ДУХОВНОСТТА И КУЛТУРАТА НА РУСИЯ ОТ КРАЯ НА ДЕВЕТНАДЕСЕТОТО – НАЧАЛОТО НА ДВАДЕСЕТОТО СТОЛЕТИЕ ПРЕЗ ОЧИТЕ НА СВ. ЙОАН КРОНЩАТСКИ И СВ. НИКОЛАЙ ЯПОНСКИ

година 2022 / брой 169, Гелиан Прохоров

В продължение на седемдесет и две години протойереят от катедралния събор на Кронщат „Св. ап. Андрей“ – о. Йоан Кронщатски (1829–1908), и просветителят на Япония – архиеп. Николай (1836–1912), са били съвременници. Сравнително неотдавна и двамата са причислени към лика на светците: седем години по-възрастният о. Йоан Кронщадски – през 1964 г. (от Руската православна задгранична църква, а в 1990 г. – от отечествената), а шест години след него, през 1970 г. – и архиеп. Николай Японски.

И двамата са от дълбоката руска провинция: о. Йоан (Иван Илич Сергиев) е роден в с. Сура, в Пинежска околия на Архангелска губерния, а св. Николай (Иван Дмитриевич Касаткин) – в Берьозовски погост[1], Белска околия на Смоленска губерния. И двамата са завършили провинциални духовни семинарии: о. Йоан – Архангелската, а св. Николай – Смоленската. Сетне и двамата завършват образованието си в Петербургската духовна академия: о. Йоан – през 1855 г., а св. Николай – пет години по-късно, през 1860 г.

Като студент в академията, Иван Сергиев е мечтал за мисионерство из далечните езически страни, мислейки най-вече за Китай, но в крайна сметка се е отказал от тази си мечта, осъзнавайки, че собственият му народ се нуждае от християнско просвещаване не по-малко от китайския. Сключвайки брак с дъщерята на протойерея на Кронщатския катедрален събор Елисавета Константиновна Несвицкая, той замества в храма своя тъст.[2] Служейки в този храм, той се прославя из цяла Русия, а и отвъд нейните предели – като забележителен проповедник, може да се каже дори пророк, като просветител на народа си, като попечител на бедните, деен помощник на нуждаещите се и болните, често като чудотворец и като прекрасен организатор.

Иван Касаткин, бъдещият св. Николай Японски, в последната година на духовната академия също чувства „неясно влечение“ към Изтока, и по-точно към Япония, и затова, когато веднъж на масата в аудиторията забелязва обява с покана за желаещи свещенство в руското консулство в гр. Хакодате на о-в Хокайдо в Япония, веднага подава заявлението си за този пост. Оказва се един от десетината кандидати и е предпочетен като единствения от тях, който е избрал монашеството. „Получавайки длъжността свещеник в консулската църква, на 23 юни 1860 г. Иван Касаткин е постриган в монашество с името Николай, а седмица по-късно е и ръкоположен в духовен сан. На 1 август с.г. двадесет и четири годишният йером. Николай се отправя за Япония“ и на 2 юли 1861 г. пристига в Хакодате.[3] Целия останал свой труден, целенасочен и деен живот св. Николай отдава на създаването на Японска православна църква, което дело завършва с успех. Построеният с усилията му храм „Николай-до“ в Токио и до днес е най-големият в японската столица, при това е храм, който не стои празен. Освен това православни храмове са разпилени из цялата страна. Богослужението в тях се води на японски език, който светителят Николай успява да изучи и на който с помощта на своите ученици японци превежда Свещ. писание и богослужебните текстове. Той се труди – също както и през четиринадесетото столетие светителят Стефан Пермски сред коми-зиряните – като просвещава, обучава и превежда, при това не само от славянски, а и от гръцки (на няколко пъти той се оплаква, че без гръцките оригинали славянските текстове остават непонятни), и даже преработва на японски език самото пеене на японците. Руски помощник в трудовете си св. Николай така и не получава, колкото и да моли за такъв в продължение на десетилетия. Също като о. Йоан Кронщатски в неговата социална работа, в мисионерската си дейност се осланя единствено на средствата на благодетели, които е успял да заинтересува чрез нея. Освен мисионерството, църковните служби, ръководството на архиепископията, проповедта и организаторската работа св. Николай е трябвало да отдели много време и душевни сили и на руските пленници, заловени от японците през време на Руско-японската война от 1904–1905 г. Изпращани от него негови ученици, православни свещеници японци, служат в лагерите на руските военнопленници, в тези лагери светителят изпраща книги, икони, нагръдни кръстчета, пари, подпомага връзката на тези пленници с тяхната родина.

