BG | RU

БОЛНОТО ТЯЛО И БОЛНАТА ДУША

година 2021 / брой 165, Цочо Бояджиев

  

Болният и лудият


Темата за болестта е една от най-травматичните в контекста на християнската теодицея, богооправдание. Не е съвсем лесно наистина да се обясни защо, след като Бог е всеблаг и след като този тук свят е най-добрият от всички възможни светове, то все пак в него има болка и страдание. Най-общо казано, причините за наличието на болести са, от една страна, безмерността на греховните ни желания, от друга – необходимостта да бъде изпитана добродетелността на човека. Посочването им предпоставя, че болестта има някакъв смисъл, че този тип страдание и противоборство е телеологически детерминирано. Това означава в частност, че и самите усилия за надмогването на болестта следва да бъдат мотивирани на едно по-високо от баналното соматично или физиологическо равнище – защото няма смисъл да излекуваме тялото или душата си, за да задоволяваме например и в бъдеще похотливите си въжделения. Мярата на здравето и болестта е целта на човешкото съществуване изобщо, сиреч вечното спасение и пребиваването с Бога. Кръстосването на двете оценъчни скали (здраве – болест и спасение – гибел) придава по-особен смисъл на травматичните ни екзистенциални състояния: болестта може да бъде знак за сторено от нас прегрешение, увещание за добродетелен живот, възможност да коригираме порочното си поведение или – при неизлечими болести – повод да изявим пълноценно добродетелта на търпението и понасянето на страдание. Тази по-интегрална концепция и разбиране на болестта означава, че Средновековието третира не толкова конкретната болест или болния телесен орган, а целия човек – и методите за това третиране са по правило далеч по-комплексни от простите, концентрирани върху симптомите на конкретното заболяване терапевтични процедури. В този смисъл и медицината на Средните векове е принципно холистична, както холистичен е и изобщо светогледът на тази епоха: лекуването се осъществява, естествено, съсредоточено върху конкретното заболяване, но непременно на един универсалистки фон – винаги с надбавката „както Бог пожелае“. Бог именно е „първият лечител“ – в това са убедени всички, а оттук и във факта, че без божествена благодат никое терапевтично усилие не може да е ефективно. Разбира се, свръхестествено при третирането на болните се намесват и различни светци – най-общо Козма и Дамян, но и отделни светци, „отговорни“ за изцеряването конкретно на една или друга болест: Блазий – на гърлото, Еразъм – на вътрешните органи, Катарина – на езика, Вейт – на епилепсията, Дионисий – на главата; Ахатий – на особено тежките болести с очакван летален изход, Маргарита – на раждането, Аполония – на зъбобола, Текла – на очните болести. Същевременно простото позоваване на Божията милост никога не е изчерпващият жест в отношенията ни със страдащия ни ближен. Отново Бог е преизпълнил творението с неща с целебни свойства и мъдрият човек следва да положи усилие да изучи този щедър и милосърден божествен дар.


Това дори в някакъв смисъл се вменява в дълг на оня, който има дар за лечителство. Истинският мотив на лечителското изкуство – пише Арналд от Виланова – е любовта към ближния. Лекарят е Божи наместник, който партнира на природата, другата Божия наместничка – той е „другар на природата“, socius naturae. В това партньорство истинският майстор, истинският лечител е самата природа; лекарят е само неин прислужник. „Другар на природата“, socius naturae, следва да е обаче и самият болен, който трябва да мобилизира собствените си естествени сили, за да подпомогне стореното от лекаря. Що се отнася до средствата за лечение, то най-доброто е те също да са максимално естествени. Болестта е за предпочитане да бъде надмогвана чрез оказващи терапевтично въздействие храни, нежели чрез лекарства. Там, където ефект би се получил чрез проста диета, следва да се избягва използването на лекарствени средства. Умният лекар, отбелязва Арналд, не би прибързвал да ги прилага, ако не бъде принуден на това от развитието на болестта. Тази предпазливост е препоръчителна особено по отношение на деца и млади хора, при които приемането на лекарства е винаги проблематично. Тези хора, които на младини са прибягвали често до всякакви лекове, твърде рано започват да се оплакват от тегобите на старостта. Мисленето на болестта непременно от хоризонта на същностните измерения на човешкия живот детерминира и поведението на самия лекар. Той, разбира се, следва да се съобразява с възрастта, пола и телесното устройство на болния, но в никакъв случай не и с неговия ранг и обществено положение. Както всеки същностен човешки акт, така и заболяването не е собствено интимно събитие; то има по-универсален смисъл, а следователно и се осъществява като публичен феномен. Страданието е, от една страна, поучение, от друга, то ангажира цялата общност и затова не се смята за редно да бъде понасяно в изолация; в противоборството с болестта е по-скоро естествено да бъде въвлечена онази общност, която дължи на страдащия солидарност – по роднинство, приятелство или поради някаква друга обвързаност.


Общностността на това събитие предполага, от своя страна, ангажираност на институциите на обществото. В Ранното средновековие това са преди всичко институциите на Църквата. Лечителската активност на църковните служители се интегрира в цялостната им душеспасителна мисия. По-късно с лечението на болните се заемат определени държавни и градски институции, включително академичната общност чрез своите факултети.Особено силен е институционалният ангажимент при т.нар. социално значими заболявания и при епидемиите. Става дума на първо място за проказата, позната в Европа от VII в., но особено разпространена през XII в., когато засегнатото население е между 1 и 5%. Болестта, носеща названието „лепра“, прониква през Мала Азия в средиземноморските райони още през Късната античност, а няколко века по-късно обхваща цяла Европа. Едва в края на Средновековието заразата рязко отслабва, така че в началото на Новото време проказата престава фактически да бъде проблем в Западна Европа.


