BG | RU

ДОКЛАД ПРЕД СВЕТИЯ СИНОД ОТНОСНО ИНВАЗИЯТА НА МОСКОВСКАТА ПАТРИАРШИЯ В КАНОНИЧНАТА ТЕРИТОРИЯ НА ДРЕВЛЕПРОСИЯЛАТА АЛЕКСАНДРИЙСКА ПАТРИАРШИЯ

година 2022 / брой 170, митр. Григорий (Стергиу)

  

Във великия град Александрия, 10 януари 2022 г.


 


I. ПРЕДИСЛОВИЕ


Първо бих искал да благодаря на Вас, Блаженнейши Владико, за доверието и изключителната чест да направя това встъпление пред Ваше богопочитаемо Блаженство и пред честното Йерархично тяло на апостолския Александрийски престол относно един толкова сериозен – бих се осмелил да кажа, широкомащабен – въпрос и моля предварително свещените слушатели за извинение и за снизхождение за моята недостатъчна подготвеност.


Диоцезното (административно) деление на Православната църква ще получи своята завършена форма по времето на светия Четвърти вселенски събор (Халкидон, 451 г.) в известния модел на Пентархията, който по-късно ще бъде гарантиран и от държавното законодателство на Източната римска империя от император Юстиниан.[1]


Изключение в това църковно-канонично деление на Империята на „петте начала“ на петте древни (първородни) патриаршии ще бъде, както всички знаете, Кипърската църква, която запазила своя автокефален статут, който е получила още на Третия вселенски събор (Ефес. 431 г.).


Излиза извън рамките на настоящото встъпление, разбира се, изчерпателното обсъждане на целия въпрос с историческото развитие на административното деление на Православната църква, но задължително трябва да се подчертае, че Църквата се организира винаги въз основа на териториален критерий, а не на някакъв друг критерий (например племенен, етнически, езиков и пр.), винаги вътре в определени географски граници, за да не се смесват правата на Църквите[2], нещо, което със сигурност извира от евхаристийно-центричната структура на нашата Църква и от изначалните еклисиологични норми, както те са формулирани от свети Игнатий Богоносец.[3]


Границите на древлепросиялата Александрийска патриаршия са ясно описани още от Първия вселенски събор (Никея, 325 г.) в неговия канон 6: Да се пазят древните обичаи в Египет, Ливия и Пентапол, тъй щото Александрийският епископ да има власт над всички тези области[4] – канон, който очевидно не постановява една нова (несрещана досега) административна структура, а задава канонична сила с Вселенски събор на едно старо и утвърдено състояние, на древните обичаи според буквалната формулировка на канона. И тъй като в последно време от страна на о. Георгий Максимов[5], преподавател в Московската духовна академия, беше подложена под съмнение юрисдикцията на Александрийската патриаршия върху цяла Африка, нека да припомня, че посредстом Патриаршеския и Синоден томос от 23 октомври 2001 г. при приснопаметния патриарх Петър беше предоставена канонично на Александрийската патриаршия от страна на Вселенската патриаршия юрисдикцията над целия африкански континент и на съседните острови. Съответният Томос постановява: счетохме за основателно и благословено да приемем тази молба и да се предостави по собствено желание и доброволно, и напълно свободно и без натиск на молителя – сестрата Александрийска църква – цялата наша отговорност и юрисдикция върху целия африкански континент и върху островите около него.


Несъмнено едно основно проучване на църковната история ще ни разкрие множество примери, при които границите на църквите не са зачитани – още един пример за човешката паднала природа и за грехопадналата твар, която винаги клони към светската логика, към слепотата на мирската власт, както ще каже византийският канонолог Аристин в съответната бележка към гореспоменатия канон: Всеки от Патриарсите е длъжен да се задоволява със своите привилегии и да не заграбва някоя чужда епархия, която не е била винаги и от самото начало под негово управление; понеже това е слепотата на мирската власт.[6]


Това незачитане на границите, т.е. тази каноническа простъпка е известна в нашето канонично Предание с термина εἰσπήδησις [invasion, вторжение, навлизане][7]. „Инвазия” според каноничното право означава: всяка надгранична дейност и юрисдикционно преодоляване (незачитане) на границите (срв. к. 2/II ВС, к. 18/Анк., к. 22/Антиох., к. 48, 49 и 120/Карт.). В същата перспектива под „инвазия” се разбира и навлизането в църковна територия и църковна юрисдикция с изключителния статус на узурпацията на територии и канонични права, и показва настъпление и намеса, злонамерена тенденция (претенция) и антиканонично нахълтване на един епископ в пространството на една местна църква (епископия), на друга и различна от неговата, или от страна на предстоятеля на дадена Църква с мълчаливото, толериращо и/или окуражаващо съгласие на неговия църковен Синод в пространството на дадена поместна църква (автономна, автокефална или патриаршеска), друга и различна от неговата (тяхната) Църква. Става дума именно за узурпация на църковна юрисдикция [...] поради хегемония, властолюбие, индивидуални или колективни претенции и властови експанзионизъм.[8]


Инвазията, бидейки противоканоничен акт, се дели на две категории:


а) ситуационна инвазия: с моментно действие, известна като „задграничен акт“ (παρ’ ἐνορίαν πράξη), т.е. самостоятелното отслужване на свети литургии или на дадено Тайнство без разрешение-благословение на поместната църковна власт (местен епископ, предстоятел, Свещен синод) и


