ХАРИЗМАТА НЕ ИЗЧЕЗВА С ЧОВЕКА

година 2022 / брой 168, Теодора Димова

Скоро станаха 40 дни, откакто отец Ангел си отиде. Като се събрахме за панихидата, осъзнахме, че едва сега започваме да проумяваме осезаемо неговото отсъствие.

Отец Ангел беше харизматичен човек, а харизмата не изчезва с човека. Той я носи, излъчва я, но тя не е част от него, защото е дар. Дарът е истински ценен, когато се споделя. Дарът се дава, за да бъде даван. Несподеленият дар се изгубва. Сега, след като ни напусна, ни става още по-ясно, че отец Ангел неслучайно е получил безценният дар да общува, да приближава, да предизвиква доверие. Изпитваше просветлена наслада от общуването с хората, като че ли виждаше човека срещу себе си в неговата Божия проекция, а не с дребните му и досадни недъзи.

Често ми е ставало неудобно и болно за самата мен, че и аз не мога да имам неговата гледна точка, неговата широта и размах, които този поглед върху хората му придаваха. Може би на някои ще се стори богохулно, но според мен отец Ангел успяваше да живее едновременно и в бъдещото Царство, и в сегашното ни битие, което, знаем, непрестанно ни тегли надолу по всякакви поводи. Как успяваше да прави това, аз нямам обяснение. Успяваше с лекота да трансцендира нашата действителност, да я сравнява с други времена и епохи, да я съпоставя с евангелската. В неговите уста, в проповедите му историята на Църквата приличаше на пулсираща и жива артерия, която ежеминутно прелива кръв и спасява грехопадналия ни свят.

Когато за първи път се появих в църквата, приличах на бродник, който с последни сили се е добрал до спасителния праг и се е строполил пред него. Не успявах да осъзная в пълнота живота в Църквата, проумявах едва отделни частици от него, все едно човек, живял дълго в тъмница, а когато излезе навън, светлината не само го заслепява, а му причинява болка и пълна дезориентация. В такива мигове на дълбок потрес човек може горко да заплаче от своята недостатъчност и да се скрие отново в тъмницата или да се изпълни със самодоволно и самохвално ревнителство за вярата. Или да запази естествената си ведрост и сърдечност и с малки стъпки, бавно да пристъпва в Църквата. Но това само ако там има един сърдечен, честен и милостив човек, който кротко ти казва – в Църквата има място за всеки и всеки е добре дошъл тук, и всеки е обичан тук.

Отец Ангел ни привлече в църквата, но не като любопитни туристи, които се озъртат в празното пространство. Той ни насади в нея, научи ни да я чувстваме нашата църква, а себе си в нея като в свой дом. И то не дом като нашите апартаменти, а дом, в който прохождаме за вечността. Пътят към вечността е дълъг, но той започва с първите крачки в храма. Като всяко прохождащо дете, при първите крачки всеки се нуждае от подкрепа. За да приемеш подкрепата, трябва да изпиташ доверие.

И ето, отец Ангел ни напусна. Научи ни да ходим и пусна ръцете ни, за да продължим сами. Всъщност не сами, защото в Църквата сме заедно, но и на това трябва да бъдем научени, трябва да ни бъде показано с личен пример. Ако не се научим да живеем в заедност, ние може да сме в храмовото пространство, но не сме в Църквата, не сме Църква.

Затова сега, наред с тъгата, изпитваме и благодарност. Благодарността смекчава тъгата, не й позволява да ни завладее, да ни омаломощи и да ни срути. (...)