Ужасяващото в това заболяване за средновековния човек не е толкова смъртта в резултат от него, която обикновено и не е толкова скоро и не е така драматична, колкото съзнанието за нелечимостта на тази болест, както и външният вид на болния. Проказата се проявява най-напред върху кожата, разглеждана именно като чудния посредник между външния свят и вътрешния свят на човека. На първо място засегнато бива лицето, което постепенно губи човешките си черти и заприличва на лъвска муцуна. Гласът се изменя, става дрезгав и провлачен като котешко мяукане. Тялото излъчва сладникавата миризма на разтлението. Човекът изчезва зад маската на звяра.


Почти инстинктивната мярка за ограничаване на заразата е изолирането на прокажения, отделянето му от обществото. Решението за това е санкционирано на Първия латерански събор през 1179 г. Макар и все още жив, болният се третира като вече мъртъв. За него се отслужва заупокойна меса. Бракът му – макар и невинаги – се разтрогва. Прокаженият надява специална дреха и снабден с пътническа тояга и хлопка, напуска града и се скита, докато не бъде приет в някой лепрозориум. Противодействието срещу болестта започва с поставянето на диагнозата, осъществявана като съдебна процедура с назначени по решение на съда „вещи лица“, probatores. Присъдата може да бъде обжалвана от болния. Каталогът на симптомите включва 16 „знака“: 1. твърди и възлести мускули; 2. зачервена кожа; 3. опадане на косата; 4. мускулна атрофия; 5. нечувствителност на определени места и гърчове; 6. ранички и язви; 7. подутини под езика, на клепачите и зад ушите; 8. усещане за парене по кожата; 9. гъша кожа на откритите и изложени на въздух места; 10. изтичане на вода от кожата; 11. рядко температура; 12. притворен и гневлив характер; 13. тежки сънища; 14. слаб пулс; 15. черна и съсирена кръв; 16. бяла и пепелява урина. Въпреки законовото отделяне на болния той не бива лишен от човешка грижа и християнско милосърдие. Определени права все пак му се дават: при взаимно съгласие той може да продължи да живее с брачния си партньор, има право да участва в евхаристийни церемонии, да бъде приеман в различни общежития, лепрозории, както и в ордена на свети Лазар – винаги обаче извън градските стени. Така че необходимостта от законово „изолиране“ не означава в собствения смисъл на думата изключване, камо ли пък затваряне. Болните се организират по-скоро в нещо като монашески ордени. Те и наричат мястото на съжителството си congregatio или fraternitas, или conventus clausi S. Lazari; те сами себе си наричат sorores ac fratri, broedere ind sustere (сестри и братя), а и към тях се обръщат с изразите fratres et leprosi, fratres et pauperi, със съзнанието, че всички ние сме в крайна сметка братя и „нищи в Христа“.


Първата голяма чумна вълна преминава през Европа от 541 до 767 г., след което задълго изчезва като значимо заболяване. През есента на 1347 г. тя бива пренесена от Мала Азия посредством заразени плъхове през средиземноморските пристанища. Първите заболявания са констатирани в Генуа през януари 1348 година, откъдето епидемията се разпространява взривно по морските и сухоземните търговски пътища. Между 1348 и 1351 г. Европа губи около една трета от своето население. Наистина, когато преценяваме размера и честотата на епидемиите – от болести или глад, – ние трябва да отчитаме непременно и някакъв коригиращ коефициент, свързан с това, че свидетелствата често са подсилени с библейски и литературни топоси, оцветени с морализаторски внушения. След средата на четиринадесетото столетие през различни периоди в различни части на Европа избухват множество локални епидемии. През 1493 г. Европа е сполетяна от нова, непозната дотогава страшна болест – сифилисът.


Чумата е в някакъв смисъл подготвена от серията гладни епидемии след 1300 година и от хроничното недохранване на част от населението, довело до отслабване на съпротивителните сили на организма. По-висока е смъртността, естествено, в големите градове; особено уязвими сред възрастовите групи са децата и младите хора.


Думата чума, pestis, pestilentia, първоначално се употребява за обозначаването на всяко опасно заболяване; едва през XIV в. тя бива отнесена пряко към това заболяване. В края на Средновековието под „чума“ се разбира по-специално т.нар. бубонна чума (пренасяна чрез пряк контакт с болния и водеща към бърза смърт, но и можеща да продължи със седмици), докато далеч по-опасната, характеризираща се с тъмни кървави петна върху кожата, белодробна чума (пренасяна от въшки и разпространявана при разчесване или по хранителен път) носи по-често названието „черна смърт“. Истинският проблем, с който се сблъсква средновековното общество през четиринадесетото столетие, е обаче не лингвистичен, не проблем на именуването. Чумната епидемия разтърсва базисни основания на човешкия живот, принципите на самото човешко общежитие; тя преформулира целите, идеите за добро и зло, за справедливо и несправедливо, за позволено и нередно – един анализ на тази същностна светогледна цезура би обогатил съществено не само нашите представи за живота през Средните векове, но и разбирането ни за мотивите и механизмите на човешкото поведение изобщо. Ще си позволя да насоча вниманието ви към „Декамерон“, знаменитото съчинение на Джовани Бокачо, в което се говори тъкмо за нравствения срив, за разкъсването на междучовешките връзки във времето на страшната епидемия във Флоренция. (...)




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org