 б) институционализирана инвазия: с кириархални (суверенни) църковни характеристики и постоянна, нарастваща дейност в каноничната територия на друга поместна Църква, съпътствана от учредяването на енория-епископия (срв. к. 8/I ВС), митрополия (срв. к. 12/IV ВС) или едноименна поместна църква (срв. к. 39/V-VI ВС, както и к. 57/Карт. и к. 56/V-VI ВС). Този втори вид инвазия се нарича със съвременния каноничен термин „църковна съ-териториалност“ и е това, което съборно, системно и превантивно е осъдено от три вселенски събора (Първия – 325, Четвъртия – 451 и Пето-шестия – 691).[9]


Позволете ми също така да засегна някои пунктове, що се отнася до тълкуванието на свещените канони – нещо, което ще бъде полезно при окончателните преценки. Свещените канони не са отделна, независима и самостоятелна част от изворите на откровението, а се включват органично в цялостното свещено Предание на Църквата.[10] Откъсването и изолирането на свещените канони от цялостното Христово Откровение и истина води до едностранчиви абсолютизации и погрешни оценки, които не са в съзвучие с духа на каноните, който винаги е имал сотириологична и есхатологична насоченост. Следователно не бива да се пренебрегват или да се подценяват особените исторически условия и специфика на епохата, в която са постановени каноните. Без да се снема онтологическата истина и духът на канона, трябва да се отделя внимание на историческата му обвивка. С други думи: разграничението между истина и историческа обусловеност представлява условие, без което не може да имаме правилно разбиране и приложение според всеки отделен случай на даден канон. Тези две страни на каноничното предание, т.е. онтологическата истина, от една страна, и контекстуалността, от друга, не се намират в отношение на противоречие, а в диалектическа връзка.[11] (...)


 


[1] Вж. съответно: Φειδᾶς Β., Ὁ Θεσμὸς τῆς Πενταρχίας τῶν Πατριαρχῶν, τ. ΙΙ. Ἱστορικοκανονικὰ προβλήματα περὶ τὴν λειτουργίαν τοῦ θεσμοῦ (451-553), Ἀθῆναι, 1977, σ. 161-207. Τόμ. ΙΙΙ. Ἀπὸ τὴν Ε΄ Οἰκουμενικὴν Σύνοδον μέχρι σήμερον (553-2012), Ἀθῆναι 2012, σ. 92-118.


 


[2] Ράλλης Γ.-Μ. Ποτλῆς, Σύνταγμα τῶν Θείων καὶ Ἱερῶν Κανόνων, ἐκ τῆς Τυπογραφίας Χαρτοφύλακος, Ἀθήνησιν 1859, τ. 6, σ. 258. [навсякъде по-надолу: ΡΠΣ.]


[3] Вж. повече в класическия по темата труд на Йоан Зизюлас, митр. Пергамски: Ἡ ἑνότης τῆς Ἐκκλησίας ἐν τῇ Θείᾳ Εὐχαριστίᾳ καὶ τῷ Ἐπισκόπῳ κατὰ τοὺς τρεῖς πρώτους αἰώνας, ἐκδ. Γρηγόρη, Ἀθήνα 22009.


[4]ΡΠΣ, τ. 2, σ. 128.


[5] Клирик на Московската патриаршия, който служи противоканонично на територията на Александрийската патриаршия. Б.пр.


[6] ΡΠΣ, τ. 2, σ. 131.


[7] Навсякъде по-надолу εἰσπήδησις се превежда с латинизма „инвазия” (една традиция, която започва от Средновековието и достига до епископ Никодим Милаш). Тук следва да се отбележи, че никъде в текста на свещените правила на Църквата (общо 770 канона, които имат вселенски [общоцърковен] авторитет) не намираме думата εἰσπήδησις или производните й. Срв. Μενεβίσογλου Παῦλος (μητρ.), Λεξικὸν τῶν ἱερῶν κανόνων, Солун-Катерини 2013, с. 113. Б.пр.


[8] ΠΑΠΑΘΩΜΑΣ Γρ. (Перистерски митрополит), Κανονικὸ Γλωσσάριο (Κεφάλαια Κανονικῆς Οἰκονομίας), Ἀθήνα 2011, σ. 60-61.


[9] Вж. публикуваното в настоящия брой на Християнство и култура „Канонично експертно мнение за Александрийската патриаршия” на Перистерския митрополит Григорий Папатомас. Б.пр.


[10] Φειδᾶς Βλ., Ἱεροὶ Κανόνες καὶ Καταστατικὴ νομοθεσία τῆς Ἐκκλησίας τῆς Ἑλλάδος, Ἀθῆναι 1997, σ. 71-72.


[11] ΠΑΠΑΘΩΜΑΣ Γρ. (понастоящем Перистерски митрополит), Συναφειακότητα καὶ Ἱεροὶ Κανόνες στὴν Ἐκκλησία, Cluj-Napoca 2013, σ. 5.




Предишен брой


Снимки

Контакти


Издава фондация "Комунитас"
Адрес: ул. "Неофит Рилски" № 61 "
Тел. 02 9810555
E-mail: hkultura@communitas-bg.org

2000-2022 hkultura.com Начало | Броеве | Проектът | Екипът | Разпространение | Контакт | Вход
webdesign: pimdesign.org