И двамата светци – Йоан Кронщатски и Николай Японски – са оставили след себе си ярко литературно наследство. Отец Йоан е писал много: преди всичко проповеди, които е произнасял всеки неделен ден, на празници, при едни или други случаи и по едни или други поводи в храма си и на най-различни места. Ако св. Николай Японски ни напомня св. Стефан Пермски, то св. Йоан Кронщатски в проповедническата си дейност напомня протопоп Авакум, „най-пишещия“ от „боголюбците“ през седемнадесетото столетие – вожда на старообрядчеството (колкото и да е парадоксално, тъй като о. Йоан старателно се е борел със старообрядчеството). Като цяло, древната руска литература не е богата на проповеди на руски автори за неделните дни (по всяка вероятност в църквите са четени в изобилие преведени на славянски проповеди на прославени византийски отци на Църквата, преди всичко такива като св. Йоан Златоуст); едва от средата на седемнадесетото столетие, след обединяването на Русия и Украйна, възпитаниците на Киево-Могилянската академия – където в образованието се е използвал опитът на йезуитите – изпълват Руската църква с многократно опасващи от край до край църковната година цикли собствени проповеди. В това отношение – като редовно пишещ проповедник, о. Йоан Кронщатски прилича и на тях – противниците на Авакум от седемнадесетото столетие. Сред проповедите на о. Йоан срещаме и един своеобразен „Шестоднев“ – беседи върху темите от разказаното в библейската книга Битие за шестте дни на Сътворението. В християнската литература с този жанр се започва още през четвъртото столетие с проповедите-лекции на блестящо образования и горещо вярващ св. Василий Велики, след когото са написани – в една или друга степен под неговото влияние – поредица от Шестодневи, при което едно от първите произведения на славянската литература е Шестодневът на българския Йоан Екзарх от деветото-десетото столетие.[4] Шестодневът пък на Йоан Кронщатски е вероятно първият и последен оригинален, непреводен руски Шестоднев. На мен той ми изглежда свободен от влиянието на Василий Велики и вдъхновен главно от онова собствено горещо чувство на възхищение пред Твореца, което при о. Йоан е раждало съзерцаването на творението, на явленията в природата. Освен това „… в минутите на духовно трезвение и съзерцание, на благоговейно чувство, душевно коригиране и покой в Бога“ о. Йоан е писал и духовни бележки (тяхното подзаглавие в скоби е „Откъси от дневника“), които са озаглавени от него Моят живот в Христа, което ни напомня названието на книгата на византийския писател от четиринадесетото столетие св. Николай Кавàсила За живота в Христа – вярно, построено съвършено различно, така че можем да се усъмним дали сходството в тези две названия е умишлено. Своите произведения о. Йоан Кронщатски е публикувал и отпечатвал с желание. Още приживе е издадено седемтомното Пълно събрание на съчиненията на прот. Йоан Илич Сергиев, което неотдавна бе нееднократно преиздадено – през 1991 и 1994 г.; Моят живот в Христа там заема четвъртия и петия том. И това пълно събрание на съчиненията му неведнъж е било допълвано, така че броят на публикациите на о. Йоан Кронщатски е наистина голям; обширна е и литературата, посветена на него. (...)

[1] Във времето на Руската империя „погост“-ът е неголямо населено място, състоящо се от църква, гробище и няколко къщи, обитавани от служещия в храма свещеник, неговото семейство и т.нар. „причт“ – хората, служещи при съответния храм – свещенослужители и църковнослужители. Б.пр.

[2] Виж: „Жизнеописание святого Иоанна Кронштадтского“ – В: Жизнеописания достопамятных людей земли Русской, М. 1992, с. 287-288.

[3] Виж: Дневники святого Николая Японского, сост. К. Накамура, Е. Накамура, Р. Ясуи, М. Наганава, Саппоро: „Издательство Хоккайдского университета“ 1994 (Комментарии от редакции, с. V-VII).

[4] Виж: „Шестодневы“ – В: Словарь книжников и книжности Древней Руси: XI — первая половина XIV в., Л. 1987, с. 478-483.