ДАРЪТ НА ДЯДО ДОБРИ

година 2018 / брой 129, Димитрина Чернева

Беше през късната пролет на 2012 г. Изтерзана от изпитания и лични неволи, влязох да се помоля в храма „Св. Александър Невски“. Помня ясно тъгата, която ме притискаше, спомням си чувството на обърканост и отчаянието, които владееха душата ми. И макар сърцето ми да се късаше, моята вътрешна угнетеност едва ли бе видима с просто око – външно изглеждах спокойна, в очите ми нямаше сълзи, походката ми бе нормална и овладяна. Часът беше следобеден, оставаше по-малко от час до вечерното богослужение. Спомням си как на излизане мярнах с периферното си зрение в ъгъла на притвора, досами вратите на храма, малката фигурка на дядо Добри, дискретен и ненатраплив както винаги. Около нас сновяха немалко хора, едни влизаха, други излизаха. Всичко стана много бързо и изненадващо, още преди да съм стигнала до средата на преддверието, старецът се насочи към мен, спря ме настоятелно, извади шепа пари от малката пластмасова чаша, която държеше, и ги натика в ръцете ми. Не знаех как да реагирам, опитах се да му обясня, че не се нуждая от тях, но той продължаваше упорито да ги тика в ръцете ми, като повтаряше настойчиво нещо, което така и не разбрах. Изрече го поне шест-седем пъти, а аз всеки път му отговарях тихо: „Не разбирам, не мога да ви разбера“. Обичайно кроткото му и добродушно лице придоби сякаш пророческо изражение, като че имаше някакво напътствие за мен, някакъв съвет или послание, което искаше да ми открие на всяка цена. За жалост така и не разбрах нито една от думите му. Накрая просто му благодарих и си тръгнах, а той ме изпрати до стълбите на храма.

Около месец по-късно – беше вече лято – го срещнах отново, този път пред столичния храм „Св. Седмочисленици“. Оставих няколко монети в чашката му, а той тръгна с мен през градинката и започна отново да ми говори. И странно, този път разбрах съвсем ясно и без никакво затруднение всяка негова дума. Гласът му бе спокоен и благ, звучеше по-скоро изповедно, отколкото наставнически. И до днес не съм сигурна дали словата, които изрече тогава, следваха по-скоро ритъма на собствените му мисли и преживявания, или откликваха на моите душевни терзания, на въпросите, които ме измъчваха: „Много трудно е за нас да различаваме духовете на истината от духовете на лъжата. Но не бива да се страхуваме, Господ помага. Молѝ се на Света Богородица, от нея идва голяма милост. Такава голяма милост идва от нея, че никога не бихме могли дори да си я представим“.

Когато дядо Добри почина, си спомних думите на гръцкия богослов и духовник Николаос Лудовикос, който бе гост на Софийския университет и издателство „Омофор“ пет-шест месеца по-рано: „Това е тайната на Кръста – да сложиш себе си на мястото на другия и вместо да вземеш справедливост само за себе си, да дадеш на другия любов и разбиране. Тогава всички други започват отчаяно да хранят теб самия, защото ти ставаш ужасно необходим човек. Това е опитът на светците. Те са изпитали необяснима любов от страна на другите, те са били обичани силно от толкова много хора“. Едва сега разбрах екзалтацията и вдъхновението на всички гръцки духовници и богослови, с които се е случвало да разговарям за старците Паисий и Порфирий. Живият допир до светостта и свободата, която лъха от нея, до безвъпросната сладост на онова едно, което е само потребно, пренарежда нивата и пластовете на обичайното съществуване, преобръща йерархиите и приоритетите и сякаш с един замах ни въздига до така обсъжданата в богословските книги „смяна на ума“, metanoia. Подобно на мнозина други бях виждала дядо Добри неведнъж, бях разговаряла с него, бях гледала телевизионни репортажи за дарителското му дело, но едва неговата смърт пробуди сякаш до дъно сетивата ми за безумната умност на този тъй прост и чист житейски път, свободен от суета и отдаден изцяло на Любовта. (…)