ЕВАНГЕЛСКИТЕ ЦЪРКВИ СЕ СТРЕМЯТ ДА ПРЕДСТАВЛЯВАТ ВСИЧКИ, ОСТАНАЛИ НЕЗАБЕЛЯЗАНИ НА ПАЗАРА НА ИНТЕРЕСИТЕ

година 2019 / брой 138, Разговор с Франк Отфрид Юли, епископ на Евангелската църква във Вюртемберг.

Eпископ Юли, бихте ли представили накратко Евангелската църква във Вюртемберг? Каква е нейната история, как е организирана, какви идейни течения има в нея, какво определя насоките на нейното развитие? Кои са нейните ръководни органи и какви са акцентите във вашето епископско служение?

Историята на Евангелската църква във Вюртемберг, която се смята за част от едната света апостолска Църква и приема Реформацията като обновление на едната Църква, е формирана с въвеждането на Реформацията във Вюртемберг от херцог Улрих фон Вюртемберг. Характерно за църковната история на Германия в периода от Късното средновековие до 1918 година е, че църквите в различните части на Германия са подчинени на съответните местни владетели, респективно на съветите на свободните имперски градове^[1]: това явление се нарича Landesherrliches Kirchenregiment (summepiscopat). Аугсбургският религиозен мир от 1555 г., който се опитва да регулира възникналото след Реформацията многообразие на изповеданията, създава за тази цел формулата cuius regio, eius religio (тоест „комуто принадлежи властта, той определя и религията“). Така е решено изборът на изповедание да принадлежи на местния владетел. Неговите поданици са били длъжни да приемат неговото изповедание или са имали правото да емигрират в други страни (ius emigrandi).

През 1534 г. херцогство Вюртемберг и почти всички свободни имперски градове на Южна Германия се присъединяват към Реформацията. Главната заслуга за Реформацията на Вюртемберг е на Йоханес Бренц^[2]. Той е и главният автор на „Великият църковен устав на Вюртемберг“, издаден от херцог Кристоф през 1559 г., с което евангелското църковно, образователно и социално дело получават своята форма. През ХIХ в. църковните структури претърпяват промени: учредени са Общото събрание на Вюртембергската църква и енорийските настоятелства на отделните църковни общини.

1918 година бележи края на Първата световна война и на монархията в Германия. Това слага край и на управлението на Църквата от местните владетели. През 1920 г. нашата църква приема днешния си устав. По въпросите на църковния бюджет и на църковното законодателство решенията се взимат от Общото събрание на Вюртембергската църква, което представлява един вид църковен парламент, който се избира от членовете на енориите. То се оглавява от президент или президентка. По този начин вярващите имат съществено участие чрез избраните от тях представители в определяне насоките на развитието на Вюртембергската църква.

Важно е да се посочи, че в нашата църква съществуват различни богословски и духовни течения, появили се през вековете, които имат своите исторически традиции. Те са възникнали въз основа на различни важни събития в църковната история на Вюртемберг. Сред тях най-активен и до днес е пиетизмът: това благочестиво движение възниква благодарение на дейността на влиятелни пиетисти като Филип Яков Шпенер^[3] и Аугуст Херман Франке^[4], които от края на ХVII век оказват голямо влияние във Вюртемберг. За бащи на пиетизма във Вюртемберг се приемат Йохан Албрехт Бенгел^[5] и Фридрих Кристоф Йотингер^[6]. Пиетизмът акцентира върху личната вяра, ролята на Библията и благочестиви практики, свързани с Библията. Този подход и до днес дава своя отпечатък върху самосъзнанието на Вюртембергската църква като цяло. Вярващи, които днес се чувстват особено близки до пиетизма, практикуват съответно такъв вид лично благочестие, което е свързано основно с Христос и с Библията. Някои групи пък свързаха своите пиетистки убеждения с модерния евангеликализъм[7] и застъпват консервативно-евангеликални позиции, които се доближават много до идеите на т.нар. свободни църкви и харизматични движения. (…)

^[1] Този тип градове са независими от местните феодали и се подчиняват директно на императора, като се ръководят от избираеми градски съвети. Б. пр.

^[2] Йоханес Бренц (1499–1570) е един от видните реформатори не само във Вюртемберг, но и в цяла Германия. По време на следването си в Хайделберг се запознава и сприятелява с Лутер. Защитава идеята за безплатно образование за момчета и момичета, автор е на едни от най-важните катехизиси на Реформацията. Заедно с Меланхтон съставя Аугсбургската изповед на вярата от 1530 г. Съветник на херцог Улрих при въвеждането на Реформацията във Вюртемберг. Б. пр.

^[3] Филип Яков Шпенер (1635–1705) е един от основателите на пиетизма и на научната хералдика. Неговото произведение Pia desideria, издадено през 1675 г., се превръща в програмен документ за пиетизма относно реформирането на лутеранската църква. В него той критикува недъзите и неуредиците на църквата, призовава да бъдат намерени начини обикновените хора да се запознаят по-задълбочено с библейското съдържание. Акцентира върху свещенството на всички вярващи и върху личното благочестие, като настоява по-малко внимание да се обръща на догматични спорове. За разлика от повечето си съвременници той не очаква в скоро време да дойде краят на света, защото според него преди това трябва да настъпи значително подобрение на състоянието на християнството. Тази наречена от самия него „надежда за по-добри времена“ определя динамиката на пиетизма и през следващите векове, като той полага усилия за практическо подобряване на света и съдейства за придаване на по-голямо значение на етиката в последвалото развитие на протестантизма. Б. пр.

^[4] Аугуст Херман Франке (1663–1727) е ученик на Шпенер и един от най-видните пиетисти, професор в Университета „Хале ан дер Заале”. Известен с това, че основава и ръководи в продължение на десетилетия социален комплекс, където живеят, работят и се обучават над 2000 души едновременно. Б. пр.

^[5] Йохан Албрехт Бенгел (1687–1752) е най-видният представител на вюртембергския пиетизъм. Има особени заслуги в областта на екзегетиката и е един от основателите на текстовата критика на Новия завет. Той развива и метода на текстовата критика, с който по определени признаци се постига групиране на документи с цел възстановяване на прототекста.

^[6] Фридрих Кристоф Йотингер (1702–1782) е най-значимият ученик на Бенгел. Поради убеждението си, че богословието е основата на всички науки, той се занимава с почти всички науки, като изучава дори алхимия и кабала, търсейки обединяващото дори в научните противоречия. Оказва влияние на Хердер, Гьоте, Шилер, Шелинг, Хегел, Херман Хесе и пр. Б. пр.

[7] Евангеликали (Evangelikale) – с това понятие, въведено в немския език преди около 50 години, се обозначават протестанти, които поставят авторитета на Библията над всичко и са критични спрямо либералното богословие и секуларизма. Те не представляват хомогенна група и принадлежат към различни протестантски църкви. По отношение на някои обществени проблеми като аборти, отхвърляне на еднополови бракове и на евтаназията и пр. те си сътрудничат с ултраконсервативни католически кръгове. За евангеликализма е характерно още подчертаването на изкупителното дело на Христос чрез страданията му на кръста, социална ангажираност и активност за разпространението на Евангелието, редовното посещение на богослуженията. За разлика от протестантите фундаменталисти те не игнорират критични въпроси относно вярата си и са готови в конкретни случаи да си сътрудничат с християни от други вероизповедания. Счита се, че понастоящем по света има над 300 милиона евангеликали, като особено голям прираст те имат в Азия, Африка, Южна Америка и САЩ. Б. пр.