. Атанасий Велики


 


Напоследък непрекъснато чуваме известия за някой починал познат. С тъга се прекръстваме и казваме „Бог да го прости“. Но вестта за кончината на о. Ангел изглеждаше толкова неприемлива, че умът отказва да се съгласи. Последните повече от два месеца, в които той бе в болница, се чувахме често и въпреки трудностите, през които преминаваше, нещата бяха сякаш под контрол и той вървеше към подобряване. Молихме се за него и го очаквахме да излезе от болницата, да може да продължи долекуването си сред своите близки и приятели. Правихме планове за след това… Отец Ангел си отиде от нас толкова рано – в разцвета на силите си като свещеник.


Той беше от това поколение, което се ражда в средата на комунистическата епоха. С него се шегувахме, че родените в България през 60-те години са класически комсомол, с всичките недостатъци на тази епоха, особено по отношение на вярата. Рядко са хората от това време, които да имат автентично църковно чувство, предавано в семейството от поколения. Вярата в нашите връстници често е резултат от късно обръщане, обикновено след политическите промени, а църковен усет по правило липсва. Затова и малкото църковни християни от това време приемахме като проява на чудо и особен дар свише. Все си говорихме, че успеем ли да избутаме и късния комсомол (родените през 70-те години на ХХ век), нещата биха тръгнали в по-добра посока. Разбира се, това беше самоирония, но и вяра, и стремеж да стоим на вълната на благата надежда (2 Сол. 2:16), защото, който оре, трябва да оре с надежда, и който вършее, трябва да вършее с надежда да получи, каквото очаква (1 Кор. 9:10). Затова пък и редките прояви на църковно и богословско съзнание приемахме за особена харизма – извън порядъка на нещата (без баща, без майка, без родословие – по чина Мелхиседеков, срв. Евр. 7 гл.), защото словото Божие не се връзва (2 Тим. 2:9). Това бе малка утеха на фона на трудностите, свързани с призванието да свидетелстваш в едно грубо, безбожническо време. Въпреки всичко бяхме благодарни, че в нашето време у нас няма преки гонения срещу вярващите, но… козните на лукавия не подминаваха никого.


Всеобщо е усещането, че този добър човек остави голяма следа в нашето време и история. В повече от 25-годишната ни близост и заедност ни интересуваше главно едно нещо, което определяше всичко – жаждата за Пътя, Истината и Живота, за нашия Господ Иисус Христос. Господ и Неговата света Църква бяха главната тема на нашето постоянно и безкрайно беседване, което беше много често трудно поносимо за нашите близки. Когато говорехме с него за наука, за изкуство или литература, ние пак за Господа говорехме. Дори разговорите за спорт и политика отново достигаха до богословието. Често си опонирахме, понякога се обвинявахме един другиго в идеализъм и липса на християнски реализъм, но никога, абсолютно никога в материализъм (не познавам по-безкористен и великодушен от него!). Можеше да слуша (а и умееше да чува!) с широко отворени като никой друг очи разкази за светците.


Най-често именно той беше човекът, на когото се налагаше да изтърпи и понесе нашите небивалици. Обичах да спекулирам пред него, защото той можеше да приеме и да осмисли всичко, макар, или точно заради това, че е налудничаво и абсурдно. Можеше да приеме, да се опита, да направи усилие, за да разбере всекиго и всичко. Отец Ангел беше изключително любознателен и отворен човек – учеше от всички и от всичко. Постепенно придоби увереност да проповядва открито на съвременен език. Обичаше книжовния български език и майсторски го използваше за своите проповеди, беседи, писания, интервюта…


Преди доста време (мисля, 1998 и 1999 г.) много разговаряхме за св. Атанасий Велики – и двамата заобичахме още повече този дивен светец. Огненият свети отец! По-късно, като предстоятел на „Св. София“, когато отецът започна да поръчва големите икони, окачени в централния кораб на храма, нямаше нужда да ми споделя, аз знаех, че една от първите ще бъде на св. Атанасий Александрийски. Беше изключително щастлив, че служи в храма (макар и в по-късния му вариант), в който е бил и св. Атанасий по времето на Сердикийския събор. Отецът умееше да се закачи за Преданието, защото изследваше и обичаше нашето християнско, родно Предание.


Беше широко скроен, приемаше всичко, по-скоро понасяше, дразнеше се обаче от дребнавостта, липсата на честност и неблагодарността. Най-много го тревожеше липсата на стремеж и усет за богословие у свещенството. О. Ангел беше космополит и патриот едновременно. Християнството беше за него широк свят, който го извеждаше от провинциализма. Имаше по-особена привързаност към някои от светците: споменатия вече св. Атанасий Велики, св. Климент Охридски (отецът почина именно в навечерието на неговия празник!), св. Патриарх Евтимий Търновски и разбира се, св. Йоан Рилски. Това е светецът, който най-много ни събираше през последните години. Някак като на шега започнахме поклонническия път Рилският чудотворец, в желанието си да привлечем повече млади хора към чудото на православната църковност и святост. В едно от съобщенията от болницата отецът написа: „Този светец и неговият манастир – сърцето ми бие там в ритъма на божествения пулс на св. Йоана. В първите дни на болестта все това усещах, че светият отец ме завива с неговия ямурлук, а на мен ми става мило и топло, и навсякъде дъхти на рилска маточина. Помоли се пред светите мощи за твоя приятел, грешен свещеник Ангел“ (18.10.2021 г.). (...)




Предишен брой


Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org